Виктор Пелевин
Орденът на жълтия флаг (8)

VI

С мълчаливо взаимно съгласие ние с Юка не обсъждахме чутото от Пазителя и не правихме предположения за това как може да завърши неговият разказ. Вместо това играехме на карти и шашки.

На няколко пъти тя предлагаше да се разходим в гората към кулата. Не се съгласявах: не ми се искаше тя отново да се появява пред очите на Николо III. Боях се, че този път Юка със сигурност с нещо ще го ядоса.

След ден или два отидох в гората сам — не намерих никаква следа от кулата.

— Само трева и храсти — казах аз на Юка по време на вечеря. — Нищо не разбирам. Може би кулата е била илюзия?

— Може би — отговори тя. — Или може би илюзията е в това, че сега я няма. Откъде да знаем? Хайде да отидем заедно още веднъж. Може би тя отново ще се появи?

— Влече те към Пазителя? — попитах аз. — Искаш да го видиш? Да се преместиш в неговия харем? Това е съществено издигане.

— Моля, не приказвай глупости — намръщи се тя. — Не вярвам, че можеш сериозно да смяташ така.

Тя се беше досетила. Бях сериозен, но само на една четвърт. И точно тази моя сериозна четвърт изрече:

— Между другото, бих искал да те попитам. Как изобщо се осмели да говориш по подобен начин на Николо III? Да питаш за възрастта на неговите приятелки? Да не говорим, че това не само е неучтиво, но е и грубо неспазване на етикета.

Помислих, че ще отговори, че Пазителят я е накарал да се съблече и точно той е извадил ситуацията извън рамките на етикета. Във всеки случай аз бих отговорил точно така. Но тя пак ме изненада.

— Нищо не разбираш — каза Юка. — Това беше придворен комплимент. Негово Безличество едва не загрухтя от щастие и възторг като малко прасе.

— Моля? — изумено казах аз.

— Нищо не ласкае един възрастен мъж така, както намек за половите му възможности. По-специално — за неговата хипотетична способност да се справя с млади кобилки.

— И на това ли са ви учили?

— В първи курс — усмихна се тя. — Основите. И не се притеснявай за Пазителя, Алекс. Той има дълъг и хаплив език. Може да се оправя с жените — независимо дали са прави, или легнали.

Не знам защо, но се ядосах.

Това ме изненада и след вечерята се оттеглих в стаята за медитации. Там дълго се вглеждах в ума си и проумях, че в съзнанието ми е израснал пълноценен любовен триъгълник, където аз и Негово Безличество се състезавахме за Юка. Но не само това — изпитвах ревност. Силна, неконтролируема ревност. И тя правеше Юка много по-красива и желана.

У мен се появи усещането, че Юка все пак бе приложила изкуството си за съблазняване — но не можех да разбера как го е направила. В най-добрия случай тя бе хвърлила на вятъра мъничкото семе, а отровната роза с шипове я е отгледал от това семе моят собствен ум, при това без да забележа. Започнах да осъзнавам, че в тази област не трябва да се състезавам с Юка: да се атакува с метла в ръка гладиатор в пълно бойно снаряжение е най-малкото неразумно.

Аз дори не улавях как тя нанасяше удари. Можех само да се досещам по промяната на своите усещания, че невидимото и неуловимото острие за пореден път бе докоснало сърцето ми. Но нямаше в какво да я упрекна — тя, ако погледнем обективно, не се опитваше по никакъв начин да въздейства върху моя ум.

Тя просто не ми пречеше да свърша всичко сам. Точно в това, очевидно, е разликата между кокетка, забавляваща един мъж с глупавите си опити да го превърне в роб, и съблазнителка от висша класа, никога не падаща дотам, че да съблазнява.

Пазителят ни посети след около седмица — без никакво предизвестие. При това не мина без объркване.

Беше вечер. Седяхме с Юка в чайния павилион, пиехме чай с бисквити и играехме на една от многото източни игри, които тя знаеше. Трябваше да се запълни с цветни кубчета правоъгълната рамка, намираща се на масата така, че да се подредят четири поредни кубчета от един цвят — нагоре, надолу или по диагонал.

Аз играех със сините, а тя с червените — и тя почти винаги печелеше. Ядосвах се, тъй като играта беше изключително лесна, дори примитивна и със сигурност имаше елементарни способи да постигнеш ако не печалба, то поне равенство. Юка определено ги знаеше — а аз все не можех да ги напипам.

— Примитивният женски ум — казах след поредната загуба — лесно се фокусира върху прости и глупави задачи.

Тя се засмя и след минута спечели отново. В средата на следващата партия не издържах.

— Тук трябва да има някаква тайна.

— Тайна има във всичко — отговори тя.

