Виктор Пелевин
Орденът на жълтия флаг (4)

II

Фелдегерът^[1] с червената калимавка наклони красивото си лице към прозорчето на самоходната карета и каза:

— Пътят до станцията не е чак толкова дълъг, господине. Ще ви дам съвет — започнете покаянието още отсега. Така няма да ни се наложи да чакаме насред полето, докато го завършите…

Съветът му бе доста настойчив: той просто затвори прозорчето, когато завърши, и аз останах на тъмно.

Преди лична среща с Пазителя душата трябва да се пречисти, да се извърши т.нар. Голямо покаяние — да премислиш живота си и да се разкаеш за извършените грехове (да ги „преосмислиш“, както поясняват монасите на Жълтия флаг).

Разбира се, ако това се върши добросъвестно, припомняйки си всяка стъпкана мравка, ще се наложи Пазителят да чака твърде дълго, затова на практика се препоръчва т.нар. бързо Голямо покаяние: покайващият се осмисля само онова, което изплува от паметта му от само себе си. Ако се покайва солик, той си припомня създадения от него самия свят — и оплаква недостатъците му.

Но двадесет и две годишната ми съвест бе не просто чиста — тя дори веднъж не е вадена от калъфа, в който се съхранява. При моя начин на живот никога не е имало повод за това, тъй като аз бях от рода Де Киже — което се считаше едновременно и за висша чест, и за проклятие.

Проклятието на рода ни е в това, че всички Де Киже са обречени да живеят в Идилиум. Те не могат да се оттеглят в личното си пространство. Но пък е известно съждението на диалектиците за нас: ако ти си Де Киже и си израснал в Идилиум, то по този начин той е твоето творение, поне отчасти. Затова при подобни религиозни процедури ни се налага да мислим за Идилиум и да се покайваме за недостатъците му (или за това, което поради неразумността си приемаме за такива).

И точно с това се захванах.

Идилиум, мислех си, без да бързам, е голям остров или малък континент, на кой както му харесва. Благодарение на особеностите на релефа тук има множество различни климатични зони. Наоколо е море. Околосветски пътешествия никой не е предприемал, но ако все пак го направим, то на нашия свят вероятно ще му се наложи да се раздели с приятната неопределеност на своя статус и да се превърне в залято от водата кълбо.

Столицата ни носи същото име — Идилиум, въпреки че имаше много опити за преименуване: ту на Пауловил, а даже и на Архатопавловск (което според мен намирисва на истинска Асирия). Най-изящен за мен от предлаганите варианти бе Светопавловск, но и той не успя да се наложи. Причината вероятно е в това, че терминът Idyllium^[2] е въведен от Тримата Възвишени — и няма по-добър начин за увековечаване на паметта на някого от тях.

Столицата ни е доста скучна. Тук постоянно се навъртат предимно чиновници и монаси, посветили се на защитата на мирозданието и постигане на тайните му. Те са членове на ордените „Жълтия флаг“ и „Желязната бездна“ (лесно се различават по татуировките; освен това при първите медитативните резонатори са като малка медна глава, а при вторите това е череп).

На тези ордени дължим твърде много — по отношение както на техниката, така и на културата. Именно те са създателите на Corpus Anonymous, както наричат съчиненията на монасите — писатели и поети, дали обет за анонимност. Но не само монаси живеят в столицата — всеки може да се засели тук, и има доста хора по улиците.

Като казвам „обречен да живееш в Идилиум“, това не означава, че участта на Де Киже е чак толкова горчива. Идилиум си е напълно щастливо местенце и няма причини да бягаш от него. Това е централният кръстопът на света — възелът, който прави възможно съществуването на цялото разнообразие на базиращите се на него лични вселени.

Ако живеещият в Идилиум човек усеща в гърдите си свобода и сила (а това винаги зависи повече от вътрешни, отколкото от външни причини), а и е надарен с фантазия и воля, то Флуидът ще е благосклонен към него — и човекът получава възможност да извърши онова, което по примера на Бенджамин Певеца наричат „coming in“: да създаде собствен свят. С тази цел той се усамотява на някоя от неопределените ни граници — морски бряг, пустиня, горски гъсталак или която и да е от „вътрешните територии“, както наричат подходящите за тази цел места.

