Виктор Пелевин
Орденът на жълтия флаг (6)

IV

Още от древни времена хората са оприличавали любовта с болест, така че по тази тема едва ли някой може да каже нещо радикално ново на света. Диагнозата може да се уточнява до безкрайност.

Аз бих се изразил така: любовта се маскира като нещо различно, докато корените й не прораснат до дъното на душата и недъгът стане неизличим. Дотогава запазваме лекомислието си — струва ни се, че просто сме срещнали забавно същество, което ни развлича, потапяйки ни за известно време във весело безгрижие.

Едва впоследствие, когато се изясни, че никой друг на света не е способен да предизвика у нас тази най-елементарна химична реакция, осъзнаваме в какъв капан сме попаднали.

С Юка се случи точно така. В началото ми се струваше, че изпитвам към нея снизходително любопитство — като леко подигравателен интерес на корав ездач към котенце, качило му се на коленете в крайпътна кръчма. Но не след дълго се оказва, че ездачът вече дори не помни по каква работа е пътувал и закъде — а всеки ден се върти и усуква около кръчмата, влиза и си поръчва обяд, само и само още веднъж да подържи котенцето в скута си.

Глупаво е да ме обвиняват — всеки на мое място може да падне в такъв капан. Юка беше фрейлина от „Зелените ръкави“; или както се изразяват в светските кръгове — „зеленка“. Красотата на тези същества е толкова съвършена, че се превръща от примамка в страховито оръжие.

За „зеленките“ почти нищо не се знае, те грижливо пазят тайнствения си ореол — освен това са малко на брой и далеч не всеки, прекарващ живота си сред елита побелял светски лъв, може да се похвали, че е виждал с очите си поне веднъж някоя от тях. Подготвят ги в специално училище, както асасините^[1] или еничарите — но ги обучават не да убиват, а обратното — да връщат интереса към живота.

Не сексуалните услуги са основното в изкуството им (на това са способни и далеч не толкова изтънчени същества), а истинската любов, която те са в състояние да пробудят дори и в най-закоравялото и разочаровано сърце.

Любовта освен всичко друго е и мощен катализатор на служебното усърдие, особено като се има предвид, че достъпът до „зеленките“ обикновено се губи заедно със загубата на престижна длъжност. А с глюки тази привилегия не може да се купи (но казват, че понякога може да се купи длъжност).

„Зеленките“ се възпитават по същия начин както девойките от благородните домове, обаче резултатът често е несравнимо по-добър: дисциплината в училището им е военна, без каквато и да е снизходителност. И, разбира се, те са далеч по-красиви от светските лъвици, повечето от които са родени в резултат на обичайния за висшите кръгове брак между глюки и благородно име. Затова дамите завистливо си шепнат, че в красотата на „зеленките“ се крие някаква тъмна инфернална тайна.

Освен това при тях напълно липсват егоизъм и всички останали лоши черти на характера, свойствени на разглезените богати наследници. „Зеленките“ от ранно детство знаят, че служат на Идилиум — също като монасите от „Жълтия флаг“ (някои дори ги приписват към нашия орден). Те са безплодни (според някои слухове — в резултат на операция), за да не се появяват юридически проблеми с потомството им и възможни претенции за наследство.

На „зеленките“ може да се има абсолютно доверие — те ще посрещнат смъртта, но няма да предадат господаря си. Обучени са да отдават не само тялото, но и душата си. И го вършат честно, без да трепнат, излитайки със самопожертвователна усмивка от мрачното си гнездо за среща със съдбата (която често е тъжна — за нея имам още да казвам). И така, „зеленките“ не са гейши, а самураи на любовта.

Светските дами естествено ненавиждат „зеленките“ с цялата ярост на загубили битката съперници и всяка година измислят нови унизителни ограничения за тях, затрудняващи появяването им във висшето общество. Смятам, че ако светските дами можеха да осигурят на „зеленките“ Вартоломеева нощ, биха го направили с огромен ентусиазъм и тя щеше да е озвучена от скърцане на зъби, яростни писъци и звън на пилички за нокти.