— Ти я знаеш, а аз — не. Ето защо не ми е интересно — учат ви не само да превръщате мъжете в прасета, а още и да лишавате тези прасета от последните остатъци на самочувствие.

— Ако намекваш за „Парка на елените“ — отвърна Юка, — то имаш лоша представа за духа на това заведение. Това не е училище за подготовка на злодеи, а по-скоро женски манастир, наситен със светла и чиста тъга.

Бях дотолкова развеселен от думите й, че хвърлих своето кубче не там, където трябваше, и със следващия ход тя отново завърши играта.

— На какво се радваш толкова? Ти загуби.

— Отдавна разбрах това, радост моя — казах аз. — Просто ми е смешно, когато чувам от твоята уста за манастир. Ти не знаеш какво е това, а аз знам. Аз съм израснал в манастир.

— Но ти никога не си живял в „Парка на елените“ — отговори тя. — Откъде знаеш права ли съм или не?

— Атмосферата на мястото зависи от това, какви науки и изкуства практикуват там — казах аз. — Как да разбирам „светла тъга“? За какво тъгуваме, а?

— Малко ли тъжни неща има в живота на едно младо момиче — отвърна Юка. — Те, наистина, не са свързани с ученето. Но възпитаниците на „Парка на елените“ имат своите ритуали. И те често са тъжни. Въпреки че на теб най-вероятно биха се сторили смешни.

— Като например?

Юка помисли секунда и се усмихна.

— Например „изпращане на Пазителя“.

— Какво е това?

— При нас се учат момичета на различна възраст. Повечето са съвсем млади. Аз например щях да бъда сред тях стара жена. Старостта в „Парка на елените“ е, когато навършиш деветнайсет години.

— Защо точно деветнайсет? — попитах аз.

— Защото след това ти вече не можеш да бъдеш избрана за онази, която ще бъде в услуга на Пазителя. Не че повечето са се надявали или дори са искали — но като възрастова граница това е много съществена дата.

— А — казах аз, — ето откъде знаеш за неговите вкусове… А защо — изпращане на Пазителя? Организират ги при посещенията на Негово Безличество?

— Не. Организират ги неофициално и тайно. За тези момичета, които вече са навършили деветнайсет. Обикновено през юни.

— Защо?

— Имаме такова суеверие. Смята се, че ако взимаш участие в този ритуал, то дълго ще бъдеш млада.

— Ти също ли си взимала участие? — попитах аз.

— Два пъти — разсмя се Юка. — Точно затова толкова съм запазена.

— Не е лошо — съгласих се аз. — И какъв е този ритуал?

— В „Парка на елените“ има горичка на богинята Веста^[1]… Да, не се смей, горичката на Веста. Това е съвсем уместно, тъй като почти всички момичета при нас са девственици и до завършването им могат да се смятат за весталки. Тази горичка е скрито затънтено място, където момичетата искат да останат сами. Някои пушат, въпреки че е забранено при нас. През горичката тече река. Но не като тук, а истинска… Всичко започва с това, че някоя от възпитаничките краде от кабинета по история триъгълната шапка.

— Защо?

— Пазителят има подобна. Ти я видя.

— Тя беше върху главата на единия монах — казах аз.

— Монахът е нужен всъщност като поставка. Триъгълната шапка по традиция трябва да бъде върху жива глава. Монахът просто разтоварва Пазителя.

— Откъде знаеш? — попитах с учудване.

— При нас всички момичета знаят.

— Откъде? — повторих аз.

Юка се засмя.

— Ами помисли си, Алекс, откъде кочияшът знае, какво има конят под опашката? Когато Пазителят се лекува от простатит, той не може да носи своята триъгълна шапка. Иначе ще издраска краката на момичето. С него идва монахът, на чиято глава той я слага.

— А защо точно монах?

— Не знам — каза Юка. — Може би за да не полепват чуждите коси по шапката. Монасите са с бръснати глави.

— И какво следва? — попитах аз.

— Момичетата взимат две метли, връзват ги на кръст и увиват с парцали. Получава се куклата на Пазителя. После я обличат в хавлия и й слагат тази триъгълна шапка.

— И…?

Юка затвори очи и мечтателно се усмихна. Изглежда, споменът й беше приятен.

— Те се събират в полунощ, палят огън, играят хоро и пеят.

И всяко момиче удря куклата три пъти с обувка по главата. Точно под триъгълната шапка, където при човека се намира челото. След това поставят куклата в ковчег, подпалват го и започват да го прескачат. А онова, което остане, го спускат надолу по реката.

— А триъгълната шапка? — попитах аз с интерес.

— Връщат я в кабинета по история. Един път тя силно пострада от огъня и сега краищата й са обгорени.

— Покажи ми как танцуват — помолих аз.

