Виктор Пелевин
Орденът на жълтия флаг (10)

VIII

След два часа ходене местността наоколо доста се промени — сега от всички страни ме обграждаха каменисти хълмове. Скалите блещукаха с най-нежни нюанси — лилави, жълто-кафяви, розови. Беше горещо и нямаше вятър, но не знам защо, изобщо не изпитвах жажда.

Пътят на Пазителите дори не се опитваше да заобикаля препятствията — беше идеално прав, само от време на време излиташе нагоре и се гмурваше надолу, все едно, че някой бе прекарал с линийка черта върху огромна дъска за пране (приблизително така изглеждаха гънките на релефа).

Отначало изобщо не бях в състояние да се ориентирам в лабиринта на хълмовете — само ми беше ясно по положението на слънцето, че се движа на запад. Но когато пътят литна на доста високо било, най-после успях да видя накъде ме води.

Далеч на запад между хълмовете се появи каменно лице. Изглежда, това беше здание с формата на огромна човешка глава — приличаше на многократно увеличен резонатор на „Жълтия флаг“. Подробности обаче не можех да различа: то беше прекалено далеч, а ми пречеха и лъчите на залязващото слънце. „Погълнатата от мен малка глава най-вероятно ме води към голямата — реших аз. Или пък ми позволява да я видя… Струва ми се, че в древността това се е наричало симпатикова магия.“^[1]

Пространството послушно плуваше насреща ми: оскъдните храсти по склоновете, изсъхналата, изгорена от слънцето трева, земните насипи и разноцветните скали оставаха зад гърба ми в пълно съответствие със законите на физиката. Самата каменна глава като че ли също се държеше нормално — тя ту се скриваше зад поредния хълм, ту се показваше отново, когато се издигах на билото.

Само дето не се приближаваше, разбрах аз след още половин час. Тя сякаш бе нарисувана върху далечна стена, към която вървях по въртящ се под краката ми барабан.

Може би с мен нещо не беше наред и пътят на Пазителите отказваше да ме води към целта?

Слънцето вече залязваше зад хълмовете и циклоп ската глава отпред скоро стана просто тъмен силует.

Сега, когато се спусках в поредната котловина, се гмурках вече в синееща се сянка — там беше почти нощ и се чувствах някак си не на себе си. Затова пък, когато се качвах на поредното било, попадах в оранжево-червен лъч, който отмиваше от мен цялото униние. Спомних си един древен стих:

Меден шлем на воин е слънцето…^[2]

Залязващото светило наподобяваше погълнатото от мен медно топче на Менелай.

Започнах да се спускам в поредната падина и изведнъж забелязах на дъното й човек в черно. Той стоеше в най-долната точка на склона и като че ли гледаше към мен.

Достраша ме. Но добре разбирах — вече бе късно за страх. Събрах сили и тръгнах напред към непознатия.

Той беше с черна наметка и маска. Стори ми се, че въздухът в тази падина е по-прохладен, отколкото в предишните — или пък кожата ми бе изстинала от лошото предчувствие… И то не ме излъга.

Забелязах две къси стрели, стърчащи от черните му гърди.

— Привет, Алекс — произнесе маската. — Добре дошъл в Михайловския замък.

Изглеждаше, сякаш е гласът на Николо III, но не бях сигурен.

— Това вие ли сте, Ваше Безличество? — попитах аз. — Не знам кой стои пред мен — Пазителят или пък моят страх с неговата маска…

Той се разсмя и свали маската. Веднага съжалих, че му дадох повод за това — заедно с маската от лицето му се смъкна и кожата и на земята започна да се сипе сух прах. Видях жълти кости и празни очни кухини на мумия.

Инстинктивно отскочих назад — но лицето на Пазителя се разрасна невероятно, закривайки целия път и дори хълма. Пред мен остана само една огромна глава.

Осъзнах, че това е същата онази глава, която преди виждах на хоризонта. Явно, уморила се да ме чака, сама е дошла за мен.

Главата се промени. Сега приличаше не на здание, а по-скоро на руините му: от нея се подаваше черепът. На мястото на челната кост над едната вежда виждах старателно изградена от камъни арка, другата бе ръб на изсечена в скала дупка, устата приличаше на вход в пещера.

