Фиона Бартън
Вдовицата (7)

Седма глава
Вдовицата

9 юни 2010, сряда

Още стъпки по чакъла. Този път телефонът на Кейт иззвънява два пъти и спира. Сигурно е някакъв сигнал, защото тя моментално отваря външната врата и пропуска мъж с огромен сак на рамо.

— Това е Мик — уведомява ме тя. — Моят фотограф.

Мик ми се усмихва широко и ми подава ръка.

— Здравейте, госпожо Тайлър — казва той.

Дошъл е да ни вземе и да ни отведе в хотел, „на по-хубаво и тихо местенце“, обяснява той, но аз съм готова да протестирам. Всичко се развива прекалено бързо.

— Чакайте малко — моля аз, но никой не ме слуша.

Кейт и Мик започват да обсъждат как да преминат през тълпата репортери пред прага. Онзи от телевизията сигурно им бе казал, че в къщата има посетител, и те се бяха подредили на опашка пред вратата, чукаха, отваряха пощенската кутия и викаха. Като в някакъв кошмар. Както беше в началото. Тогава крещяха по Глен, обвиняваха го в какво ли не. Моят Глен. Но той си имаше мен и аз му помагах. Галех рамото му и му казвах да не им обръща внимание. Сега съм сама и не съм сигурна, че ще се справя без човек до себе си.

Някой се провиква през вратата, крещи ужасни неща:

— Знам, че сте там, госпожо Тайлър. Платиха ли ви да говорите? Какво ще си кажат хората, ако вземете тези кървави пари?

Свивам се, сякаш са ме ударили. Кейт се обръща и ме потупва по ръката с думите да не го слушам. Тя щяла да оправи работата.

Иска ми се да й вярвам, но в момента не мога да мисля логично. Какво означава „да оправи работата“? Единственото спасение е да се криеш от тях. Глен би казал: „Нека да изчакаме“.

Кейт имаше друг подход — право напред. Искаше да се изправя и да разкажа моята версия. Да изляза на светло. Мисълта ме плаши толкова, че не мога да помръдна.

— Хайде, Джейн — подканя ме Кейт, забелязала, че все още съм на стола. — Ще го направим заедно. Стъпка по стъпка. Всичко ще мине за пет минути. После никой няма да може да те открие.

Освен нея, разбира се.

Нямам сили да протестирам, затова ставам послушно и започвам да събирам нещата си. Вземам чантата, изваждам купчина бельо от чекмеджето и го напъхвам в нея. Качвам се горе да взема четката и пастата за зъби. Къде съм оставила ключовете?

— Само най-необходимото — обажда се Кейт и обещава, че ще ми купи всичко останало, когато стигнем.

„Къде да стигнем?“ ми се ще да попитам, но тя отново е с гръб към мен. Заета е с телефона си, сигурно говори с редакцията.

Когато говори с редакцията, гласът й е различен. Напрегнат някак. Не й достига въздух, като че ли току-що е изкачила стълбите за втория етаж.

— Добре, Ник — заявява тя. — Не, Джейн също е с нас. Ще ти се обадя по-късно.

Явно не желае да говори пред мен. Какво ли настояват да знаят от редакцията? Колко пари са й обещали? Как ще изглеждам на снимките?

Сигурна съм, че ако можеше, би ги уведомила: „Сега е малко зле, но ще я оправим и ще изглежда добре“.

Паниката ме завладява, готова съм да кажа, че съм променила решението си, но всичко става много бързо.

Кейт ми обяснява как ще разсее вниманието им. Ще излезе, ще се качи в колата си, уж че ни чака, а през това време с Мик ще отидем в градината и оттам ще прескочим задната ограда. Не мога да повярвам, че трябва да участвам във всичко това. Отварям уста да възразя, но Кейт вече ме бута към задния вход.

С Мик я изчакваме да излезе. Врявата пред вратата изведнъж увеличава децибелите. Сякаш ято разтревожени птици са се събрали пред дома ми.

— Бързи са — измърморва Мик. Предполагам, че има предвид фотографите.

После мята якето си върху главата ми, хваща ме за ръка и ме повлича след себе си през задната градина. Заради дрехата на главата ми не виждам почти нищо. Глупавите обувки се изхлузват от краката ми, но трябва да тичам. Това е нелепо. Якето непрекъснато се смъква от главата ми. Боже, Лиза гледа от прозореца си на втория етаж с отворена уста. Махам й вяло, бог знае защо. Не сме говорили от цяла вечност.

Мик ми помага да прескоча живия плет в задния двор. Наистина, не е много високо. Насадихме го по-скоро за красота, отколкото за безопасност. Добре че съм с панталони, защото изглежда лесно, но не е така. Мик казва, че е паркирал колата си зад ъгъла, и ние пропълзяваме бавно до края на уличката откъм гърба на къщите, в случай че там има репортери. Изведнъж ми се доплаква. Готова съм да се кача в колата на непознати хора, които ще ме откарат незнайно къде. Може да излезе най-глупавото нещо, което някога съм правила.

