Фиона Бартън
Вдовицата (52)

Петдесет и втора глава
Детективът

1 юли 2010, четвъртък

Цял следобед новините по радиото започваха с информацията от съда — Глен Тайлър сънувал Бела Елиът. По телевизията я наредиха на почетното трето място във вечерната си новинарска емисия. В най-горещите летни дни — мъртъв сезон за медиите, защото политиците са във ваканция, училищата са затворени и всички бягат в провинцията — и най-малкото нещо, което можеше да предизвика някакъв интерес, беше добре дошло.

Спаркс бе чул всичко от Салмънд, но въпреки това прочете всяка думичка по случая във вестниците и списанията.

— Джейн започва да се разкрива — бе казала Салмънд, докато вървеше към колата си, леко задъхана. — Опитах се да говоря с нея след това. Всички репортери бяха там начело с твоята Кейт, но тя мълча като риба. Все още е под клетва, но скоро всичко ще свърши.

„Прилошаването й в съда е знак, че тайната на мъртвия съпруг й разбива здравето“, помисли си Спаркс.

— Постепенно ще започне да кърви, както при пациентите в Средновековието. Ще иска да се отърве от това, което я измъчва — каза той на Салмънд, която седеше на бюрото си и преглеждаше новините. — И ние ще чакаме този момент. Буквално.

На следващия ден те заеха позиция още в пет часа призори. Паркираха така, че да не се виждат от къщата на Тайлър, и зачакаха да дойде екипът за работа на място.

— Знам, че в тази работа няма нищо сигурно, но сме длъжни да опитаме. Усещам, че тя ще направи нещо — каза той на сержанта си.

— Вярвате ли на предчувствието си, сър? — попита го тя. — В свои води ли плувате сега?

— Не съм сигурен докъде ще ме отведат тези води, но да. Мисля, че съм прав.

След пладне въздухът в колата се сгъсти от дъха им и изпаренията от сандвичите. В десет вечерта вече изчерпаха всичките си лични истории, интересни криминални случаи, бедствия през годините и телевизионни програми от детството, наред с любимите си ястия, най-хубави екшън филми, като не пропуснаха да изяснят кой с кого спи в управлението и Спаркс си помисли, че може да отиде в познатото шоу и да отговаря на въпроси за бита и любимите неща на Зара Салмънд. Беше сигурен, че ще набере максималния брой точки, както и тя за него. Затова и двамата въздъхнаха облекчено, когато от екипа звъннаха и казаха, че всички светлини в къщата са угасени. Спаркс обяви край на днешната задача. Щяха да си наемат стаи в евтиното хотелче в долната част на квартала и да подремнат малко, преди да застъпят отново на смяна. През нощта щеше да наблюдава друг екип.

В четири часа сутринта му звъннаха.

— Запали лампите, сър.

Той се облече набързо, едновременно с това набра номера на Салмънд и в суматохата изпусна телефона в единия крачол на панталона си.

— Вие ли сте, сър?

— Да, да. Тя е станала. В пет часа във фоайето.

За пръв път Зара му се видя не така съвършена, както обикновено. Беше без прическа и грим, но бе точна.

— Като си помислиш само, че като малка исках да стана стюардеса — каза тя.

— Моля, заемете местата си и се пригответе за излитане — усмихна се той.

Джейн излезе след няколко минути, застана пред портата и се огледа нагоре и надолу, търсейки признаци на живот. Натисна дистанционното на колата и електронният сигнал отекна по улицата. Отвори вратата на автомобила и седна на шофьорското място. Беше облечена в роклята от погребението на Глен.

Три улички по-нагоре Зара Салмънд запали тяхната кола и зачака инструкции. Седнал до нея с карта на града в скута си, Спаркс гледаше замислено през прозореца.

— Тръгна по А2 по посока на М25, сър — каза момчето, заело позиция в един необозначен ван срещу къщата на Тайлър. Салмънд завъртя волана, готова да се включи в преследването.

— Тя отива към Хампшър, сър — заяви и пое по двулентовия път.

— Нека не гадаем, Салмънд. Просто карай след нея — отвърна Спаркс, проследявайки на картата пътя с пръст. Не искаше да възлага големи надежди, защото вече нямаше сили за разочарования.

Небето вече просветляваше, но джипиесът все още не бе преминал на дневен режим, когато взеха завоя за М3 и Саутхамптън.

Вторият екип караше на около пет километра след Джейн. Спаркс и Салмънд зад тях, за да не могат случайно да бъдат разпознати.