Колкото по-дълго гледах към тези стари камъни, толкова повече необичайни подробности забелязвах. Тук-там прозираха следи от скорошен ремонт — петна от съхнещ разтвор, дървени подпори и клинове, притискащи блоковете един към друг. От отвесната стена стърчаха ръждясали железни скоби, забити от древни катерачи.

На някои места от зидарията бяха извадени по камък или два и в образувалите се ниши бяха оформени микроскопични капища, покрити отвътре със сажди — явно за да могат пътниците да направят почивка и да запалят свещ или лампада…

Постепенно започнах да различавам рисунки по камъните. Отначало ми изглеждаха само като мрежа от малки черни пукнатини, но взирайки се по-внимателно, разбрах, че това бяха ритуални творби на древните жители на света, нахвърлени скици на успешен лов. После видях други изображения — по-късно направени и по-сложни. На практика цялата мазилка, която още не бе паднала от зидарията, бе покрита с няколко слоя избледнели фрески.

Имаше най-различни сюжети — от библейски теми до куртоазния френски ескейпизъм^[3] от предреволюционните години (разпознах някои рисунки, които бях виждал при Пазителя). Но всъщност тази аристократична митология изразяваше същата надежда за оцеляване, както и творчеството на пещерните ловци — просто се предполагаше да го постигнат с помощта на други практики.

Най-после осъзнах, че открай време виждам отделни, почти несвързани помежду си фрагменти от реалността, сякаш осветявани един след друг от собствения ми поглед. Нямах сили да ги удържам в съзнанието си едновременно. Когато разглеждах фреските, не се виждаше никакво здание с формата на глава, а когато гледах зданието, не различавах фреските.

Нещо повече: дори когато гледах зданието, не го виждах цялото. Виждах ту едната очна кухина, ту другата, ту триъгълната вдлъбнатина на носа, ту зейналата черна уста… Гледайки например към арката над веждата, забелязвах, че виждам не самата арка, а умело обработените наредени камъни, един по един.

Същото се случваше, когато разглеждах някаква рисунка — да речем купидон с лък. Аз виждах ту пухкавото дупенце, ту върха на стрелата, ту порочния му сит поглед, ту зелените пера по крилата му…

— Какво е това? — попитах на глас.

— Моето истинско лице — отговори гласът на Николо III. — А също и твоето. Обикновено то е скрито зад маската.

Когато той проговори, отново за кратко видях зданието глава цялостно. Изглеждаше, сякаш тъмнината се върти около него като течност около отвора на помийна яма.

— Защо всичко е толкова странно? — попитах аз. — И постоянно се променя… Ту е голямо, ту е малко…

— Ние не оставаме същите дори за секунда — отговори Пазителят.

Когато главата заговори, гледах нейното, като че ли изсечено в камъка, дясно око, а когато завърши, виждах само устата пещера. Усетих полъха на вятъра.

— Нищо не мога да видя както трябва — оплаках се аз.

Главата се засмя.

— Точно това означава да видиш собственото си лице.

В околната тъмнина се мяркаха едва различими сенки. Избягвах да гледам към тях и все пак ми призляваше от присъствието им. Сенките сякаш играеха хоро около мен и Николо III — сетих се за възпитаничките на „Парка на елените“, извършващи своя непочтителен летен ритуал, колкото и нелеп да бе този спомен сега.

Николо III изсумтя — изглежда, усещайки мисълта ми.

— Позволи на Флуида да те изпълни — каза той. — Нека те погълне. Това се случва с всеки от нас, от Павел Велики до днес. Само така можеш да станеш Пазител.

Погледнах главата здание. Сега изпод разпадащата се мазилка ясно изпъкваше гигантският череп. Той изглеждаше полиран и почти бял; в плавните му извивки се отразяваше появилата се на небето луна.

По-късно забелязах върху мъртвата глава лека сребриста перука — и нещо като тъмна вдлъбнатина на шията. Странно, но в ума ми се зароди нещо изящно: може би споменаването на Павел така е подействало на реалността.

— Нямаш избор — каза Николо III. — Смъртта не е избор. Тя е пълното му отсъствие. Тичай…

Затичах се към входа, стараейки се да не поглеждам повече към празните очни кухини. По пътя ми мина през ума, че думите на Пазителя можеха да означават всичко и изобщо не е задължително смисълът им да е в това, че движението ще ми запази живота. Думите можеха да означават и това, че смъртта вече е настъпила.

