Светослав Славчев
Очите на мрака (7)

7

От рано сутринта съм се закотвил на тротоара срещу полицията в едно дълго и изнурително чакане. Полицейските турбоколи влизат и излизат от подземния гараж, като ме обливат с тънките мъгли на ауспусите си. Но аз съм търпелив.

Полковникът пристига към десет и аз се залепвам за него веднага щом слиза от колата си.

— А, вие ли сте? — казва той с безразличие. — Какво има?

— Нужни са ми някои допълнителни данни. За едно убийство на летище София-II.

— Какво убийство? Аз не зная подобно нещо!

— Станало е по времето, когато на летището е работил един от изчезналите. Павел Галов, спомняте ли си?

Полковникът заковава в мен дълбоките си очи.

— Заповядайте горе! Ще проверя.

Ала горе той не ме пуска при компютрите си, а ме оставя да броя минутите в приемната. После се появява, като носи в ръка отрязък от лента на принтер.

— Ето, вижте. Не зная обаче какво общо може да има с човека, когото търсим!

Гледам отрязъка. На него е отпечатано едно име. И възраст — девет години.

— Дете е — кимва полковникът. — Било е убито от въоръжен нападател, който е завладял самолет с деца, държал ги е като заложници и е искал огромен откуп.

И той сухо разказва историята, а и аз си я спомням — навремето по нея се вдигна доста шум.

В един от малките самолети по линията София — Варна успял да се промъкне въоръжен мъж. Самолетът бил пълен с деца екскурзианти. Нападателят държал като заложници децата, учителката и екипажа и поискал голяма сума. Откупът се забавил, навярно специалната полиция се готвела да обезвреди бандита. Тогава той заявил, че всеки три минути ще убива по едно дете. И веднага, за да докаже, че ще изпълни заканата си, убил едно от момчетата. Това беше името, което полковникът ми даде.

Трагичната история завършила неочаквано. Щурманът на самолета издебнал бандита и се хвърлил върху него. Имал шанс, бандитът не успял да го застреля и при схватката се ударил смъртоносно в ръба на едно кресло. Специалната полиция го намерила вече мъртъв.

— Това е — приключи полковникът. — Даваме ви каквото можем да дадем!

С което приключи и моето посещение.

В два и половина започна второто висене. Разхождам се по площадката пред служебния вход на летището и гадая как ще дойде Маркова. С метроекспреса навярно. Но при тази навалица на станцията положително ще закъснее.

Което и става. Тя пристига забързана, аз я уверявам, както е редно, че току-що съм дошъл, а тя се усмихва хитро. Изглежда ми още по-интересна от вчера. Униформата й стои чудесно, въобще мисля, че униформа трябва да носят само много стройни жени.

— Как ви посрещнаха в полицията? — пита Маркова направо, докато се качваме със служебния асансьор.

Обяснявам. Онова нападение на самолета е единственото, за което мога да се заловя. Ако е имало някакво убийство, то е това на нападателя. Но го е извършил щурманът на самолета. Дано съществува някакъв запис и дано той да не е потънал в бездънните архиви на прокуратурата!

Маркова говори с някого по видеофона, моето така наречено разрешение бива показано на екрана, следват добре познатите ми минути на колебание, примесено с респект към стереовизията. Накрая все пак двамата с Маркова изминаваме обратния път надолу с асансьора и попадаме в зала, която ми изглежда като близнак на онази в Аеробусния център.

Случва се малко чудо — всичко е заснето и е тук. И на видеоекрана започват да се появяват ужасяващи моменти.

Три ослепителни снопа от прожектори са се кръстосали и са уловили във фокуса си самолет. Той е от малките, с не повече от двадесет места, и е на една от крайните писти. Около него е мъртвешки пусто. Само нанизът от кръгли прозорчета на самолета е жив.

Чуват се разговори, които идват сякаш от небитието. Откъси от фрази, команди и ходове. Това са офицерите от специалните части, които разговарят помежду си по видеофоните.

Новите кадри са по-тъмни, те са от вътрешността на самолета. Лицето на похитителя, цялото в качулка, закрива екрана. На очите и устните му има процепи, устните се движат. На развален български той заявява, че ще взриви самолета, ако до двадесет минути не се изпълнят условията му.

