Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазителят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Орден жёлтого флага, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Виктор Пелевин

Заглавие: Пазителят

Преводач: Олга Дамянлиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: октомври 2016 г.

Редактор: Любен Козарев

Коректор: Марио Йорданов

ISBN: 978-619-152-914-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2591

История

  1. — Добавяне

V

Един ден с Юка излязохме на разходка в гората.

Това не бе точно гора — по-скоро голям парцел от прилежащия към къщата парк, стилизиран като гъсталак толкова реалистично, че от истинска изоставена дива гора го отличаваха само значителните разходи за ландшафтни дизайнери.

Гъсталакът бе направен непроходим поначало, но по-късно големите бяха отъпкали няколко пътечки, маркирани с едва забележими знаци по стволовете на дърветата. Разхождайки се по тайните пътечки, можеше комфортно да се прехвърляш през дерета и ручеи, винаги намирайки твърда опора под краката си — и да съзерцаваш поетичната пустош наоколо.

Юка доста обичаше тези разходки. Подозирах, че тя отиваше точно в гората, когато ми се искаше да остана за известно време сам или пък имах упражнения. По необясним начин всичко усещаше сама, без да я подсещам — и се скриваше от погледа ми. Но в гората ние често ходихме заедно.

Така беше и този ден. Близо час кръжахме по пътечките, не задълго се уединихме в беседката „Рай №3“ до брега на ручей, сетне се покатерихме по почти отвесния склон на дерето (от корените на дърветата в стената му се бе оформила удобна стълба, все едно направена от човешка ръка) — и излязохме на голяма поляна.

Вдигнах очи и замръзнах.

В центъра на поляната имаше висока кула. Беше едно към едно като фрагмент от стара картина, изобразяваща Бастилията в Париж — само че без крепостните стени до нея. Кулата изглеждаше овехтяла и потъмняла от времето.

Със сигурност не беше тук при предишната ни разходка. Юка се обърна към мен.

— Какво е това?

— Не знам — отговорих. — Нека да видим.

Тя ме хвана за ръката.

— Да не би да е капан?

— Не мисля — отговорих аз. — Никой не знаеше, че ще дойдем насам.

Думите ми едва ли я успокоиха (те не успокоиха и самия мен), но Юка тръгна към кулата заедно с мен.

Това, че на горската поляна се е появила каменната постройка, не изглеждаше странно. Технически бе възможно да бъде пренесена дотук за няколко часа. Но дори месец не би стигнал на някого да я впише в пространството по такъв естествен начин.

Кулата бе заобиколена с трева и цветя. По тях не се забелязваше и най-малка следа от строителни дейности. Стърчащите над земята части на фундамента — каменните плочи, обгръщащи кулата като пръстен — бяха покрити с петна от мъх и онази особена патина, която се получава при редуването на дъжд с горещини. Между камъните бяха пуснали корени две прораснали дръвчета. Все още малки. Но по никакъв начин не биха могли да израснат за няколко дни.

— Вярно е — каза Юка. — Надали ловец би положил толкова усилия за облагородяване на капана.

Вратата на кулата беше отворена. Цялото й вътрешно пространство изпълваше виещо се нагоре стълбище. Тръгнах по него пръв.

Стените бяха покрити с напукана мазилка с цветни петна на фрески — без ясни очертания, приличаха на огромни лекета от плесен. Светлината от тесните прозорци бе напълно достатъчна, за да ги различиш.

Рисунките се редуваха с абстракции и орнаменти: върху едното петно свиреха музиканти, облечени в камзоли и с перуки, върху следващото — три разноцветни спирали се завиваха към общ център, в който бе изрисуван някакъв кабалистичен или алхимичен символ.

По-нататък видях завързана за стълб актриса в ролята на Жана д’Арк — изгаряха я на сцената на претъпкан театър. Пред кладата стоеше брадат диригент с палка, сякаш задаващ верния ритъм на огъня. От друго петно влажно ме погледна древноегипетско око, едвам издържащо на изобилието от грим.

След това се появи разрез на жълто-черна човешка глава, разделена на множество отделни номерирани части с надписи на немски (поради което главата наподобяваше на място за съхранение на багаж — или непотопяем кораб). А после — сложен орнамент, сякаш изкопиран от купола на средноазиатска джамия.

Разглеждайки тези трудноразбираеми, но забавни изображения, се изкачвахме нагоре. Някак си с всеки следващ оборот на витото стълбище се чувствах все по-неспокоен.

Изведнъж Юка ме дръпна за ръкава.

— Какво?

— Височината — прошепна тя. — Твърде дълго вървим.

Осъзнах причината за обзелата ме тревога. Юка беше права — отвън изглеждаше, че кулата е висока едва четири-пет етажа, но ние се качихме далеч по-нависоко.

Опитах се да погледна през прозореца, но той бе прекалено високо над стълбището: дори като подскочих, успях да зърна само късче сиво небе.

— Може би да слезем? — предложих аз.

И веднага се чу тътен на срутваща се зидария. Кулата се разтресе — част от стълбището зад нас се срути и въздухът се изпълни с бял прах. Сега вече беше трудно да се спуснем.