Той се заселва в обикновена колиба, избира си благоприятна за съзерцаване посока и обърнат с лице натам, се съсредоточава върху образите на света, където би искал да иде. Ако душата му е чиста, а съсредоточаването е достатъчно силно, Ангелите се съгласяват да му помогнат и Флуидът въплъщава мечтата му в реалност, отваряйки пред него вратата към новия свят.

Тези хора ги наричат солики (изглежда, терминът произлиза от бракосъчетанието между думите „solus“^[3] и „стоик“^[4], но монасите поети виждат в него „солта на четирите велики елемента — земя, вода, въздух и огън“). В официалните писания „каминг ин“ е прието да се нарича Велико приключение, но този израз се използва много рядко.

Понякога соликите се завръщат от личните си пространства — най-често за малко. На улицата веднага може да познаеш завърнал се солик по леко дивия поглед и необичайния външен вид — от напълно отнесен до прекомерно изтънчен.

Соликите са уважавани. Общоприето е, че Тримата Възвишени, нашите бащи-основатели, са първите такива. Но в пълна степен това се отнася, струва ми се, единствено към Бенджамин Певеца заради връзката му с музиката. При Павел и Франц-Антон нещата са по-сложни: светът, към който те изведоха избраните от Старата земя, не би могъл да се определи като нечий индивидуален проект, защото сега всички ние го продължаваме.

Франц-Антон дори го наричат новата същност на Бога Творец. Но нима да бъдеш Творец е лично приключение? Живите същества от ковчега надали са съгласни. Впрочем теолозите лесно решават този проблем, такава им е работата — само си отваряй ушите.

Каретата силно се тресеше по дупките на пътя и поради това мислите ми бяха някак си накъсани. Мислех си, щом все пак ми се е паднало да се покайвам за Идилиум, трябва задължително да се оплача, че никога не са ми достигали нашите пари — глюките.

Glück на немски значи „щастие“. Нашата разплащателна единица е изобретена лично от Павел Велики, който бе склонен към педантична буквалност: тази валута не е обезпечена нито със съхраняващото се в банката злато, нито с проливащата се по света кръв, нито и с износа на хаос към други земи, както в различни времена са практикували сребролюбците от Старата земя — а непосредствено с изпитваното щастие.

Определена доза щастие може да бъде извлечена от монета с всякакъв номинал с помощта на най-просто устройство — глюкоген, предлаган обичайно на символична цена — точно един глюк. Самата монета след използване почернява и на нея се появява символът „Щ“ — тоест „погасено“. След това тя става само за претопяване — повече няма да я приемат нито хора, нито търговски автомати.

Глюкоген във вид на изящна лула от кост имах от десетгодишен — беше подарък за рождения ми ден. А виж глюки за използването му почти не са се появявали. Те по мнението на учителите ми биха могли да попречат на образованието ми.

Популярната глупост „Глюки на децата не им трябват“ неизвестно защо у нас е приемана за мъдрост. Напротив, господа, обратното е — точно на възрастните не им трябват глюки. Те могат да донесат истинско щастие само на дете: за него разпускане на монетата в глюкогена наподобява кратко и интересно морско пътешествие.

Колкото по-възрастни ставаме, толкова по-малко радост ни носи тази процедура — богат старец би я усетил като гъдел, при това неособено приятен. Затова възрастните рядко сублимират глюките за щастие просто така, а ги пестят и събират — за да си купят някоя ненужна вещ, която според тях трябва да им донесе същото това щастие.

На всяко хлапе обаче му е ясна глупостта на подобна трансакция, произлизаща от уравненията на духовната физика: в закупения предмет не може да се съдържа повече щастие, отколкото в изхарчените за него глюки, тъй като част от съдържащото се в монетите щастие неизбежно ще бъде изразходвано за социални търкания и други разходи.