Отдръпва се и сега се вижда вътрешността на самолета. Децата са по седалките. Те са достатъчно големи, за да разберат, че става нещо необикновено и страшно, но и достатъчно малки, за да се забавляват и смятат, че всичко е някакво представление, което, разбира се, ще завърши щастливо. На преден план има две момиченца, и двете са светли и си приличат, сигурно са сестри. По-голямото е с плитки, по-малкото е с бухнала розова панделка. Зад тях седи момче, десетинагодишно, то изглежда спокойно. По седалките вляво и вдясно има още деца, учителката е на третия ред, в нея се е сгушило съвсем малко момиченце, което хълца от страх.

Следващият отрязък е екранът на видеофона. На него е лицето на един майор от транспортната полиция. Владее се добре, говори съвсем кратко. Предлага на похитителя да съобщи исканията си.

После екранът изведнъж става бял. Чува се женски глас. Той обяснява, че кадрите с исканията на нападателя за откупа не са били заснети, тъй като през това време поради някакви свои съображения той пожелал образът да бъде изключен. Записан бил само гласът му. Поискал огромен откуп не в банкноти, а в злато. Условието му било чантата със златото да бъде донесена в самолета от сина на полицейския майор, момчето да се качи горе и да остане като заложник. А за да бъде сигурен, че няма да му бъде подготвена клопка, поставил условие всички специални части да напуснат района на летището. Давал срок двадесет минути.

Това женският глас съобщава педантично, след което екранът наново оживява. Ако оживяване може да се нарече зловещата гледка на самолета под кръстосаната светлина на прожекторите.

Хвърлям поглед към Маркова. Тя се държи за креслото, навярно и аз не изглеждам много добре.

А на екрана отново е бордът на самолета. Похитителят се смее гръмко. Сочи с автомата си момчето на втория ред, казва му да се изправи. Момчето не се страхува, става, то навярно не разбира какво ще последва. А бандитът се подиграва: „Нали си кавалер, ти ще бъдеш пръв!“

Искам да затворя очи, да не гледам този ужас. Бандитът се смее, той почти е закрил екрана с гърба си. Чува се сухо пукане, като че се чупи клон. И сега целият екран е тъмен.

Безсилна злоба и отвращение са ме приковали в креслото. Все още се надявам на някакво чудо: че детето ще остане живо. Зная страшната истина, но се надявам.

Ала това, което виждам, надхвърля всичко. Самолетът е под прожекторите, светлината им блести в броеницата от прозорци. Вратата се отмества наполовина и едно малко тяло пада върху бетонната писта. То лежи там само, съвсем само в целия свят, неестествено подгънало ръце.

Изправил съм се, сграбчил съм облегалката на креслото пред мен. Сигурно казвам нещо, но не се чувам какво.

А на екрана е вътрешността на самолета. Бандитът се е прикрил зад полуотворената врата, насочил е автомата си навън. В следващия миг се отваря вратата на пилотската кабина и оттам приведен се втурва напред един мъж. Бандитът се извръща, отскача, изпуска автомата. Силуетът му прави дълга парабола, главата се удря в ръба на първото кресло — там, където са момиченцата — и тялото се простира на пода. Щурманът налита върху него, притиска го на пътеката и го удря безмилостно. Момиченцата са се свили и закрили очите си с ръце.

Туй е всичко. Отрязъкът свършва и женският глас ни съобщава, че по инцидента нямат повече данни.

— Имам една молба — изричам високо. — Можем ли да видим пак последната сцена?

— Щом искате — отзовава се гласът.

И отново се повтарят кадрите във вътрешността на самолета. Бандитът се обръща, готов да застреля щурмана.

— Момент! — казвам. — Моля да намалите скоростта!

И се вглеждам като хипнотизиран в забавените кадри.

Щурманът. Отскокът на бандита. Много странен отскок в това положение! Траекторията на тялото му — също безкрайно особена. Главата, която се удря в ръба. Тялото на пътеката.

— Благодаря. Достатъчно е.

Обръщам се към Маркова. Тя вече се е съвзела, но по челото й са избили ситни капчици.

— Какъв ужас! — шепне. — Защо го повторихте?

Сядам в креслото и също шепна:

— Сега мисля, че зная какво точно е станало! Само че трябва да го докажа!

Тя ме гледа дълго. Смисълът стига до съзнанието й.