Но това не е особено наложително — „зеленките“ са твърде малобройни и обитават такива задоблачни висини, в които рядко прониква обхванатият от тъмна завист поглед на светския хроникьор.

Когато такова — специално подготвено за подвига на самопожертвователната любов — същество ти отдава сърцето си, е невъзможно да се устои. Всъщност може и да е възможно — но за какво? Заради нещо друго в живота? Какво по-точно? Аз така и не можах да си отговоря.

Юка беше двайсетгодишна — аз бях едва с три години по-голям. Макар и да не подбирах особено при първите си любовни авантюри, никога не посещавах хипнобордеи, приемах това за унизително и нечистоплътно (Де Ломонозо обаче с лекота заобикаляше този морален аргумент, наричайки целия човешки свят хипнобордей). С една дума бях идеално подготвен да падна жертва на страстта.

Видях Юка в албума на випуска на „Парка на елените“ — това бе името на училището за подготовка на „зеленките“ (едва сега си изясних откъде ми е изпратен като подарък странният женски бюст). Албумът беше на бюрото в кабинета ми — явно бе подхвърлен специално.

Общо в този випуск бяха пет девойки. Обичайно те изчезват от албума ден-два след разпращането му: каталозите са съшити с влакна, чувствителни към благодатта, и страницата с отпадналата от списъка красавица избелява, като че ли отвореният албум задълго е бил изложен на изгарящото слънце.

Между другото, съвсем не харесвам тези албуми. Веднага личи, че ги правят за старчоци. Младият иска да знае със сигурност с кого ще си има работа и би предпочел фотографии полицейски тип, максимално облекчаващи опознаването: анфас, профил и пълни проекции на тялото в оскъдно облекло.

Обаче застаряващ слуга на народа, привикнал към работа с документи, няма да се впечатли от вида на голо тяло — по думите на някой от писателите монаси той е виждал жени и с напълно съдрана кожа. Угасващото му въображение наподобява риба, криеща се по тинестото дъно: за да я закачиш на кукичката, е нужна доста хитрост.

Затова стилистите от „Парка на елените“ подготвят сюжетни композиции, в които нежните им героини са представени като муза (със задължителната лира), като воин на Старата Еда^[2] (със съмнителен в символичния смисъл боздуган), като пастирка (метафорично поглаждаща дърт овен), като бояджийка на строеж — и всичко това поместват в албума. Сюжетите на тези подборки са прости и пошли, а същината им е в това, че действието предполага героинята постепенно да се разсъблича.

Първото, което изпитах, когато видях Юка в албума, беше по-скоро обида. Бяха я дегизирали като ангелче. А тя, без съмнение, бе истински ангел — затова да я представят за ангелче ми изглеждаше кощунствено и подигравателно. Никога не бях виждал толкова затрогващо красиво лице (за останалото дори не говоря — „зеленките“ са върхът на съвършенството).

Няма да се мъча да я опиша: изобщо няма да успея. Някоя грозотия може да я оприличиш с думи пределно ясно и точно, но с красавица този номер не минава. „Най-дивен образец на дивна красота…“^[3] — толкова плоско се изразяват дори най-изтънчените манастирски стилисти, попадайки в хормонална буря.

И мисля, че причината не е в това, че стихотворното им органче е позасипано с пясък — просто природата на красотата не е в наличието на някакви необичайни черти, поддаващи се на описание чрез предизвикваните от тях асоциации, а в пълното им отсъствие. Например издълженото лице може да се нарече конско. А красивото — само красиво, и точка. Красотата е неизяснима. Ако можеше да се опише — вече нямаше да е тя.