Но при различните възрасти щастието има различен вкус, понеже е продукт на собствената ни енергия — дори самият Павел Алхимик не би могъл да промени това. За старчоците инвестициите вероятно са най-добрият изход. Затова е символично, че в поименните ценни книжа с голяма стойност никакво щастие вече няма — въпреки че всяка от тях може да се размени за цял чувал глюки.

Друго интересно нововъведение на Павел бе Единният култ, в който след Трансмиграцията бяха обединени светините и идеалите на всички религии (което, за щастие, бе съпроводено с унищожаване на повечето от религиозните забрани).

Единният култ има сложна теология, но същността му най-добре изразява фразата, която съм запомнил още от невръстна възраст от една детска книжка:

Някой, обръщайки се към Бога, ще каже „Йехова“, друг — „Аллах“, трети — „Иисус“, четвърти — „Кришна“, пети — „Брахма“, шести — „Атман“, седми — „Върховно същество“, осми — „Франц-Антон“ Но Бог ще чуе само „ей-ей“ — и то ако много ти провърви…

Разбира се, в книжката се шмекеруваше — числото „осем“ в Единния култ се смята за щастливо и сакрално. Главен символ на Култа стана т.нар. павловски (бившият малтийски) осмоъгълен кръст — обединяващ в раздвоените си лъчи християнското пресичане на божественото и земното с благородния осмократен път на последователите на принц Сидхарта^[5].

А за мен най-спорният елемент на новата религия е метафизичното положение за божествеността на Франц-Антон, единия от Тримата Възвишени. И трябваше да го разбирам не алегорично, а буквално: Франц-Антон е преодолял физическото и е станал поток от благодат, изливащ се към Идилиум (и същевременно в самия Идилиум). От гледна точка на високата догматика ние всички сме просто мисли, случайно появяващи се в главата му.

— Господ Франц-Антон вече не управлява сам Флуида — уверено отговарях по време на уроците. — Той се е оттеглил към абсолютното спокойствие, равновесие и ненамеса. Той позволява на нещата да се променят в съответствие със собствения им път…

Несъмнено малцина са вярващите в това: трудно е да обосновеш трансформацията на физическо тяло в благодат по друг начин, освен разчитайки на същата тази благодат, получена при подобна трансформация. А Павел Велики и Бенджамин Певеца по някаква причина нямаха божествен статус (но някои от теолозите твърдяха, че с гласа на Бенджамин пее не друг, а самият Господ Франц-Антон). Павел обаче бе просто първият Пазител.

Но за прекалено смели разсъждения по темата можеше да си издействаш добра порция удари с пръчка, а и не само ако си дете: определеният от Павел ред свято се спазваше. Павел също така беше на мнение, че теолозите и философите следва всяка седмица да бъдат бити с пръчки, за да се върнат към фундаменталната дихотомия „материя-ум“, която те, пренебрегвайки личната си духовна практика, имат склонност да забравят в своите емпиреи^[6].

Мислех си впрочем, тресейки се в тъмнината по дупките на пътя, че прекалено дългото покаяние за дребните несъответствия на Идилиум е неуместно от моя страна — та нали не съм го създал аз, а Тримата Възвишени. Аз просто съм израснал тук. И все пак не е зле леко да се престараеш. А приключвайки с покаянието за Идилиум, мога да се захвана с покаянието за своя род и лично за себе си.

Това няма да е трудно.

Има хора, оставили доста голямо потомство. Сред редиците им е и нашият родоначалник, носещ обикновената руска фамилия Киж (това е било преди времето на Антонио III, когато се разпространи модата за имена, преиначени по френски, италиански или античен маниер).

Киж, прочут със своето разпътство (с „велик разврат“, както удачно се бе изразил някой от преводачите на Светоний^[7]), бил сред съмишлениците на Павел Велики и му оказал навремето неоценима услуга. Той взел от съдбата наградата си в натура, тъй като произхождал от гвардейските офицери и в живота ценил най-вече неговата влажна коренна същност. В края на краищата той извършил някакво пазено в дълбока тайна престъпление — за което ние, потомците, и до ден-днешен плащаме.

