Светослав Славчев
Очите на мрака (5)

5

Той е същият, какъвто го видях по-рано, но сега е в цял ръст. Движенията му са точни, ала някак ъгловати, наситени с напрежение. Не зная къде е правил записа, във всеки случай не тук. Пристъпва, гледа ме втренчено със сините си изпъкнали очи и говори:

— Наречете го съдба или предопределение, или както искате, но то съществува. Не можем да го избегнем и аз не можех да го избегна. В края на краищата това, което стана с мен и става, то щеше да се случи. Аз просто съм бил предопределен от природата.

Той се замисля, поглежда встрани, после продължава:

— Казвам съдба, обаче мисля за генетичната криза. Защото навярно това е моята съдба. Пък и защо само моята, сигурно — на хиляди, десетки хиляди други хора. Има страни, в които обществото се тревожи, другаде — знаят, но не обръщат внимание, в трети страни направо крият фактите. Просто се правят, че няма нищо страшно.

А има! Раждат се видимо здрави деца — растат, играят, учат. Ала това са деца белязани, мозъкът им е белязан генетично. Причини? Човечеството се занемари — с радиацията и наранената природа. Но така или иначе тези деца порастват и започва бавна и зловеща деградация. Страхове, мании и агресивност, разпадане на личността. Това е у почти всички генетично увредени. Е, между тях се намират и други, единици, може би природата ни ги дава като компенсация. Те са също генетично изменени, но мозъкът им придобива качества, които са изключително редки. Сигурно в историята на човечеството ги е имало, така си мисля, обаче сега зачестяват. А обществото не е подготвено да ги използва… Не е подготвено да използва онова, което самата природа му подарява, за да се бори с генетичната криза!

Галов тръгва, разхожда се възбудено, след това говори:

— Започнах да го чувствам още като юноша. Много странно — една връзка между мен и предметите, съвсем различна от онова, което можех да чуя от възрастните около мен. Забелязах го… Да, дори си спомням деня, когато го забелязах, бях четиринадесетгодишен. Ходех из гората, не помня защо. Изведнъж видях дървото пред мен, беше един огромен бук с разкошна корона, сякаш го гледах отвътре.

То е като вътрешно зрение, не може да се опише на онзи, който не го познава. Кората, хилядите фибри, сърцевината на ствола, потайните ходове на дървоядите, всяка невидима пукнатина…

Докъде бях стигнал? Да. Тогава бях на четиринадесет години. Явлението се прояви неочаквано, продължи около час и вместо да ме уплаши, по-скоро ме забавляваше. Спомням си, че разгледах пак така с вътрешното си зрение една гъба, видях малкото червейче в нея, разчупих я и намерих червейчето точно на същото място. Но гъбата я болеше! Много е странно, не беше болка, а някакъв вид страдание от разрушението. За гъбата може да се обясни, че страда — тя е жива, макар че няма нерви. Ала след години разбрах, че всички предмети страдат, когато бъдат разрушени. И обратно — мъртвата природа изпитва удоволствие, когато получава хармонична форма. Убеден съм — преминаването към хаоса е болка и смърт за мъртвата природа, придобиването на хармонична форма е нейно раждане.

Той тръсва глава и се усмихва без никаква веселост.

— Какво говоря! Понятия като смърт и раждане за мъртвата природа! Смърт за и без това мъртвата природа, абсурдно! Но трябва да го опиша някак за ограничените човешки представи.

Да, така или иначе, узнах, че притежавам една способност, която за другите хора е непозната: умението да прониквам в предметите, да ги виждам отвътре. Предпазливо разпитах околните дали са чували нещо подобно. Те или ме гледаха много особено, или ми се присмиваха. И разбрах, че трябва да крия тази моя способност, ако искам да ме смятат за нормален, ако искам да не влизам в конфликт с останалите хора, с обществото.