— Те ни чуват — каза Юка.

— Кои „те“?

Юка повдигна рамене. Тръгнахме нагоре по-бързо.

Рисунките по стените бяха все тъй безумни и чудати, но в тях започна да се появява обща тема: медиум, извършващ странни жестове с ръце. Понякога от пръстите му започваха номерирани и надписани на немски стрелки, понякога — лъчи от светлина, понякога — някакви мехури, със затворени вътре хора и предмети.

Медиумът бе ту мъж, ту жена. Облеклото му се променяше от камзол до мантия. Той отправяше жестовете си ту към зрителната зала, изпълнена с господа и дами във вечерни тоалети, ту към бурното море, ту към звездното небе… Също така по серпантината на стената на няколко пъти се появи онова египетско око, незнайно защо напомнящо ми не за древните тайни, а за бойната украса на жриците на любовта.

Вече бяхме престанали да броим етажите, когато стълбището свърши като полутъмна задънена улица. Горе имаше капандура. В стената — скоби на стълба. Като се изкачих по стълбата, почуках по капандурата, но не дочаках отговор. Тогава я вдигнах и решително се качих срещу пронизващия отгоре лъч светлина.

Очаквах да видя малка стаичка. Примерно ателие на художник (така ми се струваше след всички тези рисунки по стените). Е, или банална килия с рухнал покрив — с други думи, нещо романтично. Обаче от нереалността на онова, което видях, главата ми се замая.

Озовах се в просторна и светла дворцова зала. Таванът й блестеше със златните си кесони[1], а през прозорците се виждаше парк със скулптурни фонтани. Подът бе покрит от несиметрична мозайка от разноцветен камък.

По стените имаше петна фрески, приличащи на рисунките, покрай които минахме преди малко — разположени бяха също толкова хаотично, както и в кулата, и също приличаха на цветни лекета върху мазилката… Хаотичността им бе внимателно обмислена — радваше окото, сякаш наоколо кръжеше весел многоцветен сняг.

Фреските и мозаечният под придаваха невероятно очарование на залата. Това място предизвикваше желание да караш кънки, да пиеш грог и да слушаш коледни хорали.

По ъглите на залата имаше бронзови фигури на кралете от четирите цвята на картите за игра — с техните пентаграми, жезли, купи и мечове върху щитовете, както бе прието по времето на Максим Полупредател. Според хералдиката това е допустимо само за вместилището на висшата власт. И всичко това, разбира се, по никакъв начин не би могло да се вмести в стаичката на върха на каменната кула.

— Невероятно — прошепна Юка, хващайки ме за ръката.

— Благодаря, че посетихте чичото — прозвуча зад гърба ни прегракнал глас.

Обърнах се и видях в рамката на вратата кресло на колелца. То имаше висока червена облегалка и приличаше на строг и минималистичен походен трон.

Върху трона седеше Николо III, облечен с пъстър домашен халат, бродиран с човешки и животински муцуни. Носеше черна маска на лицето. А на коленете си имаше сгънато ветрило. „Какъв идеален параден портрет — помислих си. — Липсват само момчето и момичето с букети от маргаритки… Впрочем как да липсват, та това сме ние!“

Юка се наведе в придворен поклон, почти неприличен заради горските й шорти, и аз направих същото. Съдейки по всичко, прострацията в случая не беше подходяща.

Изправяйки се, пак хвърлих поглед през прозореца към фонтаните и осъзнах, че много пъти съм ги виждал по картините, а веднъж дори през орнаментите на чугунената ограда. Просто никога досега не съм ги виждал от такава перспектива.

Бяхме в Михайловския замък.

Пазителят ни изучаваше известно време през прорезите на маската си, след което изрече:

— Извинете ме за шегата с кулата, но как иначе старецът да примами младите на гости? Чух, Алекс, че вече си имаш приятелка на име Юка. Виждам, виждам… Хубава е. Много. Жалко, че изпуснах този випуск на „Парка на елените“.

Креслото на Николо III премина през портала. Не се виждаше никаква механика, която да задвижва гумените му колелца. Отдолу нямаше нищо, приличащо на благодатен мотор. Меките пантофи на Пазителя не докосваха пода — краката му бяха стъпили върху поставка. Но по някаква причина креслото се движеше, при това по доста сложен маршрут.

Пазителят се приближи до Юка и каза:

— Съблечи се.

Юка го погледна недоверчиво.

— Имам диплома на лекар лечител — каза Николо III. — Можеш да не се притесняваш от мен.

Юка се поклони още веднъж и извърши онова, което й бе казано, спокойно и без излишно суетене.

Мисля, че истински красивите жени, събличайки се, изпитват не срам, а триумф — в този момент получават награда за всичките си мъки от диетите. Срамът е участ за онези, които са принудени да скриват под дрехите грозотата си. Но и красивите жени, събличайки се и прикривайки с длани тялото си, все пак имитират срамежливост, за да покажат пред клиента, уж случайно, частица от свенливата си, целомъдрена и безкрайно прекрасна душа.

За нейна чест, Юка се справи почти без това — само лицето й стана по-сериозно.