Но отблизо главата напълно загуби своя зловещ хипнотизъм. Вдлъбнатината на шията се оказа всъщност тъмната арка на входа. Тя бе обрамчена от светлосин ореол — лунната светлина се отразяваше, усилваше и сгъстяваше от множество седефени огледала, зазидани в стената.

Чух отвратителен, писклив и бързо усилващ се вой. Идваше като че ли от изопачени човешки гласове — сякаш участниците на неизвестен молитвен ритуал си спомнят за предишния си живот като комари. Няколко сенки се мярнаха пред мен, опитвайки се да ми преградят пътя, но аз замижах, хвърлих се напред и воят затихна.

Когато отворих очи, бях вече вътре.

Отвън зданието череп изглеждаше голямо, но отвътре то бе наистина гигантско.

Това дори не беше здание, а някакъв огромен изоставен строеж. На лунната светлина се белееха несиметрични стени и нива, така и несъумели да се срещнат помежду си. В сребристия полумрак се забелязваха следите на времето — срутили се на доста места сводове, продънен под, изкорубени стълби…

Имаше много стълбища с различна широчина и наклон — те водеха някъде нагоре и се губеха сред каменните плоскости. Общо взето бе идеално място за нощно рандеву на алегоричните Шизофрения и Параноя.

Тъкмо си го помислих, когато забелязах в лунните лъчи мраморна скулптура: две прегърнати голи девойки — слаба и дебела, — и двете с венци, със спускащи се от главите им ленти с фино гравирани латински букви… Най-вероятно на лентите беше изписана диагнозата. В дебелата прозираше нещо увещаващо — а пък слабата, изглежда, не толкова отвръщаше на прегръдката на първата, колкото се отбраняваше, стараейки се да не излиза от рамките на благоприличието.

— Успокой ума си — чух в ухото си гласа на Николо III. — Не замърсявай свещеното пространство с всякакъв боклук. Искам да те представя на някого…

Видях слизащи по стълбите тъмни силуети — бяха около дузина. Всеки се движеше по свое собствено стълбище.

— Кои са тези? — попитах.

Николо III не отговори.

Тъмните фигури стъпиха на каменния под, където бях аз (мраморните девойки към момента вече бяха изчезнали), и ме обградиха в полукръг.

Сега вече и сам разбрах кои са.

Сребърната перука на Антон II, очилата на Антонио III, златният калпак на Максим Полупредателя, знаменитата маска на Жозеф I със специалните прорези за мустаците и брадичката, лулата на Вартоломей Единствения и така нататък — всеки от предишните Пазители беше със своя характерен атрибут от каноническия си портрет (впрочем знаех, че за тези декоративни митологии няма твърда историческа основа).

Всички Пазители бяха с маски. Различни по форма, но еднакви на цвят — черни.

Очаквах, че ще ме заговорят. Но Пазителите мълчаливо пристъпваха към мен и в един момент просто се сляха с мен, все едно, че аз бях врата, през която те, тълпейки се, някъде се шмугнаха. При това аз не почувствах абсолютно нищо, само ги изгубих от поглед. Пред мен остана последният тъмен силует — от двете стърчащи от гърдите му стрели ставаше ясно кой е той.

— Души, умове, ментални отпечатъци — каза Николо III. — Мисли за нас както искаш. По-рано ние сме били на твоето място. Ще се съединим в един ум. Той ще те съпровожда и понякога ще идва на помощ.

— Когато умра, също ли ще стана такава сянка?

— Пазителите не умират — отговори Николо. — Те продължават да живеят чрез живия Пазител. По-точно: те са живият Пазител… Приеми, че сме зрители от последния най-горен ред на твоя ум. Ние се забавляваме, гледайки оттам към сцената, докато ти играеш. Понякога ще чуваш аплодисментите ни. Друг път освиркване. А понякога ние просто ще спим.

— Не разбирам — казах аз.

Николо III махна с ръка — явно не искаше да обсъжда повече тази тема.

— Скоро един от Ангелите ще говори с теб.

— Кой по-точно? — попитах аз.

— Не знам. Това зависи от баланса на елементите в твоя знак. Кой от четиримата Ангели ще стане твой покровител, няма значение — във всеки от тях присъстват останалите трима. Всички те заедно са всъщност един и същи Ангел, гледащ в различни посоки.

— Ангелът ще се отзовава ли на повика ми? — попитах аз.

— Да — отвърна Николо. — Понякога. За това ще е нужно да го отправяш към негова статуя или образ. Ще можеш да му задаваш и въпроси. Но не очаквай, че той ще ти решава проблемите.