Юка стана, протегна ръце настрани, все едно се включваше в хорото, и бавно тръгна в кръг, тананикайки си проста и приятна мелодия. След няколко крачки тя отпусна дланите на невидимите приятелки, свали обувката от крака си и три пъти плесна празнотата отпред. След това се направи като че ли бута нещо от брега. Очевидно ковчега с овъгления Пазител.

— Нямам смелост да го повторя — отговори тя, връщайки се на масата. — Много е смущаващо. Преправихме го от няколко древни частушки^[2] и заклинания. Още от времето на Николо II, който имаше подобни склонности. Като цяло нещо обидно и нецензурно. Както всяка истина впрочем.

Изведнъж забелязах едва забележимо движение и погледнах нагоре. Недалеч от мястото, където Юка се спря, за да напляска въздуха със своята обувка, се случи нещо странно.

Стената на павилиона се покри с дребни фини вълни и внезапно се плъзна на две страни, като че ли дъбовият панел и висящата на него гравюра с морската кула са били изписани на опъната тъкан и някой мина през нея с бръснач.

Видях Пазителя, облечен във военен халат и с черна маска. Зад него стояха двама монаси в оранжеви роби. Единият държеше в ръцете си фасции със стърчащи брадвички. Другият имаше на главата си церемониална черна триъгълна шапка със златни ширити.

Ние с Юка скочихме от масата и извършихме на пода мълчалива прострация пред тези свещени символи.

Пазителят направи знак на монасите да останат намясто и влезе в стаята. Дупката в стената бавно изчезна, скривайки спътниците му — на нейното място остана черно петно с потрепващ спираловиден орнамент.

— А аз се чудех защо всяка година по време на лятното слънцестоене ме боли глава — каза Пазителят, гледайки към Юка. — И лекарите не могат да кажат нищо определено…

— Моля, накажете ме, Ваше Безличество — прошепна Юка, снишавайки се към пода. — За моето поведение няма прошка.

— Не мога, мило дете — отговори Пазителят. — Дори не си въобразявай. Бих могъл да затворя очи за това, че ти си над двайсет, но уви — ти си приятелката на моя приемник. Въпреки това признавам, че ако те бях срещнал преди няколко години, то, най-вероятно, и досега бих те наказвал.

Юка почервеня.

— О, ти все още не си забравила как да се изчервяваш — Пазителят се засмя. — А може би по-скоро вече си се научила? Втори курс, предполагам?

Юка още повече се изчерви. Но не каза нищо.

— Две на нула — каза Пазителят. — Сядайте, деца мои, вече се поклонихте. Стига.

Седнахме по местата си. Пазителят беше в добро настроение и предположих, че днес lese majeste^[3], най-вероятно, няма да падне върху нас с цялата си тежест.

Нашият гост взе трети стол и седна на масата до нас.

— Алекс — каза той, — нали това е много по женски — да те удари три пъти по челото, а след това да поиска да я накажат.

— Вие сте напълно прав, Ваше Безличество — отговорих.

— Точно затова ги обичаме — каза Пазителят. — Те като че ли правят света по-добър със своята наивност. Ние мислим — ако тези трогателни безхитростни същества успяват да оцеляват редом с нас, то може би нашият свят не е толкова жестоко място, както ни се струва? Чак когато разберем колко е хитра тази безхитростност, осъзнаваме колко е безмилостен светът всъщност.

Той измести поглед към рамката със сини и червени кубчета.

— Аха, знам… Сигурен съм, че ти постоянно губиш на тази игра.

— Понякога печеля — отговорих.

— Примерно веднъж на всеки четири партии? — попита Пазителят.

— Понякога по-често.

Пазителят се засмя.

— Те го правят специално. За да може колкото е възможно по-дълго да поддържат интереса в нас. Така че не вярвай, моето момче, не вярвай…

Кимнах.

— Днес имам малко време — каза Пазителят — и мога да продължа разказа. На какво се спряхме миналия път?

Напрегнах паметта си, припомняйки си — но Юка ме изпревари.

— На това, че стадото овце го насочиха към фалшивата порта, а истинският вход е бил съвсем наблизо.

— Да — каза Пазителят. — Напълно вярно, моето момиче. Истинският вход е бил много близо…

Черното петно на стената изчезна. На неговото място изникна гладко измазана повърхност, върху която се появи безформена фреска, приличаща на тази, която видях в Михайловския замък: господа и дами, преминаващи между златисти завеси — и седящи около baquet медиуми със завързани очи.

— Първоначално Идилиум е бил малък — каза Пазителят. — За да се създаде това островче с необходимите детайли е била достатъчна само една група медиуми. Обикновено те седели около baquet пред завесите, които са разделяли световете — като малък оркестър, свирещ музика, която не се чува, но се вижда. Поради това те получили прякора „медиуми пред завесите“. Също така ги наричали и „ливрейни медиуми“, защото Месмер ги е обличал в ливреи, бродирани със злато. Но колкото по-голям и по-сложен ставал светът зад завесите, толкова по-трудно било на медиумите пред завесите да задържат необходимите подробности в своите умове — нали самите те не са виждали онзи свят. И тогава Месмер извършил доста безобиден на пръв поглед експеримент…

Пазителят направи пауза, сякаш подканвайки ни да изкажем своите предположения. Но ние мълчахме.

