Светослав Славчев
Очите на мрака (9)

9

Ща — не ща, следва да открия моя полковник. Да видя с какво разполага и как може да ми помогне.

Губя си времето из града, обаждам се през половин час — няма го. И когато вече съм на път да се откажа, видеофонът го уцелва в кабинета му.

— А, вие ли сте? — хвърля ми той поглед от екрана заедно с дежурната си фраза. — Какво има?

Искам да ми отдели пет минути. По случая Галов и още един.

— Ами елате! — съгласява се полковникът и чудно, че не чувам в гласа му нотка на досада. — След двадесет минути, моля.

Тези двадесет минути използвам най-рационално. Няколко опита и успявам да намеря Тони.

— А, вие ли сте? — казва и тя. Но тонът е доста по-различен от онзи на полковника. Дори си въобразявам, че има оттенък на малко женско кокетство.

Човек може да ми завиди за начина, по който скроявам поканата за вечеря. Тя е нещо средно между молба за помощ на давещ се в житейското море мъж и поставяне на загадка за разрешаване, която събужда любопитство. Неотразима покана, по мое мнение.

В сивите очи се появява също нещо средно — между съгласие и насмешка.

— Ще ми покажете ли и удостоверението си от стереовизията?

В такива случаи се нахалства и аз нахалствам.

— Скромната жена винаги отказва първата покана! — засмива се Тони вече открито. — Пък аз не съм толкова скромна. Къде ще вечеряме?

— В Клуба на журналистите желаете ли? В осем?

Да. Тя кимва, затваря видеофона и в следващите минути се озовавам пред полицията. Постът е предупреден за мен.

Полковникът ми изглежда по-бледен от обикновено и по-мрачен. Този човек никога ли не се усмихва?

Сядаме и аз разказвам. Петте минути, които изпросих, се превръщат в десет, после — в петнадесет. Говоря, но излиза някак неубедително, като че сам не си вярвам и фразите стават все по-несигурни. То е, защото моят събеседник не вярва. Отначало не вярва донякъде, накрая — изцяло. А аз завършвам вече съвсем неправдоподобно, историята с далечния удар върху бандита в самолета звучи напълно измислено, последните думи остават да висят във въздуха. Фиаското е пълно. И съжалявам, че съм дошъл.

— Н-да… — казва полковникът много учтиво. — Мисля, че ще го имаме предвид.

Аз пък мога да се закълна, че нищо няма да имат предвид. В картотеката на неговото съзнание този разказ отдавна е подреден и класифициран в графата „журналистически измислици“. И ми е обидно. Аз, който обикновено говоря така убедително, да се изложа сега тъй глупаво!

— Има още един въпрос — подхващам. — Въпросът с доцент Ана Стаменова.

— Какъв е проблемът?

— Тя също е извършила убийство. От състрадание. Евтаназия на една жена, известно ли ви е?

— Да речем. Но там няма убийство. Преписката беше прекратена.

— Добре, няма убийство. Мога ли да получа достъп до тази преписка в прокуратурата? С ваша помощ?

Той заковава в лицето ми немигащите си очи. Размисля малко.

— Преписката не е там. Тя е при мен. Аз пазя всички разследвания на безследно изчезналите.

— Значи…

— Значи ще ви я дам. Но ще я прочетете в нашата специална читалня. И никакви бележки, моля. Забранено е.

Той се надига, отваря малкия сейф в ъгъла, като допира палеца си до екранчето на кодираната ключалка. Бърка вътре и вади само с едно движение — как знае кое къде е! — преписка в тъмна плътна подвързия.

— Разследванията са винаги в писмен вид. Не се разрешават записи. Елате, ще ви заведа!

Читалнята им е на последния етаж. Изкачваме се с асансьора и мълчим. Какво ли си мисли за мен? Някакъв несръчен журналист, който само им се мотае и им бърка работата. А аз какво да мисля за него? Какво представлява извън кабинета си? Има ли дом, деца, семейство? Какви са децата му? Страхуват ли се, или се гордеят с баща си ченге? Трябва да призная обаче, че колкото повече го опознавам, толкова повече той излиза извън рамките на обикновените ченгета. У него има подчертана коректност. И като изключим мрачния му вид, се държи човешки.

— Господин полковник, имате ли деца? — най-неочаквано се изплъзва от езика ми. Страшно нетактично, такава тъпа фамилиарност!

— Не — отвръща той сухо, но без особено учудване. — Имах. Дъщеря, убиха я преди пет години.

— О, много съжалявам! Случайно запитах.

— Няма нищо. Пристигнахме.

Мразя неделикатните, а сега се мразя сам. Но човек понякога не избира какво да казва и не знае защо го казва!

Той ме въвежда в читалнята, посочва ми едно място.

— Като свършите, просто ще я оставите, няма да изчезне.

Преведено на друг език, полицейски, това означава: „Знайте, че сте наблюдавани от скрита камера! И много моля, не правете глупости!“ Ясно. И за него е ясно, че разбрах.