С тези думи Николо III направи крачка към мен. За миг сякаш ме загърна черно покривало и останах сам.

Тръгнах по осветената от луната зала, заобикаляйки траповете по пода. Между камъните стърчаха прави стебла на подобна на храсти трева с дребни цветчета, май беше бял равнец. Спомних си, че са го използвали за гадаене, но не знаех как. Само за да смъкна напрежението, откъснах едно жилаво стебло и му зададох неопределен въпрос за бъдещата си съдба.

Може би не трябваше да го правя.

Забелязах насреща ми да върви човек. Със сигурност той не приличаше на никого от Пазителите и се изплаших, мислейки, че се кани да ме нападне. Започнах да се мятам в различни посоки, чудейки се накъде да побягна — неизвестният с пародийна точност повтори движенията ми.

Реших, че ми се подиграва и се ужасих: само абсолютно хладнокръвен и безмилостен убиец би бил способен да се държи толкова артистично в подобна ситуация, което, разбира се, не ми оставяше никакви шансове за спасение.

Едва когато видях над главата му втора луна, разпознах в непознатия самия себе си.

Пред мен имаше огледална стена — дотолкова гладка, че сякаш изчезваше: подът преминаваше в отражението си без никаква забележима граница. От зеленикавия лунен полумрак срещу мен вървеше другият Алексис де Киже с черна униформа без отличителни знаци.

— Приближи се към огледалото — чух в ухото си гласа на Николо III. — Сега ще се покажем пред теб още веднъж.

— Къде? — попитах аз.

— Гледай в огледалото.

Над дясното ми рамо се появи едва забележима светлина. Взрях се в нея и различих човешка глава. Тя постоянно се променяше: перука с къдрици, златен калпак, мустаци… Най-накрая видях черната маска на Николо III.

— Не очаквай съвети от нас — каза той. — От сега нататък точно в собствените ти решения ще се съдържа нашата мъдрост. Бъди много внимателен към чуждите гласове, които долавяш в ума си.

— Защо? — попитах аз.

— Защото враговете могат да подправят съвета на Ангела и да те насочат по пътя към смъртта. Така се случи с мен…

Тези думи произнесе не гласът на Николо III, а друг — нисък и дрезгав — и аз видях в огледалото калпака на Максим Полупредателя (за мой срам изобщо не помних биографията му и дори не знаех защо си е спечелил този прякор). Но това продължи само секунда-две, след което над рамото ми отново изникна маската на последния Пазител.

— Колко лица имате? — попитах аз.

— Едно — отговори ми непознат, висок и писклив глас. — В действителност всички ние имаме едно и също лице. Но то може да се види само в много специално огледало.

— В него ще видиш всички Пазители едновременно — произнесе друг глас, приятен баритон, и над рамото ми проблеснаха очилата на Антон II.

— А къде е това огледало?

— После… То ще е после.

— Вие Антон II ли сте? — попитах аз.

— Недей да ни разделяш на различни същности. И не свиквай да разговаряш с нас на глас. Иначе околните ще те помислят за безумец.

— Добре — казах. — А какво ще трябва да правя?

— Ще се наложи да си имаш работа със самия себе си. Не можем да ти помогнем в това. Просто ще наблюдаваме.

Не разбрах кой от Пазителите говореше с мен този път. Сетне светлинката над рамото ми изчезна.

Тръгнах покрай огледалната стена, стараейки се да гледам под краката си. В лунната светлина имаше нещо главозамайващо — тя изглеждаше ту жълта и гореща, ту безкрайно стара и светлосиня, долитаща до нас от звезди, угаснали преди милиарди години.

Дойде ми наум, че луната е самостоятелно светило, само че излъчва друг вид светлина и захранва не дневната реалност, а нощната — сънищата ни… А дневната лъжа за отразената светлина е просто хитрината, чрез която демонът на здравия смисъл се опитва да скрие от нас тази велика тайна.

— Поетична баналност — измърмори някакъв глас в главата ми.

Не възразих.

Дори и да виждах сега нещо като подобие на сън, то изход от него нямаше. Огледалната стена като лента на Мьобиус ме върна на същото място, откъдето бях тръгнал.

Отраженията се сливаха с реалността. Започна да ми се струва, че съм се изгубил в пустиня и по същия начин са се изгубили тези руини, кривите арки, облетите с бледа светлина порутени стълби.

