Сергей Донской
Умри днес и тук (32)

Глава 32
Вера без надежда и любов

Вера едва успя да преглътне. Гърлото й беше пресъхнало и пареше, въпреки че се беше събудила от студ.

Обърна се на другата страна, сви се на кълбо, затрепери и се втренчи в стената. Не искаше да гледа килията — тя беше още по-кошмарна от дупката, в която я бяха натикали навремето турците. Там поне имаше нормално легло, а не вонящ дюшек. Освен това в Турция я хранеха, даваха й да пие и дори я лекуваха — ако прихване нещо.

„Затова пък тук, в Естония, поне не ме чукат във всички възможни дупки — помисли си. Следващата й мисъл обаче беше доста обезнадеждаваща. — Но ще почнат“.

Нима всичко щеше да почне пак?

Прокара пръсти по едното си бедро и напипа белег — спомен от Турция. Азис обожаваше да наказва робините си със специален бич, направен от опашката на морска котка — тъмносив, с лилав оттенък. Само веднъж я беше ударил с него, но това й беше достатъчно, за да започне да се подчинява. Азис паша не току-така наричаше бича си „укротителя на опърничавите“.

Тукашните й тъмничари сто на сто имаха нещо подобно.

Вера се размърда притеснено — пикаеше й се. Никой не идваше, когато тропаше по вратата, а вече нямаше сили да се сдържа. Що за подла ирония на съдбата — хем да си жадна, хем да ти се пикае! Интересно, помисли си, дали някой някога е умрял не от жажда, а от невъзможността да се изпикае?

Задряма. Събуди я стърженето на резе. Тя с надежда вдигна глава, но видя; че не се отваря вратата, а само прозорчето малко над долната й половина.

— Жадна съм! — прегракнало викна Вера. Гласът й чак я изплаши — все едно изграчи врана.

— Според нас си повече гладна — отвърна й подигравателен глас.

 

 

През прозорчето се подаде очукано алуминиево канче, от което се вдигаше пара. Вера бързо стана, пристъпи към вратата и машинално го хвана с две ръце — и изсъска от болка, и го изпусна на пода, понеже се опари. Онзи зад вратата се изсмя:

— Не ти ли харесва менюто?

Вера не отвърна нищо, а коленичи и почна да лочи разлялото се на студения бетон ядене. Дори изскърцването на вратата не я спря и тя продължи да ближе пода, докато силен ритник в ребрата не я повали.

Над нея се извисяваше плешив младеж с брадичка, която повече приличаше не на мъжка брада, а на полово окосмяване. Пълните му устни се бяха извили в презрителна гримаса.

— Свиня — каза той отвратено.

— Ти си свиня — отвърна автоматично Вера.

И върху нея се посипа град от удари. Пазачът беше с тежки армейски обувки и Вера се сви на кълбо, за да опази корема и гърдите си. Скоро вече не изпитваше болка; под стиснатите й клепачи се завъртяха пурпурни кръгове — губеше съзнание.

Когато се свести, я болеше всичко; но пък май нямаше нищо счупено. Все така лежеше на пода, по който бяха останали само няколко засъхнали петна каша. Вера бавно запълзя към дюшека. Жаждата я измъчваше дори повече от болката, а желанието да се изпикае беше направо непоносимо. Но тя не клекна да го направи. Не от страх, че ще я накажат. Просто не искаше да се превърне в животно. Кой знае защо, й се струваше много важно да запази поне подобие на човешкия си облик.

 

 

Следващия път, когато отвориха прозорчето, Вера не хвана канчето с голи ръце — предвидливо си беше събула бикините.

Напразна предпазна мярка! Щом подуши вмирисаната риба в канчето, Вера го блъсна обратно. В следващия миг й подадоха канче с вряла вода — и го пуснаха в краката й. Тя го блъсна с ръка, та водата да не я попари. Когато плешивият пазач отвори и влезе, Вера вече клечеше и лочеше водата от студения под, без нито да вижда, нито да чува нещо.

— Спри! — Той натисна задника й с дебелата си подметка. — Стани!

Вера се поколеба, после се надигна и несъзнателно зае позата, канонизирана от Адолф Хитлер и съпартийците му.

Ноздрите на плешивия се разшириха и заприличаха на дупките на торни бръмбари.

— Мирно! — ревна той.

Вера пак послушно изпълни заповедта. Вече беше толкова обезобразена и отчаяна, че изобщо не се чувстваше жена. Всичките й сили бяха съсредоточени само върху едно — да остане просто човек.

— Ти нямаш нито чест, нито гордост — започна да й се кара плешивият. — Държиш се като някое животно!

И това да й го каже човекът, който я измъчваше с глад и жажда?! Човекът, който я пребиваше, като се възползваше от това, че е безнаказан? Който се гавреше с нея като господар с робиня?! „Впрочем той изобщо не е човек“ — унило помисли Вера.

