Фиона Бартън
Вдовицата (11)

Единайсета глава
Детективът

12 октомври 2006, четвъртък

Детектив Спаркс стоеше в офиса и анализираше данните на бялата дъска, търсеше евентуална връзка или модел на действие. Свалил очилата, той присви очи, може би се надяваше, че смяната на фокуса може да му разкрие нещо ново.

Около градината на Елиът жужеше от полицаи и доброволци, но в крайна сметка Бела не беше открита.

„Толкова много информация и никаква следа от детето — помисли си Спаркс. — Но то е тук някъде. Пропускаме нещо.“

Криминалистите обходиха и огледаха всеки сантиметър от тухлената ограда на градината и металната порта; претърсиха цялата градина за отпечатъци, цяла редица полицаи премина разстоянието от единия до другия край на колене, търсеха следи от детето, фибри от дрехите й, косми от косата, части от играчки и прибраха надлежно всичко в найлоновите пликчета. Намериха една обвивка от бонбон и също я прибраха и надписаха. Но не откриха никаква следа от извършителя.

— Според мен копелето се е пресегнало през оградата, вдигнало е детето и го е завлякло директно в колата си — каза Спаркс. — Отнело му е няколко секунди. Бела е в градината, играе си и изведнъж изчезва.

Хората му бяха открили наполовина изсмукан син бонбон от вътрешната страна на оградата.

— Може да е паднал от устата й, когато я е вдигнал — замисли се той. — „Смарти“ ли е марката?

— Не съм специалист по бонбоните, но ще накарам някой да провери — отвърна сержантът.

Когато го занесоха в лабораторията, там го идентифицираха като „Скитълс“, малки бонбони във всякакви цветове. Сравниха слюнката на Бела по него с онази по биберона, който все още влизаше в работа за през нощта, и ДНК-то съвпадна.

— Никога не съм й купувала „Скитълс“ — каза Даун.

— Той й го е дал, за да си мълчи — заключи Спаркс. — Колко старомодно!

Спомни си думите на майка си, която му повтаряше непрекъснато, докато беше малък: „Никога не вземай бонбон от непознат“. Казваше му също да се пази от мъже с малки кученца.

Спаркс прегледа за стотен път списъка с уликите. Чувстваше се ужасно уморен. Нещата не изглеждаха добре. На улицата нямаше нито една камера, единствено добрият стар Спенсър, и из целия район нямаше нито една снимка или кадър на син микробус.

— Чист късмет — измърмори той. — Дяволски късмет. Матюз, опитай да се свържеш с Би Би Си. С програмата „Краймуоч“.

На следващия ден, когато отиде на работа, още от коридора го посрещна неочаквана врява.

— Хванахме един ексхибиционист на детска площадка на двайсет и пет минути от къщата на Елиът — посрещна го дежурният офицер.

— Кой е? Познаваме ли го?

Лий Чембърс беше разведен мъж на средна възраст, шофьор на такси-микробус, прибиран преди шест месеца, защото се показал на две свои клиентки. Кълнеше се, че тъкмо се разкопчавал, за да пикае, но те се разпискали и той побързал да вдигне гащите. Всичко било неволно. Жените не искаха да попадат в полицейските доклади, оттеглиха обвинението си и полицаите го изпратиха вкъщи.

Днес го бяха хванали в храстите до люлките и пързалките на Роял Парк. Наоколо играели деца.

— Исках да пусна една вода — казал на полицая, извикан от разтревожена майка.

— Винаги ли получавате ерекция, когато пикаете, сър? — попитал го полицаят, докато го водел към служебната кола. — Сигурно ви създава големи неудобства.

Щом доведоха Чембърс в управлението, го вкараха веднага в стаята за разпити. Спаркс надникна през закаленото стъкло на вратата и видя мършав мъж в анцуг и тениска с емблемата на футболен клуб „Саутхамптън“. Ниско подстриганата му коса показа извита на дъга окосмена част и сериозна плешивина.

„Ти ли отвлече Бела? — попита го наум Спаркс. — Къде си я отвел?“

Той изчака Матюз да се освободи и двамата влязоха в стаята. Заподозреният вдигна глава и ги погледна с очакване.

— Това е грешка — бяха първите му думи.

„Ако бяхме насаме…“, помисли си Матюз, но докато се наместваха на скърцащите столове, каза на глас:

— Разкажи ни всичко и ще преценим.

Чембърс започна да им разказва версията си. Те слушаха. Просто искал да пусне една вода набързо. Случайно се оказал на детската площадка. Не видял децата. Не е говорил с тях. Всичко било абсолютно невинно. Грешка, и толкоз.

„Дъра-бъра“, помисли си Спаркс.

— Ваш ли е микробусът, господин Чембърс?

— Да.

— Какъв цвят е?

— Син.

— Кажете ми, къде бяхте на втори октомври, в понеделник? — попита Спаркс.