— Мислите… че Павел го е ударил предварително? Преди другия?

Кимвам. В сивите й очи проблясва недоверие.

— Нали сам видяхте… как той скочи? За да се запази от щурмана, така беше!

— Никой не скача така! Можеше веднага да застреля щурмана. Беше отхвърлен със страшен удар. Няма човек, който може без чужда сила да излети по този начин!

— Добре… и като го докажете? Ще намерите ли Павел?

— Може да попаднем на нещо, което досега не знаем. Което да бъде… от полза.

Казвам го, но в гласа ми няма увереност. И Маркова веднага продължава:

— А не сте ли се питали друго? Дали това, което вършите, няма да му навреди? Ако е жив например?

Чувствам, че е права, и ми е неприятно. Тя непрекъснато говореше за него като за жив. А аз не съм погледнал на въпроса от тази страна. Затова мълча.

— Аз съм уверена, че е жив! — повтаря тя глухо. — Сънувам го. Сега. Никога преди не съм го сънувала!

— Може. Но сигурно и майка му го сънува, не мислите ли?

Нейната женска логика не приема моя довод.

— Жив е. Дали не ще му навредите?

Вместо отговор казвам високо:

— Моля, координаторът!

— Какво желаете? — обажда се женският глас.

— Имате ли документация на отдела за контрола на видимостта по пистите?

— Всички важни дейности на летището се документират. Какво ви интересува?

— Желая да видя записа в тази служба за минутите на инцидента. Възможно ли е?

— Момент! — Гласът изчезва, след малко се появява отново: — Възможно е. Дежурен наблюдател Павел Галов, инженер втора степен. Запис код три — хиляда и осемнадесет — ем.

И без това уточняване кодът се изписва на екрана. Веднага следват кадрите.

Малка зала, изпълнена със златиста равна светлина. В средата — сферите на седем или осем стереоекрани. Едно кресло бавно се върти в кръг по метална лента около тях. В креслото седи Галов. Той току-що е приел сведението за похищението на самолета, надига се и се взира в екрана.

А там са прожекторите, кръстосали пронизващата си светлина върху самолета. После — вътрешността на кабината, децата, бандитът, който говори от качулката.

На нашия монитор много по-отблизо е Галов, записът всъщност е следил него. Лицето му е стегнато от възмущение и гняв. Креслото му е спряло точно срещу стереоекрана. Взирам се в ръцете му — те конвулсивно са сграбчили ръбовете на облегалката.

Минават минута, две, може би и повече. Текат навярно сцените, в които няма образ, а само гласът на бандита. После Галов се изправя с побелели скули и големи очи.

Самолетът е отново под прожекторите.

Галов се е навел над кълбото на стереоекрана.

Бордът на самолета. Автоматът на бандита сочи момчето от втория ред. То се изправя. Гърбът закрива погледа. Сухият звук от изстрела.

Павел Галов инстинктивно се отдръпва. Той не вярва, че бандитът си го е позволил, че е убил дете. Както и аз не повярвах.

Но идва страшната гледка — открехнатата врата на самолета и падащото малко тяло.

Галов вдига ръце. Той е ужасѐн — с разкривено от гняв и злоба лице, косата му е залепнала на слепоочията.

Бандитът е зад полуотворената врата.

Вдигнатите ръце на Галов се извисяват още и със замах се спускат над стереоекрана. Чувам вика му, вик на ярост и отвращение. И виждам съвсем ясно теменуженото излъчване, което като светкавица блясва и се устремява към стереоекрана.

После бандитът е на пода, щурманът безмилостно го бие. И край.

А Галов прави крачка назад, една много несигурна крачка, и грохва в креслото. Седи така блед и отпуснат, пот се стича по слепоочията му. Креслото се раздвижва, той е включил металната лента и бавно започва да обикаля стереоекраните.

— Дотук е достатъчно! — казвам високо. — Благодаря ви!

— Моля! — отвръща веднага анонимният женски глас. — Мисля, че има някакъв дефект в записа, нали забелязахте?

Да, забелязал съм. По-точно — забелязали сме, защото само един поглед към Маркова ми дава красноречив отговор.

Тя става, изправям се и аз и излизаме, без да говорим. Едва вън, във фоайето на летището, когато съм уверен, че в множеството наоколо няма някои прекалено любопитни уши, казвам тихо:

— Същото ли беше… както тогава, при малкия самолет?