Пазителят направи обиколка около нея с креслото си, спирайки се, за да разгледа по-подробно интересуващите го детайли. Дори я докосна един-два пъти, като в един момент интересът му стана дотолкова нескромен, че тя не се сдържа и попита:

— А по каква специалност сте лекар лечител, Ваше Безличество? Гинеколог?

Пазителят се засмя гръмогласно — въпросът на Юка истински го развесели.

— Не — отговори той, когато смехът му затихна. — Хомеопат. Твоята непринуденост ми харесва, девойче. Може би имаш и други въпроси?

— Ако Ваше Безличество заповяда — каза Юка.

— Заповядвам. Давай.

— Аз съм вече на двайсет години — каза Юка, — а вие все още проявявате интерес към мен. Може би съм добре запазена?

Пазителят се поотдалечи от Юка и я погледна през черната си маска.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Говори се, Ваше Безличество, че двайсетгодишните според вас са вече дърти жени. Вярно ли е това?

Пазителят замълча задълго и си помислих, че Юка е отишла твърде далеч. Но лицето й изразяваше неподправен интерес и върху него нямаше и следа от смущение. Опитах се да си се представя на мястото на Пазителя — какво е чувството да получиш такъв въпрос от гола красавица? Но не успях.

— Не е точно така — накрая най-учтиво отговори Пазителят. — Но почти. Аз наистина предпочитам, ъъъ, млади дами. Обаче имам основателна причина за това, радост моя.

— Няма ли да бъде нахално от моя страна да попитам каква по-точно? — запита Юка.

Реших, че този път вече си е подписала присъдата, но Пазителят отново се разсмя. Дръзките въпроси на Юка го забавляваха.

— Разбира се, че ще бъде — отговори той. — Но ти нали знаеш, че обидите и униженията, както и преките физически мъчения, на които младите красавици подлагат застаряващите мъже, са само допълнение към култа на мъжкото сексуално удовлетворение. Вас ви учат на това, нали?

Юка кимна — с леко усилие, както ми се стори.

— И все пак — каза Пазителят, — ако ти е интересно, мога да обясня причината. На младини духовните наставници ми предписваха въздържание. Докато е млад, мъжът го понася леко. Но с настъпването на старостта възникват определени проблеми, ъъъ, от физиологично естество. Знаеш ли, чедо, какво е простата?

Юка отново кимна.

— Не се и съмнявам — рече Пазителят. — Мисля, че в „Парка на елените“ за този изключително важен орган отделят не една и не две лекции. Може би дори сте провеждали лабораторни упражнения. Но това е било отдавна и вероятно трябва да ти освежа паметта по този въпрос.

Юка се усмихна, но нищо не отговори.

— Дете мое — продължи Пазителят с тона на добър начален учител, — след достигане на определена възраст простатата вече не позволява да се отнасят с нея лекомислено. Тя изисква периодично изпразване, в противен случай при мъжа започват неразположения от най-неприятно естество. Да се разболееш от тази болест е изключително лесно, но да я излекуваш е много трудно. Това е като възпаление на маточните тръби, само че по-лошо.

Юка кимна.

— Затова съвременните лекари предписват на мъжете редовна — приблизително веднъж на три дни — мастурбация. Дори и на онези мъже, при които с простатата всичко е наред. Просто за профилактика. Те имат известни основания за това — казвам го като лекар. Но това е една от онези области, при които светската мъдрост влиза в остър конфликт с духовните учения. Можеш ли да си представиш Пазителя, затварящ се в банята с грешни намерения по веднъж на всеки три дни?

— Мога, Ваше Безличество — сладостно въздъхна Юка.

Пазителят се засмя неудържимо.

— Ти можеш — каза той. — А пък другите — не. Ще бъдат наскърбени не само хората, но и духовете. Подобно поведение не отговаря на моя сан. Нито естетично, нито протоколно, нито мистично. Затова съм принуден да постигам същия физиологичен резултат с помощта на други методи. Уви, налага ми се да използвам женско тяло. Не за наслада на чувствата, съвсем не. А само за поддържане на добро здраве…

— Което е толкова важно за нашия свят — допълни Юка и почтително се поклони. — Но защо това женско тяло задължително трябва да не е навършило двайсет години? Също ли по духовни причини?

Помислих си, че сега вече Пазителят със сигурност ще се разгневи, но той отново се засмя. Като че ли получаваше искрено удоволствие от беседата с голата Юка.

— Точно така, дете мое, по духовни причини — каза той. — Бях възпитан по различен начин от твоето другарче. На младини дълго време практикувах различни монашески тренировки, сред които бе и медитация над грозотата на женското тяло. Обучаваха ме да разчленявам мислено най-съвършено на външен вид създание на кожа, кости, органи и физиологични течности — кръв, жлъч, урина, гной, слюнка, костен мозък и т.н. Часове наред съзерцавах грозотата на всички женски телесни части поотделно. Целта на упражнението беше да се победи чувствеността и в това то се оказа много полезно. Започнах да изпитвам дълбоко и искрено отвращение към женското тяло. Към мъжкото, разбира се, също. Това ми помагаше да спазвам въздържанието, което предписваха наставниците ми. Досещаш ли се накъде бия?