По-нататък… да, по-нататък. Тази дарба започна да се появява все по-често и аз забелязах кога се появява. Когато бивах много напрегнат, или още по-сигурно — когато поради гняв и тревога излизах извън себе си. Отначало ме забавляваше, после започна да ме плаши, а в университета вече се опитвах да извличам полза от нея. Можех например да се вгледам в писалището и като се слея с него, да кажа точно къде е захвърленият и търсен с дни нож за разрязване на книги. А на книгите чувствах формата, долавях ясно прегънатите страници.

Така… Е, като студент се стремях да науча повече за тази способност, проверявах справочници и фототеки, уморих си очите от преглед на микрофилми. Явлението беше описано. И което е удивително, беше описано още в древността. Старите индуси например са го знаели, смятали са го за дар от боговете. Изразявали са го, като са наричали предметите „тат твам ази“, което означава „това си ти“. Именно предметът — това си ти.

Откривано, забравяно, пак откривано… Имало алхимици, които са притежавали това чувство. Роджър Бейкън например или онзи загадъчен Парацелз. Всъщност според мен те са станали алхимици точно защото са владеели дарбата си. И може би наистина са превръщали живака в злато, като са използвали туй свое умение…

На това място записът изчезна. Навярно имаше някакъв дефект. Екранът на Клара избледня, започна да фосфоресцира със златиста светлина, после изведнъж се включи пак. Галов се появи отново, този път — тук, в своя кабинет. Стоеше пред бюрото си, а зад гърба му абсурден блестеше с преспите си дивият алпийски връх. Току-що беше казал нещо и продължаваше:

— … дойде по-късно. Способността да ги движа се появи постепенно, и то — на тласъци, ако мога така да се изразя. Бях в последната година на университета, когато усетих, че прониквайки в предметите, стигам до момент, когато мога да ги движа. Отначало това не се получаваше често, а само при напрежение и при малки предмети. Първия път беше един ключ. Изпуснах го и ядосан, че ще трябва да го търся в тревата, посегнах към него. Ключът се задържа във въздуха и аз просто го прибрах.

Тогава бях с едно момиче. То видя цялата тази история и ме загледа смаяно. Само че аз бях свикнал да се преструвам и да се крия. Направих ловко движение и дадох вид, като че нищо особено не е станало. Момичето реши, че много пъргаво съм хванал ключа. Беше удивено от моята ловкост, но учудването й попремина, когато се разсмях заговорнически — сякаш съм показал сполучлив фокус. Така е, човек не вярва и на очите си, щом това, което вижда, противоречи на здравия разум. Ала за здравия разум аз имам отделно мнение, после за него.

След това дойдоха още тласъци. Пожелах да взема една книга от рафта в градската библиотека. Беше високо на стенда и не ми достигаха тридесетина сантиметра. Протегнах ръка и дори без да се замислям много, пожелах да взема това томче. То постепенно се измъкна от редицата, наведе се като живо, падна и аз го сграбчих. Нямаше никой наоколо, никой не ме видя. Обаче аз се уплаших. Тази способност ставаше неуправляема, трябваше да се науча да я контролирам.

Започнах да опитвам. Как? Ето така.

Галов обръща глава и мога да проследя погледа му. На масичката стои ваза — една пъстра порцеланова ваза. Той протяга ръка и… аз също протягам ръка! Вазата се залюлява, търкаля се и пада.

О, Господи, не пада! Забавя се, на сантиметри от пода спира и виси във въздуха. Стои там противно на всички закони.

Изглежда ми като фокус. Даже първата мисъл, която веднага ми минава през главата, е, че това е мистификация, нещо ме разиграват.

Галов държи ръката си протегната. И вазата бавно, постепенно започва да се издига. Увисва във въздуха над масичката, сякаш се колебае какво да стори, после също така бавно отива на мястото си. Като че нищо не е станало и няма да става.

Галов поглежда към мен, всъщност — към екрана.

— Ето така. Учех се да контролирам тази дарба, защото иначе можех да извърша нещо непоправимо. Местех малки предмети, после — по-големи. Установих, че погледът има също важна роля, той е вид контрол.