Ангелът от албума се къпеше в небесна сауна — започваше с крилата, след това всичко останало. Ангелското лице изразяваше едва забележима тъга, но в същото време и готовност да премине изпитанието докрай. Аз разбрах, че до ден-два това съвършено създание самопожертвователно ще изтръгне от сърцето си предпазителя и ще се хвърли в нозете на някакъв крадлив до трансценденталност министър на пътищата. Съвестта ми не би ми простила, ако го допусна.

Ето я и поредната маскировка на любовта — стремежът да обладаеш се представя като желание да помогнеш и спасиш…

Но… аз все още се колебаех.

На сутринта снимката й в албума се превърна в бяло петно. „Всяко зло за добро“ — мина ми през ума. Някой вече я беше избрал. Излязох в градината и се втренчих в жълтите пеперуди, пърхащи над разцъфтяло дърво. И изведнъж у мен се надигна такава вълна от възмущение, че изобщо не опитах да се боря с нея. Вместо това звъннах на Галилео.

След два дни я докараха в „Червената къща“. Забавянето бе предизвикано от това, че не било толкова лесно да се отмени вече получената за нея поръчка. Направена била от някого, стоящ много високо в йерархията в системата за безопасност — от онези слуги на Идилиум, чието спасение наистина е по силите само на ангеле товароподемност на строителен монголфиер.

Бях доверчив по онова време и дори през ум не ми мина, че история като тази може да е сред обичайните номера на „Парка на елените“. Така или иначе, моята молба натежа. Това не ме зарадва обаче — след като разбрах какви зъбни предавки са се задвижили в резултат на моето обаждане и осъзнах, че съм се забъркал в рисковано начинание, без да имам представа как ще завърши то.

Оставиха паланкина^[4] й (горките, докарват ги при клиента в затворен зелен паланкин, приличащ на голяма кутия бонбони) на тревата между лехите. Получили щедър бакшиш, носачите в куртоазни ливреи си тръгнаха с поклони.

Наградата им изобщо не бе заслужена — паланкина го доставят с товарен фургон и носачите го пренасят само на няколко крачки. Но заради същината на стоката те печелят непропорционално много: в икономиката това се нарича рента.

Паланкинът беше запечатан с голяма червена пломба с форма на сърце. Получателят трябваше лично да разчупи печата на непорочност и чистота. Дълго време нерешително стоях пред паланкина, докато не се сетих, че на горкичката сигурно й е горещо — и счупих пломбата с пръсти.

Ясно помня този миг: зелената лакирана вратичка, обсипана с дребни разноцветни звезди, тъмната трева под краката, пеещите зад гърба ми птици…

Кокалчетата на пръстите ми, стискащи червения восък, побеляват от усилието. Нататък всичко се случва по законите на механиката: приличаща на чайка вдлъбнатина поражда пукнатина и сърцето се разчупва на две. Така добре съм запомнил картината, защото в онзи момент за нищо друго не можех да мисля. А трябваше.

Тя беше в същите ангелски одежди като във фотоалбума — изглежда, че администрацията на „Парка на елените“ сериозно се отнасяше към правата на клиента и не искаше да й връчат иск, в който да бъде уличена в несъответствие на стоката с рекламата. Сега Юка ми изглеждаше още по-красива, отколкото на снимките. Лицето й вече не излъчваше тъга.

Тя ме погледна, усмихна се и каза:

— Яденето е сервирано!

Признавам, че очаквах нещо различно — и се бях подготвил да отговоря с някаква празна учтива фраза. Но тя моментално ми изхвръкна от главата. Подадох й ръка. Юка се подпря на нея и се измъкна от зелената си кутия. Очаквах да е много по-ниска от мен, но разликата бе не повече от инч.

— Тук има ли с какво да се преоблека? — попита тя. — Нямам търпение да сваля тези крила.

— Мога да Ви предложа от моите халати — отговорих. — Но, разбира се, ще трябва да ви поръчаме облекло. Не се сетих, извинете ме.