— Все още не, Ваше Безличество.

— Още една подробност тогава. При същата медитация ме учиха да забелязвам дори у още съвсем младо същество признаците на задаващото се възрастово разпадане — и аз ги виждам дори у теб, прелест моя. При това съвсем ясно…

Този път Юка не се усмихна.

— Затова — продължи Пазителят — да предизвика физиологична реакция в моя организъм, необходима за изпразване на простатата, може само чиста млада особа, чиято красота е способна поне за кратко да се окаже по-силна от фундаменталното отвращение към разврата, възпитано в мен чрез духовните практики. Обичайно компаньонките ми наистина не надхвърлят двайсет години. Но повярвай ми, че не са били и под осемнайсет. Аз спазвам законите, установени за всички.

— И по тази причина вие толкова често сменяте компаньонките?

Пазителят горчиво въздъхна.

— Уви, да — каза той. — Трудно е продължително време да залъгваш проницателен дух с един и същи мираж. Налага се постоянно да се сменят декорите. Това е едно от моите проклятия. Точно затова аналитичната медитация над грозотата на женското тяло беше извадена от учебната програма на твоето другарче. Не ми се искаше моя приемник да го постигне същата участ. Още тогава този старец с маска се е грижил за твоето щастие, мое дръзко и неблагодарно момиче… Между другото можеш да се облечеш, благодаря.

Юка отново се поклони. Стори ми се, че Пазителят все пак успя най-после да я смути. „За тази цел — меланхолично си отбелязах аз — е нужно да помолиш красавицата не да се съблече, а да се облече.“

Докато Юка си навличаше шортите и ризата, Пазителят се обърна към мен.

— Браво — каза той. — Одобрявам твоя избор. Тя е не само хубава, но и умна — истински шедьовър на „Парка на елените“.

Но не се надявай, че може да има възпитание, способно да промени женската природа. Такова не съществува. Затова не създавай ситуации, в които природата ще може да излезе наяве…

Пазителят направи пауза, като че ли искаше да запомня добре тези думи. Повдигнах рамене.

— Нищо — каза той. — Ще ме разбереш по-късно. А сега, Алекс, ще те помоля да застанеш зад креслото ми. Ще се наложи да ме возиш из залата. Аз мога и сам да го придвижвам, но бих искал изцяло да се съсредоточа върху разказа си.

Той погледна към Юка и поясни:

— Аз мога да ходя, но това изисква от мен големи усилия.

Облегалката на креслото бе снабдена с удобна скоба — специално за придвижването му. Поисках да затворя капандурата, през която двамата с Юка се качихме в залата, за да не пропадна по случайност в нея с някое колело. Обаче от нея не бе останала никаква следа.

— Примамих те тук не за да беседвам с твоята приятелка за простатата — ми каза Пазителят. — Общо взето, разказът ми е предназначен за твоите уши. Но нямам нищо против и тя да присъства при нашата беседа. Ако нещо ти се стори неясно, питай веднага — пълното разбиране е много важно.

— Аз също ли мога да задавам въпроси? — попита Юка.

Пазителят кимна.

— И тъй — каза ми той, — слушай внимателно. Това, което ще ти разкажа, всеки Пазител съобщава на приемника си лично — такава е традицията. Но в тайната са посветени и други хора, много малко на брой. Предимно монаси. Но не само — сред твоите познати всичко знае например Галилео. Можеш да обсъждаш чутото с него. Е, или с нея…

Пазителят погледна към Юка и по едва забележимото трепване на очите му разбрах — той се усмихваше под маската. Юка се усмихна в отговор и усетих леко убождане от ревност.

— Ако в детството си не сте пропускали часовете по история — започна Пазителят, — трябва да помните, че древната култура на Старата земя е била унищожена от Катаклизма, или Апокалипсиса в началото на XIX век, което се е случило в пълно съответствие с библейското предсказание. Възродили сме се само по чудо — Висшето същество решило да даде на хората последен шанс, като е взело в новия прекрасен свят най-добрите… бла-бла-бла… Малцина са се спасили и получили дом в новата Земя, създадена за тях от Господа Франц-Антон. Всичко това е лъжа. По-точно, полуистина. В действителност, приятели мои, Катаклизъм не е имало.

Очаквах да чуя нещо радикално, но не чак толкова.

— Как така не е имало? — попитах.

— Така — отговори Пазителят.

— И Трансмиграция също?

— Все пак Трансмиграция е имало. Но не такава, за която учат в училище.

— Тогава къде е изчезнал Старият свят?

— Той си е там, където си е бил — отговори Пазителят. — Онова, което нашата историческа наука нарича Катаклизъм, е просто моментът на разделянето. Така да се каже отпъпкуването на новия свят от предишния, който е останал на място. Катаклизмът е мит, който обяснява липсата на връзка с миналото, изчезването на всички паметници на културата, на цялото материално наследство на човечеството. Почти всичко — някои неща от нас бяха…

— Реставрирани — предположих аз.

