Светослав Славчев
Очите на мрака (4)

4

— Просто не знам какво да мисля!

Казва го Тони Маркова и продължава да смуче със сламка коктейла си от аранхо и айскафе. Ние сме в кафе-бара срещу Аеробусния център, седим на една от масичките, Маркова е окачила чантата си на облегалката на стола. Аз отпивам по малко от тумбестата чаша с коняк, нямам предпочитание към коктейлите.

— Понеже и аз не зная, не остава нищо друго, освен да мислим двамата!

Маркова ме поглежда под очи.

— Надявам се, че не се шегувате!

— Ни най-малко. Сега да уточним. Кога гледахте този контролен запис?

— Три… не, четири дни след инцидента — поправя се тя. — Непрекъснато си мислех за този случай. Отидох и го видях отново.

— Ние пропуснахме нещо — казвам. — Да проверим колко души са гледали записа и кои са те. Тези данни пазят ли се?

— Да. Мога още сега да се обадя. Желаете ли?

Аз кимвам. Тя става, отива до кабинката на видеофона. Докато чакам, се занимавам с коняка си. Почти съм сигурен, че ще се върне с името на Галов. Но какво от това?

Маркова се връща, сяда и казва:

— Трима. Аз, Павел и някакъв чужденец със странно име. Нордаал. Познавате ли го?

— … Не — процеждам след кратка пауза. Маркова ме заглежда.

— Какво ви е?

— А, нищо. Просто вече няколко пъти… срещам това име. Но да продължим, моля. Кой би имал интерес да унищожи или да скрие този запис? Самият Галов?

— Защо?

— Може би в него се е пазело нещо, което го заплашва?

— Какво толкова ще го заплашва?

— Или заплашва някой друг.

Маркова размисля. Но явно не стига до някакъв извод.

— Кажете ми — подхвърлям, — как изглеждаше този запис?

— Като запис. Показваше как се движат аеробусите, самолетите, въобще всичко, което лети. В достатъчно голям радиус. А там личеше как онзи самолет влиза в нашия коридор, доближава аеробуса и за част от секундата изменя посоката. Това беше.

— Галов виждаше ли се на записа?

— Не.

— Значи не беше фиксирано и… сиянието?

— Не. Но се чуваха думите му „Отместих го“.

Двамата мислим едно и също — записът е бил унищожен заради тези думи.

— А някой от вас разпита ли после пилота на самолета?

— И още как! Галов и шефът, извикаха и мен. Някакъв новак, уплашил се от нещо и минал на ръчно управление. Знаете, всякакви летят вече! И се държеше нагло. Нищо не било станало. Той бил владеел положението! Отърва се само с глоба.

Това е, по тази линия няма да има други данни. Всичко, което Маркова казва, не би будило подозрение, ако записът не липсваше по такъв необичаен начин. Тогава онова, на което е била свидетелка, и така нареченото виолетово сияние можеха да се отдадат на стреса от грозящия ги инцидент. Просто илюзия.

Тони Маркова е свършила с коктейла си, аз — с коняка, изчерпва се и разговорът. Но ме занимава една мисъл и я изричам на глас:

— Галов… имаше ли приятели?

— Как да ви кажа… — поклаща глава тя — … труден характер. Един, двама най-много. Зная, че полицията ги е разпитвала.

— Сам ли живее?

— С майка си. Откак изчезна, тя просто се съсипа. Все го чака. Обажда ми се от време на време… говорим за друго, но се надява, горката, за някаква вест! Сърцето ми се къса, като я чуя!

— А не бих ли могъл… — започвам аз предпазливо — … да я посетя? Да я посетим двамата например?

— Защо? Полицията там е преровила абсолютно всичко. Какво искате да откриете?

— Честно казано, не зная. Но е добре да поговоря с майка му.

— И смятате… че ще помогнете за издирването му? — вдига вежди Маркова. Мнението й за моите способности е очевидно.

— В известен смисъл — да.

Следва пауза, в която зад сивите очи явно преминават различни съмнения за тайнствения смисъл на моето упорство. Навярно вдъхвам все пак някакво доверие, защото тя колебливо заключава:

— Е… щом настоявате…

Следващите десет минути висим на булеварда пред Аеробусния център и чакаме такси. Минават няколко турботаксита, те личат отдалеч — раирани са на черни и жълти фосфоресциращи линии, — но са пълни. Най-после шансът ми проработва, спирам едно празно и се нареждаме в дългата колона по булеварда, върху който лежи тежката миризма на асфалт и масла.