— Но моля ви — каза тя. — Аз трябва да се извиня. Нещата ми ще пристигнат утре. А към скакалците и водните кончета също ли се обръщате на „вие“?

— Нямам такива домашни любимци, госпожице — отговорих. — Прекалено е ангажиращо. При това животът им е кратък, а аз лесно се привързвам.

Юка се разсмя.

— Разбирам, а ако ви се прииска да живея дълго, само ми напомнете.

Думите й ме боднаха в сърцето.

Влязохме в къщата и забелязах, че все още я държа за ръката. Очакваха я слуга и носач голем — но нямаше нищо за носене.

Чак когато тя се оттегли в отделените за нея стаи, с удивление забелязах, че съм нервен. Онова „да живея дълго“ ми отвори очите.

Пред мен беше изключително красиво създание, специално отгледано да носи радост и щастие (от допълнителната им доза общо взето нямах нужда) — и сега тя, като бойно водно конче, се отправя към главното в живота си излитане. Това, което за мен бе увлекателен опит, за нея беше съдба, за която е подготвяна от най-ранна възраст. Някак си не се замислях, какво би се случило с нея, ако я отпратя обратно в „Парка на елените“. Нямах си и представа дори дали това е според правилата.

По време на вечерята — първата ни вечеря заедно — се опитах деликатно да изясня този въпрос.

— Когато дама от категорията „Зелени ръкави“ не се справя със задачата си и клиентът я отпраща — каза Юка, — тя може да се върне в „Парка на елените“. Ще я приемат. Обаче преминава в категория „Червени ръкави“.

— И какво означава това?

— Става просто хетера. Може да бъде купена с пари. Макар и големи. Разбира се, никой не я принуждава. Може да се оттегли сред обикновени хора и да се скрие там завинаги, някои така и постъпват. Но по-често…

Тя направи странен жест с ръка.

— Какво?

— По-често си спомнят за зеления шнур.

— В смисъл?

— Щом „зеленката“ не успява да ощастливи онзи, който я е избрал, самата тя никога няма да е щастлива — отговори Юка. — Това означава, че е загубила битката и се е опозорила. Много от нас не намират сили да го преживеят и се самоубиват. Обесват се със зелен шнур. Няма никаква принуда — но шнура ни го дават при навършване на шестнайсет години: да ни напомня за сериозността на всичко това. Но ние наистина много се стараем.

Тя говореше за тези ужасяващи неща толкова спокойно, че отначало те дори не ми изглеждаха страшни. Самата тя може и да не е изпитвала страх, но мен успя да изплаши.

— Момент — казах. — Бих искал да знам какво смятате да правите в случай че не паснем един на друг?

Юка се усмихна.

— Не съм мислила по въпроса.

— Нима? Как е възможно?

— На това ни учат от самото начало. Ако мислим за бъдещето, ще ни се изплъзне настоящето, където са необходими услугите ни. Но аз ви разбирам, господине мой.

„Господине мой. Гледай ти, господине мой… Не са ме наричали така дори свинете, които пасях.“

— Алекс — казах аз. — Името ми е Алекс.

— Добре, Алекс. Нали не искате да ви мъчи отговорността за възможната ми смърт?

Кимнах.

— Обещавам да постъпя така, както ми заповядате. Ако поискате, ще премина към „Червените ръкави“. Или пък ще си намеря някаква работа в обикновения живот. Но защо да не ми дадете шанс да ви служа? Имате си слуги в къщата. Да съм една от тях — това е всичко, за което мечтая. Мога изобщо да не ви се мяркам пред очите — някой все пак трябва да подстригва храстите и да мете пътеките…

Вдигнах очи към нея. Красотата й беше почти физически непоносима — като хипнотизиращ лъч, чрез който природата отнема разума и волята на горките мъжкари, толкова мощен, че да може да пробива стени и да сваля във въздуха неголеми летателни апарати. Тя бе облечена в белия ми копринен халат и подгънала ръкавите му, което никога не съм правил.