Погледнах към луната, няколко секунди попивах светлосиния й огън — изведнъж осъзнах, че мога да напусна това място по хиляди различни начини.

Олекна ми и ме обзе радост. Отдалечих се от огледалото и започнах да се изкачвам по една от стълбите. След две-три крачки затворих очи и си внуших, че вървя по пътя на Пазителите (представих си го възможно най-ясно), а тъмната падина, където непредпазливо бях влязъл в главата на Негово Безличество, остава зад гърба ми.

Когато отворих очи, наистина вървях по пътя.

Зданието с формата на глава отново беше отпред, но силуетът му сега бе по-близо. И пред мен вече нямаше хълмове и падини — последният участък от пътя бе напълно равен.

Въздъхнах с облекчение. Изпитанието се оказа макар и зловещо, но не чак толкова трудно.

Обаче почти веднага заподозрях, че ми предстои още някаква изненада. Както каза Антон II, ще се наложи да си имам работа със самия себе си. Ако ставаше дума за огледалната зала, където често се натъквах на своето отражение, то аз успях да се измъкна от нея. Но ако е имал предвид друго…

Разбрах какво точно.

Той със сигурност намекваше за любимата история на ужасите на спиритистите и писателите романтици, в която затаеният страх се изскубва навън от дълбините на човешкия ум и се материализира, превръщайки се от вътрешна реалност във външна.

Подсмихнах се на тази си мисъл — аз, с моето детство и юношество, прекарани в манастир, дори нямах за какво да си спомня. Главният ми кошмар винаги е бил страхът от провал на поредния изпит. Но той и сега ме беше обхванал. Така че не трябваше да очаквам от себе си някакви нови мрачни прояви.

А дали е така?

Не, със сигурност не — страх имаше, нов и съвсем реален. Това беше…

Обзелата ме уплаха бе толкова внезапна и силна, че се спрях и закрих лицето си с ръце. Та нали го видях насън, почувствах го и сега вече знам как изглежда.

— Господине — тихият глас се чу съвсем отблизо, — миналия път бързах и ние не можахме да довършим разговора. Но днес съм изцяло ваш.

Великият фехтовач стоеше срещу мен на пътя.

Изглеждаше точно като в съня ми, само че този път забелязах на хълбока му рапира. Не позлатена придворна висулка, а дълъг инструмент за работа в поочукана ножница (веднага си спомних, че най-опасни са именно дълбоките прободни рани — точно каквито нанася този приличащ на огромно шило инструмент).

В следващия момент Великият фехтовач измъкна рапирата от ножницата.

Знам нещичко за концентрацията на вниманието. Но по време на тренировките си рядко бях успявал да постигна такава пределна съсредоточеност, с която в момента следях движенията на пърхащото пред мен острие. А моят визавѝ, изглежда, се наслаждаваше на себе си — заемайки различни фехтовални пози и нанасяйки високи и ниски удари.

Без никакво съмнение той беше майстор — движенията му изглеждаха наистина красиви и уверени. Особено силно ме впечатли една атака, неколкократно повторена от него, при която той сякаш деликатно даваше път, отдръпваше се, покланяше се и в последния момент, извъртайки се от крайно неудобна поза, нанасяше бърз и далечен прободен удар в областта на корема.

През цялото това време острието прехвърчаше на две крачки от мен. Засега той не идваше по-близо, но не се и съмнявах, че той ще ме прониже още при първата атака. Не ми беше ясно защо се бави.

— Въоръжете се, господине — каза той. — Не желая да убивам невъоръжен.

— С какво? — попитах аз.

— С каквото ви се харесва… Ако щете, дори с щипци за камина.

И гръмогласно се разсмя.

Разбрах, че вече не стоим на пътя.

Съсредоточен върху рапирата му, аз напълно съм престанал да възприемам заобикалящото ни пространство и не съм забелязал как сме се озовали в аскетично подредена стая с два паравана. Зад единия имаше камина, а зад другия — малко походно легло.

Обаче щипци за камина не се виждаха никъде.

— Защо искате да ме убиете? — попитах аз, отстъпвайки към стената.

Великият фехтовач опули очи.

— Аз? Искам да ви убия? Господине, вие ме оскърбявате. Вие отдавна сте мъртъв и добре знаете това. Не ми трябва да ви убивам — достатъчно ми е просто да ви напомня как стоят нещата… Испанска атака!