— Той подбрал втора група медиуми и ги превел през златните завеси. Освен това, заедно с тях той доставил на Идилиум и втори baquet — съвсем същия като първия.

— А нима е било възможно да се преместват там реални обекти? — попитах аз.

— Разбира се… Ако гостите губели нещо по време на разходката из призрачния остров, то тези неща се появявали, след като сеансът свършвал и видението изчезвало. Същото се случвало и с тези, на които не им стигало времето да се върнат към златните завеси и те оставали в полетата на Идилиум. Те просто идвали на себе си в тъмната половина на залата, като че ли са се събуждали от сън. След това заедно с всички излизали през завесите и точно затова приключението се смятало за абсолютно безопасно.

— И какво станало по-нататък?

— Когато Месмер и втората група медиуми се оказали на призрачния остров, те се настанили в специално измислена за тях сграда. Тя, между другото, изглеждала като мъничък Михайловски замък — може да се каже негов зародиш. Сега вече никой не знае: дали Павел е изградил своя замък по скиците на Академията на Идилиум, или той самият е нарисувал тази скица за Академията. Точно там медиумите започнали нов месмерически сеанс.

— Защо? — попита Юка.

— Втората група била необходима, за да се разшири новият свят, да се напълни с детайли, да се въвлекат гостите на Идилиум в по-дълбоко преживяване. Месмер искал, така да се каже, да доизгради илюзията вътре в самата илюзия — както при изграждане на бетонни сгради качват бетонобъркачката на последния етаж.

Помислих си, че всъщност не правят така — но не казах нищо. Аналогията ми беше ясна.

— Отначало всичко вървяло изненадващо гладко, в пълно съответствие с плана. Но след това… Случило се нещо изненадващо и невероятно и Месмер направил ново откритие.

На стената се появи следващата фреска — двама лакеи с перуки (на мен, не знам защо, ми заприличаха на пруски войници) сравняват показанията на хронометрите.

— Месмер е имал намерение да направи Идилиум колкото се може по-безопасно и удобно място, превръщайки го в градина за разходки за кралете. Той се опитал да изключи всякакви възможни изненади. Ето защо е въвел следния ред — двете групи медиуми — и вътрешната, и външната — едновременно спирали своята визуализация. За тази цел Месмер е изпращал на Идилиум специален лакей с хронометър, който в точно определен момент подавал сигнал на останалите на острова медиуми. Но веднъж този лакей просто са го забравили. Според друга версия не го пуснала охраната на някакъв важен принц, който се забавлявал на Идилиум. И тогава…

— Какво?

— Външната група медиуми — тази, която седяла пред златните завеси — спряла да създава призрачния остров. Обикновено след това господата и дамите, които са се забавили на Идилиум, се появявали в празната половина на залата, сякаш се събуждали след представлението.

В празната половина на залата се завръщал и baquet с втората група медиуми. Но този път залата се оказала празна. Останалите на Идилиум гости изчезнали. Втората магнетична бака — също.

— Какво се е случило по-нататък? — попитах аз.

— Охраната на останалите на Идилиум аристократи се нахвърлили върху Месмер. Телохранителите настоявали той да върне изчезналите им господари. Отначало Месмер отговорил, че господарите ще дойдат по-късно. Но в тъмната половина на залата така и никой не се появил. Изчаквайки няколко часа, Месмер наредил на първата група медиуми — за всеки случай точно в същия състав — да се събере около baquet и да пресъздаде Идилиум наново. Медиумите били много нервни, защото сега били заобиколени от тълпа въоръжени мъже — но в края на краищата всичко станало. Онези, които били останали на Идилиум…

— Изчезнали? — предположих аз.

— Намерили се — отговори Пазителят. — И благополучно преминали през завесите. Те дори нищо не са забелязали — просто са решили, че този път сеансът е бил по-дълъг от обикновено.

Забелязах, че въртя на масата синьото кубче от играта и го пуснах.

— Месмер — продължи Пазителят — потънал в размисли, опитвайки се да систематизира всичко, което вече му е било известно. Идилиум възниквал във въображението на медиумите пред завесите. Халюцинацията им засмуквала гостите в нея. Но ако тези гости са втората група медиуми, то с помощта им Идилиум може самостоятелно да се поддържа отвътре. И тук се появявала опасна пукнатина в реалността, да не кажа — зейнала черна фуния…

Помислих си за черния спираловиден орнамент, през който пазителят прекрачи прага на стаята — но нищо не казах.