Киж имал над петстотин любовници. Същото се говореше впрочем и за Павел, но докато Павел обичайно го оприличаваха на Кришна, нежно свирещ на флейта за пастирките, то Киж — на буйстващ луд, предизвикващ скандали в публичен дом; тук се спотайваше необяснима несправедливост, заради която нашият род, бидейки сред най-знатните в Идилиум, се смяташе едновременно с това някак си за непристоен.

Всички Де Киже са приковани от съдбата към мястото на раждането си — където сякаш изкупват неясната вина на прародителя. Много от старшите бюрократи, служещи в канцелариите на Идилиум, и всички без изключение Пазители произхождат именно от нашия род (имаше шега, че към него също принадлежат и Ангелите на Елементите — това, разбира се, е глупост, но дава представа за нашата вездесъщност).

Строгото възпитание през детството е залог за щастие в зряла възраст. Просто защото на подминатия от насладите дълго няма да му омръзне всичко онова, с което би се преситил човек, потъвал в развлечения още от младенческа възраст.

Обичайно Де Киже се възпитават в манастир, а при навършване на двадесет и две години им доверяват някоя отговорна длъжност. Често това извършва лично Пазителят. Тогава в живота им се появяват обикновените човешки радости, но до този момент те почти отсъстват.

Аз израснах във фаланстера^[8] „Птица“ в близост до един от манастирите на „Жълтия флаг“ (когато навърших дванадесет, бях записан в този орден с чин шива, за което, разбира се, нямах нито земно, нито небесно право). Отнасяха се с мен строго. Заедно с мен растяха няколко други манастирски деца мои връстници, а може би и роднини.

Аз не бях сред тях нито най-силният, нито най-слабият (същото се отнасяше и за умствените ми способности). По мнението на възпитателите така човек се развива най-добре: не се чувства непълноценен, стреми се да достигне онези, които са по-бързи, по-умни, по-весели — и малко по малко се учи да преодолява себе си.

Заедно с всички тренирах концентрация, учих стихове, миех чинии в кухнята, зубрих историята на Катаклизма и Възраждането, метях двора и даже пасях известно време манастирските свине, което тогава предизвикваше у мен отвращение, а днес ми изглежда идилично и мило. И освен това като всички деца с удоволствие довършвах отработилите срока си го̀леми^[9] — от което днес се срамувам.

На дванадесет години ме прехвърлиха от фаланстера „Птица“ във фаланстера „Мечок“, разположен в планините, северно от столицата.

Помня първото си впечатление от него: пътуваме по планинския път — и след завоя над мен надвисва сякаш немислима сива язовирна стена, прорязваща каньона… Минава секунда и разбирам, че това не е язовирна стена — ние сме твърде високо, — а фасада на издигнато между скалите здание с нарядко разположени прозорци.

В тази язовирна стена прекарах следващите десет години. Отвътре тя се оказа неочаквано комфортно място — имаше спортна зала, две кафенета и дълъг басейн с морска вода. Беше сериозно училище за висшия елит. Обучавах се анонимно, както и преди.

Учеха ни на физическо съвършенство, древни езици и така нататък — както е обичайно за такива места. Решавахме дори квадратни уравнения (на мен ми изглеждаха по-скоро продълговати — и не постигнах някакъв успех в това).

Появиха се в образованието ми и технически специалности: през тези години праведността на медитаторите на „Желязната бездна“ бе възнаградена и в бита ни се появиха първите изчислители и умофони.

Помня как ги разглобявахме и от месинговите цилиндри изваждахме лентичките хартия с неразбираеми мантри на латински. Говореше се, че специално ги пишат с мастило, което напълно избледнява за две години — за да накарат купувача да си обнови модела.

Сега предполагам, че специално запечатваха спомена за тези досадни уроци в главата на бъдещия Пазител — за да угасне навеки интересът му към техниката. Ако е вярно, то целта бе постигната.