Той нанесе удар и рапирата му ме ужили по лявата ръка. Това си беше истинско пробождане и върху моята нощница — по неизвестна причина бях облечен в дълга бяла нощница — се появи кръв. Ако беше сън, то със сигурност щях да се събудя. Но уви, всичко, което се случваше, беше наяве.

— А сега speciality of the house^[4] — весело и приятелски каза той и насочи рапирата към лицето ми. — Английска атака! Е?

Той отново се разсмя и без каквито и да било видими усилия, сякаш беше най-лесното нещо на света, се разцепи на множество хора. Като че ли беше сгъваем нож, разтворил своите остриета, всяко от които на свой ред извадило още няколко остриета, почти неразличими едно от друго: едни такива офицери лудетини от XVIII век, лъхащи на махмурлук и фатализъм. Бяха толкова много, че изпълниха цялата стая.

Всички те настъпваха към мен. В ръцете на един от тях забелязах бял офицерски шал и се изплаших, че сега ще ме удушат, но пристъпващият отстрани към мен гигант — най-едрият от тях — неочаквано силно ме удари в слепоочието с овална златна кутийка и аз се срутих на пода. След това наистина започнаха да ме душат с шала и дори успях да се зарадвам на своята досетливост.

Май че въпросът с мен вече беше решен от съдбата, при това на такова високо ниво, че да се притеснявам изглеждаше неучтиво.

И в този миг за пръв път в живота си усетих Флуида.

На този, който никога не е изпитвал това преживяване, ще му бъде трудно да го разбере, но аз ще се опитам да го обясня, доколкото това е по силите ми.

Има стара дървена играчка — двама ковачи на един прът, който се движи напред-назад. Ковачите удрят поред по наковалнята, уж независимо един от друг, но всъщност ги задвижва един и същи лост.

Флуидът беше точно такъв лост — към него бяхме завързани и аз, и пияната офицерска сбирщина. В момента силата на Флуида се бе обърнала срещу мен, но това беше моята собствена сила: аз, както и разпокъсаният на множество безобразни тела Велик фехтовач, бяхме нейното русло.

За да насочи Флуида срещу мен, Великият фехтовач (или онзи, който го управляваше) трябваше да прекара силата през двама ни, като в известен смисъл сложи знак на равенство помежду ни, нещо като връзка между скачени съдове.

И аз открих отговора на загадката.

Течението на Флуида не зависеше нито от мен, нито от Великия фехтовач, изобщо от никого не зависеше. Флуидът се подчиняваше само на себе си. В него имаше някакъв вътрешен смисъл, закон, присъщ само на него, който по естествен начин насочваше неговия поток.

И все пак: парадоксално, но съществуваше метод да се управлява Флуида. Това можеше да се направи — тук вече моето сравнение става съвсем пресилено, но нищо по-добро не ми идва наум, — като все едно сменяш наклона на руслото, по което се движи потокът му.

Парадоксът е в това, че с никакво усилие на волята не е възможно да се промени посоката на потока. Но от друга страна, има безброй способи да се промени наклонът на руслото, защото всяко русло е само илюзия и имитация.

Разбира се, в действителност никой от медиумите не усеща потока на магнетизма по такъв хидротехнически начин. Това е по-близко до емоциите: „промяната на наклона“ прилича на изникващата от страха надежда, прерастваща в увереност, която по-късно се превръща в усещане за абсолютна правота, очевидна за целия космос — и пак се сменя с нарастващия студ на ужаса…

Общо взето аналогиите могат да бъдат всякакви, но съдържащата се в тях същност беше вярно отгатната от мен в онзи миг, когато светът в очите ми угасна от задушаване.

Видях как да надвия Великия фехтовач и с необяснимо усилие на волята (наистина беше необяснимо, защото върших подобно нещо за пръв път в живота си) отначало спрях потока на своята гибел, протичащ през нас двамата, после го обърнах и най-накрая го превърнах в свой триумф.

— Аааа! — закрещях с ужасяващ дори за мен самия глас — и се изправих на крака. Всяка клетка от тялото ми издишваше: „Победа!“

Стори ми се, че надвисналите над мен убийци хвръкнаха в различни посоки от моето издишване, като сухи листенца от порива на вятъра. А после осъзнах, че тях изобщо ги няма — те са били само илюзия.