— Пресъздадени — поправи ме Пазителят. — С абсолютна точност, в целия им блясък и величие. Нашите пирамиди, нашата арка на Константин, нашият Нотр Дам — това са само копия. Ние не крием това. Но например Михайловският замък, където в момента се намираме, не е копие, а развитие на идеята, заложена някога в основата на петербургския дворец на Павел Алхимика.

— Какво е станало със Старата земя? — попитах аз.

— Нищо. Земята дори не е забелязала раждането на Идилиум.

— Не разбрах — признах си честно.

— И не е чудно — усмихна се Пазителят. — Откарай ме до ей онази фреска…

Той вдигна пръст и посочи накъде.

Фреската изобразяваше човек в камзол и с перука. Той имаше грубо, чувствено лице на боксьор — а косата на главата му напълно би могла да си е неговата, сресана така, че да изглежда като перука (подобен конформизъм се изискваше при двора на всеки плешив крал).

Разбира се, че знаех кой е това. Това бе Господ Франц-Антон в своя земен ипостас — преди да стане Избраника и Благодатта, която вдъхва живот на света. Но толкова реалистичен (да не кажа безмилостен) портрет не бях виждал никога.

— Господ Франц-Антон ли е? — попитах аз.

— И да, и не — отвърна Пазителят.

— Какво означава „и да, и не“?

— Този човек го наричаха Франц-Антон Месмер — каза Пазителят, подчертавайки чрез интонацията думата „човек“. — Той е имал два различни живота. На нас е известен като божественото същество, намиращо се при изворите на Трансмиграцията и на нашето Възраждане след Катаклизма. Днешната ни теология твърди, че той е овладял властта си над Флуида по волята на Върховното същество, извел е хората към новия свят — и е предал изкуството си на Ангелите, охраняващи нашия свят. А в Старата земя го познават като учен, създал странната и ненапълно научната теория за животинския магнетизъм, която по-късно е била обявена за шарлатанство. „Флуид“ през онези дни наричали силата, която той уж задвижвал със своите пасове…

— Звучи като светотатство — поклатих глава. — Да бях споменал нещо подобно във фаланстера, бих си издействал бой с пръчки.

paziteljat_1_mesmer.jpg

— Сега ще се опитам да ти обясня всичко — каза Пазителят. — Франц-Антон Месмер е бил учен, който изследвал наред с другото и хипнозата. По-правилно казано, внушението — думата „хипноза“ през онези дни още не се е използвала. Той е живял по времето на Луи XVI, който проявявал сериозен интерес към неговите опити. Вярно е, че интересът понякога се сменял с недоверие… Но това няма значение. Месмер е направил велико откритие. По-точно, преоткрил е онова, което било известно на хората още от най-дълбока древност.

— Какво е то? — попитах аз.

— Ако се внуши на човек някаква илюзия — каза Пазителят, — то в неговото субективно пространство тя може да се превърне в реалност.

Аз се подсмихнах.

— Това го знае всеки, който е сънувал, Ваше Безличество. На това се основава Великото приключение на всеки солик. Някои смели и жлъчни умове наричат „каминг ин“ просто сънен блян, продължаващ цял живот.

— Благодаря за напомнянето — усмихна се Пазителят. — Но Месмер е открил нещо по-голямо.

— Какво точно?

— Ако една и съща илюзия се внуши на няколко човека така, че те да я споделят напълно, то за тях тя ще стане реалност, вече не просто субективна, а обективна. Обща за всички. Това ще бъде реалност, в която те ще се озоват заедно. Ще общуват и ще започнат да обсъждат своята колективна халюцинация, укрепвайки я с всяка свързана с нея мисъл и произнесена за нея дума. Колкото по-силно са убедени те в нейната достоверност, толкова по-издръжлив и по-непоклатим ще стане новият им свят.

— Е, това вече звучи невероятно — казах аз. — Казват, че най-голямата трагедия на соликите е точно в това, че не могат да се впуснат във Великото приключение по двама. Самата дума „солик“ е напоена със самота. Те са принудени да се завръщат от своя свят, за да обичат истински — и да раждат истински деца. Учиха ни, че това е закон. Той гласи: „Онова, което вижда един, може да е създадено от неговия ум. Онова, което виждат двама, е създадено от Върховното същество.“

— Вярно е — съгласи се Пазителят. — Напълно вярно. Този закон на практика разделя общото от частното. Но Върховното същество изобщо не възразява срещу това двама или трима да виждат едно и също нещо. Проблемът е в това как да се постигне.

— Смятам, че е невъзможно — казах аз. — Когато в училище ни показваха една и съща картина, а после я скриваха от нас, всеки я възпроизвеждаше малко по-различно. Включваше се фантазията. А да накараш фантазията на няколко човека да работи абсолютно еднакво е невъзможно.

— Точно в това била същността на откритието на Месмер — отговори Пазителят. — Той разбрал как да се постигне.

— Как?

Пазителят посочи следващата фреска и аз приближих креслото към нея.

— С помощта на ето този уред.