— Докато ставало дума за съвместно изживявани халюцинации — продължи Пазителят, — можело да се предположи абсолютно всичко. Но къде изчезвали гостите на Идилиум, когато първата група медиуми спирала да създава призрачния остров? И къде са се намирали хората и предметите? Нима във виденията на втората група медиуми? Но тогава къде през това време се намирала самата втора група? Излизало, че в собствената си умствена проекция. Защото във физически смисъл по това време тя никъде другаде не е съществувала. Ясно ли е?

Кимнах.

— Месмер бил умен човек и се сетил, че в случайно откритата от него пукнатина на Вселената може да се скрият не само няколко уморени аристократи, а и цялата Вселена. Заедно с него това са разбрали и малкото избрани, запознати с неговите опити. Тези хора не са били жертва на хипнозата на религиите или естествените науки. Не ги е интересувало окултното или физическото обяснение на този феномен. Интересували са ги само практически въпроси, свързани с новия свят — такива като неговата устойчивост и стабилност. И те започнали да експериментират.

— И какъв бил резултатът? — попитах аз.

— Резултатите били много — отговори Пазителят. — Но ако говорим за резултата в истинския смисъл, то това е нашият свят.

Отдавна се досетих какво цели с това. Но все пак звучеше малко зловещо.

— Може да се каже, че човечеството е открило две Америки. За едната казали на хората, а за другата — не.

— Кой още знае за това? — попитах аз.

— При нас — висшият елит. На Старата земя — вече никой. Всички членове на обществото „Идилиум“ отдавна са мъртви.

— Как успяхте да скриете откритие от такъв мащаб и значение? — попита Юка.

— Това се оказа неособено сложно — отговори Пазителят. — В мистерията на Идилиум бе посветена предимно висшата френска аристокрация. Почти всички тези хора са били унищожени по време на така наречената Велика френска революция и „терора“ — сега на Старата земя подобни процедури наричат „операции за прикритие“. По-нататък последвали „Наполеоновите войни“, които са спомогнали да бъде завършено „прочистването“ из цяла Европа. Изключение било направено само за онези, които се съгласили да държат езика си зад зъбите и да се преместят на Идилиум. Тези хора предавали своето богатство на обществото „Идилиум“ и ставали пионери на новия свят. На Земята такъв човек просто умирал — или млад като Моцарт, или вече стар като Франклин, когото през Пазителят последните години на Старата земя замествал двойник. Особено трудно е било за Павел Алхимик. Той бил руски император и, за да изчезне незабелязано, му се наложило да организира цяла постановка с династично убийство.

— Но нали казахте, че към „животинския магнетизъм“ е бил привлечен голям брой хора — каза Юка. — Нима и тях също…

— Не — отговори Пазителят. — Това не е било необходимо. Унищожавали са само онези, които знаели за Идилиум. „Животинският магнетизъм“, глупавата и примитивна пародия на изкуството на Месмер, е продължил своето съществуване на Земята и след тези събития. Той обаче много скоро е бил забравен. След трийсет или петдесет години — когато окончателно станало ясно, че тези странни електрически баки не лекуват нито от плешивост, нито от хемороиди. И какво е било истинското им предназначение по това време вече никой не помнил.

— Нима никой учен не е могъл да разбере предназначението на подобна бака?

— Baquet е бил уред, предназначен за свързване на съзнанията на хората в едно общо поле — каза Пазителят. — Той е използвал постиженията на физиката и химията, но по много специален начин. В онези години хората били увлечени от електрическите въздействия, изучавали магнитното поле и физиката вече е била доста развита. Намирайки baquet, учените видели само мощни магнити по краищата на железните прътове. Видели са и лайденската стъкленица, която при известни условия можела да удари с ток свързаните към прътовете хора. Но ако предположим, че задачата на baquet била да пускат ток през хората, то тя била изпълнена неграмотно. И освен това никой не е могъл да разбере защо и с каква цел магнитите и лайденските стъкленици били полети с екстракт от синчец. И така физиците и химиците, виждайки в устройството физически уред или медицински инструмент, който трябвало да действа според тяхното разбиране и по известните им принципи, неизбежно стигали до заключението, че пред тях е дело на шарлатанин.

— Добре — казах аз. — И какво се е случило на Старата земя по-нататък?

— Животът продължавал — отговори Пазителят. — Историческите събития, както там казват, се случвали едно след друго, постепенно скривайки точката на бифуркация^[4] под пепелта на империите и пърхота на демокрациите. Виждаш ли, основният проблем на Старата земя — това е твърде многото история. Прекалено многото инерция. Там всичко има прецедент. Има библейска поговорка за младото вино и старите мехове. Но на Земята всички мехове отдавна са изгнили. Старият свят не е имал шанс да се промени към по-добро — той бил обречен така или иначе да възпроизвежда уродливи форми, познати и преди. А за нас се появил шанс. И ние сме се възползвали от него.