Сега, на седалката в турботаксито, Маркова ми изглежда уморена — около очите й са се появили тънки бръчици. Не искам да водя някакъв разговор. Полза няма да има, само ще добавя раздразнение към умората.

Колоната постепенно се разпада, излизаме на Източния булевард и оттам до района, където живее Галова, са още около пет минути. Намираме блока — той е невисок, но дълъг, качваме се на петия етаж и Маркова се обажда по видеофона.

Зад вратата се чува силен кучешки лай, после — тихи стъпки. Очаквах да ни отвори доста възрастна жена, ала Галова няма повече от петдесет и пет. Светло, вече поувяхнало от годините лице, прошарени коси — същите леко изпъкнали твърди сини очи, същите тънки устни. Синовете приличат на майките си.

Маркова ме представя — впрочем по един доста неясен начин — като журналист от стереовизията, който води служебно разследване. Нито съм от стереовизията, нито правя някакво служебно разследване. Но всеки лъч от надежда за тази жена е добре дошъл. Лицето разцъфтява в усмивка, кучето, което подозрително проръмжава от време на време, е усмирено. Влизаме.

Обичайните фрази са съпроводени от дълъг въпросителен поглед. Не, аз не зная нищо допълнително, нямам нови сведения. Желая да поставя някои въпроси.

Усмивката бързо угасва, тънките устни се свиват още повече. Надеждата се е разсеяла, за Галова аз съм вече само един от многото натрапници полуполицаи.

— Моля?

Не, синът й не е имал врагове. (Колко ли пъти досега е отговаряла така!) Поне тя не знае. Бил е доста затворен.

Не, не е бил заплашван. За какво да го заплашват?

Не, не е имал неприятности. Всеки със своите грижи, разбира се, той е възрастен мъж, живее свой живот.

Разговорът грози да се превърне в безкрайни отрицания и долавям как той започва да дотяга на Маркова. Навярно полицаите са задавали много по-проницателни въпроси. А и аз чувствам, че не върви. Няма контакт. Между мен и тази жена се издига стена.

— Бих ли могъл да разгледам стаята на вашия син?

Зная колко е нетактично искането, обаче е важно. Предметите, сред които живеем, говорят много повече за нас, отколкото си мислим.

Поглед към Маркова, после — към мен.

— Заповядайте!

Галова ни повежда, отваря една съседна врата. Пред нас е сравнително широко помещение — две стаи, съединени с открит портал. Първата е работният кабинет на сина й, втората е спалнята му.

Абсолютен ред — това е, което веднага се набива в очи. Всяка вещ е на мястото си, и то място, което е педантично премислено. Библиотеката е точно вградена в нишата, бюрото сякаш е специално поръчано за пространството между библиотеката и канапето, подвижната масичка със стереовизора и видеофона запълват разстоянието между канапето и стената. А цялата отсрещна стена е стереотапет, който разкрива веранда на горска хижа. Самата веранда като че започва от пода. Зад парапета й се простира чудесна горска поляна, обсипана с изумително жълти цветя. Над гората сияе великолепен див връх, по който пълзят сенки на облаци.

Стоя очарован от картината, от нейната дълбочина. Илюзията е пълна — седящият на бюрото си Галов сякаш е работил на верандата на горската хижа. Как ли са му липсвали въздухът и цветята, за да ги замества със стереотапет!

— Той много обича да седи там — чувам гласа на Галова.

И тя говори за него като за жив. За нея времето няма значение, той сякаш вчера е излязъл оттук и непременно ще се върне — така ще бъде до смъртта й.

Пристъпвам полека към портала. Оттатък помещението е по-малко — има легло, кресло, ниша за осветление, масичка с бронзова скулптура. Завивките са строго сгънати по ръбовете, по възглавницата няма гънка. Блести от чистота. Струва ми се, че виждам Галова, която всеки ден грижовно бърше прах. Допирът до вещите на сина й напомня допир до самия него, една преграда срещу отчаянието. Така нашите предмети сме самите ние.

Какво правя аз тук? И наистина ли искам да помогна на тази съсипана жена?

Връщам се обратно в кабинета и доближавам до бюрото. Галова тревожно следи всяко мое движение. Не, няма да докосвам нищо, само разглеждам.

Малък работен компютър с принтер, касетки, книги с непонятни заглавия, два бележника, старомодна дървена кутия с метална ключалка — прилича ми на класьор.

