Светослав Славчев
Очите на мрака (14)

14

Разговарям по видеофона с Тони. Обяснявам й, че съм хънтър, но едновременно с това — и главен инквизитор на Севиля и имам много работа по издирването на еретици. Тя се смее и ме гледа влюбено със сивите си очи, макар да съм инквизитор, ала видеофонът дава сигнал. Не мога да разбера как така разговарям и той сигнализира, защото е невъзможно, пък и Тони не го чува, обаче щом става, значи е възможно.

И се събуждам. От видеофона идва мелодичният му сигнал. Някому съм потребен, по дяволите!

Ужасно мразя сутрин да ме събуждат така. Но какво да се прави, това е едно от неудобствата на професията ми. Надигам се с пухтене, включвам апарата и на резедавия му екран се появява непознат за мен мъж. Той има ъгловато лице, украсено с малки тъмни мустачки и още по-тъмни очи, които гледат сякаш някъде зад гърба ми. Никога не съм го виждал.

— Кирил Янев? — пита мъжът. Гласът му не ми харесва. Има арогантна нотка в него, като у полицай.

— А вие кой сте? — отговарям със същата нотка.

— Старши инспектор от криминалната полиция Тенев. Трябва да разговарям с вас!

Ама той наистина бил полицай!

— Първо се легитимирайте! — заявявам аз. — И после ще видим!

Този Тенев явно не е свикнал да му отвръщат така. Тъмните очи се присвиват леко. Вади от джоба си полицейската карта, разтваря я и я поднася към екрана.

— По-близо! — казвам. — Трябва да прочета името!

Не знам защо се държа така заядливо. Обаче ченгета от подобен род ми ходят по нервите с техните безцеремонни „трябва“. Защо да трябва? Сигурно е свикнал да разговаря само с дребни мошеници и проститутки. Няма да мине.

Чета: „Лазар Тенев, старши инспектор.“

— Добре. За какво желаете да разговаряме?

— Не по видеофона — парира Тенев. — Налага се да дойдете тук!

Пак императивното „налага се“.

— Ще дойда, ако сметна за нужно! — изтърсвам аз абсолютно предизвикателно. — И къде е това „тук“?

Тенев замълчава и ме разглежда с любопитство — като че съм рядък вид пеперуда. И внезапно сменя тона:

— Вижте… Мисля, че не започнахме добре разговора! Обаждам ви се от пансион „Форум“. И ви моля да дойдете, защото е изчезнала Надежда Рашева!

Сега вече аз замълчавам. После се навеждам към екрана.

— Как така… изчезнала? — питам и съзнавам, че питам глупаво. Тенев поклаща глава.

— Не се е прибрала трета нощ. Има и някои други обстоятелства… Видях тук записан вашия код. Желаете ли да дойдете?

— Веднага.

Изключвам видеофона и започвам бързо да се обличам. Значи Рашева. И явно тя ненапразно се боеше и ме предупреждаваше.

Но само трета нощ. Не е минало много време, нали? Може просто да е отишла някъде, толкова възможности съществуват! Заминала е при приятелка в провинцията. Или е в някоя мъжка квартира и е останала там, не се е обадила никому. Излязла е след срещата онази вечер с мен и така…

Това са напразни успокоения, чувствам го. Начинът, по който говореше с мен, настояването да й се обадя, което повтори. Боеше се. И блокчето, което ми даде така скрито, сякаш предугаждаше, че не може да го опази!

С Рашева се е случило нещо лошо.

Излизам вън, за няколко минути съм на булеварда и вдигам ръка за такси.

Тенев ме очаква в хола на „Форум“. Виждам го още щом влизам, той идва насреща ми и кимва към едно от креслата.

— Ще позволите ли, господин Янев, няколко въпроса?

Сядам. Моля!

— Кога видяхте за последен път Надежда Рашева?

— Преди два дена вечерта. Тогава се запознах с нея.

— По какъв повод се видяхте?

— Покани ме на разговор. Във връзка с една моя статия.

— По-точно, по-точно, господин Янев! Каква статия?

У мен отново изплува глухо раздразнение. Вярно, че е полицай и не е свикнал на изисканост, но мразя да ме разпитват така!

— Статия за безследно изчезнали хора. Готвя я за една редакция.

— Кои са тези безследно изчезнали, за които говорихте?

— Не „тези“, а „той“. Нарича се Павел Галов.

— Дайте ми адреса и кода на видеофона!

Мен вече окончателно ме хващат дяволите. Дразни ме всичко у този човек. И маниерите му, и арогантността му, дори и малките мустачки, които се движат нагоре-надолу.

— Не съм длъжен, инспектор Тенев! Можете да си ги вземете от вашия отдел!