— Вие говорите за Великото възраждане?

— Да — каза Пазителят. — Само че ти не разбираш докрай какво то е представлявало в действителност. В тесния смисъл на думата не можем да го наричаме така. Това било създаване на един нов свят. Начисто. Художниците, мислителите и учените, които преди били част на Академията на Идилиум, започнали реализацията на много по-мащабен проект. Струвало им се, че те са — така да се каже, колективен Творец. Но насладата от собственото всемогъщество не траела дълго. Скоро те се натъкнали на границата на своите възможности.

— В смисъл?

— Отначало медиумите на обществото „Идилиум“ мислели, че могат да създават новата Вселена така, както им се иска. Те напълно сериозно обсъждали какъв ще бъде новият човек — огромно водно конче, живеещо в небето, или електрическа медуза, обитаваща морето… Решили да направят промени и в Космоса — художниците дори нарисували скици на новите съзвездия. Новото небе е било къде-къде по-хубаво от старото — поне поради това, че по-добре отразявало митологията на човечеството. Но веднага след като медиумите на Идилиум са започнали да създават звездни огнени топки в измислената от тях и безкрайна празнота, се случило нещо ужасно. Цялата привлечена към тази работа група медиуми изгоряла заедно със своя baquet. Били изпепелени като с небесен лъч — отражение на космическия огън, който те така богохулно са се осмелили да запалят.

— Интересно е — казах аз.

— Подобни проблеми са започнали и със земната твърд под краката. Първоначално архитектите на Идилиум са смятали новата земя да се направи като плосък диск — заобиколен от безкрайно плоско море… Но нещастието се случило отново — тези, които го създавали, са загинали. Били сплескани от безкрайната тежест — дори от техния baquet в истинския смисъл на думата останало само мокро място. Трябвало да огънат морето зад хоризонта като на Старата земя. Случили се още няколко подобни трагедии и медиумите започнали да разбират, че имат свобода само в границите на тесен коридор от възможности. И при това доста тесен.

— Но защо? — попитах аз.

Пазителят повдигна рамене.

— Учените не са успели да отговорят на този въпрос — каза той. — Науката по онова време дори не се опитвала да обясни мистерията на Идилиум. Затова със случая се захванали теолози, които също били част от обществото. Те обявили, че причината за всички беди е в това, че архитектите на Идилиум са нарушили волята на Върховното същество. Каква е волята на Върховното същество по отношение на новия свят, теолозите, естествено, не знаели, тъй като не е имало никакви свещени текстове по този въпрос и откровения — също. Членовете на обществото „Идилиум“ в по-голямата си част са били твърди прагматици и екстатични видения не са ги посещавали. За единствен начин да се разбере божествената воля е бил признат методът…

— На пробите и грешките? — досетих се аз.

Пазителят кимна.

— Точно тогава станало ясно, че индивидуалното пътуване, което по-късно почнали да наричат Великото приключение, може да бъде абсолютно всякакво — а общото за всички пространство, което представлява Идилиум, има ограничения. Това, което виждат… Как го казваше?

— Това, което виждат двама, е създадено от Бога — повторих аз.

— Почти. Постепенно архитектите на Идилиум са определили границите на своите възможности — и формулирали законите на въплъщението. Те били два. Първият ти вече ни изрецитира, само че в онези дни той звучал така: „Това, което виждат трима, вижда и Върховното същество.“

— Защо трима, а не двама?

— Теологията, Троицата, мистиката, не знам. Важното е, че той прекарва границата между общото и частното. А вторият закон е: „Творящата воля на човека не трябва да създава радикално нови форми.“ С други думи, сега на медиумите им било разрешено само да възпроизвеждат вече съществуващото. Новият свят е трябвало да прилича на Стария. Поне приблизително.

— Но защо? — попита Юка.

— По този въпрос имало много предположения. Предимно, разбира се, теологически. Няма да повтарям аргументите за плана на Върховното същество, за свещения чертеж, от който не е позволено да се отклоняваме — никой не е виждал този чертеж. Лично на мен ми се струва, че най-остроумно същността на въпроса е била формулирана от един от нашите физици, по съвместителство още и богослов: „Новото творение — според него — може да съществува само дотогава, докато то е скрито в сянката на предишното — а за да се скрие по-сигурно, то трябва да стане негова сянка…“ Много прилича на истина.

— Значи новият свят се оказа само копие на стария? — попитах аз.

