Фиона Бартън
Вдовицата (25)

Двайсет и пета глава
Детективът

19 октомври 2007, петък

Преди съдебното заседание стаята на Спаркс се напълни с народ. Изчистиха стените и бялата дъска от мозайката със снимки и карти на района и опаковаха всичко в кашони за прокуратурата.

Когато изнесоха и последния кашон, Спаркс се загледа в белите правоъгълници, останали по някои от стените. „Няма следа, която да не сме проследили“, рече си той. Всеки път този момент му напомняше за меланхолията, която те обхваща след коитус, поне на него му се струваше така, и той сподели мисълта си с Ейлийн.

— След какво? — погледна го неразбиращо тя.

— Нали се сещаш, онази странна тъга след секс, когато всичко е свършило — обясни й той и добави смутено: — Четох за него в едно списание.

— Трябва да е било списание за мъже — каза тя.

Последният разпит на Тайлър беше дълъг и крайно изнервящ. Истината проблесна чак когато Тайлър осъзна, че е бил подведен от полицията.

— Значи, Биг Беар, а, господин Тайлър? — започна Спаркс.

Устата на Тайлър увисна, после се затвори плътно.

— Не знам за какво говорите.

— Търсили сте приятели из гората. И сте намерили, нали? Но ние също се запознахме със Златокоска.

Краката на Тайлър затропаха по пода и той сведе глава към скута си. Защитната му позиция.

Том Пайн гледаше размяната на въпроси и отговори като паднал от небето, но в един момент се съвзе и се намеси:

— Искам няколко минути насаме с клиента си.

След пет минути двамата вече имаха своя версия за случилото се в интернет.

— Това беше интимна фантазия между двама възрастни хора — каза Глен Тайлър. — Аз бях под огромен стрес.

— Кое беше детето с буквата Б, Глен?

— Повтарям, беше интимна фантазия между двама възрастни.

— Бела ли беше онова момиченце?

— Беше интимна фантазия…

— Какво направи с Бела?

— Беше интимна фантазия…

Когато го обвиниха, той спря да повтаря за интимната фантазия и погледна детектива в очите.

— Допускате огромна грешка, детектив Спаркс.

Това бяха последните му думи.

Делото влезе в съда следващата пролет. Спаркс даде своите показания като шеф на разследващия екип, отговаряйки кратко, ясно и компетентно на въпросите.

Месеците работа, претърсване, проверки, разпити и прехвърляне на свидетелски показания бяха поднесени пред малка, но подбрана публика и цяла армия критици. Армията се предвождаше от адвоката на Глен Тайлър, кален в битки хитрец, който го подложи на жесток кръстосан разпит.

Журито от осем мъже и четири жени, отсети от защитата така, че да преобладават мъжете и симпатиите да са на страната на обвиняемия, обърнаха глави към свидетелската банка и впиха очи в неговите.

Защитникът, Чарлз Сандерсън, стана, пъхнал небрежно едната си ръка в джоба. В другата държеше бележките си. Излъчвайки увереност, той се опита да омаловажи някои от доказателствата и постепенно започна да насажда съмнение у журито.

— Колко време е имал свидетелят, за да запише частично номера на микробуса? Пет минути? Значи, не го е записал веднага?… Разбирам.

— На какво разстояние е бил от синия микробус, когато го е видял? Господин Спенсър носи ли очила?… Разбирам.

— Кажете ми, инспекторе, колко сини микробуси има по пътищата на Великобритания?

Онова, което запрати случая в трета глуха, беше това „разбирам“. Разбирам: в смисъл „Боже, още една точка в наша полза“.

Спаркс парираше търпеливо всеки удар. През годините той бе срещал много сандерсъновци — фукльовци, и знаеше, че тези демонстрации невинаги се харесват на журито. Продължи спокойно, като често поглеждаше журито, за да акцентира върху даден момент, но знаеше, че Сандерсън очаква звездния си час — разговора със Златокоска.

Спаркс се бе подготвял за този момент с помощта на прокурорите, за да е сигурен, че е готов. Знаеше всеки нюанс от Правилника за използване на електронни средства при разследване от 2000 година, всяка стъпка от процедурата по одобряване на съответните методи, внимателната подготовка за работа със специални разузнавателни средства и съхраняването на доказателства.