Понякога се забавлявах и трябва да призная — някои от забавленията ми не бяха съвсем невинни. На хора, които ми бяха неприятни, и аз причинявах неприятности. Те се чудеха защо току-що са оставили ключовете си от колите или документите някъде, а после там ги няма и ги намират на други места. Но аз гледах в такива случаи да не се навъртам наоколо, за да не свързват изгубванията с мен. Можеха да ме обвинят във всичко, ако ме разкрият. Вече знаех, че съм опасен. Имам предвид — опасен за обществото.

И затова толкова по-чудно е как направих първата си сериозна грешка. Ала пак ще повторя, беше съдбата. Никой не може да избяга от съдбата си.

Какво всъщност се случи?

Имахме един доцент, Каранов, който беше спечелил симпатиите ни. Той преподаваше интелигентно, беше специалист по така наречената малка енергетика, тоест нестандартните източници на енергия. Разбираше си материята, беше сдържан, личеше си, че е много образован. Премислих и след една негова лекция влязох в кабинета му. Беше сам. Разказах му историята си и му демонстрирах моята дарба. Учуди ме, че той всичко посрещна твърде спокойно, не се удиви. Като че всеки ден беше виждал как летят във въздуха папките от бюрото му, а бюстът на Айнщайн се мести сам над шкафа с книги. Поговорихме малко, той каза, че ще направи справка в литературата и ще прецени нещата, и си отидох.

След два дни ме потърсиха от градския психиатричен диспансер. Дойдоха у нас, обясниха, че е във връзка с научна работа по психичното състояние на студентите, предлагаха ми да отговарям на някакви тестове и накрая попитаха дали съм правил опити с хипноза. Ясно като бял ден, този сдържан и образован доцент ме беше предал. Той затова не се учуди много — всичко бе сметнал за добре изиграна хипноза.

А обществото вече се боеше от мен. С основание. Всяко неизвестно явление, което излиза извън рамките на възможните обяснения, подрива установения ред. То може да има непредвидими последици. Аз с моята неочаквана дарба заплашвах обществото точно с възможности, които то не познаваше, следователно — не можеше да овладее. Значи или трябваше да се справят с мен, или неизвестното да се подреди в каталога на познатите понятия, явленията да се вкарат в коловоза на здравия разум.

Хипнозата беше опасно обяснение. Аз тозчас съобразих — те не се нуждаеха от някаква истина, а от обяснение, което да задоволи ограничените им разбирания. И разиграх ролята на студент шегаджия. Разказах им, че съм направил фокуси, които дълго съм подготвял именно за кабинета на доцента, за да се пошегувам с неговата малка енергетика. Разкаях се сърдечно и декларирах, че няма да се повтори.

Туй бе обяснението, което им трябваше. Историята с фокусите беше правдоподобна, макар и не съвсем. Спогледаха се и с очи се разбраха, че не бива да се шуми прекалено. Един от тях предложи да повторя фокусите, но аз демонстрирах такова отвращение от моята злополучна шега, че той сам се отказа.

Отидоха си. Не си правех илюзии, че няма да ме наблюдават и че не съм записан в компютрите им. Не се притаих — щеше да е подозрително, ходех с веселите студентски компании. И прекъснах всякакво използване на дарбата си. Не смеех да правя опити дори у дома си — не бях сигурен дали не ме наблюдават. Правилно съм постъпил. След година случайно научих от един приятел, че психиатричният диспансер сътрудничи на полицията. Случаите с хипнотизатори и фокусници шарлатани задължително били наблюдавани най-малко половин година. Аз бях минал през този период, там явно не бяха констатирали нещо подозрително и, надявам се, ме бяха отписали от сметките си.

Пазех се много внимателно, защото ми беше ясно: при втора грешка за мен нямаше да има изход. Тоест щеше да има, но лош — в някоя психиатрична болница. Или още по-лош — в затвора. Защото щяха да ми лепнат някое обвинение. И можех да си представя какво обвинение щяха да ми изберат — за някоя голяма неразкрита кражба или убийство, чието разследване е отишло в задънена улица, или дявол знае що.

Така че се постарах напълно да приспя бдителността им. Три, четири, дори пет години въобще не използвах дарбата си. Завърших, известно време бях без работа, после ме приеха с конкурс в летище София-II. Дребна служба в отдела за контрол на видимостта на пистите.