Сядам, той излиза. Разтварям папката и започвам да чета. Такива преписки се четат отзад напред, по реда на събирането на материалите. А най-отзад са листовете от разпита на Ана Стаменова — десетина, изписани с нейния почерк. Той веднага прави впечатление — много ясен, твърд, без нито една излишна извивка. Това е страшна жена.

„Именувам се Ана Радева Стаменова, тридесет и осем годишна, неомъжена, неосъждана, по професия лекар, на длъжност доцент в Института по мозъчна патология при Академията на науките.

Известни ми са санкциите за неверни показания.

По случая със смъртта на болната Николина Василева Еленкова казвам следното:

Болната Еленкова постъпи на лечение в Клиничната база на Института с диагноза меланома малигнум, или пигментен рак, в стадий на разсейки. По-специално тя имаше метастази в мозъка и в гръбначния стълб. Бе настанена в отделението за сонарно лечение, което аз наблюдавам. Приложеното лечение със сонари отначало даде известен ефект, но след около двадесет дни положението на болната отново се влоши, сонарите престанаха да влияят на процеса и метастазите в мозъка и гръбначния стълб започнаха да се уголемяват. Болната се парализира от кръста надолу и страдаше от нетърпими болки. Двата консулта, които проведох, бяха еднозначни в заключенията си: положението на Еленкова е безнадеждно, следва да се очаква летален изход до две-три седмици. Болната изпадаше често в безсъзнание от силните болки, налагаше се да се прилагат големи дози обезболяващи средства.

При това състояние Еленкова нееднократно сама ме молеше да бъда милостива и да сложа край на страданията й. Говорих на два пъти с главния лекар на Клиничната база да ми разреши да употребя медикаменти, за да прекратя мъките й, но той категорично отказа, като заяви, че това според закона би било убийство.

Тогава, водена от милосърдие, аз се реших сама на това действие. Еленкова нямаше никакви близки, така че не се налагаше да уведомяваме когото и да било. Пък и нямах такова намерение.

Господин следователят ме приканва да се придържам към конкретните факти. Ще го имам предвид.

През нощта на двадесет и осми срещу двадесет и девети май влязох в стаята, където лежеше болната. Събудих я и й казах, че може би ще се реша да й помогна да умре бързо и спокойно. Тя се просълзи от благодарност и заяви, че ще извърша голямо и добро дело. После ме благослови и ми даде прошка, прочете молитва, целуна кръста си и помоли Бог да й прости, че повече не иска да живее. С това се приготви да умре.

Тъй като аз владея някои методи с прилагане на екстрасензорни сили, използвах един от тези методи. В метастазата в мозъка предизвиках разширяване и спукване на засегнат кръвоносен съд. Това навярно доведе до обширен кръвоизлив с летален изход. Болната почина за по-малко от минута, без да страда. В тази минута в стаята случайно влезе дежурната сестра и видя, когато прилагах екстрасензорната си сила.

Тук господин следователят задава въпрос дали преди и в момента на действието съм разбирала смисъла и значението на онова, което върша, дали не съм била в състояние на афект.

Отговарям. Напълно разбирах смисъла и значението на убийството, което извършвам, направих го при пълно съзнание за последиците и по съображенията, които изложих. Продължавам.

След като констатирах смъртта на болната, извиках дежурния лекар по отделение доктор Балтов, дежурния лекар по Клиника доктор Огнянова, както и доктор Ничев, който случайно се намираше в Клиниката. Заявих им, че съм приложила евтаназия на болната Еленкова и че съм напълно готова да отговарям за постъпката си. Тримата лекари констатираха леталния изход и след като се съвещаваха помежду си, ме уведомиха, че сутринта ще подготвят смъртния акт на Еленкова.

Тук господин следователят ми задава въпрос защо лекарите не изготвиха веднага този смъртен акт, както би било редно, и дали аз съм ги молила за забавянето.

Отговарям. Не съм поставяла никакво искане, бях само много уморена и желаех единствено да си отида, което и сторих. Сутринта ме повика директорът на Института професор Настев. Изложих му истината, която бях разказала на тримата лекари. Той ми препоръча да се успокоя и каза, че ще помисли как да не пострада реномето на Института. Изрази мнение, че всъщност съм се заблудила по отношение на тази смърт и нещата не стоят точно така, както ги представям. Предложи ми да взема отпуска поради преумора и да си почина вкъщи.

Аз отново заявявам, че не желая да избягвам отговорността, която се предвижда по закона, и че извърших убийство по състрадание със специфични мои методи.

Тук господин следователят се интересува дали бих могла да извърша подобно деяние върху здрав човек с цел да причиня смърт.

Отговарям. Никога не съм извършвала подобно деяние върху здрав човек с нечиста цел, не желая да извършвам и не желая въобще да опитвам такова действие. Моята висша цел като лекар е да помагам на хората и да ги спасявам от страдания.

Горното написах саморъчно и за верността му се подписвам.

Ана Стаменова“

Седя така, взирам се в твърдия, непоколебим подпис и ми става страшно. Винаги съм се страхувал — по-точно опасявал съм се! — от хората, праволинейни като острие на кинжал. Хора на едната цел, фанатиците, готови да удавят света в собствената си вяра за доброто на този свят. Мойсей. Торкемада. Тимурленк.