На екипа бе отнело много време да го научи как да акцентира върху слабостта на Тайлър към чат стаите и порнографските сайтове.

— Журито няма да се интересува от член сто и едно, нито кой е дал разрешение и за какво. Трябва да изтъкнем апетита на Тайлър към малки момичета — каза му водещият прокурор и Спаркс знаеше, че той е прав.

И беше напълно готов, когато адвокатът на Тайлър навлезе в темата за порнографията и започна последователно да оспорва всяка стъпка от действията на полицията. Целта на Сандерсън беше да го принуди да признае, че клиентът му би могъл да свали „по погрешка“ някои от най-уличаващите снимки от интернет на хард диска си.

— Става дума за сексуално насилвани деца, нали? — каза Спаркс. — Нашето заключение е, че той ги е свалил съвсем съзнателно и не би могло да е станало случайно. Специалистите ще потвърдят думите ми.

Сандерсън не даде възможност на журито да осмисли забележката и продължи бързо. Той знаеше, че Тайлър не изглежда като перверзниците, които обикновено защитаваше, и това беше сериозен плюс. Беше показал снимката му на своите колеги в кантората и най-често употребяваният коментар беше „чист, спретнат и обръснат“.

След това Сандерсън атакува детектива директно за изчезването на Бела Елиът.

— Детектив Спаркс, истина ли е, че тялото на Бела Елиът не е намерено?

— Да.

— И че целият случай се основава не на факти, а на ваши подозрения, умозаключения и случайни улики?

— Имаме достатъчно ясни доказателства, които свързват обвиняемия с изчезването на Бела Елиът.

— Ах, доказателствата. Без истински свидетел и без отпечатъци. Само косвени улики, защото от самото начало гледате към грешния човек. Толкова отчаяно сте искали да го обвините, че сте въвлекли клиента ми във фиктивна връзка.

Журито, изглежда, не разбираше каква е тази фиктивна и измамна връзка, но определено следеше с интерес спектакъла. „Четири звезди и «неустоимо представление», ето как може «Телеграф» да отрази процеса на следващия ден“, помисли си Спаркс, когато най-после слезе от свидетелската скамейка и се върна на мястото си в залата.

Но след обяда нещата се обърнаха. Отегчено от държавния обяд, журито се върна в залата и се отпусна по столовете. Но не остана дълго там.

Беше ред на майката. Облечена в обикновена черна рокля с червена значка за Бела Елиът на гърдите си, тя седна на свидетелското място. Прокурорът, крехка жена, застанала срещу якия гръден кош на опонента си, остави младата жена да разкаже случилото се с прости и ясни думи. Стигайки до мига, когато осъзнала, че дъщеря й я няма, тя се разплака и журито се развълнува, някои от тях също бяха готови да се облеят в сълзи. Съдията я попита иска ли чаша вода и разсилният отиде да й донесе, докато защитата прелистваше папките си, готова да се заеме със свидетелката.

Беше време Сандърс да се спусне в атака:

— Госпожо Елиът, дъщеря ви често ли си играеше навън? Отпред, където не можете да я видите?

— Случваше се, но не съм я оставяла сама за повече от няколко минути.

— Минутите минават доста бързо, не намирате ли? Толкова много работа трябва да свършите като майка!

Майката се усмихна на тази проява на съчувствие.

— Колкото и да бях заета, тя остана сама само няколко минутки.

— Откъде знаете?

— Готвех спагети, както вече казах. Те стават бързо.

— Друго нещо свършихте ли?

— Всъщност измих съдовете, докато изчаквах. Извадих дрехите на Бела от сушилнята, за да не се налага после да ги гладя.

— Доста работа сте имали този следобед. Разбрах също, че сте провели два разговора. Обяснимо е, ако сте забравили, че Бела е навън.

Даун отново се разплака, но адвокатът не се впечатли.

— Знам колко тежко е за вас, госпожо Елиът, но просто искам да установя часа, когато Бела е изчезнала. Сигурно разбирате колко важно е това, нали?

Тя кимна и издуха носа си.

— И разчитаме вие да го посочите, защото последният път, когато Бела е видяна, е било в единайсет и четирийсет и пет в павилиона за вестници и списания, нали така, госпожо Елиът?