Трябва да кажа, че бях доволен от себе си. Живеех сносно, майка ми се грижеше за мен с любов, работех с приятни хора. Службата ми беше лека и се състоеше в следене на уредите, които измерваха видимостта по пистите — колко е мъглата, запрашеността и така нататък. Ако видимостта падаше под определена граница, апаратурата сама даваше тревога и се спираше излитането и кацането. Да контролираш една самоконтролираща се апаратура е достатъчно лесно. Не се и уморявах много, макар че дежурствата бяха по дванадесет часа.

Беше минало дълго време от онази история с доцента и аз пак се решавах да опитвам дарбата си. Но го правех само така, колкото — както си мислех! — да поддържам формата си. Ще отворя една скоба и ще кажа, че „поддържане на формата“ в това нещо няма. Тази дарба не се нуждае от тренировки. Тя просто се появява и се засилва или отслабва по някакви свои вътрешни закони. Предполагам, че са закони на мозъка, които въобще са ни непознати. Както ни е непознато например защо от целия капацитет на мозъка се използват само шест или седем процента. За какво са останалите деветдесет и три процента? За какво природата, която е толкова пестелива, тук разхищава над девет десети от една толкова ценна материя — нервната, може би най-ценната в природата?

Но аз говорех за друго — че все пак използвах умението си, след като се убедих, че полицията повече не се интересува от мен. Ходех по екскурзии сам и в затънтените места на горите местех предмети — камъни, дървета, дори разбрах, че мога да местя живи същества.

Една вечер се връщах от планината и бях седнал да си почина. Неочаквано на двадесетина метра изскочи лисица, сигурно беше тръгнала на лов или гонеше мишка — затова беше толкова непредпазлива. Аз бях виждал лисици само в зоологическата градина, нали съм градски човек. А тази беше жива, свободна и имаше точно такава хитра муцунка, каквито ги рисуват по приказките. Забеляза ме и замря от изненада, а и аз седях като слят с камъка.

Тогава ей така, за забавление, реших да я отместя. Напрегнах се и го сторих — отхвърлих я на два-три метра встрани.

Това порази лисицата, то явно противоречеше на целия й жизнен опит и на цялата й хитрост. Тя се закова като ударена на новото си място за миг-два, изгледа ме с възмущение и побягна. А аз се разсмях с глас. Значи можех да местя и живи същества, можех да местя и хора!

Обаче се криех. Не се издавах дори и пред момичетата, с които завързвах връзки. Имаше такива момичета. Някои ми харесваха повече, други — по-малко. С едно, Нели, нещата даже ставаха сериозни. Но после тя пък намери някакъв друг, дипломат или нещо такова, явно по-добра партия от мен, и ме остави. Не страдах особено. Малко накърнено честолюбие за седмица или две и толкова.

Минаваше време и трябва да кажа, че тази моя тайна започна да ми тежи. Вярно е, че не ползвах дарбата си, ала самата мисъл, че я имам, ме притесняваше. И главно — обстоятелството, че не споделях с никого, дори с майка си. Когато една тайна се знае от двама души, тя вече не е тайна. И може би принудата да мълча по този въпрос ме правеше изобщо мълчалив. Или напротив — нервен и избухлив в съвсем неподходящи моменти. Не се тревожех особено от това, но сигурно трябваше да бъда по-внимателен с хората около мен.

Преди две години направих едно допълнително откритие, ако може да се нарече откритие. Хрумна ми налудничавата идея да опитам да се преместя сам, тоест — да използвам силата върху самия себе си. Застанах пред огледалото, събрах мислено силата си, протегнах ръце и я насочих срещу своя образ.

Мигновено почувствах тласък, доста силен, но някак особен. Като че не се изместих аз, а светът около мен.