— Да. Виолетово сияние.

Маркова се спира, хваща ме за ръката и ме гледа с тревожните си сиви очи.

— Сега ще го намерите ли?

— Ще го търся, обещавам ви. Но аз не зная главното. Защо е изчезнал? Какви са мотивите за неговото изчезване? И той сам ли е решил това, или някой го е принудил!

Излизаме навън. Следобедното слънце е ласкаво и меко, мъглата се е разнесла. По асфалтовите алеи край летището се движат редици от коли и потъват под бетонните козирки на изходите. Потоците от хора текат по външните ескалатори — мъже с пътнически чанти, жени, които здраво държат децата си за ръце, момчета с невъобразимо големи и шарени раници. А в дъното над летището синее Витоша, един пухкав облак се е закачил на хребета й.

Маркова стои до мен, след малко казва:

— Защо е изчезнал? Много е просто. Той не е за нас, разбирате ли?

Разбирам. Това поне ми е ясно от скромния ми личен опит. За обществото необикновените хора са като чуждо тяло, то ги изхвърля от себе си. Защото всяко общество, каквото и да е то, се движи по правила, създадени от обикновените хора за тях самите. И когато говореше за съдба, Галов имаше предвид точно това — че съдбата му е предрешена.

Така е. Но когато споменах за мотивите, мислех за конкретните мотиви. В дъното на причините лежи неговата необичайна дарба. Обаче какво точно се е случило? Кой е виновникът, ако въобще има някой виновен? Влязъл ли е Галов в конфликт с някого?

Важно е, че открих нещо, което полицията нито подозира, нито ще повярва. Но то е само част от истината. Какво се е разиграло след убийството на бандита?

Това са мисли, които се въртят в съзнанието ми, докато вдигам ръка за кола. Едно раирано турботакси се отделя от редицата и спира пред нас.

По този начин, преди да се прибера в моята мансарда, научавам къде живее Маркова, уверявам я, че непременно ще й се обадя, което тя посреща с малко двойнствена усмивка („Не прекалявайте, Янев!“), и влизам в мансардата точно когато се обажда видеофонът.

Включвам го бързо и на зеленикавия екран се появява непознато женско лице. Тъмни очи, които ме гледат изучаващо, също така тъмна коса, дискретни обеци, лек грим. Чертите са малко изострени, но жената не е неприятна. И веднага се представя:

— Рашева. Надежда Рашева. Вие сте Кирил Янев, нали? Извинете, че се обаждам така!

— Няма нищо. Моля!

— Вие се занимавате със случая Павел Галов, вярно ли е?

— Е… — колебая се аз — … силно казано, че се занимавам! Просто се интересувам… професионално.

— Ако позволите, какво разбирате под професионално?

— Аз съм журналист, в такъв смисъл.

Тя разсъждава секунда-две.

— И не сте от полицията?

— Приличам ли ви на полицай? — ухилвам се аз.

Тя също се усмихва. Изострените черти се смекчават малко.

— Не знам дали приличате. Във всеки случай желаете ли да научите някои подробности около Павел Галов?

— Подробности? — питам, но в ума ми е онова фасетно око, което сега с удоволствие гледа и слуша всичко. — Да, желая. Къде и кога?

— Имам малко време… — Рашева поглежда ръчния си компютър — … към осем и половина. Можете ли?

— Непременно. Къде?

— Ако ви е удобно, тук. Пансион „Форум“.

И понеже нямам представа къде е този пансион „Форум“, тя обяснява. Това е някъде около Етнографския музей, срещу един малък парк, на пет минути от станцията на метроекспреса.

— Ще ви чакам долу в хола — приключва Рашева и образът й на екрана се стопява.

Подробности около изчезването? Първоначалният ентусиазъм от разговора започва да се примесва със съмнения. А ако всичко това е някаква клопка? Ако е устроено от човека, който е влизал тук, от господаря на фасетното око? Та аз дори като последен наивник не попитах тази Рашева откъде има моя код!

После решавам, че подозренията ми са прекалени. Какво толкова може да ми се случи? Засега, както е ясно, „господин зеро“ само ме наблюдава, не се е показал на хоризонта.