— Белите ръкави — отбелязах аз.

— Статутът ми се променя с всяка секунда — усмихна се тя. — Чувствам се като тръстика, повлечена от ураган. Моля за милосърдие, господин… Алекс.

Прозвуча като шега, но разбрах, че казва истината.

— Ако обичате разговорите, мога да съм интересен събеседник — продължи тя. — Мога да ви забавлявам с музика. Владея петнайсет вида масаж и свободно рецитирам много поети — както древни, така и поети монаси. Мога просто тихо да си седя в ъгъла. Нямам друга цел в живота, освен вашето щастие. Дайте ми шанс, господине.

Странно е усещането да я гледаш и да чуваш това. Според всички природни закони аз трябваше да я моля — и ми се струваше, че долавям лека ирония в очите й. „Тя със сигурност знае силата си — помислих аз. Може би ги тренират върху осъдени на смърт…“ Тази мисъл ме разсмя и дойдох на себе си.

— Няма за какво да бъда обичан — казах. — Аз съм мързеливец и безделник. Разглезено нищожество. Лениво и самодоволно господарско чедо.

— Сега се шегувате — отговори тя. — Но това е точно по моята специалност. Обучени сме да разбираме човешките недостатъци. И да ги обичаме. Дори да сте мързеливец и безделник, ще намерите в мен подкрепа.

Осъзнах онова, което изглеждаше толкова странно у нея. Юка бе по-млада от мен, но по-опитна и по-зряла. Изобщо не приличаше на другите девойки на нейната възраст. И нищо чудно. Тя — също като мен — не е имала детство в обичайния смисъл на думата, само години на дълго обучение и тренировки — макар и доста специфични.

От малка са я обучавали да разбира човешките слабости и да им угажда — без обаче да има свои собствени. „Щастие“ за нея бе да забавлява друг човек, без да може самата тя да направи избор. Отгледана бе точно за тази роля.

За миг ми се стори, че пред мен е не човек, а жестоко осакатено същество, изрод, изведен на показ за забавление… Изпитах смесица от страх и отвращение. А после нещо във възприятието ми се промени и осъзнах: недъгав в сравнение с нея съм самият аз. Всичките й служебни качества бяха всъщност най-висши морални достойнства, каквито далеч не всеки притежава — освен ако не броим светците.

На горкичката изобщо не са оставили друг избор освен пълно себеотдаване. Някога на китайските жени са пристягали краката с бинтове, за да останат малки и фини — и жената ставала сексуална играчка. В тоя случай бинтована беше душата. Страхът ми веднага изчезна — стана ми жал за нея, почти се просълзих.

Жалостта, между другото, е друга типична маска на любовта.

Преминахме на „ти“ още същата вечер. Всичко се случи естествено и мило, но ще премълча подробностите. А и няма особени причини за хвалби. Само ще добавя, че Юка се държеше като обикновена скромна и леко срамежлива девойка на среща с приятен за нея човек.

Невъзможно бе да се досетя, че е получила някаква специална любовна подготовка — Юка нито веднъж не ме оскърби с проява на някакви вулгарни умения. Напротив, тя изглеждаше затрогващо неопитна, а за някои неща се налагаше да я умолявам.

Когато и двамата се изчерпахме, останах с усещането, че съм получил напълно незаслужено скъпоценен дар. „Може би — мислех си аз, опитвайки да пробудя цинизма си — точно в това и се състои тяхната подготовка.“ Но цинизмът не желаеше да се събужда. До мен беше Юка. Реших да отложа преценките и произнасянето на присъдите до сутринта.

Така започна моят сън в „Червената къща“. Прекарвах с Юка по цели дни и изобщо не ме отегчаваше компанията й. Сега разбирах защо светските дами толкова мразят „зеленките“. Фактически те са друг биологичен види обикновената жена няма никакъв шанс за победа при една честна борба за съществуване.