На стената бе изобразено устройство с доста странен вид. То приличаше на голяма дъбова бъчва, изработена от майстор на скъпи мебели, — цялата беше покрита с инкрустации. От бъчвата стърчаха осем метални въдици. От тях се провисваха дълги пръти, също от метал. Върху капака на бъчвата бе разположена кръгла решетка, съединена с въдиците с нещо като маркучи. Отстрани към бъчвата бяха закрепени сиви въжени корсети — в тях, изглежда, са обличали (или впрягали) хора. Във всичко това имаше нещо плашещо, инквизиторско.

— Това е тъй нареченият baquet — каза Пазителят. — Ние все още го наричаме на френски — само че вместо „бакѐ“ понякога казваме просто „бака“. При нас неговото използване е строго регламентирано… и засекретено до такава степен, че в днешно време никой дори не помни за съществуването му. За това следят не хората, Алекс. За това се грижат Ангелите. Наложи се да пренапишем собствената ни история, за да прикрием онази роля, която тази грозничка дървена каца е изиграла в създаването на Идилиум.

— Ако ми бяха предложили да определя предназначението на това устройство — казах аз, — бих предположил, че това е… ъ-ъ-ъ… електрически уред за изтезания на задържани от инквизицията аристократи.

— Защо точно аристократи?

— За простолюдието никой не би си направил труда. Имам предвид инкрустациите.

Пазителят се засмя.

— Не позна, точно обратното е — каза той. — Този апарат е предоставял на аристократите несравнима с нищо друго наслада.

— Как е работил той?

paziteljat_1_seans.jpgМесмерически сеанс. Гравюра (1779)

— Много просто. Майсторът илюзионист, в нашия случай самият Франц-Антон, настройвал мислите си така, че да вижда някакво специално пространство. Да речем, някакъв призрачен остров. Той си го представял с всички най-дребни подробности, за които са му помагали художници и декоратори, обмисляйки това измерение заедно с него. А какво да крием, и аптекари, като са го снабдявали с определени субстанции, целящи да стимулират въображението. И след като илюзията ставала за него равнозначна на реалността — за което първоначално пак му помагали вещества — той се включвал към baquet и останалите присъединени към апарата медиуми, следвайки неговите инструкции и указания, започвали да виждат същото, което виждал и той.

— С отворени очи?

— Отначало със затворени. Понякога им завързвали очите. Няма значение. Главното се състояло съвсем не в това, че всички медиуми започвали да виждат едно и също. По-важното било друго.

Пазителят направи пауза, наблягайки на думите, които ще последват.

— Ако настроените на една и съща мислена вълна медиуми били достатъчно на брой — обичайно осем или дванайсет, според броя на върховете на Павловския кръст, — тяхната колективна халюцинация достигала такава сила, че започвала да засмуква към себе си хората, които просто са били близо до baquet, без да са свързани към електродите на уреда. Те започвали да виждат новия свят заедно с медиумите на Месмер. Колкото повече били въвлечените в халюцинацията, толкова по-устойчива ставала тя — новите участници ставали нейни катализатори. Хората можели да се придвижват в нея и дори да остават там продължително време.

— А какво е ставало с телата им? — попитах аз.

— Те се оказвали там в своите тела. Или във всеки случай, така са го усещали.

— Почакайте, Ваше Безличество. Да речем, че човек влиза в това ново измерение, а някой друг гледа към неговото тяло. Какво вижда този втория?

— Алекс — каза Пазителят, — първите опити на Месмер — онези, които давали подобен резултат — се провеждали в дълбока тайна. В специална атмосфера, изключваща присъствието на непосветени. Онзи, който е гледал към участниците в опита, със сигурност се е намирал в близост до baquet с включените към него медиуми. По този начин самият той ставал участник в опита.

— А дали медиумите са се премествали в новия свят заедно с апарата и зрителите?

— Не. Медиумите са оставали на мястото си, във всеки случай поне в началото. Но в близост до тях се отварял вход към новия свят. Именно този вход те позволявали да видят другите.

— Добре — казах аз, — а доколко стабилно е било това ново измерение? Колко дълго са го виждали участниците в опита?

— Виждали са го дотогава, докато медиумите продължавали да седят около baquet. Нещо повече, те можели и да се сменят — по един или по двама, докато останалите продължавали да виждат същото. Великият Катализатор — самият Франц-Антон — бил длъжен лично да запалва илюзията при всеки сеанс, присъединявайки другите към съзнанието си. Но когато на призрачния остров вече се озовали достатъчен брой хора, тогава нито на него, нито на медиумите било наложително да полагат специални усилия. Те изпълнявали просто подсигуряваща роля. Месмер можел да напусне мястото си до baquet и лично да се разхожда по илюзорния остров — особено след като изобретил каската, позволяваща да се поддържа връзка с baquet чрез Флуида. Ето така тя изглеждала първоначално…

Пазителят посочи следващата фреска.

Видях лицето на Месмер в профил на фона на някакви скали. Върху главата му имаше нещо средно между пожарникарска каска и античен военен шлем. Шлемът имаше гребен от множество много тънки метални щифтове. Всеки от тях завършваше с медно топче с формата на човешка глава с размера на грахово зърно.

От същите такива медни глави и досега изработваха своите броеници монасите на „Жълтия флаг“.

