Светослав Славчев
Очите на мрака (16)

16

Отключвам мансардата, златистата луминесцентна светлина залива антрето и влизам. В същия момент чувам, че се обажда видеофонът. Това е най-малкото необичайно. Наближава полунощ, аз се връщам от вечерята с Тони и обаждане в този час не предвещава нищо добро.

Пристъпвам до видеофона, протягам пръсти към сензорите и го включвам, но екранът остава празен. А връзка има, контролното око свети. Това е второто необичайно нещо, защото подобна повреда няма. Друго е. Човекът, който е оттатък, не желае да го видя. Има начини да се изключи собственият образ, макар това да е забранено от правилниците.

Чува се леко пращене, по зеленикавия екран пробягват искри, но той продължава да е пуст. Някой ме гледа от този екран, чувствам го. И дори долавям дишането му.

— Кой е? — питам. Веднага разбирам колко е глупав въпросът ми. Той вече трябваше да се обади — „господин зеро“.

— Мисля, че знаеш — казва мъжки глас от екрана. — След всичко, което извърши, мисля, че знаеш. Така ли е?

— Да речем, че се досещам — заявявам неприязнено. — Защо не се покажеш, така е неучтиво!

Моето черно остроумие не прави впечатление на онзи оттатък. Той е от хората, които нареждат, останалите имат единствената възможност да изпълняват. Тонът му е студен и не търпи възражение:

— Слушай сега моите условия! Първо. Незабавно ще разкажеш всичко, което си научил по случаите. Знаеш кои. Второ. Прекратяваш всички свои действия и чакаш моите нареждания. Тогава ще видя какво мога да направя за теб. Разбра ли ме добре? Говорѝ!

Аз се намествам в креслото. Щом ще играем „ва банк“, ще играем! Но с дребни изненади.

Изписвам на лицето си израз на стреснат и разкаял се грешник, гледам смутено встрани. Нека сметне, че ме е смазал.

— Отговаряй! — чувам пак от екрана. Нагъл глас.

Тогава изтривам разкаянието от физиономията си, навеждам се агресивно напред и процеждам:

— Ти… негоднико! Слушай сега пък ти моите условия! Първо. Незабавно, още сега, ще се покажеш! Не съм свикнал да разговарям с привидения! Второ. Ще прекратиш веднага мръсната си работа у нас! Ти и твоите мутри ще се ометете с първия самолет! Давам ти срок до утре вечер! Разбра ли ме? Отговорѝ!

Това е като експлозия. Мислех само да разиграя театър, но ненавистта изригна, не успях да я овладея.

А онзи се е стъписал от нечуваната дързост. Мълчи. И почти физически чувствам как от празния екран ме залива злоба.

— Онемя ли? — повишавам глас. — Аз ще загина, колко му е, ала и ти ще отидеш на майната си, ясно ли ти е? Цялата полиция ще хукне по петите ти! Всички стереовизии по целия свят ще гърмят! И папер няма да остане от теб тук!

Не говоря, а викам. И не преценявам точно какво, но усещам, че попадам в целта. Побърквам се, не мисля вече какво правя. Изправям се, соча юмрук към екрана, заканвам се и крещя:

— Ти там! Хайде, покажи се, бъзливецо! Чу ли, дадох ти срок до утре вечер!

Юмрукът ми се набива в екрана.

— Утре вечер е свършено с теб!

Изведнъж, като реакция на напрежението, от гърдите ми изригва див, лудешки смях. Заканвам се и се смея едновременно с чужд, пресипнал глас.

Контролното око угасва, екранът избелява. Онзи се е изключил. А аз се стоварвам в креслото и продължавам неудържимо да се смея.

В замъгленото ми съзнание се промъква една мисъл: луд ли съм? Може и да съм, но така трябваше да постъпя. Онези се страхуват от лудите. С нормалните хора те се справят лесно, обаче на побърканите не могат да предвидят реакциите, а това винаги е опасно.

Малко по малко се успокоявам. Седя в креслото, напрежението се стопява. И тогава идва страхът — един коварен страх, който ми отнема увереността. Преди минута още имах някакви шансове, сега вече войната е обявена. Те ще проверят какво съм научил за Галов и Стаменова и просто ще ме убият.

Не е вярно. Аз и преди нямах шансове, онзи нали ми го каза! Щял да види какво можел да направи за мен. Знае се какво, ще се погрижи за погребението ми! Пада му се! Сега седи в дупката си и е шашнат, защото не е предполагал, че ще си има работа с луд. И се страхува. Такива като него, резидентите в престъпния свят, се боят панически от обществено разкритие. От сензация и журналистически камери, защото стават неудобни. А е известно какво означава при тях неудобен резидент. Такъв резидент няма, той може да си прочете последната молитва. Нямаме нужда вече от вашите услуги, господине, смъртта е лека и безболезнена. Е, невинаги е толкова безболезнена.