— Откъде да знам? Сигурно на работа. Понеделник е обикновен работен ден. Диспечерката ще ви каже. Защо питате?

Въпросът увисна във въздуха и накара Чембърс да опули очи срещу тях. На Спаркс дори му се стори, че чува клик, когато примига.

— Тогава изчезна онова момиче. Боже, нали не мислите, че аз съм го отвлякъл? Божичко, не можете да мислите такова нещо!

Те го оставиха да трепери известно време, събраха екипа, отидоха на адреса му и претърсиха из основи старата викторианска къща, в която живееше.

Ровейки из порносписанията до леглото на Чембърс, Матюз въздъхна разочаровано.

— Той иска да измъчва жени. Не се интересува от секс с деца. Ти какво намери?

Спаркс не отговори. В дъното на гардероба бе открил тетрадка и в нея бяха пъхнати изрезки от вестниците във връзка с издирването на Бела.

Диспечерката се оказа отегчена жена на около петдесет, увита в плетена зелена жилетка и ръкавици без пръсти, целящи да я предпазят от студа в неотопления офис.

— Лий Чембърс ли казвате? Какво е направил? Пак ли се е показвал пред хората? — засмя се тя и сръбна от кутия „Ред Бул“. — Гадно човече — измърмори, докато ровеше из пътните листове. — Всички го знаят, но той познава някаква приятелка на шефа.

Прекъсна я пращене в колонките, един механичен глас каза нещо и в отговор тя даде неразбираеми инструкции.

— Така. Какво ви трябва?

— Втори октомври, понеделник.

— Аха. Ето го. Лий е бил във Фаръм. Взел е постоянен клиент от болницата. По обяд е изкарал почивката си, после е качил една двойка от летище Ийстлей до Портсмут. Приключил в 2:30. Тогава е бил последният му курс за деня.

Тя принтира работния лист и без да им каже довиждане или нещо друго, се обърна към микрофона.

— Знаеш ли, че по клубовете ги наричат „таксита изнасилвачи“? — каза Матюз. — Предупредих момичетата си никога да не ги използват.

Екипът бръкна във всяко кътче от живота на Чембърс. Бившата му съпруга вече чакаше в управлението за разговор със Спаркс, а Матюз и другите разпитаха собственика на имота.

Сю Чембърс, жена със строги черти и домашно поддържан блясък, мразеше Лий, но не вярваше, че той може да нарани дете.

— Просто е мераклия, който не може да си държи ципа на панталона затворен — каза тя.

Никой от екипа не посмя да я погледне в очите.

— Да не е нещо като Ромео, а?

Списъкът, представен от нея, беше наистина впечатляващ — той беше минал през всичките й приятелки, колежките в работата, дори и фризьорката й.

— И всеки път обещаваше, че повече няма да се повтори — сви устни бившата съпруга. — Твърдеше, че има неутолима жажда за секс.

Собственикът на имота заяви, че Чембърс бил идеалният наемател, но колегите в службата разказаха на полицаите, че Лий продавал и разменял порнографски списания директно от багажника на колата си.

— Отваря сергията на магистралата, близо до бензиностанциите и търгува с шофьорите на тирове и разни, дето си падат по тези работи. И не са само списания. Има снимки на груб секс, изнасилвания и детско порно. Хвалеше се, че изкарва сума пари.

Лий беше извратеняк, всички бяха съгласни с това, но не би се замесил с деца, отчете Спаркс.

При втория разпит на Чембърс той им обясни, че запазил изрезките от вестника, защото харесал Даун Елиът.

— Непрекъснато изрязвам снимки на жени, които ме привличат. По-евтино е, отколкото да си купуваш списания — каза той. — Имам повишено либидо.

А клиентите, на които е продавал порносписания?

Чембърс примижа и отговори:

— Нали не мислите, че ги питам за имената? Всичко става дискретно.

Спаркс изчака да чуе защитното слово: че върши добро за обществото, като държи перверзниците далеч от улицата. И Чембърс оправда очакванията му.

— Ще разпознаеш ли някои от тях, ако ги видиш отново? — попита той.

— Не мисля. Не е добре за бизнеса да зяпаш клиентите.

Когато след два часа излезе от стаята за разпити, Спаркс имаше чувството, че е мръсен.

— Не е той — рече на Матюз. — Заслужава да влезе в панделата, но не е нашият човек.

— Говорихме с последните му клиенти. Казаха, че им е помогнал с багажа и те го черпили едно безалкохолно. Останал с тях повече от петнайсет минути. Няма как да е стигнал до адреса на Елиът в указаното време — му предаде сержантът.

Спаркс даде последни разпореждания за деня.

— Непременно го обвинете за неприлично поведение на обществено място. И, Матюз, кажи на местните медии да го отразят. Човекът заслужава малко публично внимание.

Изминаха цели шест месеца преди големия пробив.