Галова забелязва моя поглед и минава от другата страна на бюрото.

— Това е колекцията му — казва тя. — Той много държи на нея.

Значи е имал свои увлечения. Интересно какво е събирал?

Различни случаи от историята на въздушния транспорт, обяснява Галова и добавя:

— Започна още като студент. Искате ли да ви покажа?

Тя вади от чекмеджето лъскаво ключе и отваря кутията. Вътре, точно като в класьор, стоят изправени десетки прозрачни пликчета.

Навеждам се. В най-горните пликчета прозират малките металносиви квадратчета на видеомодули. Всяко пликче е номерирано, разделите са грижливо надписани. Един видеомодул съдържа цял филм, всичкото е цяла филмова енциклопедия.

— Сигурно е много ценно, нали? — забелязвам любезно.

— О, да! — потвърждава Галова. — Знаете ли, той кореспондира с различни хора, има дори един от Индонезия, разменят си записи… — тя за малко се оживява и пак посърва.

— И навярно ви ги показва? — бързам да закрепя разговора.

— Да… понякога ги гледаме на стереовизора. Той си почива с тях. Пък и на мен ми е интересно.

Казва го и извръща глава, окончателно се затваря в себе си. Мисълта, дошла е онази смазваща мисъл, че вече няма да седят вечер заедно, нито да гледат тези филми. А аз съм безпомощен да изрека каквото и да било за утешение, дори най-банална лъжа, просто не мога и се ядосвам на тази безпомощност.

— Пак ще ги гледате! — това е гласът на Маркова, която досега е мълчала. — Сигурна съм!

Успя да го каже. Боже мой, и безнадеждно болният има нужда от вяра, аз ли не зная? Нали съм виждал болни лекари, на които всичко им е ясно, които разбират колко им остава и пак желаят да ги излъжат!

Трябва да си тръгваме. Но продължавам да стоя до бюрото, да се взирам в книгите, в бележниците… Има нещо. Това е чувство, което познавам. Тук близо до мен лежи някакъв важен детайл. Ако се обърна и изляза, той ще изчезне, ще умре завинаги и после никога няма да го открия.

Стоя. Колкото пъти не съм послушал туй чувство, толкова пъти съм грешил.

Но какъв е този детайл? По-точно, с какво е свързан?

С някой от предметите. Така е.

Започвам да преценявам. Бързо, защото нямам много време! И Галова, и Маркова ме гледат и се учудват на моето мълчание.

Бележниците? Не.

Може би… някоя от книгите? Не, не е книга.

Това е като онази игра на „топло и студено“. Компютърът с принтера — студено… студено.

Топло! Колекцията! Защо, по дяволите, точно колекцията? Какво има в нея? Нещо в номерата, в надписите?

Асоциацията е мигновена, като остър проблясък. Запис! Галова каза: „запис“.

А на мен ми липсва един запис. Онзи, от контролната видеотека. Там го нямаше, там беше изтрит. Ами ако все пак е запазен?

Ако Галов е искал да скрие някой запис, кое място ще избере? Точно там, където са и всички останали. Между многото други, като само той ще го знае. Кой е луд да започне да преглежда колекция от стари записи, да търси песъчинка по плажа, ако не знае предварително къде я е скрил?

— Госпожо — казвам, — сигурно ще ви се стори неуместно. Но ще ви предложа нещо.

— Да?

— Полицията провери ли колекцията на вашия син?

— В какъв смисъл? Не, не са я разглеждали.

— Бих искал да я разгледам. Не сам, с вас, разбира се.

Маркова изведнъж пристъпва, излиза от сянката. Не казва нищо, гледа мен, после — старомодния класьор с колекцията. Уловила е мисълта.

— Това… ще помогне ли? — гласът на Галова е изпълнен със съмнение.

— Трябва да опитаме.

— Добре, проверете! — решава майката. — Как смятате да го сторите?

Съществен въпрос. Ако трябва да изгледам всички тези видеофилми и откъси от филми, няма да ми стигнат месеци. Но ще дам задача на компютъра, той да извърши проверката. Да открие кадри с образа на Галов или в които се чува гласът му.

Обяснявам на Галова моята идея. Тя все още не разбира какво отношение има колекцията към изчезването на сина й, ала вижда, че съм обнадежден и поради това е готова на всичко. А аз се учудвам как полицията е направила такъв пропуск. Забравям всъщност, че и у мен идеята се появи единствено заради липсващия запис от контролната видеотека. Полицията не е знаела тази подробност, за нея колекцията е една чудатост на Галов, нищо друго.