Затова сега и той се страхува ужасно, сигурно повече от мен. Наглостта му се е изпарила и трескаво размисля.

Какво може да опита? Да ме купи с охолство и удоволствия? Шансовете му са никакви, той всичко е научил за мен и го знае. Да ме шантажира, като отвлече някого от близките ми, дори и Тони? И това не върви. Чул е от фасетното око, че съм отрязал и тази възможност. Не можеш да заплашиш човек, който е готов да умре. Павел Галов е бил заплашен и е избягал с помощта на Нордаал в друг, паралелен свят. А аз нямам никакво намерение да бягам, така че и този вариант отпада.

Нека сега седи и мисли!

Но и аз не мога да легна и спокойно да спя. Заплахата виси като дамоклев меч над главата ми. Още повече с онова око, което следи всяка моя стъпка. Иска ми се да го измъкна от рамката на библиотеката и да го стъпча, ала не съм толкова побъркан, за да го направя. Ще бъде край на цялата моя уловка.

Ще изляза. Може пък да ми дойде наум нещо по-полезно.

Асансьорът ме снема до гаража. Десетината коли дремят под сънливата синкава светлина, никакво време е. Отварям моята кола, не виждам — и главно, не долавям! — нищо подозрително. Разбира се, че няма. Поставили са ампулата, това им стига. Само не знаят, че сега тя е в багажника. Но дори и там, в стоманената кутия, тази ампула ме притеснява. Ще трябва да се освободя от нея.

Луиза в това време вече категорично ме предупреждава, че трябва да се заема със спирачното масло. Сега поне имам време за това, нощта е моя.

Автоматите в гаража работят, мога и сам да се оправя с тях. След десетина минути Луиза заявява, че е доволна и че състоянието на тази турбокола е добро. Мисля, че произнася „тази турбокола“ с известно пренебрежение. И има право. Не е лесно да си автокомпютър на доста износена кола. Всяка жена като Луиза би се изпълнила с пренебрежение.

Накрая отварям багажника, вземам стоманената кутия и я слагам до себе си на съседната седалка. Ще изхвърля тази ампула и това е!

Сега накъде? Мога да карам без посока из града, да изляза на автомагистралата и да отида до някой близък град, после да се върна. Не помага кой знае колко срещу неврастенията, само донякъде успокоява. Тази нощ обаче нямам желание за такова блуждаене. Какво бих искал всъщност?

Гризе ме мисълта за изчезването на Рашева, туй е проблемът, който пряко ме тревожи. Би било лудост да се опитам да вляза в пансиона в този час, но все пак ако го огледам отвън? Или да говоря с нощния портиер? Шансът да науча нещо е минимален, ама е шанс, вместо безцелно да се нося по автомагистралите.

Вън нощта е ясна и хладна — есен е. А моята улица е и пуста. Светлината на луминесцентните слънца изрязва от тъмнината всеки ъгъл на оградите и сякаш така улицата изглежда още по-пуста. Рядко тук-там по етажите свети някой самотен прозорец.

Завивам и излизам на булеварда. По широките платна вървят коли, насрещните фарове блестят в очите ми.

Сега вече е време да се огледам. Да, разбира се, на стотина метра ме следи кола, доста предпазливо, но настойчиво. Кой ли от тях е дежурен тази нощ?

Опитвам да се измъкна на кръстовището, обаче не успявам — онзи е професионалист, виждал е такива като мен. Аз обикалям и обикалям все по-близо до пансиона, и се чудя какво да правя. Спирам недалеч от един нон-стоп бар и си мисля дали да не пийна кафе с коняк. Барът ми е добре познат, тук често идват журналисти след нощна смяна. А в задния двор на бара мога да се освободя и от проклетата ампула.

Вземам стоманената кутия под мишница и излизам. Поглед назад — да, онзи е спрял там до бордюра, немного далеч. Бих отишъл до колата му и бих го поканил да изпием заедно по някое питие — аз не изпитвам към него никаква особена неприязън. Той си е един гън-бой. Плащат му — следи ме. Ще му платят — ще ме застреля. И той не ме мрази, просто такава е играта.

Подобен разговор може и да стане, само че единият от нас после трябва да умре. Гън-бой, който разговаря с жертвата си, без да я убие или да бъде убит, това е измислица на евтините стереофилми.