Глен нямаше да го одобри. Дори и преди полицаите да почукат на вратата ни, той не обичаше да се размотава из квартала. Живеехме тук от години — през целия си брак, — но както казват съседите, готови да се притекат на помощ на всеки, който се нуждае, ние се държахме настрана. Всички съседи казват така, когато открият труп в съседната къща или някой изчезне. Но в нашия случай това си беше самата истина. Една от тях — трябва да е била госпожа Грейндж, която живее срещу нас — казала на един репортер, че Глен имал „зли очи“. Всъщност очите му бяха красиви. Сини и с дълги мигли. Като очите на малко момче. Погледът му преобръщаше всичко в мен.

Глен обичаше да казва: „Това си е само наша работа, Джени“. Затова стана ужасно трудно, когато нашата работа стана работа на всички.

Полицаите твърдяха, че той е отвлякъл Бела.

Когато дойдоха у нас и произнесоха името й, престанах да мисля за всичко останало, освен за снимката й, за малкото личице, кръглите очила и пластира над едното око. Докато я гледах, ми заприлича на бебе пират. Беше толкова сладка, че можех да я схрускам. Месеци наред всички говореха за нея — в салона, в магазините, в автобуса. Малката Бела. Играела си в градината пред дома си в Саутхамптън, някой влязъл и я отвлякъл.

Никога не бих оставила моето дете да си играе само навън. Тя беше само на две и половина, за бога. Майка й трябваше да се грижи повече за нея. Сигурно се е зазяпала по шоуто на Рики Лейк или друга подобна глупост. Винаги излиза така, когато се случат такива неща. Какви безотговорни хора!

Тогава казаха, че Глен я е отвлякъл. И убил. Останах без въздух, когато го казаха. Имам предвид полицаите. Те бяха първи. Другите заговориха по-късно.

Ние стояхме в коридора и слушахме с отворена уста. Казах „ние“, но Глен се промени. Изражението му стана непроницаемо. Вече не изглеждаше като моя Глен.

Полицаите дойдоха тихо. Нямаше думкане по вратата, нямаше нищо общо с онова, което съм гледала по телевизията. Почукаха, чук, чук, чук, чук! Глен току-що се бе прибрал от двора. Беше измил колата. Отвори вратата и аз подадох глава от кухнята да видя кой е. Бяха двама и помолиха да влязат. Единият приличаше на учителя ми по география в училище, господин Харис. Беше със същото сако от туид.

— Господин Глен Тайлър? — попита тихо и съвсем спокойно „господин Харис“.

— Да, аз съм — отвърна Глен и ги запита, дали не са дошли да ни продават нещо. В началото не чувах добре, но после те влязоха. Оказаха се от полицията — детектив инспектор Боб Спаркс и неговият сержант.

— Господин Тайлър, искам да поговорим за изчезването на Бела Елиът — каза инспектор Спаркс.

Отворих уста да се намеся, да го накарам да спре с тези глупости, но не можах.

Лицето на Глен пребледня. През цялото време не ме погледна нито веднъж. Не ме прегърна, дори не ме докосна. После обясни, че е бил в шок. Той и инспекторът продължиха да говорят, но не си спомням добре, мисля, че не чух какво си казваха. Гледах как устните им се мърдат, но не разбирах нищо. В главата ми се въртеше един-единствен въпрос: „Какво общо има Глен с Бела?“.

— Той не би позволил дори и косъм да падне от главата на дете. Той обича децата — обадих се по някое време, но не знам дали ме чуха.

След малко полицаят и Глен излязоха навън. После Глен ми разказа, че им е казал довиждане и те са си тръгнали. Не трябвало да се тревожа. Станало било грешка и всичко щяло да се изясни. Но аз не чух нищо от разговора им. Другият полицай остана с мен, опита се да ме разпита, да разрови живота ни, но аз мислех само едно — как се промени лицето на Глен и как за миг ми се стори, че не познавам този човек.

По-късно от него разбрах, че някой е записал част от регистрационен номер на микробус на улицата пред Бела в деня, когато изчезнала. Цифрите съвпадали с някои от цифрите на микробуса на Глен, но това не означавало нищо. Цветът бил тъмносин, като този на Глен. „Чисто съвпадение — ми каза. — Сигурно има стотици автомобили със същото описание.“

Каза ми още, че в онзи ден не е бил в района на престъплението, но полицията издирвала всички с подобни микробуси.

Когато уволниха Глен от банката, той започна работа като доставчик на стоки. Твърдеше пред всички, че е напуснал заради обезщетението и че промяната му харесва. Че винаги е искал да започне собствен бизнес и сам да си е шеф.