— После се научили да правят шлем във формата на шапка — каза Николо III. — Металните резонатори били скрити в периферията и Месмер вървял по призрачния остров с триъгълна шапка. Сега вече дори избраните клиенти не разбирали значението на баката — те били сигурни, че всичко се крепи върху внушението на Франц-Антон. А когато се събирал достатъчен брой хора, на Месмер вече не са му били нужни усилия, за да поддържа илюзията жива. Достатъчно било просто да гледа наоколо.

— Добре — казах аз, — а каква е била… ъъъ… мощността на баката?

— В какъв смисъл?

— Ами илюзия с какъв размер е било възможно да се създаде с помощта на една такава бъчва?

Очите на Николо III в прорезите на маската изразиха недоумение.

— А какъв размер има илюзията, Алекс?

— Е, аз грешно се изразих. Не размер, а… Сигурно мащаб?

— Приятелю мой — отговори Николо III, — илюзията по своята природа е понятие… бих казал, логическо. Или я има, или я няма. И ако я има, то нейният размер и мащаб могат да бъдат всякакви, защото те също са илюзорни.

— Да — съгласих се аз, след като помислих. — Така е… И какво е станало после?

Пазителят посочи следващата фреска и аз подкарах креслото към нея.

На стената беше изобразена редица от придворни — като дълга куртоазна опашка към кралския пантоф. Рисунката не бе много подробна, но Пазителят плесна с ръце и фреската оживя.

Видях група пищно облечени дами и господа да минава между златните завеси, разделящи наполовина голяма дворцова зала. Изглеждаше, като че играят на някаква галантна игра. Завесите на прозорците бяха спуснати, по стените имаше запалени свещи — с една дума, всичко изглеждаше като по време за зимен бал… Почти всичко.

Близо до прохода със завесата бе разположен baquet, а около него седяха, приличащи на лакеи с ливреи, медиуми със завързани очи. Челата им се допираха до метални щифтове, съединени с капака на устройството.

После ние сякаш се приземихме върху перуката на един от кавалерите и заедно с него преминахме през златната завеса.

От другата й страна залата вече я нямаше.

Там имаше простор, залез, дървета в добре поддържан парк, мраморни беседки, дворец с почервенели от залязващото слънце статуи по покрива… Най-силно бях впечатлен от това как паркетът директно премина в пътека, посипана с дребен розов чакъл. Хората отиваха по нея далече-далече и фигурките им се губеха в мъглата.

— Месмер е отворил пред аристокрацията нов таен свят, чиито наслаждения затъмнили изкушенията на „Версай“ и Трианон — продължаваше Николо III. — Обществото „Идилиум“, както наричали себе си тези хора, било тайно. Принадлежността към него бързо станала отличителен знак за висшия елит на човечеството…

Пазителят ми направи знак и аз подкарах креслото напред.

Подминахме няколко фрески, без да спираме: дами на моравата ловяха с големи мрежи за пеперуди крилата топка, възбудени господа с триъгълни шапки стреляха с голямо оръдие по тътрещ се към тях дракон, два примитивни монголфиера се състезаваха помежду си за скорост, разкошен кораб се носеше по фунията на водовъртежа към огромната зейнала паст на някакво чудовище (на палубата червендалест господин и две дами с развяващи се рокли не показваха никакъв страх и гледаха към чудовището с весел интерес).

— Месмер нарекъл създаденото от него пространство на наслажденията с латинската дума idyllium. Но това не бил светът, познат ни днес. Понякога го наричали „Призрачният остров“ — по онова време той бил несравнимо по-малък. На Месмер му коствало големи усилия да обясни на най-любознателните от клиентите си, особено на англичаните, че няма никаква тайна карта, с помощта на която да може да се доплава до острова с кораб от Лондон. Той разполагало доказателства — на Идилиум се случвали неща, невъзможни на Земята. Така че в края на краищата му повярвали дори най-опитните мореплаватели. Месмер имал завидно въображение, но за да се поддържа интересът на разглезената и преситена публика, усилията на един ум вече не били достатъчни. Наложило му се да създаде т.нар. Академия на Идилиум. Нейни членове станали най-добрите художници и писатели на онова време, които обединили усилията на въображението си, за да спомогнат за създаването на новия свят…

Пазителят ми направи знак да спра.

Фреската пред нас изобразяваше голяма стая с камина, в която разположилите се по креслата господа с перуки и в камзоли, изглежда, се съвещаваха. В ръцете си държаха странни масивни лули с къси мундщуци, а по масичките имаше бутилки и някакви стъкленици от вида на химическите.

— Какво е това? — попитах, сочейки към една от лулите.

— Стая за пушене на опиум. Горе-долу по онова време се е появил изразът pipe dream, означаващ непостижима мечта или безумен план. Разликата е в това, че колективните видения на Академията на Идилиум не са се разсейвали заедно с дима, а се превръщали отначало в скица, а след това с помощта на медиумите на Месмер — в реалност. Наистина, все още в условна и временна реалност. Но по същество Месмер разкрил пред паството си един нов свят. И макар че този свят е бил известен на избраните в Европа и дори в Америка, той оставал тайна за всички останали.

— Но как е било възможно да се запази цял един свят в тайна?

