Фиона Бартън
Вдовицата (23)

Двайсет и трета глава
Детективът

10 юли 2007, вторник

Глен Тайлър натискаше тихо клавишите. Каза на новата си приятелка, че всички вкъщи спят и той е сам.

Злати, както сега я наричаше, му изпрати своя снимка в бебешка пижама и той се опита да я накара да я свали.

Дан бе помолил Фльор Джоунс и детектив Спаркс да присъстват на частните разговори с Тайлър и сега те стояха зад него. Лицата им се осветяваха слабо от екрана на компютъра.

„Толкова си сладка, Злати! Прекрасното ми момиче!“

„Аз съм твоето лошо момиченце. Нали знаеш, че ще направя всичко за теб?“

„Знам, лошо момиче.“

Следваха серия от инструкции от страна на ББ и Злати му каза, че й е забавно и ще изпълни всичко. След това Дан Маршал направи следващата стъпка. Не беше по плана на доктор Джоунс, но започваше да губи търпение.

„Преди мен имал ли си друго лошо момиче, ББ?“, попита той.

На екрана се отрази ръката на Фльор, вдигната в знак на предупреждение.

„Да.“

„Ама истинско ли беше, или като мен?“

„Харесвам и двата вида, Злати.“

Доктор Джоунс му даде сигнал да се отдръпне. Той знаеше, че действа прекалено бързо, но усещаше, че Тайлър е готов да се разкрие.

„Разкажи ми за другите лоши момичета. Какво правеше с тях?“

И Тайлър й разказа. Разказа й за нощните си приключения, за срещите и предизвикателствата, за разочарованията и възторзите си.

„Но никога не си го правил наистина, нали? В реалния свят?“, попита Дан и тримата мъже притаиха дъх.

„Би ли искала да опиташ това на живо, Злати?“

Спаркс вдигна ръка, но Маршал вече пишеше: „Да. Много бих искала“.

Той й каза, че го е правил. Веднъж имал свое лошо момиче.

Спаркс потръпна. Всичко се развиваше светкавично, просто не можеше да мисли правилно. Потърси с поглед Фльор Джоунс, тя стана от стола и се премести зад гърба на своето протеже.

Маршал едва улучваше клавишите, толкова силно трепереше.

„Случи се веднъж.“

„Разкажи ми за истинското момиче.“

„Името й започваше с Б, като моето. Можеш ли да познаеш името, Злати?“

„Не. Кажи ми.“

Мълчанието беше непоносимо. Секундите отминаваха, а те чакаха настръхнали признанието му.

„Съжалявам, Злати, трябва да затварям. Някой звъни на вратата. Ще поговорим по-късно…“

— Мамка му! — извика Маршал и удари глава в бюрото.

— Мисля, че все още го държим — каза Спаркс, погледна към доктор Джоунс и тя кимна.

— За мен и това е достатъчно.

— Хайде да се посъветваме с началниците — каза Спаркс и стана. — Отлична работа, Маршал. Наистина, отлична.

Шест часа по-късно тримата седнаха в кабинета на Банкс и изложиха аргументите си за арестуване на Глен Тайлър и повдигане на обвинение.

Шефът на отдела Банкс ги изслуша внимателно, прочете разговора и си записа някои неща. После се облегна назад и каза:

— Но той не е споменавал името Бела.

— Така е, но… — започна Спаркс.

— Не смятате ли, че Маршал е прекалил?

— Според доктор Джоунс, всичко е наред. Балансът е тънък все пак.

— Но имаме черно на бяло, че говори за реално дете, чието име започва с буквата Б — прекъсна го Банкс. — Нека да го извикаме и да му кажем какво знаем. Да заявим, че имаме писмени показания от Златокоска.

Всички в стаята се съгласиха.

— Имаме сериозни основания да следваме тази линия. Глен е бил в района на престъплението през онзи ден, има син микробус и частичния номер на табелата съвпада; на компютъра му има порнографски снимки на деца, познаваме апетитите му от тези чат стаи, а и алибито му е доста нестабилно, като имаме предвид поведението на жена му.

Всички кимнаха отново.

— Мислиш ли, че това е нашият човек, Боб? — попита накрая Банкс.

— Да — каза прегракнало Спаркс. Устните му бяха пресъхнали от напрежение.

— Аз също. Тогава да запознаем началника с всичко това.