Пред мен, както и преди, стоеше Великият фехтовач. Но сега аз не се страхувах от него.

Рапирата, насочена към гърлото ми, се огъна и прелетя покрай целта, все едно че острието й беше привлечено от магнит, а в следващия миг направих крачка напред и нанесох на врага страхотен удар с дълъг и твърд предмет — когато тялото ми започваше тази атака, аз още не знаех с какво ще го ударя. В последния момент в ръцете ми се появи бамбуков прът, сигурно защото всичко стана прекалено бързо и не бих се справил с някакво тежко метално оръжие, без да повредя собствените си сухожилия.

Великият фехтовач отлетя назад и падна по гръб. Рапирата му със звън се търколи в ъгъла на стаята. Виждаше се, че той няма да се съвземе бързо. Ударът се получи толкова силен, че прътът в ръцете ми се строши. Пуснах го и бамбукът изчезна, преди да успее да докосне пода.

След това залялата ме вълна на триумф и надмощие се оттегли и потокът на Флуида отново смени посоката си.

Помислих си, че съм подранил да празнувам победата. И щом позволих на това съмнение да пропълзи в главата ми, веднага се появиха множество доказателства в негова подкрепа. Вече усещах, че сега сам ще намеря в себе си слаби места — но не можех да спра тази самоубийствена работа на ума си.

„Ами ако на рапирата му е имало отрова? — дойде ми наум. — И не каква да е отрова, а… отрова, парализираща волята? Тогава аз със сигурност няма да мога да повторя същото. Та нали ако този Фехтовач е толкова опитен убиец, би трябвало да знае какво ще се случи.“

Великият фехтовач отвори очи.

— Алекс, ти си убит — каза ясно той. — За тебе няма лек на тоя свят…^[5]

Той всичко е пресметнал. Дори цитат си е подготвил.

Почувствах хладна немощ, разливаща се по жилите ми, и осъзнах: отровата вече не можеше да се спре. Кръвта я е разпръснала по цялото тяло.

Да се каже, че ми стана страшно, е все едно нищо да не се каже. Само преди минута се примирих със смъртта, след това като по чудо се отскубнах от лапите й, изпитах несравнимия с нищо триумф на победата — и ето на, умирах отново.

Играта свърши. С нищо не можех да отвърна на Великия фехтовач. Макар че предния път успях. Но тогава… Тогава… По всичко личи, че отровата бе стигнала до мозъка ми — мисленето ми стана тежко и сякаш надрано с едра шкурка.

Чувствах, че в ставащото има несъответствие, някаква подла странност и ако можех да разсъждавам нормално, то със сигурност щях да открия в какво се състои.

Отровата ме сковаваше все по-силно. Великият фехтовач се приповдигна на колене и се затътри към своята рапира. Изглежда, наистина замалко да го убия. Или, може би, просто ми се подиграваше. Но сега това нямаше значение — и недъгав можеше да се справи с мен. Не можеше да става и дума отново да си меря силите с него.

Обърнах се и, едва местейки краката си, се затътрих нанякъде в сгъстяващата се пред очите ми мъгла, всеки миг очаквайки смъртта. Предадох се и престанах да се боря. Обхваналото ме отчаяние бе толкова дълбоко, че за минута дори забравих за стаята с камината, където ме пренесе Великият фехтовач.

И точно това ме спаси.

След една-две крачки внезапно се усетих, че пак вървя по пътя на Пазителите — недалеч от мястото, където срещнах своя враг. Залезът почти беше загаснал и краят на небето от пурпурен стана виолетов. Сега зданието с форма на глава беше още по-близо, само на две-три минути пеш.

Надеждата ми се завърна, но само дотолкова, доколкото позволяваше отровата. В това също имаше някакво подло несъответствие, но нямах сили да го разнищвам.

Ставаше нещо абсурдно. Използвах открилото се пред мен всемогъщество по учудващо бездарен начин, а се спасих само благодарение на позорна слабост — позволих си да изпадна в несвяст. И най-важното: аз дори не знаех, че по този начин можех да се спася. Това беше като да размениш правото си на първороден син срещу паница леща чорба, а след това…

— Направо да я излееш върху себе си — досещаш се къде — довърши в главата ми гласът на Николо III. — И да се събудиш като мияч на чинии в кухнята.

Стреснах се, а над рамото ми се чу смехът му.