— Ще ви задържа за отказ да ми сътрудничите при разкриване на престъпление!

— Само опитайте! — изправям се аз. — Скъпо ще ви излезе! И откъде знаете, че има престъпление?

Тенев вече ме гледа с явна неприязън, мустачките му играят. Сега забелязвам още, че ушите му са мънички и прилепнали към главата. Значи е бил и боксьорче!

А тонът пак изведнъж се променя:

— Моля ви, не бива така! Просто са ни нужни вашите показания! Седнете, моля!

Сядам, ала вътре в мен всичко кипи. Проклет полицай!

— Позволете, какво ви каза Рашева за този Галов?

— Че навярно е бил шантажиран от някакви хора. Не ми обясни какви и за какво. И ме предупреди да не се бъркам в този случай, защото ще загазя!

— Защо? Защо вие ще загазите?

— Защото от случая се интересува някаква организация.

— По-подробно за тази организация?

— Нищо. Това беше.

Лазар Тенев мълчи, погледът му минава по стените, по креслата и отново спира върху мен.

— Рашева даде ли ви нещо?

Трябва да кажа „да“, но произнасям друго:

— Не. Какво да ми даде?

— Някакъв предмет.

— Не. Нищо. Пихме по едно питие и толкоз.

Не съзнавам защо говоря така. Това обаче е рефлекс у мен. Когато нещо не ми харесва, веднага да казвам „не“, пък после да размислям. И никога не съм сбъркал. А Тенев решително не ми харесва! Откъде той подозира за онова кристално блокче, за да пита с такава сигурност?

— Добре — заключава той. — Засега толкова. Ако се наложи, ще ви потърся пак. Ще пътувате ли някъде?

— Зависи. Какво има още да изясняваме?

Тенев не ми отговаря. Цялата му наперена стойка, която демонстрира, трябва да ми внуши, че въпросите задава той, а не аз. Време е окончателно да се скараме. Карал съм се с полицаи и не ми е за пръв път.

— Сега пък аз ще ви задам няколко въпроса! — заявявам. — Като журналист. Можете да не ми отговаряте, но и това ще влезе в репортажа ми!

При последните думи вадя моята миникамера и я насочвам към лицето му. Реакцията е мигновена.

— Не ви разрешавам! В интерес на следствието! — с дланта си той закрива обектива. После се обръща и бързо излиза от хола. А аз тържествуващо го снимам в гръб как напуска полесражението. Бил съм свидетел на подобни реакции, така че не ме учудва.

Но и изчезването на Рашева не мога да оставя така. В дъното са хората на „господин зеро“, в туй не се съмнявам. Може вече ужасно да досаждам на моя познат полковник, ала трябва да говоря с него веднага!

Което и тръгвам да правя. Още на входа обаче удрям на камък, полковникът е „на обект“, както ме осведомява постът. Стоя така известно време нерешително и случайно забелязвам, че се готви да влезе в полицията един от помощниците на полковника — млад, стегнат капитан, който ме е виждал при началника си.

Спирам го и му обяснявам, че е много важно да ме свърже с криминалния отдел, с началника на старши инспектор Тенев. Поне да получа някои данни. В края на краищата с разследването на безследно изчезналите върша и тяхна работа!

Капитанът се съгласява. Качваме се в кабинета му, той говори с някого по видеофона и се обръща към мен:

— Кое име казахте? Кой инспектор?

— Лазар Тенев. Старши инспектор.

— Такъв инспектор в София няма. Нещо сте се заблудили.

— По изчезването на Надежда Рашева… от пансион „Форум“! — казвам несигурно. Вече ми е ясно какъв наивник съм!

— Не е регистрирано такова изчезване. Мисля, че някой се е пошегувал с вас!

Благодаря и си тръгвам. Значи, изиграха ме. И няма защо да се мисля за много умен, щом като могат така да ме подведат. Интуицията неслучайно се обаждаше през цялото време, докато говорех с Тенев. И неслучайно ме предупреди да скрия, че съм получил онова кристално блокче. Този Тенев — разбира се, това не е името му — търсеше всъщност блокчето.

И сега интуицията се обажда. Трябва да направя нещо, не мога да си отида така. Какво трябва да извърша?

Спирам в коридора до асансьора и се връщам. Капитанът е още в кабинета си.

— Не се е пошегувал! — казвам.

— Извинете, кой?

— Не се е пошегувал с мен онзи, който се представи за инспектор. Надежда Рашева наистина е изчезнала. Отвлекли са я.

Капитанът вдига рамене.

— Това е само ваше предположение. Не е подкрепено с нищо.

— С какво трябва да се подкрепи? С трупа й? И тогава да започнете да действате?