— Ти садист ли си? — уморено попита тя.

Невероятно, но факт — ноздрите на плешивия успяха да се разширят още повече.

— Просто те уча на ред — заяви той.

Вера изобщо не се интересуваше от високопарните му разсъждения.

— Щом не си садист — каза тя, — заведи ме до тоалетната.

— Не си заслужила — отсече плешивият.

— Тогава ще се изпикая тук, в килията.

— Тогава ще те накажем.

Вратата се хлопна.

Без да му мисли много, Вера клекна над мокрото петно от разляната вода — надяваше се, че никой няма да разбере какво прави. Но грешеше — наблюдаваха я през шпионката и още щом почна, вратата пак се отвори, блъсна я и в килията нахълтаха вече двама: плешивият и някакъв с чело на неандерталец. Повалиха я на пода с ритници. В края на екзекуцията все пак се беше облекчила, но пък тялото й беше цялото в нови синини — е, тя отдавна вече не ги броеше.

След малко тропнаха до нея кофа и хвърлиха до кофата парцал.

— Почисти — заповяда плешивият.

Но когато Вера се наведе над кофата, и двамата, кой знае защо, се отдръпнаха. Вера изобщо не се замисли защо ли се държат така странно, а просто бързо топна лице в кофата и започна да лочи. Водата вонеше на хлор, беше отвратителна — но тя все пак успя да отпие пет-шест глътки, преди да я дръпнат грубо и да я повалят по гръб.

— Жадна си, а? Ей сега ще ти дадем да пиеш…

Плешивият я хвана за краката, вдигна ги и ги стисна под мишниците си. Другият пък затисна ръцете й с колене, като същевременно обездвижи и главата й. И започна да излива кофата в устата й — бавно, без да спира, без да й позволява да си поеме дъх. Отначало тя гълташе доброволно, дори се радваше на това, че пие, но много скоро почна да се дави. Нямаше начин да си затвори устата — ако го направеше, водата влизаше в ноздрите й.

Така че като плюеше, кашляше и се давеше, Вера пи, докато на мъчителите й не им омръзна да се забавляват по този начин. Пуснаха я и тя се просна на пода като удавница. Виждаше над себе си пазачите размазани и разкривени, все едно ги гледаше от дъното на някой вир. Гласовете им ехтяха глухо, почти не се разбираше какво казват, но тя все пак разбра — искаха да им благодари, че са й дали да пие.

— Айтах — изпъшка Вера, като си спомни наставленията на Калмер. Не можеше да се бори повече. Искаше да умре. — Айтах — разрида се тя. — Айтах, мръсници, айтах, айтах…

Сълзите й бяха безкрайни. И нищо чудно: бяха я налели, бяха я натъпкали докрай с вода. И не й беше останало никакво място за гордост. Освен може би само някъде около сърцето, съвсем мъничко.

 

 

Вратата изскърца и Вера се сви в очакване на поредния побой. Последната локва, която беше направила, още не беше изсъхнала и доказваше, че тя пак е нарушила реда в затвора. Въпреки очакванията й обаче този път на я биха. Хвърлиха й някакви стари дрехи, дадоха й две минути да ги облече и после я поведоха нанякъде по дългия коридор.

Широките мъжки панталони и карираната риза висяха на нея като на плашило, прокъсаните маратонки се изхлузваха от краката й, но това изобщо не я притесняваше. Вече беше свикнала да е плашило. Беше свикнала и да я бият. Всичките й опити да запази достойнството си се бяха оказали напразни. „Голяма работа — равнодушно помисли тя. — Бездруго няма кой да оцени старанията ми“.

Вкараха я в някаква дълга тясна стая. Таванът беше толкова невероятно висок, че тя не се сдържа да не погледне с опасение нагоре. И чак после погледна мъжа, който седеше зад едно най-обикновено бюро с гръб към прозореца.

Беше естонец, петдесетинагодишен, як и набит, с червендалесто лице и четинеста светла коса. На квадратната му брадичка имаше малка трапчинка. Широките му рамене изпъваха черната есесовска униформа със сребърни ширити. Без да предложи на Вера да седне, той сухо се представи:

— Щурмшарфюрер Рейн Вайдеман. Ще се обръщаш към мен със званието ми. Господин щурмшарфюрер. Ясно ли ти е?

— Да — отвърна Вера.

— Лошо. Повтори както трябва.

— Да, господин щурмшарфюрер.

— Така е по-добре. Име и фамилия?

— Вера Спицина.

— Не лъжи, няма смисъл. — Вайдеман се намръщи. — Ще ти напомня, че ти и така нареченият ти съпруг сте обвиняеми за смъртта на десетки естонски граждани и в шпионаж. За което се полага смъртна присъда.