Обикновената красавица, с добро възпитание и съзнаваща силата на красотата си, си мисли, че е центърът на Вселената. И това по някакъв начин (може би посредством гравитационни или телепатични вълни) изкривява пространството около нея. Ако сте в същата стая, ще усещате присъствието й непрекъснато, дори когато тя мълчи.

Юка обаче съвсем не беше такава.

Нейното присъствие не отегчаваше — сигурно защото не искаше нищо от мен. Тя не ме разглеждаше като стъпало към нещо по-голямо, както повечето професионални млади красавици, надпреварващи се, препускайки към финала в своите омагьосани тикви. За Юка наистина можеше да забравиш — не от пренебрежение, а както забравяш за самия себе си, обмисляйки нещо важно.

Когато й споделих мисълта си за женската гравитация, тя каза:

— Може би космическата гравитация е също като усещане за собствената красота. С тази разлика, че красотата на небесните тела може обективно да се изчисли — тя е пропорционална на масата им. При жените е по-скоро обратното.

Дори и в този мил отговор липсваше личното й присъствие — само проблесна отражението на моята мисъл, все едно си играех на огледален пинг-понг с невидимо същество.

Разликата между Юка и биологическия вид „жена“ бе в това, че Юка нямаше как, както се изразява Библията, да я „познаеш“.

Всеки съблазнител знае: има момент, след който всяка красавица престава да бъде загадка и започва да омръзва. Това съвсем не означава, че в нея не е останало нищо загадъчно — загадъчно може да е напълно всичко. Но то престава да е интересно. Силно се изморяваме от постоянния живот в полето на чуждото съзнание, което регистрира всяка наша въздишка или кихане: някой ми обясняваше, че точно това ни прави реални от гледна точка на духовната физика.

При Юка нищо подобно нямаше. Тя не се опитваше да предизвика моето възхищение, затова се наслаждавах на всяка нейна фраза и всяка постъпка. Тя не се опитваше да бъде загадъчна, което я правеше неизразимо, недостижимо тайнствена. Притежаваше истинска сила. Но я използваше с една-единствена цел — да направи живота ми по-интересен и по-добър.

Трябва да се признае, че успяваше.

Предишните ми любовници сега ми се струваха като бодливи кукли от кована мед в музея на мъченията, от който като по чудо съм се измъкнал на свобода. Вероятно същото са изпитвали и други клиенти на „Парка на елените“ — не е трудно да се досети човек защо това заведение е толкова ненавиждано от светските дами.

Животът ми се промени значително. Почти цялото си свободно време прекарвах в „Червената къща“, избягвайки обичайните развлечения на моето ново обкръжение. Загубих интерес към политиката, конните състезания, спортните каляски и чуждите жени. Рядко ме посещаваха приятели. Поглеждайки от време на време подозрително към Юка, те разговаряха с мен ласкаво и пестейки думите си, като с неизлечимо болен, когото се страхуват случайно да обидят, си заминаваха при първа възможност.

Юка обикновено пускаше по някоя шегичка по техен адрес — без да я чуят — като невинно убождане. Убождането бе напълно достатъчно, за да излезе от госта целият въздух, като през дупчица на балон, така че не съм тъгувал особено за ничия компания.

Редовно ме посещаваше само моят монах наставник, идващ да ми напомни за възвишеното и вечното — да върне ума ми към състояние, подобаващо на бъдещия Пазител. Юка оставаше в ъгъла на стаята зад паравана, замряла неподвижно така, че никой от нас не я забелязваше.

Изглежда, че наистина я интересуваха онези душеспасителни лекции (наставникът ми бе бивш поет лауреат в „Желязната бездна“ и изразяваше изтърканите истини образно и красиво). Монахът не знаеше, че и Юка е в стаята.

Веднъж се случи нещо забавно.