— Не. Не е копие. Не забравяй — Пазителят вдигна пръст, — че сянката повтаря само външния контур на обекта. В сянката може да скриеш много неща, които ги няма в оригинала. Най-важното е да не се нарушават определените за сянката граници. Както обясняваше някога моят наставник, обичащ лесноразбираеми сравнения: „Ние пътуваме гратис в дилижанса на творението, криейки се от контрольора на последната седалка…“ Същността на законите на въплъщенията е проста — ние не трябва да се показваме. Но докато не се виждаме, намирайки се в сянката на Старата земя, можем да правим каквото си искаме.

— Значи архитектите на Идилиум били принудени да се сбогуват със своята мечта за съвършения свят?

— Ни най-малко — отговори Пазителят. — Ние не можем да създаваме радикално нови форми, но можем произволно, както си пожелаем, да комбинираме стари. Частностите могат да бъдат всякакви, докато не е нарушено общото равновесие. Тези рамки ни позволяват много. Ние използваме Стария свят като хранилище на шаблони и изрязваме по тях нужните ни образци. Не можем да наредим на мазилката да стане звезда. Но сме в състояние да нарисуваме върху нея фреска със звезди…

И той посочи към стената. Върху нея се появи синьо небе със златни точици и голямо оранжево слънце с усмихнато лице. След това фреската изчезна заедно с мазилката и отново видях тъмното петно, покрито с дребни вълнички.

Пазителят взе чашата от масата, сипа в нея чай от чайника и отпи голяма глътка през процепа на маската си. Хрумна ми, че това действие е единственото доказателство за телесната му реалност: възможно е да се измери количеството на изчезналия чай. Останалото напълно би могло да се окаже само илюзия.

Впрочем всякакви чаени измерения също биха могли да бъдат част от създадена в моето съзнание халюцинация.

— Не разбирам — каза Юка — защо Върховното същество ни позволява да кажем „А“, но не позволява да кажем „Б“.

— Ти си права — отговори Пазителят. — Това не е напълно разбираемо. Може би този, който изкрещява прекалено много букви, рано или късно казва нещо забранено…

— Но защо тогава имаме възможност да кажем „А“?

— Неизвестно е — каза Пазителят — дали това е влизало в плана. Може би сме намерили цепнатинка в творението. Но това е само една пукнатина. Ако се опитаме да я превърнем в отвор, то пазещите Космоса сили ще ни смажат като мравки. Ние можем да се занимаваме с нашето дребно магьосничество в покрайнините на Вселената, като внимаваме захранващото ни ручейче да не се забелязва много-много. Но ако ние го превърнем в потоп, то първото нещо, което той ще извърши, ще е да ни отнесе.

— А кои са тези пазещи космоса сили? Ангелите на Елементите?

— Не — каза Пазителят. — Говорих за великите космически енергии, чиято природа не ни е ясна. Четирите Ангела — това са силите, пазещи Идилиум. Това е нашето ново Небе, сътворено от Франц-Антон и Павел — те го създали, за да се откажат от използването на baquet. Това било необходимо за нашата безопасност. Когато се появили Небето и Ангелите, необходимостта от този уред е изчезнала, а после се е изтрил дори споменът за него. Ако днес видят baquet на стара гравюра или фреска, то обикновено си мислят, че това е някаква допотопна медицина. Благодарение на Ангелите на шива и Пазителите могат директно да управляват Флуида.

— Виждали ли сте Ангелите? — попитах аз.

— Ако станеш Пазител, то ще общуваш с тях толкова лесно, както сега приказваш с мен.

— Да общувам с Ангелите? — недоверчиво попитах още веднъж.

Юка ме погледна с широко отворени очи.

— Да — каза Пазителят. — Те ще те обучат да управляваш Флуида. Това е сложна и добре развита наука, тънкостите на която Небето пази в тайна.

— И Небето ни контролира? — попитах.

— Ангелите не ги интересува контролът — отговори Пазителят. — Те изобщо нямат собствени интереси. Единствената им цел е да опазват света.

— Защо им е да ни служат? Защо не вземат властта в свои ръце?

— Те не се нуждаят от това — въздъхна Пазителят. — Постигането на тайните на Флуида унищожава не само низките, но и възвишените желания. Това в някаква степен се случва дори с Пазителя. Докосвайки силата, създаваща Вселената, не е възможно да запазиш личните си интереси. В противен случай Флуидът ще те разкъса на малки парченца. Ангелите, които превръщат Флуида в небесна благодат, не могат да желаят нищо друго освен всеобщо благополучие. Те искат всички да бъдат щастливи — но предоставят грижата за това на самите нас. Тяхното собствено щастие е просто в съзерцанието на Флуида…

— И можеш да попаднеш на Небето? — попитах аз.

— Ако ти си Франц-Антон или Павел Велики — усмихна се Пазителят. — Тогава имаш шанс.

— Децата ги учат, че нашата любов към Ангелите ги храни — каза Юка. — И нашите молитви.

— В известен смисъл — съгласи се Пазителят.