Най-напред всичко потъна в мъгла или така ми се стори. Аз плувах в тази мъгла, люлеех се в небитието. Не се уплаших, много чудно, че тогава въобще не ме хвана страх. После усетих пода под краката си, напрегнах се и стъпих здраво. Мъглата се разсея и видях, че съм в стаята си, но тя не беше точно моята стая. Имаше някои разлики. Леглото беше друго, нишата за осветление бе с друга форма…

Галов се усмихва, поглежда наоколо, сетне продължава: — Знаете ли какво си помислих? Сетих се изведнъж за онези легенди как човек прескача през огледалото в друг свят! Значи някой беше преминавал, а сега преминах и аз!

И тогава вече се уплаших. Никак не ми се искаше да се разхождам в някакъв друг свят, колкото и да приличаше на нашия! Обзе ме неистова паника. Но все пак успях да действам разумно. Събрах мислената си сила, протегнах ръце към огледалото и я насочих пак към себе си. Миговете с потъването в мъгла се повториха и когато излязох от нея, се намерих да лежа изнемощял на пода.

Първата ми мисъл беше, че съм сънувал. После, на следващия ден, внимателно прецених явлението. Не беше сън. Рових се цяла седмица из микрофилмите в библиотеката и попаднах на една студия за паралелните светове. Беше интересно физико-математическо изследване, в което се доказваше, че наред с нашия свят в различни фази на времето съществуват не един, а много други светове и тяхното развитие е изостанало или избързало спрямо нашето. При определени условия можело да се преминава от един паралелен свят в друг. Студията беше подкрепена от тежки изчисления и формули, но на мен всичко това не ми се видя много убедително. Така е устроен човек — простото обяснение за преживян кошмар по̀ ми допадаше. А и не ми стигаше кураж да повторя този опит. Не бях сигурен, че мога да се върна, когато поискам!

Животът си продължи в старите релси, ден след ден, месец след месец. И вървя така до онази ужасна нощ, когато убих човек. Ако този звяр на летището можеше да се нарече човек…

Тук образът на Галов изчезва, екранът избледнява.

Поглеждам към Галова. Тя седи като омагьосана, с поглед в компютъра, но поглед, който не вижда нищо.

Смятам, че ще има продължение, чакам. Ала Клара мълчи. После показва на екрана началото на някакъв филм с въздушна битка от средата на миналия век. Още седя зашеметен от видяното, когато Клара казва:

— Това е, което следва. Желаете ли го?

— Не. — И след малка пауза добавям: — Ще проверим всички останали модули! Там непременно има продължение!

Започваме. Не обръщам очи към Галова, просто ми е жал за нея. Трябва да оценя доколко онова, което каза синът й, е вярно и доколко е рожба на болно въображение. Ако е вярно, то е чудовищно, по-вероятно е да е пълна измислица. А и какво отношение има към изчезването му?

Минава известно време, през което подавам като автомат пликчетата от класьора и слушам равнодушните отговори на Клара. Няма нищо. Така стигам до последното пликче. Край. В колекцията няма друг кодиран запис. Онзи, който видях, е единственият!

— Извинете… — навеждам се към Галова. — Вашият син не ви ли е разказвал за този… инцидент? За това, което спомена?

Галова вече се е съвзела.

— За убийството на човек на летището? Не. Ако беше убил някого, щяха да го арестуват и съдят. Нали?

Замълчахме. Не е точно така. Ще го арестуват и съдят, ако го заподозрат. А ако убийството е било такова, че е бил вън от подозрение?

— Все пак да е споменавал нещо необикновено?

Тя се замисля задълго. В един момент в очите й проблясва някакъв спомен.

— То беше миналата година. И не зная дали… дали е от интерес за вас.

— Моля ви! Всичко е от интерес!

— Добре тогава. Знаете ли, около месец преди да изчезне, ми подхвърли веднъж… после пак се оплака, но този път на шега.

— Какво се оплака?

— Че сънува кошмари. Кошмари, в които непрестанно има чувството, че вече е преживявал онова, което се случва. Разбирате ли, всичко, което става в съня, му е познато, сякаш го е преживял някъде другаде, на друго място.

— Да…? — аз едва осъзнавам какво ми казва Галова и какво значение има за мен, чувам я как продължава:

— И като че се е виждал в странен образ, с отвесни, котешки очи!