— Купих й сладкиши.

— Да. „Смартис“, според бележката. Което означава, че Бела е изчезнала в отрязъка от време между единайсет и трийсет и пет и петнайсет и трийсет. Тоест близо четири часа. Защото никой друг не я е виждал през това време.

Даун стисна силно перилата пред себе си и каза тихо, сякаш не й достигаше въздух:

— Не, после не сме излизали. Но мама се обади след обяда и я чу. Каза да я целуна от нея.

— Госпожо Елиът, бихте ли говорили малко по-високо, за да може почитаемият съдия и многоуважаваното ни жури да чуват отговорите ви?

Даун се прокашля и промълви:

— Извинете.

— Казвате, че майка ви е чула детски глас по телефона, но той може да е дошъл от телевизора, нали? Защото майка ви е казала в полицията, че не е говорила с Бела.

— Бела не искаше да дойде на телефона. Изтича да вземе нещо.

— Разбирам. И след няколко часа е излязла да си играе навън?

— Остана без надзор не повече от пет минути.

— Да. Благодаря ви, госпожо Елиът.

Даун се обърна с намерение да слезе от банката, но Сандерсън я спря.

— Не съм свършил, госпожо Елиът. Виждам, че носите значката на Бела.

Даун докосна инстинктивно значката.

— Защото вярвате, че Бела все още е жива, нали? — попита адвокатът. Даун кимна, без да знае накъде води този въпрос. — Точно така. Вие продадохте доста интервюта на различни вестници и списания, изказвайки точно такова мнение.

Обвинението, че тя прави пари от изчезването на дъщеря си, накара пейките, определени за пресата, да завибрират от енергия, химикалките замряха в очакване на отговора.

Даун изправи глава, гласът й прозвуча неочаквано силно:

— Да, наистина мисля, че е жива. А парите са за фонда за търсенето й.

— Разбирам — отвърна адвокатът и седна.

Наложи му се да чака още една седмица в разпити на съседи, различни специалисти от полицията, болни членове на журито и правни спорове, преди Дан Маршал да застане на свидетелската банка и да даде показанията си.

Моментът беше труден и важен за Маршал и той се изправи с треперещи крака въпреки дългите репетиции в службата пред шефовете си.

Прокурорът го описа като млад, отдаден на работата си служител, подкрепян от шефовете и закона, решен да предотврати отвличането на още едно дете. Завъртя въпросите си около казаното от Глен Тайлър, поглеждайки към журито, за да подчертае важността на чутото, а те от своя страна започнаха да хвърлят яростни погледи към обвиняемия. Всичко вървеше добре. Засега.

Когато дойде ред на Сандерсън, в поведението му нямаше и помен от пренебрежителното отношение, ръцете в джобовете и разтегнатите гласни. Беше като пружина. Той разходи младия служител през разговорите му с Тайлър като Златокоска. Маршал беше подготвен от прокурорите, знаеше, че ще го притискат, но се оказа по-лошо, отколкото го предвиждаха всички.

Помолиха го да прочете своите отговори на подмятанията на Биг Беар и в хладната светлина на съдебната зала те приеха сюрреалистичен саркастичен оттенък.

— „С какво си облечена днес?“ — зачете адвокатът на Тайлър. „С бебешка пижама — прочете Маршал. — Синя с дантелки.“ От редовете на репортерите се чу сподавен смях, но Маршал сдържа нервите си и продължи да чете: „Но ми е доста топло. Мисля да я съблека.“

— Да, да я съблечете — наблегна Сандърс, без да успее да скрие отегчението си. — А после да се опипате. Всичко е като разговор между подрастващи, нали? — вдигна поглед той от листовете. — Предполагам, че не сте били по бебешко синя пижама, нали, детектив Маршал?

Смехът в залата подейства на младия детектив като шамар, но той пое дълбоко въздух и каза:

— Не.

Редът беше бързо възстановен, но вредата бе нанесена. Решаващото доказателство на Маршал заплашваше да се превърне в мръсна шега.

Адвокатът направи кратка пауза, преди да навлезе в най-опасната зона на кръстосания разпит — последният разговор с Глен Тайлър чрез имейли.

— Детектив Маршал, каза ли ви Глен Тайлър, така нареченият Биг Беар, че е отвлякъл Бела Елиът?