Такива разкъсани мисли се въртят в съзнанието ми, докато влизам в бара. Вътре е спокойно, макар че и в този час има достатъчно хора. Виждам две познати физиономии, качвам се на едно от високите столчета и си поръчвам мечтаните кафе и коняк. Барманът Ленко слага пред мен чашката коняк и кафето, аз му казвам: „Момент, Ленко, сега ще се върна!“ и бързо излизам през вътрешната врата към двора.

Три стъпала, порядъчно тъмно е, трябва да си отварям очите да не се спъна някъде. И да хвърля ампулата. Идва ми наум обаче, че трябва да е на място, където вече да не е опасно. Какво място може да е то?

Вървя още малко покрай стената и изведнъж се сещам, че дворът има изход към улицата — доста широк пасаж между двете здания. А точно там, до бордюра, беше спряла колата на онзи. И пак не го решавам с разум, а с някаква част от подсъзнанието. Преминавам през пасажа и предпазливо надничам навън.

Да, колата е тук, на не повече от два метра. В нея няма никой. Това е страшно. А още по-страшно е, че прозорецът откъм мен е отворен. Моят преследвач не се вижда никъде, по улицата няма жива душа.

Ако действам с разума, никога няма да го направя. Но решението е мигновено, изпълнението — също. Отварям кутията, сграбчвам ампулата, правя четири крачки към колата, в същото време местя предпазителя на капюшона. Протягам ръка и пускам ампулата през спуснатото стъкло на предния прозорец. Виждам само как тя пада в един джоб на тапицерията и потъва там.

И пак с две крачки съм в пасажа, тъмнината милостиво ме поглъща. Всичко е станало за няколко секунди. Пристъпвам покрай стената, изкачвам трите стъпала. Зад вратата се чува музиката от бара.

Влизам и спокойно се настанявам на високото столче. Толкова спокойно, че добре забелязвам как от вратата навън се изнизва мнимият портиер. Значи не е някой от обикновените гън-бойс. Удостоен съм с честта да ме следи резидентът. Той се е разтревожил, когато ме е видял да влизам тук, помислил е, че ще ме изпусне. И наистина ме изпусна.

Сипвам коняка в кафето и пия бавно. Моят любезен спътник може да почака, имаше време. След сърцераздирателния разговор, в който той ме виждаше, а аз него — не, сигурно е решил, че ще отида кой знае къде.

А аз ще отида в пансион „Форум“. Искам да се уверя, че Рашева наистина е изчезнала, както ме убеждаваше псевдоинспекторът.

Оставям една банкнота на бара и излизам. Влизам в колата с доста неприятно чувство. Може би в този момент онзи се прицелва в мен и пръстът му се свива около спусъка.

Засега съм жив. Луиза бодро докладва, че всичко е в ред. Нищо не е в ред, но тя не го знае, защото е само един добросъвестен автокомпютър, при това — „жена“.

Стигам до пансиона, излизам и приближавам до здраво заключената външна врата. Какво си представям, че някой ще ме посрещне с удоволствие? И какво обяснение мога да дам за моето посещение в този толкова подходящ час?

Вдигам ръка към сензора на вратата и виждам как тя безшумно се отваря още преди да съм разговарял с когото и да било. Добре, значи ме очакват. Прекосявам осветената пътека край градината и вратата на пансиона също така безшумно се отваря пред мен. Това би могъл да извърши само един. И този един виждам да седи в насрещното кресло под сънливата светлина на пустия хол.

— Не спите ли? — питам Нордаал, като приближавам. По-тъп въпрос едва ли може да се измисли.

— Забавлявам се с вашите разходки — отвръща той. — Защо не седнете? Да разговаряме ще ми е приятно!

— Да разговаряме, за какво? — отпускам се в съседното кресло. Сега изведнъж чувствам колко съм уморен.

— Вие знаете по-добре, защото търсили сте ме. Не бях в кантората си.

— По-точно кантората ви не беше при вас! — ухилвам се аз иронично. — Ще ми кажете ли къде е Надежда Рашева? Бих желал да я видя.

— Не ще можете. Тя не е тук.

— Както не бих могъл да видя Павел Галов и Ана Стаменова, нали? Защото и те не са тук?

— Може и така да се каже. Но ако решите за нас да работите, бихме могли да помислим… за една среща.

— Ясно — казвам. — И защо е това внимание към мен?

— Вие имате добра способност — заявява недвусмислено Нордаал. — Наблюдавам ви. Способност, която бързо се усилва.

Пергаментовото му лице изразява нещо като пълно разположение към мен. И той довършва мисълта си:

— Ние ви предлагаме хубави възможности. Вярно, отначало е малко… как да кажа, непривично. Обаче свиква се бързо. Можем с вас когото поискате да вземем. Госпожа Маркова например. Вашите дъщери. Но те трябва сами да пожелаят. Ние не можем насилие да упражняваме. Забранено ни е. Е, това е.