— Дава сигнал, че завива към бензиностанцията, сър — информираха ги от вана. — Къде е другата кола? Трябва да завием някъде, иначе ще ни забележи.

— Чака на следващата отбивка. Следвайте я до завоя, после продължете. Другият автомобил ще я поеме.

Ванът допълзя до паркинга и се нареди след две коли зад мишената. Един от полицаите излезе, протегна се и тръгна подир Джейн Тайлър.

Тя влезе в тоалетната, а полицаят застана на опашката за бургери. Престори се, че сравнява бургера от рекламата отгоре с избелели вече цветове с онзи на витрината, но всъщност чакаше Джейн.

Тя не се бави много, излезе и изтри последните капки вода от ръцете си. Той задъвка двойния си чийзбургер, а тя отиде до магазина и започна да избира внимателно цветя от пластмасовите кофи, подбирайки букет от розови пъпки и бели лилии, увит в розова хартия и целофан. Докато вървеше към щанда с бонбоните, допря цветята до лицето си и вдъхна аромата им. Избра един ярко оцветен плик с бонбони и полицаят успя да види, че са „Скитълс“. После се нареди на опашката да плати.

— Купи цветя и бонбони, сър. Сега се връща в колата си. Ще я придружа до магистралата, после изчезвам — рапортува той.

Спаркс и Салмънд се спогледаха.

— Тя отива на гроба — рече той с пресъхнали устни. — Кажи на момчетата да се приготвят.

След пет минути два други автомобила заеха местата си на платното, започнаха да се задминават, да забавят и забързват, за да има непрекъсната смяна на колите.

Джейн поддържаше деветдесет километра в час. Беше внимателен шофьор.

„Сигурно не е свикнала да кара сама по магистралите — помисли си Спаркс. — Дали пътува за пръв път по тези места?“ Двамата със Салмънд не бяха говорили след бензиностанцията, бяха се съсредоточили върху разговорите на полицейските канали. Но в Уинчестър, когато чуха, че колата на Джейн напуска магистралата и се насочва на изток, Спаркс й каза да натисне педала.

Тук трафикът беше по-оживен, но те бяха само на два километра от Джейн Тайлър, а между тях имаше друга кола на полицията.

— Тя спира — съобщиха им по радиостанцията. — Отдясно има горичка и пътека. Няма порта. Трябва да продължим, иначе ще ни забележи. После ще се върнем. Тя е ваша, сър.

— Спокойно, Салмънд — погледна сержанта си Спаркс. — Спокойно.

Джейн бе спряла колата си на един кален път и те за малко не я изпуснаха, но в последната минута Спаркс улови блясък на метал между дърветата.

— Тук е — каза. Салмънд забави и обърна. — Паркирай от другата страна на пътя. Така колегите също ще могат да стигнат до мястото.

Междувременно започна да ръми и преди да излязат, те взеха палтата си от задната седалка.

— Сигурно е чула двигателя — прошепна Спаркс. — Нямам представа докъде стигат тези дървета. Ще тръгна натам, а ти чакай екипа. Ще те извикам, ако ми потрябваш.

Салмънд кимна. Докато гледаше Спаркс да изчезва между дърветата, незнайно защо й се доплака.

Слънцето все още не се бе вдигнало, светлината не можеше да пробие между клоните на дърветата, затова той вървеше бавно и се оглеждаше на всяка крачка. Не чуваше нищо освен дишането си и гарваните, които грачеха над него, разтревожени от присъствието му.

Спаркс забеляза някакво движение малко по-напред. Нещо бяло проблесна в мрака. Той спря и изчака няколко минути, за да се ориентира. Беше доволен, че Салмънд не е с него да види как трепери. Пое три големи глътки въздух и продължи предпазливо напред. Страхуваше се да не се спъне в нея. Не искаше да я плаши.

В този момент я видя. Беше на земята под едно дърво. Седеше на сакото си с подгънати настрани крака, сякаш беше на пикник. До нея бяха цветята и пликче с носни кърпички.

— Ти ли си, Боб?

Той застина на място.

— Да, Джейн.

— Стори ми се, че чух кола, и разбрах, че си ти.

— Защо си тук, Джейн?

— Дойдох при нашето малко момиченце.

Спаркс приклекна до нея, свали сакото си и седна, за да може да вижда лицето й.

— Кое е твоето момиченце, Джени?

— Бела, естествено. Тя е тук. Глен я остави тук.