Така или иначе, две минути преди осем и половина, след като съм се измъкнал от безкрайни заобикаляния с такси по еднопосочни улици (а в София половината са такива), заставам пред пансион „Форум“. Зад оградата от ковано желязо светят тук-там прозорците на триетажна сграда с декоративни балкони и издадени корнизи, в стила, в който се строеше у нас през миналия век между двете войни. Зданието е старо, но добре поддържано и пансионът изглежда е за заможни хора. Отпред има малка, равно подстригана градина.

Окото на електронния портиер на вратата ме оглежда, съобщава някъде името ми и ме пропуска. Качвам три стъпала, влизам в хола и виждам Рашева, която става от едно кресло. Приближава и ми подава ръка.

Рашева е висока жена. Не мога да кажа много висока, но достатъчно, за да прави впечатление. Стройна е, изглежда малко слаба, облечена с вкус. Роклята й в цвят бордо е ушита отлично, обувките са в същия цвят, разбира се, без токчета. Чантичката и златната брошка са от скъпите.

— Радвам се, че дойдохте! — тя ме оглежда с тъмните си, леко блестящи очи. — Уиски? Бренди? Страхувам се, че изборът не е много голям.

Тя има плътен алтов глас, малко странен за жена, но не е неприятен.

От дъното на хола се появява момиче в престилка и боне. Рашева поръчва едно уиски за мен, за себе си вермут. Настаняваме се в креслата. Кожата им е мека и хладна. От стените наоколо струят резедава светлина и нежна мелодия. На стъкления плот на масичката пред нас е гравиран инициалът на „Форум“. Солиден пансион несъмнено.

— Сигурно се учудвате защо се обърнах към вас — започва тя. — Просто е. Защото още имам надежда, че моят беден Павел може да бъде открит. И че вие ще стигнете до него.

— Позволете най-напред… — казвам и разглеждам чашата си, като че уискито ми е много интересно. — Откъде научихте моя код?

— От майката на Павел. Вчера сте били при нея.

— А какви са основанията ви, че аз непременно ще стигна до Галов?

— Интуиция, ако щете! — усмихва се тя. — Във всеки случай сте научили повече от полицията!

Явно майката на Галов ме е похвалила. Но прекомерната известност не влиза в моите сметки.

— Добре — казвам. — С какво ще ми помогнете?

— Ще отговарям на въпросите ви. И ще ви задам и аз няколко.

— Приемам. И да започна, ако позволите. Какво според вас е станало с Галов? Отвлечен, убит, жив, но се крие, какво?

— Мисля, че е жив. Затова ви потърсих. Може би е принуден да се крие, не знам.

— Извинете за въпроса — кимам, — не е от някакво съмнително любопитство. Вие бяхте ли близка с Павел Галов?

Рашева ме поглежда — един светкавичен поглед.

— Ако питате дали сме били съвсем близки, то — да. Но не можеше да става и дума за брак.

— Моля ви…

— Няма нищо. Все едно, щях да ви го кажа, сега или друг път. Аз имам синя генетична карта. Известно ви е какво означава, нали?

Чувствам се отвратително. Синя генетична карта — това е препоръка този човек да няма деца.

— Много съжалявам! Имах предвид друго. Дали знаехте за някои негови… особености.

— Показвал ми е… отделни явления — отговаря тя предпазливо.

— И един случай… на летището?

Жената плъзва очи наоколо. Видимо няма нищо. Приятната мелодия извира от стените, през хола минават гости, които съвсем не се интересуват от нас.

— Боя се за вас — произнася тя много тихо.

— Защо?

— Защото сте Дон Кихот и ще загазите.

Мълча секунда-две.

— Чакам — казвам. — И хайде откровено. Кои са те?

Тя размърдва рамене, като че й е хладно. Пак се оглежда. А няма никакъв смисъл. Ако „господин зеро“ е решил да чуе нашия разговор, той го слуша разкошно. Поне да сме наясно.

— Не зная кои са — поклаща глава Рашева. — Да предположим — група някаква, организация, но с голямо влияние. Интересуват се от хора с необикновени дарби. Различни.

— Мнозина се интересуват, не мислите ли?

— Кои? Полицията? Да, ако извършат престъпление. Психослужбите? Ако с болестта си заплашват други хора. Но има много… такива като Павел, които не са болни и не са извършили престъпления. Те се крият, всеки по свои съображения.