Пазителят се усмихна.

— Тайната била запазена точно затова, защото този свят не е бил реален докрай. В него не се влизало по собствена прищявка. Затова славата на Месмер се увеличавала, но истинското съдържание на опитите му не било известно извън кръга на посветените. Знаело се само, че участниците в опитите на Месмер получавали чудесни видения. Появили се безброй имитатори, създаващи подобни каци с железни електроди, включени към лайденска стъкленица[2]. Шарлатаните подлагали клиентите си на токови удари — обикновено това били буржоа средна ръка, — хипнотизирали ги, предизвиквайки у тях груби халюцинации и им обяснявали, че точно това е magnetisme. За повечето от клиентите сред дребната аристокрация и буржоазията „месмеризмът“ е бил просто екзотичен начин да се приобщят към най-висшата социална каста…

Следващата фреска изобразяваше разрез на сграда — на всеки етаж в еднакви тесни стаички около бъчви с електроди седяха хора, явно непринадлежащи към каймака на обществото. Ако се съди по всичко, това беше прекопирана и оцветена стара карикатура.

— За шарлатаните и имитаторите „месмеризмът“ бил набор от леснопостижими ефекти — смесица от примитивна хипноза с онова, което в днешно време биха нарекли шокова терапия. Немалко лекари и авантюристи са опитвали самостоятелно да лекуват болните чрез магнетизъм. И не без успех — някои наистина се отървавали от неврозите. Що се отнася до безумните халюцинации и видения, то месмеристите от полувисшето общество — Пазителят подчерта последните думи с подигравателна интонация — не изпитвали недостиг от тях, затова слуховете за невероятни събития не учудвали никого. В известен смисъл името „животински магнетизъм“, както кръстили профанската част на месмеризма, било доста подходящо — подкарвали тълпата като стадо овце към фалшивите порти, макар че истинската врата към тайната била съвсем наблизо…

Чух звън на камбанка. Той се чуваше наблизо, но не можех да определя точното място.

Пазителят завъртя глава и аз видях появилия се в стената проход. Стори ми се, че Николо III го е отворил с движение на главата си, сякаш закачайки с поглед част от стената и отмествайки я встрани.

В отворилия се коридор стояха двама монаси във всекидневни одежди. Единият носеше на главата си черна триъгълна шапка със златен позумент (плетен шнур) — парадния атрибут на Пазителя. Бръснатата глава на втория бе покрита с татуирани къдрици на перука, както бе прието при монасите на „Жълтия флаг“. Той държеше две връзки пръчки със стърчащи от тях брадвички.

Това бяха символите на положението на Пазителя — фасциите. По-рано ги бях виждал само на парадни портрети. Те съдържаха есенцията на властта, мълвата им приписваше необясними мистични сили (хората вярваха, че докосването им лекува екзема). Разбира се, на това се присмиваха в образованите кръгове.

— Приятели — каза Пазителят, — моля да ме извините. Имам спешна работа и съм принуден да ви напусна. Но в най-близко време ще довърша разказа си.

Креслото му се отдели от пръстите ми, то само влезе в прохода и се завъртя намясто. Пазителят ни кимна и си помислих, че стената зад него ще се затвори по същия начин, както се отвори. Но се случи нещо съвсем различно.

Залата около нас започна стремглаво да се свива — с такава скорост, че с кожата си усетих движението на въздуха. След секунди ние с Юка се озовахме в миниатюрно кръгло помещение, където едва стигаше място за двама ни. Фреските се сгърчиха до едва забележими шарки по стените, а четиримата крале по ъглите на залата се превърнаха просто в метални рейки на стените.

Бяхме в асансьор.

През матираната стъклена врата се забелязваше контурът на креслото и два силуета — единият с идеално кръгла глава, другият — с триъгълна шапка… Над креслото излетя за прощален поздрав ръката на Пазителя — и ние потеглихме надолу.

Когато асансьорът спря, вратата се отвори настрани.

Видях храсти, окастрени във формата на кълба и пирамиди. Сякаш някаква лека сила ни изтика двамата с Юка навън. Отзад подухна топъл вятър и като се огледах, нямаше вече никакъв асансьор.

Намирахме се в градината на „Червената къща“ — на една от пътечките за разходка. Градинският голем щракаше с голяма ножица недалеч от нас, оформяйки поредния храст в идеална геометрична фигура.

— Господ Франц-Антон да ни е на помощ — неволно промърморих аз.

Изведнъж ми се стори, че всичко, което ни обкръжава, може да се свие по същия начин за секунди и да се превърне в каквото и да е — дворец или клетка. Преди никога не бях изпитвал толкова остра несигурност за случващото се. Чудех се какво ли ще каже Юка и погледнах към нея.

— Да вървим да пием чай — усмихна се тя. — И знаеш ли какво? Днес ще си позволя цели три шоколадови бонбона.

Бележки

[1] Кесони (фр. caisson — касета) — квадратно или многоъгълно вдлъбване в таванни, сводови и аркови повърхности.

[2] Експериментален уред (впоследствие се оказва първият изобретен кондензатор), който съхранява статично електричество в стъкленица.