— Не се притеснявай — каза той. — Не само ти си такъв. През това преминават всички велики готвачи. Много животи подред, ха-ха-ха…

Отлично. Николо III споделя с мен афоризми от житейската мъдрост, а останалите Пазители с интерес наблюдават моята гибел.

Яростта ми добави сили, за да кретам още няколко метра, но коленете ми почти не се сгъваха. Отровата ме бе превърнала в куц пергел — движех се със смешни полукръгли крачки.

Разбрах, че няма да стигна до целта. Не ми останаха сили дори да си спомня още един от старите ужаси, за да може той окончателно да ме довърши.

Забелязах, че вече не вървя по пътя, а лежа по гръб.

Не изпитвах страх. Само ми беше жал, че няма повече да видя Юка. С всички сили напрегнах паметта си и за няколко мига тя изникна пред мен като жива.

Ненадейно чух наблизо тропота на копита. Изглежда Великият фехтовач, както се очаква от един кавалер, ме настигаше на кон…

И внезапно чух гласа на Юка:

— Алекс! Искаш ли да те закарам?

Вероятно халюцинирах преди смъртта. Но халюцинацията все не свършваше. Видях в тъмнината над себе си лицето на Юка. Ръката й ме докосна и това ме върна към живота.

Изправих се на крака. Главата ми беше замаяна, виждах лошо — но отново си бях аз. Юка ми помогна да се покатеря на коня зад нея. Дори не опитах да седна нормално, а просто се прехвърлих на потрепващия конски гръб.

— Към онази голяма глава ли си?

Измучах нещо неразбираемо и Юка подкара коня заедно с мен към последните проблясъци на залеза.

Колкото повече наближавахме огромното здание, толкова по-добре се чувствах — все едно че злите духове, които ме измъчваха, бяха приковани като зли кучета към мястото, където срещнах Великия фехтовач. Само след стотина крачки властта им над мен свърши. Предсмъртната ми немощ се изпари някъде. Освен това, когато си спомних за нанесената ми от Великия фехтовач рана, открих, че от нея не е останала никаква следа. Изчезна и нощницата — отново бях в своята черна униформа.

Сега ми беше ясно защо Великият фехтовач бе на крачка от победата. Самият аз обърнах Флуида срещу себе си, насочвайки го по внушената ми траектория… Какво ти там — дори тази траектория бе измислена от мен. Сам свърших цялата работа от начало докрай. Ето в какво се състоеше измъчвалата ме несъобразност.

Простенах от обида.

— Да не ти е лошо? — попита Юка.

— Всичко е наред — отговорих аз.

— Сигурен ли си?

— Не — казах аз. — Нима можеш да бъдеш сигурен в нещо?

— Това е вярно — въздъхна тя.

Вече бяхме до главата.

Тя беше наистина грамадна — и сега по нея не се забелязваха никакви следи от разпадане (нямах съмнение, че това е същата онази глава, променяща формата и размера си и появяваща се на различни места по пътя). В момента можех да я гледам без никакви проблеми. Но горната й част бе скрита от тъмнина.

Входът отново беше в шията, но изглеждаше по друг начин: много висока врата, два факела отстрани… Абсолютно сигурно е, че ги нямаше допреди няколко минути — щях да забележа огъня им. Бронзовите халки за връзване на коне бяха твърде високо — би трябвало да се изправиш в седлото, за да ги достигнеш. Бяха с такъв размер, че дори кон би могъл да се провре през тях.

Възможно е живеещите тук гиганти да очакваха за гости само други гиганти, но аз не влизах в тази бройка. Интересно, ако бях дошъл пеш, дали щяха да се появят тук халките, или не?

Конят изцвили, сякаш също го интересуваше този въпрос. Смъкнах се на земята.

— Ще се върнеш ли днес? — попита Юка.

— Надали.

— Добре. Тогава ще поспя.

— Благодаря — казах аз. — Появи се точно навреме. Дори ако просто те сънувам.

— А аз мислих, че ще ми се скараш — усмихна се тя. — И ще кажеш, че тук не може да се язди.

Тя беше седнала в седлото като амазонка. Беше с лека рокля с пъстър пояс и шапка с вдигнат воал. Сенките от факлите играеха по лицето й. Беше безумно красива.

Тя обърна коня и потегли. Когато силуетът й се скри в тъмнината, се приближих към вратата и почуках. Никой не отговори. Тогава натиснах вратата с длан. Тя се открехна и аз се промуших вътре.