— И какви са вашите… предположения за такава организация?

— Слаби. Павел почти не говореше за това.

— Преследвали са го, така ли?

— О, не-е. По-скоро примамливи предложения. Някаква особена форма на шантаж, той беше много потиснат.

Отпивам от чашата си. Всичко казано ми звучи като рожба на доста богато въображение. Но си мисля и за онова фасетно око в мансардата, и за непознатия, който не се церемони да проверява записите ми.

— Значи все пак е споделял с вас.

— Не… да. Моля ви, не говорете за това!

— А после… — питам след малка пауза — … разказахте ли някои неща в полицията?

— Защо? За да вляза в компютрите им като псих? Синята генетична карта ми стига! Пък може да загубя и работата си.

— Каква е тя, ако позволите?

— В управлението на аеробусния транспорт съм.

Значи оттам са се познавали с Галов. И навярно е имала достъп до всички записи.

Мълчим. Всеки си мисли нещо свое.

— Откровеност за откровеност! — казва подир малко Рашева. — Сега желая и аз да ви задам един въпрос.

— Моля!

— Защо сте се заели с тази опасна история?

— Първо: аз не знаех, че е опасна. А сега, след като знам, няма да се откажа, защото смятам, че е важно.

— Важно за кого?

— За хората, които са останали след изчезналите. Не само за близките. Мисля обаче, че вие преувеличавате. Това за организацията не го вярвам, не е възможно!

Вярвам го вече, и още как. Но го казвам заради онзи, който може би слуша нашия разговор. Рашева не е глупава, надявам се, че разбира.

— Ще ми се обаждате, нали? — пита тя бързо. Разбрала е.

Думите й са също достатъчно ясен намек, че аудиенцията е приключила. Оставям празната чаша на стъклото на масичката и чувам кристалния звън. От стените се носи нежната мелодия, която ярко контрастира с тревожния смисъл на разговора ни. Ставам.

— Ще ви изпратя — кимва Рашева.

Слизаме по трите стъпала, вървим покрай градината. Лампите наоколо сипят златиста светлина, която напразно се мъчи да бъде естествена.

Изведнъж чувствам ръката на Рашева до своята. Тя пъхва в дланта ми някакъв предмет. Не съм забелязал кога е отворила чантата си и го е извадила оттам. Стисвам този предмет и също така незабелязано, като че вадя кърпата си, го слагам в джоба си.

— Той ми го даде — казва само с устни Рашева. — Не зная какво е, но е важно!

— Много ви благодаря — заявявам високо. — За всичко!

— Чакам да ми се обадите! Например утре вечер? По същото време?

Тонът е особен. И очите също. От лицето се е изтрил макиажът на светска увереност и тънка ирония. Насреща си имам само една уплашена и надяваща се жена. А поканата й е молба.

— Непременно. Утре вечер, госпожо!

Тръгвам си. Минавам две или три кръстовки, стигам до малък парк, в който се вият асфалтирани алеи. Някъде наблизо припряно бръмчи косачка, във въздуха витае острата и тъжна миризма на прясно срязана трева. Из лехите, ниско долу, разливат матовата си светлина флуоресцентни кълба и на техния фон дърветата и високите храсти изглеждат като декор.

Вървя по алеите като човек, който се прибира, но не бърза, намирам едно закътано място. Оглеждам се и вадя предмета от джоба си.

Това е четвъртито, продълговато и почти прозрачно блокче. Прилича ми на добре шлифован къс планински кристал. А е почти прозрачно, защото в него има светло-зелени и сини нишки, разклоняващи се като нишките в мрамор. Въобще изглежда наистина като кристал с някакви включвания. Отгоре на всичко по него има по четири мънички кръгли вдлъбвания — от двете по-широки страни. Не мога да си представя за какво служи това кристално блокче, още по-малко — вдлъбнатините отгоре му. Но не ми напомня и на някакъв декоративен предмет.

Какво бих могъл да правя с него? Имам един приятел във Физическия институт, може да извършва рентгенови и ултравиолетови анализи, ще му занеса утре блокчето. Поне да каже от какъв материал е, ако не друго. И да ме насочи към нещо.

Тръгвам и си мисля, че отсега нататък няма да ми е лесно да живея.