— А нима Ангелите се нуждаят от молитви?

— Разбира се. Това създава причина и повод за съществуването им. Те се намират в потока от страдащото битие единствено заради нас.

— Какво странно устройство има Вселената — казах аз.

— Ако се замислиш малко над това — отговори Пазителят, — то ще ти се стори изящно и съвършено. Благодарение на него светът вече трето столетие се намира в равновесие.

— Ангелите създават нашия свят вместо медиумите на Месмер? — попита Юка.

— Не е точно така — отговори Пазителят. — Те имат други функции. Вече не трябва да създават халюцинация и да въвличат хора в нея.

— Защо?

— Защото в нея вече са въвлечени всички, които живеят в нашия свят. Те са родени в нея. За тях това е единствената позната им реалност и те дори при желание не могат да престанат да я създават… Виждате ли, ако по време на Месмер през завесите, разделящи Париж и Идилиум, да бяха минали не сто-двеста аристократи и бонвивани, а цялото тогавашно човечество, или поне критичната маса от хора — не си спомням колко, но това вече е изчислено, — то вече нямаше да има нужда от каквито и да било медиуми-катализатори. Хората биха поддържали полето на новата халюцинация сами, изяснявайки и изчиствайки я със своя нов колективен опит. Медиумите, напротив, биха били принудени да си представят Земята, за да е възможно връщането там… Но подобна емиграция през XVIII в., разбира се, никой не искал да организира. За какво са на Едема сифилитици санкюлоти^[5]? Въпреки че нещо подобно вече се е случвало и преди.

— Кога? — попитах аз.

— Много отдавна — каза Пазителят. — В Атлантида. А след това — в Америка, още преди Колумб. През проходите, отворени от древните медиуми, в друг свят са отишли цели народи, чиито следи археолозите все още безуспешно търсят на Земята. Атлантите дори са взели със себе си своя остров.

— Те също ли са имали baquet?

— Не — каза Пазителят. — Те използвали друга технология. Наркотични тинктури, помощ на духове и така нататък. Но принципът е един и същ — колективната визуализация, строго идентична за всички въвлечени. Тя създава един нов свят в сянката на предишния и бегълците отиват там… Аз говорих за сянката на Старата земя, откъдето новото творение не бива да излиза, но и новият свят, на свой ред, е способен да хвърли сянка върху Земята. Много от това, което се случва на Старата земя, е причинено от влиянието на тези скрити пространства.

— А къде са те?

— Те не са някъде — отговори Пазителят. — Те са сами в себе си. Подобно на нашия Идилиум.

— Имаме ли контакти с тях?

Пазителят отрицателно поклати глава.

— Ние не сме им интересни и не сме им нужни — каза той. — Дори за жертвоприношения.

От тези думи лъхна нещо толкова мрачно, че реших да не задавам повече въпроси. Известно време мълчахме. После Пазителят стана от масата.

Ние с Юка станахме също.

— Време е, деца мои. Следващия път, Алекс, ще се срещнем насаме.

Той хвърли поглед към Юка. Тя приклекна в придворен поклон.

— Уморих ви с моята глупава неделикатност, Ваше Безличество. Няма прошка за мен, но се надявам на вашето безкрайно милосърдие и моля да ме извините.

— Е, защо? — отговори Пазителят. — Наистина много ми хареса нашият разговор. Ти, вероятно, за още много неща искаше да попиташ? Може би се чудиш дали свалям маската, когато правя любов? Това зависи от обстоятелствата.

Юка се изчерви.

— Три на нула — каза Николо III.

Юка, за щастие, не каза нищо.

Махайки ни с ръка, Пазителят мина през черното петно на стената. Петното се люшна, пропускайки го, изглади се и изчезна. Отново видях дървения панел, гравюрата с морската кула и си спомних, че отдавна не съм правил своите упражнения.

Удивителното беше, че Пазителят се появи в стаята като че ли от тази кула. Но това, разбира се, би могло да бъде просто съвпадение.

— Ти го ядоса — казах аз на Юка.

Тя ме погледна жално като дете.

— Колко малко разбираш ти от мъжкото сърце, Алекс. Въпреки че имаш в гърдите си същото.

— И кое е това, което аз според теб не разбирам?

Юка извади от гънките на своята дреха миниатюрно огледалце, огледа се и прекара език по устните.

— Аз го прекърших. Напълно и изцяло. Край на Негово Страдалчество.

— Най-накрая виждам в теб нещо човешко — отговорих аз. — Но все пак, сигурно са ви обучавали на това. Третата година, нали?

Тя се изсмя.

— Ти ревнуваш и това ми е приятно. На подобно нещо никой никога не ме е учил, заклевам се.

— Трудно ли е да работиш като красавица?

— Много — въздъхна Юка. — Но не знам защо всички искат.