— Каза, че преди е имал истинско момиче — бебе.

— Не ви питах за това. И не го ли каза, след като вие, в ролята на Златокоска, го попитахте?

— Да, но…

— Той ви е попитал: „Би ли искала това, Златокоске?“, и вие сте му отговорили, че искате, и то много. Казали сте, че това е мечтата ви.

— Можеше да каже „не“ на всеки етап — отвърна Маршал, — но не го направи. Каза, че веднъж е намерил малко момиченце за себе си и името й е започвало с Б.

— Използвал ли е някога името „Бела“ в разговорите ви?

— Не.

— Било е фантазия между двама зрели хора, нали, детектив Маршал. Не е било признание.

— Но той си призна, че е открил момиченце и името й започва с Б — настоя Маршал. Емоциите започнаха да вземат връх. — Колко малки деца, чието име започва с Б, са изчезнали напоследък?

Адвокатът игнорира въпроса му и заби поглед в бележките си.

Боб Спаркс потърси с поглед Джейн Тайлър, свила се на края на скамейката зад своя пълнолетен фантазиращ съпруг и видя каменното й лице. Тогава си помисли, че тя може би за пръв път чува цялата история.

Маршал започна да заеква. Сандерсън продължи атаката си.

— Вие принуждавахте господин Тайлър да отговаря на въпросите ви, нали, господин Маршал? Действали сте като агент-провокатор, като сте се престрували на жена, която търси секс от клиента ми. Накарали сте го да говори ужасни неща. Бихте направили всичко, нали, детектив? Дори виртуален секс с него. Това полицейска работа ли е? Къде отиде предупреждението или правото на адвокат?

Защитата поиска отлагане и след като помоли за разговор със съдията насаме и журито беше надлежно изпратено в своята стая, настоя за прекратяване на процеса.

— Целият случай се основава на случайно събрани несъществени улики и подвеждане на заподозрения. Този процес трябва да се прекрати — каза Сандерсън. — И свидетелските показания на Златокоска не бива да се допускат.

Съдията изслуша отговора на обвинението, потропвайки нетърпеливо с молива по бюрото си.

— Полицията е действала изцяло в съгласие със закона. Следвали са процедурата до най-малка подробност — контрира прокурорът. — Знаели са, че действията им са в името на справедливата кауза и че това е единственият начин да се доберат до решаващо доказателство.

Съдията остави молива и се загледа в направените по време на процеса записки.

— Прекъсвам заседанието за малко — каза най-после тя.

Цялата зала стана на крака, докато съдията се оттегляше в кабинета си.

Спаркс знаеше, че това е чиста формалност, призив обвинението да се признае за победено и да не представя допълнителни доказателства. Всъщност нещата бяха решени.

Тайлър слушаше внимателно, чу думите на съдията и разбра, че скоро ще бъде освободен.

Джейн Тайлър видимо не беше на себе си. „Какво ли си мисли — запита се Спаркс. — Ще трябва да се прибере у дома с порно маниак, който копнее за секс с непознати, облечени като деца, както и да убива.“

Всичко свърши неочаквано бързо. Съдията призова журито да се произнесе „невинен“ и Тайлър бе отведен да се преоблече като свободен гражданин. Журналистите се спуснаха към първата си жертва — Джейн Тайлър.

Тя стоеше в средата на гъмжащата тълпа, бледа и мълчалива. Том Пайн се опита да я измъкне от залата, но репортерите блокираха пътя й. Най-после той успя да ги раздели и Джейн тръгна между тях с рамото напред, като бягащ рак, краката й се удряха в пейките пред нея, а дръжката на чантата й се закачаше във всеки ръб.

Двамата се добраха до залата за свидетели. Том най-после пусна ръката й и те спряха да си поемат дъх. В първия момент никой от тях не продума.

— Ще му разрешат ли да се прибере вкъщи? — попита най-после тя с безизразен глас.

Пайн кимна и затърси нещо в куфарчето с документите си. Джейн се сети да благодари на защитата чак когато излязоха във фоайето и видя Глен.

— Винаги съм знаел, че истината ще излезе наяве — каза победоносно Глен Тайлър, когато я видя. — Успяхме, Джейн. Справихме се много добре.