Ана Стаменова е от този тип.

Обръщам страницата, онази, която е върху показанията. Това е декларацията на тримата лекари. Много кратка, много ясна, абсолютно лъжлива.

„Ние, долуподписаните, и така нататък… декларираме…“

Какво декларират?

„… че когато доцент Ана Стаменова ни покани пред леглото на починалата Николина Василева Еленкова, ние констатирахме по явни и косвени признаци, които излагаме по-долу…“

Излагат. Хитри латински термини, които чудесно са ми познати. Какво точно?

„… че смъртта на гореказаната Николина Еленкова бе настъпила преди около два часа, по времето, когато доцент Ана Стаменова не е била в Клиничната база.“

Просто и категорично. Бронирано като трезора на Националната банка, така че никой следовател и пръста си да не може да провре през някоя пукнатина. Три подписа.

Да видя следващия лист! Експертиза. Двама професори и един доцент от друг институт. Мъдруват. Доколко така наречените екстрасензорни методи биха могли да влияят на някакви патологични процеси и да ги ускоряват до смъртен изход. Категорично заключение, че описаното от Ана Стаменова не е и не може да бъде истина, че такова нещо няма. С една дума — че всичко, казано от нея, са чисти фантазии, на които не бива да се дава вяра.

Това пък вече го е изработил професор Настев. Реномето на Института, реномето! Но отлично го е вързал с декларацията на тримата лекари!

Още един лист. Това е извадка от протокола за аутопсия на Николина Еленкова.

„Днес, двадесет и девети май и така нататък… подписаният съдебен лекар д-р Теодор Петев, в присъствието на… извърших аутопсията на… и констатирах…“

Констатирал е причината за смъртта — парализа на дихателния център, настъпила вследствие обширен кръвоизлив в париеталната област на мозъка, в непосредствена близост до карциномна метастаза.

Но има и още една фраза. Предпазлива е, ала я има:

„По макроскопски данни кръвоизливът е причинен от тежко увреждане на съдовете около метастазата и е предизвикан от естествения ход на заболяването.“

Цялата хитрост е в думите „по макроскопски данни“. На нормален човешки език те означават: „това, което се вижда“. Ако заключението впоследствие бъде оспорено, съдебният лекар винаги може да се оправдае — това се е виждало! Но цялата фраза за естествения ход на заболяването навярно е струвала доста старания на професор Настев!

Нови два листа: показания на дежурната сестра. Те са толкова бледи и неубедителни, че само допълват общата картина. Влязла, когато болната още давала признаци на живот. Следователят я пита дали е проверявала пулса. Не е проверявала. Опитвала ли се е да влезе в контакт с пациентката? Не. Излязла много бързо от стаята. Само смята, че болната още дишала тогава, но не говорила по това с доцент Стаменова.

Сякаш тези показания сами крещят: „Не ни вярвайте! За Бога, не ни вярвайте!“

И последният лист е заключението на прокурора. Дава вяра на тримата лекари и аутопсията и прекратява преписката поради явна недоказаност.

Затварям папката и ме изпълва разочарование. Истината и тук се е оказала слаба, незабележима за окото на закона. То не е могло да види необикновеното. Чиста лъжа е, че истината винаги побеждавала, това го твърдят само измамници или заблудени. Не че искам Ана Стаменова да е била осъдена, тя е имала своя желязна логика и убеденост, не се е съобразила с лицемерния морал. И я уважавам за това. Но ми е жал за истината.

Излизам от читалнята, показвам пропуска си долу на поста и тръгвам по улицата все още без цел.

Разногласното множество тече по тротоарите и в подлезите, над близките здания се извисяват грамадите на небостъргачите от центъра — колоси от метал и стъкло, по които пълзят отраженията на облаците. Обед е. Учрежденията са пуснали мравуняците служители да поемат глътка измамна почивка, да се блъскат около автоматите за сандвичи и кафе, да тичат по магазините. Всеки смята, че онова, което върши в момента — то е най-важното.

Вървя и от ума ми не излиза един въпрос, който е задал достатъчно умният следовател: може ли да се извърши подобно действие върху здрав човек с цел да се причини смърт?

А ако може? Като зная колко е крехък човешкият организъм, колко е тънка границата, която ни отделя от смъртта, аз съм почти сигурен, че може. Тогава знаменитите убийци на всички времена — разни там Борджии и Медичи — биха могли да си изпохапят пръстите от завист. Защото това ще бъдат идеалните убийства, абсолютно неразкриваеми.

Така. И значи онази група или организация, за която ме предупреди Рашева, е имала всички основания да се интересува от Ана Стаменова. Въпреки нейната декларация, че иска само да помага на хората. Не е важно какво тя е искала, а какво други са могли да поискат.

С тези неособено весели мисли се нареждам и аз пред един автомат за сандвичи и кафе.

И докато чакам на опашката, забелязвам нещо крайно неприятно.

Следят ме.