Денят, когато открих, че са го уволнили, се оказа сряда. След работа имах курс по степ, после трябваше да отидем на вечеря. Той ми се развика, защото закъснях необичайно много, изрече ужасни обиди, мръсни и гневни ругатни. Никога не бе използвал такъв речник и това изведнъж ме обърка. Не можех да го позная, не знаех кой е този мъж, който псуваше като хамалин и ме заливаше с гневни обвинения. Очите му бяха мъртви, сякаш ме виждаше за пръв път. Изплаших се, че ще ме удари, не откъсвах поглед от ръцете му, които се свиваха в юмруци, разпускаха се и пак се свиваха. Замръзнах до печката с шпатула в ръце.

„Моята кухня, моите правила“ — обичахме да се шегуваме с него, но не и през онази сряда. Ужасна, злочеста сряда.

Разправията завърши със затръшване на врата. Той излезе и отиде да си легне на единичното легло в свободната стая, далече от мен. Помня как се заковах в началото на стълбата, като вкаменена. За какво беше всичко това? Какво се случи. Не исках да мисля какво означаваше това за бъдещето ни.

„Стига! — заповядах си в един момент. — Сигурно е имал лош ден. Остави го да се наспи и всичко ще се оправи.“

Започнах да чистя, вдигнах шала и якето му от пода, където ги бе захвърлил, и докато ги закачвах в коридора до вратата, напипах нещо твърдо в джоба му. Писмо. Бял плик с прозорче, през което се виждаха името и адресът. От банката. Текстът беше официален, твърд като плика: „разследване“, „непрофесионално поведение“, „недопустимо“ и „незабавно решение“. Обърках се от сложните думи, но разбрах — това беше позор. Стиснах писмото в ръката си и изтичах нагоре по стълбите. Влязох в стаята и запалих лампата. Нямаше начин да не ме е чул по стъпалата, но се направи, че спи. Ударих го с юмрук по рамото и той се обърна.

— Какво е това? — чух се да крещя. Той ме изгледа, сякаш бях никоя.

— Уволниха ме — отвърна и отново затвори очи.

На следващата сутрин влезе в спалнята с чай, поднесен в любимата ми чаша. Изглеждаше недоспал. Каза, че много съжалява. Седна на леглото и сподели, че е под огромно напрежение, че това в службата било недоразумение, защото не се разбирал с шефа. Били го накиснали и обвинили незаслужено. Станало грешка. Не бил сторил нищо лошо. Шефът просто му завиждал. Каза ми, че има големи планове за бъдещето, но нищо няма смисъл, ако не съм до него.

— Ти си центърът на моя свят, Джени — рече и ме прегърна.

Аз също сложих ръце на раменете му и оставих страховете си настрана.

 

 

Един ден Глен ми съобщи, че някой си Майк, приятел от интернет, му казал за някаква работа. За шофьор. „Точно онова, което ми се работеше, Джен.“

В началото плащали на поръчка, после щели да го назначат за постоянно. Беше спрял да мечтае един ден сам да си е началник.

И трябваше да носи униформа, доста хубава, между другото. Светлосиня риза с логото на фирмата върху джоба и тъмносини панталони. Глен не обичаше униформите. „Унизително е, Джени, сякаш съм се върнал в училище“, но постепенно свикна и изглеждаше доволен. Излизаше сутрин и ми махаше с ръка, докато палеше микробуса. „Отново на път“, обичаше да повтаря.

Придружих го само веднъж. Имаше някаква специална пратка за шефа. В неделя трябвало да отиде до Кентърбъри. Не му се ходеше, но аз настоях. На отиване пътувахме в пълно мълчание и за да запълня времето, започнах да ровя из жабката му. Дреболии. Бонбони. Взех си един и предложих на Глен, за да го ободря. Но той не пожела и ми нареди да ги върна обратно.

Микробусът беше хубав и чист. Никъде не открих дори и едно петънце. Дотогава не се бях качвала на него. Винаги стоеше в депото и той отиваше да го вземе с личната ни кола.

— Много хубав микробус — казах, но той изсумтя недоволно.

— Какво има отзад?

— Нищо — отвърна и включи радиото.

И беше прав. Погледнах отзад, докато говореше с клиента. Там беше толкова чисто, колкото и отпред. На пода имаше килимче и под него се виждаше хартийка от бонбон.

 

 

Микробусът на Мик, фотографа, е на светлинни години от онзи на Глен! Когато минава отпред и отваря вратата, веднага забелязвам колко е мръсен. По пода се валят кутии от бургери, празни пакетчета от чипс и стари вестници. До запалката е включена електрическа самобръсначка, а в краката на шофьора има недопита бутилка от кока-кола.

— Извинявам се за бъркотията — казва той, — но на практика живея тук.

Не сядам отпред. Мик отваря задната врата, с едната ръка хваща моята, другата слага на главата ми и ме вкарва вътре.

— Тук е по-добре. Наведи се, докато изкарам колата оттук. Ще ти дам знак, когато излезем на чисто.

— Но… — започвам аз, но той затръшва вратата и аз оставам на тъмно сред фотоапарати с всякакви размери и пликове с боклуци.