Фиона Бартън
Вдовицата (16)

Шестнайсета глава
Детективът

7 април 2007, събота

По време на разпита микробусът на Тайлър бе откаран до Саутхамптън, беше разглобен и огледан милиметър по милиметър от криминалистите, заедно с иззетите от дома му униформа и обувки. Бяха взети за изследване отпечатъци, слюнка, проба изпод ноктите му, гениталиите и косата.

А „ай-ти“ специалистите разровиха всички тъмни кътчета на компютъра му.

Всички бяха на бойна нога. Спаркс реши да опита късмета си със съпругата. На следващата сутрин в осем часа, веднага след кралската си закуска, той почука на вратата й.

Джейн Тайлър отвори с наполовина облечено палто.

— Божичко! — възкликна тя, когато го видя. — Да не се е случило нещо с Глен? Адвокатът ми каза, че всичко ще се изясни и днес ще се прибере у дома.

— Не съвсем — отвърна Спаркс. — Налага се да поговорим, госпожо Тайлър. И мисля, че е по-добре да го направим тук, отколкото в управлението.

Очите на Джейн се разшириха, когато чу за управлението. Тя отстъпи назад и пусна Спаркс да влезе, преди съседите да го видят, като едновременно с това свали палтото.

— По-добре да влезем — каза тя и го поведе към гостната. Спря пред дивана и се засуети. Изглеждаше недоспала, косата й висеше безжизнено и гласът й бе дрезгав, когато го покани да седне. — Вече отговорих на всички въпроси онзи ден. Станало е голямо объркване.

Беше толкова възбудена, че седна, после стана и пак седна, изгубена в собствената си къща.

— Вижте, тръгнала съм към мама и татко. В неделя винаги правя косата на мама. Не мога да не отида — обърна се към него тя. — Не съм им казала нищо за Глен…

— Защо не им се обадите и да кажете, че не сте добре — предложи Спаркс. — Налага се да изясним някои неща.

Джейн затвори очи и помръкна, сякаш щеше да се разплаче всеки момент. После стана внезапно и отиде до телефона да излъже.

— Просто главоболие, татко, но ми се ще да си остана в леглото тази сутрин. Кажи на мама, че ще й звънна по-късно.

— Така — кимна Спаркс. — Сега ви моля да ми разкажете за вас и Глен.

— Какво имате предвид?

— От колко време сте женени? Местни ли сте и двамата?

Джейн разказа на Спаркс за срещата на автобусната спирка и продължи чак до вълшебната им сватба и щастливия семеен живот.

— Той е работел в банка, нали така? — попита детективът. — Работата му е била хубава, с възможност за кариера…

— Да, така беше — отвърна Джейн. — И се гордееше с работата си. Но реши да започне свой бизнес. Глен има много идеи, крои планове… Той мисли мащабно. А и не се разбираше с началника си. Мисля, че онзи завиждаше на Глен.

Спаркс направи кратка пауза, после попита:

— А какво ще ми кажете за историята с компютъра.

Джейн се взря в него. Очите й отново се разшириха.

— Какво искате да кажете? Каква история с компютър?

„По дяволите, тя не знае за порното — помисли си Спаркс. — Ами да й кажем.“

— Намерили са неприлични снимки на служебния му компютър, госпожо Тайлър.

Думата „неприлични“ увисна във въздуха и Джейн се изчерви.

— На работния му компютър — продължи Спаркс. — И на компютъра, който взехме онзи ден оттук. Порнографски снимки с деца.

Тя протегна ръце, за да го накара да замълчи.

— Не знам нищо за порнографски снимки и компютри — каза тя. Червеният цвят се насити до лилаво и плъзна по шията й. — Сигурна съм, че Глен също не знае. Той не е такъв човек.

— Какъв човек е Глен, госпожо Тайлър?

— Боже, що за въпрос е това? Нормален, предполагам. Да, нормален. Работлив, добър съпруг…

— В какъв смисъл е добър съпруг? — наведе се към нея Спаркс. — Можете ли да кажете, че сте щастлива двойка?

— Да, разбира се. Почти никога не се караме.

— Имате ли финансови проблеми? Или проблеми от интимно естество?

Нямаше представа защо се посвени да каже „сексуално естество“, но притеснението на жената от зададените въпроси беше осезаемо. Матюз трябваше да дойде всеки момент и той се замоли да не се забави.

Сержантът не разочарова шефа си.

— Какво имате предвид като казвате „интимно естество“?

— Имаме предвид „в спалнята“, госпожо Тайлър — изясни въпроса Матюз без никакво притеснение.

Тя го погледна така, сякаш я бе заплюл.

— Не, никакъв проблем — измънка и се разплака.

Матюз й подаде кутия със салфетки от малката масичка до него.

— Заповядайте, госпожо — каза той. — Позволете да ви донеса чаша вода.

— Не искам да ви разстройвам, госпожо, но трябва да ви задам тези въпроси. Разследвам сериозно престъпление. Разбирате ли? — изясни Спаркс.

Тя поклати глава. Не разбираше.

— Имате ли деца? — зададе следващия си въпрос бомба той.

— Не — отвърна тя.

— Ваше решение ли е да нямате деца?

— Не. И двамата искахме, но не успяхме.

Спаркс изчака да чуе някакво обяснение.

— Глен има проблем. Лекарят каза… — гласът й изневери. — И двамата обичаме деца. Затова съм сигурна, че Глен няма нищо общо с изчезването на Бела.

Името на детето вече беше хвърлено в пространството и Спаркс зададе въпроса, за който всъщност бе дошъл.

— Къде беше Глен в четири часа в деня, когато Бела изчезна, госпожо Тайлър?

— Беше тук, инспекторе — отвърна незабавно Джени. — Беше с мен. Искаше да ме види.

— Защо искаше да ви види?

— Просто да ми каже „здрасти“. Нищо специално. Пи една чаша чай и отиде до депото да си вземе колата.

— Колко време остана вкъщи?

— Около… четирийсет и пет минути — запъна се леко тя.

„Изчислява наум“, каза си Спаркс.

— Често ли се отбива вкъщи, преди да е върнал микробуса?

— Ами… понякога.

— Кога за последно се върна така?

— Не съм сигурна… не мога да си спомня. — Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух.

„Не става за покерджийка — щеше да каже по-късно Матюз. — Всичко й личи.“

— Откъде разбрахте, че е четири часът, когато той си дойде? — попита Спаркс.

— Следобедът ми беше свободен, защото работих в неделя сутринта и чух новините в четири по радиото.

— Защо да не са били новините в пет? Има новини на всеки кръгъл час. Как разбрахте, че са тези в четири?

— Спомням си, че казаха. Нали знаете: „Часът е четири, вие слушате новините на Би Би Си“.

Спаркс я попита как е реагирал Глен на новината за изчезването на Бела и Джейн му каза, че когато са гледали по телевизията, той е бил толкова шокиран и разстроен, колкото и тя самата.

— Какво точно каза?

— „Горкото момиче. Дано да я открият“ — отвърна тя и остави внимателно чашата с водата на масата пред себе си.

— Ще я намерите, нали? — попита Джейн, докато Матюз й помагаше да облече палтото си и отвори външната врата.