— Не е вярно! — възкликна Вера. — Никого не съм убила!

— Склонен съм да ти повярвам. Само след чистосърдечни признания обаче. — Вайдеман се облегна и столът жално изскърца. — Кой всъщност е човекът, който се крие под името Евгений Николаевич Спицин? С каква цел отидохте в Пярну?

И без да доизслуша заучените отговори на пленничката си, Вайдеман махна пренебрежително с ръка.

— Лъжеш. Ако продължиш да лъжеш, само ще си влошиш положението.

— Няма накъде повече — изсумтя Вера.

— Грешиш. Ние можем да сме много жестоки с враговете. — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка. — Но сме готови да покажем добро отношение към онези, които се разкаят и минат на наша страна. Гладна си, нали? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не — излъга Вера.

— Жалко — с преувеличено съжаление въздъхна Вайдеман. — Аз например съм голям лакомник. Естония е истински рай за гастрономите, ако не знаеш. През 1501-ва година този замък бил посетен от достопочтения епископ Николаус Ротендорп. Той и свитата му за два дни опустошили складовете на кротките монаси… — Вайдеман — гледаше как пленничката му преглъща — млясна и продължи: — О, в онези времена хората са разбирали от ядене! Останали са записи за менюто на епископа. Ето например какво е похапнал първия ден. — Вайдеман скръсти ръце на гърдите си и се вторачи замечтано в тавана. — На закуска му поднасят кокошка с шафран в конопено масло, зеленчуци с мед и солена сьомга с оцет и лук. На обяд — треска в масло със стафиди и зелена салата и селда, задушена в солена вода. На вечеря епископът си хапва печен калкан, фаршировани яйца, пушена змиорка и свинско руло… Е, дойде ли ти апетитът?

— Стига глупости — отвърна Вера, като насмалко да се задави с потеклите й слюнки.

— Храбро момиче си ти. — Вайдеман кимна одобрително. — Обаче така или иначе ще измъкнем от устенцата ти всичко, което знаеш. Все пак си човек, а не робот. И като всеки човек от плът и кръв изпитваш страх и болка. Освен това имаш език и не е чак толкова трудно да го развържем.

— Нямам какво да кажа.

— Сериозно? — весело се учуди Вайдеман. — Известно ли ти е, че жените, попаднали в ръцете на инквизицията, са били готови да признаят, че са вещици, и да ги качат на кладата, стига да не ги измъчват повече? В този замък, впрочем, още е запазена килията за мъчения, в което много скоро ще се убедиш. — Вайдеман стана, излезе иззад бюрото и хвана Вера за брадичката, за да не може да отклони поглед от очите му. — Ще направим една много поучителна екскурзия — каза й мило. — И ще научиш, че не е имало никакви испански ботуши, нажежени клещи, бодливи бичове и така нататък. Инквизицията е прилагала само три мъчения, утвърдени от католическата църква. Мъчението с вода, което са опитали с теб така непохватно, е първото. Леко си се отървала. Когато те подхванат истински специалисти…

Стомахът й се сви, все едно пропадаше в бездънна пропаст. Чуваше думите на облечения в хитлеристка униформа естонец сякаш от безкрайно далече. Най-подробно и с очевидно удоволствие той й разказа за мъчението с въже — връзвали ръцете на обвиняемите зад гърба, след което ги вдигали със специален скрипец, като палача ту опъвал, ту отпускал въжето. Което довеждало не само до изкълчване и изваждане на раменните стави, но и до ожулване и одиране на кожата на китките. След което, както весело обясни Вайдеман, започвало мъчението с огън: намазвали ходилата на нещастниците с мас или масло и ги окачвали над мангал с пламтящи въглени.

— Обожавам барбекю — призна Вайдеман, пусна пленничката си и се обърна към прозореца. — За пръв път с барбекю ме гостиха нашите приятели американците. Много мили момчета!

— Нищо не знам — отчаяно възкликна Вера.

— Щом казваш. — Вайдеман равнодушно вдигна рамене. — Но това няма да те отърве от мъченията, предупреждавам те. Като ми повториш всичките тия глупости, след като ти изтръгнат ноктите с клещи, счупят ти пръстите, полеят те с врящо масло и ти избодат очите, може и да ти повярвам. Като за начало ще те свалят в килията за мъчения. Но имай предвид: точно след десет секунди — Вайдеман си погледна часовника — вече ще е късно… Е, да викам ли конвоя, или почваш да даваш показания?

Вера не искаше да я свалят в килията за мъчения — и не попадна там. Не мина и час и пак беше в килията си. За награда й дадоха рибена супа и елдена каша. Храната беше съвсем безсолна. Въпреки че в нея капнаха много горчиво-солени сълзи.