Маркова слуша разговора, вметва по някоя забележка, но ми се струва някак притеснена. И наистина след малко се изправя.

— Аз… ще ви оставя — казва тя. — Трябва да взема сина си от училище! — После се обръща към мен: — Ако намерите нещо, обадете ми се!

Записва ми кода на видеофона си, подава ми ръка и излиза, изпратена от Галова. А аз си мисля, че се появява непредвидено усложнение — компютърът навярно разпознава само Галов, както Томас — мен.

Оказва се, че греша. Галова се връща, докосва с показалец контролното око и компютърът се обажда:

— Клара 6Т. Имам връзка с вас.

— Клара! — повиква я Галова. — Господинът ще ти постави една задача. Надявам се, че можеш да я изпълниш!

— Слушам ви.

Обяснявам задачата, Клара я приема и започвам внимателно да подавам с вакуумпинсета малките сини модули.

Клара надминава очакванията ми, проверява ги много бързо. Приема ги и след десетина секунди ги връща с доста монотонния отговор:

— Издирваният Павел Галов не се намира в кадрите.

Това продължава не знам колко, редът от прозрачни пликчета в класьора видимо намалява. В един момент обаче отговорът на Клара се забавя, после се чува гласът й:

— В представения модул под номер деветдесет и четири има кодиран сектор. Какво следва да предприема?

Кодиран сектор?

Напрежението ме кара да се надигна от креслото. Ето го! Изчезналият запис е тук, иначе Галов не би си правил труда да го крие така умело!

А кодът? Това е следващата мисъл, аз не зная кода! Мигновеното тържество от успеха се примесва с несигурност.

Поглеждам Галова, но тя само вдига рамене.

— Моля ви! — шепна аз глухо. — Не знаете ли кода? Не сте ли го чували от сина ви?

Тя безпомощно поклаща глава. Не.

Вбесявам се. На крачка съм от записа, който преследвам, а един глупав код ме проваля!

Спокойно! Хайде по-спокойно! Компютърът жена не ти е виновен за нищо. А ако искаш да зарежеш тази история, винаги можеш! Така. Да се опитам да поразмисля, да се поставя в положението на Павел Галов. Това може би ще помогне.

Добре. Ето, аз съм Галов. Искам да кодирам един запис, да го скрия от чужди очи. Какъв код ще избера?

Може да е всичко. Всяко число, дума, изречение. Може да е пълна безсмислица, която никому няма да дойде наум. Какво?

Започвам да осъзнавам, че въобще нямам никакъв шанс да открия този код. Знаел го е само Галов, но той си е отишъл завинаги. А аз гоня призраци.

Да опитам пак с Галова.

— Вижте — казвам, — когато вашият син работеше по колекцията, държеше ли някакви бележки?

— Не… — замисля се тя. — Не съм виждала бележки.

— А какво точно правеше?

— Това е за него време за почивка. Често слуша музика.

— Музика? Каква?

Този въпрос е съвсем напосоки.

— Различна… Стари майстори, но и друга. Искате ли да чуете? Зная къде са записите.

Добре. Може би така все пак ще вляза в обстановката, в която Галов е работил над колекцията си.

Майката отива до стереовизора, разговаря с него, после се обръща към мен:

— Имате ли някакви предпочитания? Моцарт? Хайдн? Той пита какво желаете.

— Кое е последното, което е слушал синът ви?

Тя го пита тихо, стереовизорът й отговаря също така тихо и Галова се усмихва тъжно.

— Добре, чуйте го. Не е от класиците, по-скоро — негова слабост… Една песен, която съм му пяла като дете. Той много я обичаше.

Тя обръща глава, за да не виждам лицето й. Кълбото на стереовизора засиява нежнорозово и кабинетът се изпълва с нейния глас, един приятен млад глас, който е имала преди много години. Слушал съм тази песен, зная я и аз.

Първите тактове звучат, в същия миг чувам и думите на Клара:

— Установявам, че това е кодът, господин Янев. Желаете ли да видите сега записа на Павел Галов?

— Да! Желая! — реагирам бързо аз. — Веднага!

Навеждам се към бюрото, целият съм само зрение и слух.

На екрана на Клара се появява Павел Галов. И от онова, което казва, на мен ми спира дъхът.