— Може ли един въпрос? Ще ми отговорите ли?

— Ако мога. Ако не е забранено.

— Наскоро сънувах кошмар. После се видях в огледалото и бях с отвесни зеници. Като вашите. Вие ли го направихте?

— Извинете. Да, аз. Макар неволно. То от вашата по-голяма чувствителност зависи. Аз бях… как да кажа, част от вашето съзнание.

— Значи туй е разрешено? — казвам аз хладно. — Можете да нахлувате в чуждото съзнание! А насилие не ви е разрешено?

Той видимо се затруднява. После отвръща:

— Това не вреди никому. Но ние се отклоняваме. Вие сте в опасност. И аз пак искам решението ви да зная.

— Не желая — заявявам. — Оставам тук. Може и да успея да помогна някому… в нашето общество.

Нордаал ме гледа дълго. След което се изправя.

— Тогава… все едно. Сбогом!

И бързо, пъргаво излиза. Гледам как вратата се затваря след него. Свърши се. А аз съм потънал в креслото и съм отмалял, като че съм се събудил от дълъг и неприятен сън.

Седя, отпуснал съм се и в съзнанието ми с пределна яснота започват да кристализират мисли. Те идват една след друга и се надпреварват. Мисли, които съм носил със себе си дълго време и които търсенето на безследно изчезнали разви.

Какъв е смисълът на човешкия разум? Той не съществува заради самия себе си. Природата е вложила в него цел и не е случайно, че девет десети от мозъка ни не се използва, стои като резерва. Каква е целта на разума? Мъртвата природа е породила живата, а живата е изградила човешкия разум, за да може животът да се бори със смъртта. Задачата на разума е да се бори със смъртта. Това е смисълът, няма друг.

А хората със свръхспособности, какъв е смисълът от тяхната поява в критичния период? И тук има дълбок смисъл. Тези с необикновени дарби могат да увлекат със себе си всички талантливи хора и да постигнат развитието на неизползваните досега девет десети от човешкия мозък. Което ще доведе до целта на разума — победа над смъртта.

Така е. И аз вече съм заложил своя живот за тази цел.

Изправям се и тръгвам. Зад гърба ми вратите тихо, но здраво се затварят и заключват. Йенс Нордаал се е погрижил за всичко.

Навън е още дълбок мрак. Притичвам до колата, влизам, паля двигателя. Вече съм решил. В стереовизията има дежурни екипи. Все ще намеря някого, който ще ме изслуша. Психорепродукторът е у мен, да предложа на операторите да чуят в себе си мислите на Галов, да видят света с неговите очи. И понеже занаятът им е да предават сензации, ще направят сензация и от моите показания.

Завой след завой. Трябва да изляза на Източния булевард. Поглеждам в задния екран. Имах плахата надежда, че са ме оставили на мира, ала тази надежда веднага се разсейва. Светлините на моя преследвач са зад мен.

Измъквам се на булеварда. Движението е слабо, увеличавам скоростта. И тогава се обажда Луиза:

— Получих съобщение за вас по компютърния радиотелефон. Ще го чуете ли?

— Слушам.

— Нареждат ви веднага да спрете колата. Вие сте знаели кой. Ще има ли отговор?

— Ще има! — отвръщам аз и добавям цял ред по-солени думи. Надявам се, че слухът на Луиза, макар и женски, не е толкова деликатен.

Ярките светлини зад мен приближават. Моята скорост става опасна, колата трепти, готова е да се разпадне по шевовете. Нямам много шансове, онази кола е далеч по-мощна.

Ще стрелят ли, е единственото, което се питам. При тази скорост това ще е краят.

Инстинктивно се снишавам, готвя се за последното… за последното, което ми остава да преживея…

И тогава светлините зад мен се извиват, чува се остър, режещ звук от метал и тежък удар, който идва като ехо.

Надигам се, намалявам скоростта. Светлините отзад са изчезнали. В синкавото сияние на магистралата се вижда една преобърната кола, застанала косо на платното.

Онзи е задействал ампулата! Мислех, че няма да го направи, но той не ме е пожалил! И се е упоил сам. Или убил.

— Назад! — викам на Луиза. — Бързо назад!

Гумите засвистяват, колата потегля на заден ход и изминава стотина метра.

— Спри! — викам отново. — По-далеч, защото може да избухне!

Излизам навън и тичам към обърнатата и смачкана кола. Въздухът не ми стига, но тичам.

Какъвто и да е, онзи все пак има човешки разум…