Наставникът ме накара да седя на пода, докато не почувствам болка в стъпалата — и дълго не ми разрешаваше да помръдна. След това каза:

— Ние непрекъснато сменяме позите на тялото си, понеже никоя от тях не е напълно удобна. Всеки го е научил още от детството си. Същото важи и за състоянията на ума. Ние постоянно променяме позата на ума си — посоката, в която е насочен, — защото никоя от откриващите се перспективи не е напълно удовлетворителна. Вътрешният живот на човека се свежда към това, че многократно за минута той прескача от една безизходност към друга, без дори да го осъзнава. А когато той усеща, че даден миг си струва да се задържи по-дълго, той веднага го напуска, за да напише стихотворение от рода на „О, миг, поспри…“^[5].

Реших че, като бивш поет лауреат той добре знае за какво говори.

Точно тогава Юка тихичко се изкашля зад паравана. Стори ми се, че не се сдържа да се разсмее и се опита да замаскира това по този начин.

Наставникът чу и ме погледна. Аз повдигнах рамене. Монахът беззвучно се изправи, измъкна изпод расото си броеница, направена от малки медни черепи (сериозно оръжие в ръцете на трениран мъж) и с меки котешки стъпки тръгна към паравана. Разбрах, че си мисли за шпиони, покушения и други подобни. Продължавайки движението си по стаята, продължаваше да говори:

— Никоя от позите на ума не съдържа щастие. То винаги е някъде наблизо. Но, понеже умът ни непрекъснато си сменя позата, започва да ни се струва, че щастието бяга от нас. Въобразяваме си, че ей сега ще го настигнем. А после решаваме, че в някакъв миг не сме улучили, изостанали сме и сме изпуснали шанса си…

Монахът се спря до паравана.

— Последното е особено мъчително — продължаваше той. — Но като всяко човешко страдание, това е бълнуване за миражи. Изпуснатото никога не само не е било наблизо — не го е имало никъде. Ние сме само изтриваща се памет за върволицата на сменящи се една с друга умствени пози във времето без начало. Единственият смисъл на тази древна комедия — или, по-скоро, трагедия на ситуациите — е в бягството от неудовлетвореността, съдържаща се във всяка от позите. Тази саморазвиваща се пружина не разбира, че бяга точно онова, от което ти се иска да избягаш — и единствено то ще бъде намерено в края на краищата. В това неведение е естеството на човека — и вечният двигател на историята…

С тези думи монахът отхвърли паравана и видя почтително приведената Юка. Изправяйки се, тя вдигна очи и каза:

— Но ако не променяме цял живот позата на ума, то няма да ни остане нищо друго, освен да станем онази форма, която сме приели. Няма да има просто къде да се денем. Нима не с тази цел вие, почтени майсторе, станахте монах? Иначе от расото ви няма изобщо никакъв смисъл.

Монахът се усмихна. След това вдигна паравана и го постави на мястото. Изглежда, бе впечатлен от думите на Юка и реши, че тя има право да присъства по време на уроците ни.

Но аз със сигурност знаех, че Юка говори за себе си, а не за него. От този ден започнах да я разбирам по-добре — доколкото това е възможно с такова странно същество. Между другото, колкото по-малко прилича на нас другият човек, толкова по-лесно е да се влюбиш в него. Мисля, че това е биология.

Сега исках само едно: да ме оставят в „Червената къща“ намира и насаме — така бих могъл спокойно да играя на шашки с Юка. Говоря за „шашки“, понеже тя ме биеше на шах.

Би трябвало да се сещам за думите на монаха наставник, че животът за кратко придобива привидно съвършенство само за да ни нарани по-болезнено със своето непостоянство (за това е виновен не самият живот, добавяше той, а нашият ум, опитващ се да намери опора, смисъл и красота при залаганията в танца на напръстниците на пазара, топчето изпод които е било откраднато преди десет хиляди години).

Когато най-после свикнах с щастливото и безгрижно съществуване в „Червената къща“ и дори започнах да намирам в него благородна скука, сладкият ми сън бе прекъснат по най-неочакван начин.