— Е-е… — проточва капитанът, — вие пък така… За да извършим проверка, трябва да има официално заявление за изчезването й.

— Тогава ще го имате. Още сега.

Че съм му безкрайно досаден, разбирам по лицето му. Но той не може да ме изпъди, журналист не се изпъжда току-така.

— Можете да включите вашия видеокомпютър. Ще направя официално заявление. И ще нося отговорност, ако е невярно.

Капитанът решава, че най-добрият начин да се отърве от мен, е да се съгласи. Пресяга се, сензорите на видеокомпютъра на бюрото му затрептяват с рубинени очи.

И аз започвам. Разказвам как съм разговарял с Надежда Рашева, за нейните страхове и предупреждения. Скривам, разбира се, получаването на кристалното блокче — не зная този запис у кого ще попадне. После разказвам днешната история с псевдоинспектора, като не пропускам да го опиша подробно — до мустачките му и сплесканите уши. Завършвам със заявлението, че по мое мнение Надежда Рашева е отвлечена от престъпна група. Моля това да се провери.

— Добре, ще проверим! — въздъхва капитанът и изключва видеокомпютъра. — И този инспектор, само да ми падне!

Сега вече си тръгвам истински. Излизам от полицейското управление и се мъча да измисля някакво място, където да мога да седна спокойно и да се занимая с кристалното блокче. Трябва да проумея за какво служи, защото около него има важна загадка. Рашева може би знаеше каква е, но не искаше да ми я каже. А сега вече и не може.

Къде наистина да се приютя за час или два? Забавям крачките си, проблясва ми едно решение. Редакцията. Най-доброто място, там винаги ще ми отделят някое свободно бюро. И винаги цари такава бъркотия, че никой няма да се интересува от мен.

Това и правя. Мъчението с метроекспреса е десет минути, затова пък сварвам редакцията точно в такава нервност и сутрешно напрежение, както предполагах. Никой не се интересува от моята личност на талантлив журналист. Сам си намирам празно бюро в една крайна стая, сам си включвам компютъра, като че ще работя нещо важно и бързо, и придавам на лицето си най-заетия вид, който мога да измисля. Междувременно вадя кристалното блокче от чантата си и го полагам на бюрото.

Псевдоинспекторът направи грешка. Той се мислеше за прекалено хитър и пропусна да провери чантата ми. Не можеше и да предположи, че ще нося това нещо у себе си, а няма да го скрия. Сега сигурно хората на „господин зеро“ проверяват моята мансарда сантиметър по сантиметър. И са достатъчно ядосани.

Блокчето лежи пред мен. Взирам се в него, обръщам го внимателно. Четири вдлъбнатини от едната широка страна, четири — от противната. И две по-широки вдлъбнатини, които не бях видял, една до друга върху третата широка страна. Общо десет вдлъбнатини.

Всички те служат за нещо. Защо са десет и защо са разположени така?

Въртя блокчето между пръстите си. Моята дарба да намирам скрити предмети тук е безполезна. Няма нищо скрито, всичко е пред очите ми. Десет.

Но десет са и пръстите ми.

Виж, това е идея! Поставям блокчето върху бюрото, оглеждам го пак. Да, вдлъбнатините са направени, сякаш за да бъдат поставени върху тях пръстите. Четири от едната страна, четири от другата, палците на двете ръце — върху третата.

Правя го. И веднага усещам, че по върховете на пръстите ми протича напрежение и блокчето започва леко да се загрява.

Чувам шум — много странен шум. Той като че не идва до ушите ми, а е вътре в мен, като някакъв вътрешен звук.

Озъртам се. Стаята е празна, хората кой знае къде са се запилели и ще бъда сам.

А шумът наистина е в мен, чувам го. Стискам с пръсти вдлъбнатините по-здраво. И се появява образ. Той също не е вън, ами е вътре в мен. Сякаш сънувам наяве. Виждам стаята, бюрото, разпилените книги по него и едновременно виждам друго — стаята на Галов. Като че гледам двоен филм.

И като че съм седнал на неговото бюро, насреща е онзи разкошен тапет с алпийската поляна и суровия връх. Пред мен, на бюрото на Галов, лежи това блокче, стиснато от моите ръце.

Не, те са чужди ръце! Боже мой! Погледът ми се плъзва встрани и надолу. Дрехите не са моите, обувките — също. Това са дрехите и обувките на Павел Галов!

Аз съм Галов, аз съм в неговото съзнание! Гледам през неговите очи, неговите сетива са мои! Господи!

Страх ме е, но не пускам блокчето, стискам го конвулсивно.

И мислите на Галов започват да звучат в моето съзнание.