Но нас не ни интересуваха твърде много всички тези технически неща — ние най-вече се увъртахме около хубавичките прислужнички и сервитьорки, чийто наполовина монашески статус изобщо не бе пречка за нашето общуване поради спецификата на дадените от тях обети. Бедничките наистина обичаха работата с младежите, но бяха малко на брой и за благородната им жертва се редяхме на сериозна многодневна опашка, поради което съм свикнал да придавам на тази хигиенна процедура значение и ценност, от които сама по себе тя е лишена.

Във втория фаланстер към мен се отнасяха по-строго отпреди. Обяснявах си го с това, че учителите не ме харесваха, особено учителят по медитация. Макар и тренировките ми по концентрация да приключиха, от мен тепърва се изискваха невероятни усилия във визуализацията.

Например за няколко секунди ми показваха парадния портрет на тогавашния Пазител — Николо III, а след това трябваше да го опиша с всички подробности — от черната маска на лицето до мъничките рубини по нашийника на придворното куче. Ако не направех нито една грешка в отчета си, можеха да ме питат примерно за формата на линиите, с които са изрисувани канделабрите на златния полюлей.

За щастие, подобни проверки издържах без особени затруднения — определено имах талант за визуализация, а първите упражнения за развитието й започнаха още в „Птица“.

Успехите ми по математика и физика бяха по-скромни. Пишех нелоши съчинения по литература, но учителят по словесност отбелязваше, че имам „беден стил и страх от актуален изказ“ (и досега не разбирам какво е имал предвид този трогателен поет неудачник, изпълнен със злъч, която така и не се алхимизира в мастило).

Рисувах прилично, но ме вбесяваха темите, давани на уроците: да се изобрази капителът на колона, главата на мраморна жена, да се възпроизведе с молив с всички подробности древен пейзаж, нарисуван с маслени бои (оригинала скриваха, показвайки ми го само за около две секунди, от което си вадех извода, че продължават да ме тренират върху визуализацията).

Разбира се, това даде резултат. Еклектичните символи на Единния култ ставаха обект на концентрацията ми само по време на изпитите — затова пък дотолкова развих дарбата си към края на обучението, че можех, затваряйки очи от скука, да си припомня някое красиво момиче и то оставаше насаме с мен толкова, колкото си исках. Приятелите ми не вярваха и завиждаха — за стимулация на въображението те имаха нужда от снимки и рисунки.

Бях на двадесет и две, когато най-накрая завърших второто училище (дълги години след това стандартният нощен кошмар за изпита, за който не съм подготвен, ме спохождаше в тесните сводести коридори).

И ето че за мен пристигнаха четирима фелдегери с червени калимавки, качиха ме в свръхкомфортна карета (макар и заради меката тапицерия отвътре да напомняше единична стая за луд) и ме подкараха към столицата, предлагайки ми да се покая, без да губя време.

Какво ме чака сега? Щастие? Или може би… смърт? Нямали да ме принесат в жертва по време на някой страховит ритуал, толкова таен, че никога дори да не съм чувал за него?

Стигайки в мислите си дотук, разбрах — покаянието е завършено. „Колко малко съм успял да съгреша — си мислих с ирония, — ставам за ролята на агнец.“

Фелдегирите напразно се вълнуваха. Все още не сме стигнали до станцията на въздушната поща.

Ако покаянието е минало успешно, Ангелите изпращат знак на каещия се и го обгръща дълбок сън. Така се случи и с мен — заспах сладко и непробудно и така и не забелязах как са ме пренесли от каретата в пощенския монголфиер^[10], летящ към Михайловския замък: спомням си само дългия коридор, по който ме влачеха.

Когато се събудих, в изподраната кабина на монголфиера нямаше никакви фелдегери, а само бали с поща: възможно е моите страховити съпровождащи да са били нужни в случай че от мен при покаянието започнат да се изнизват бесове… Но не довърших тази си мисъл: през прозорчето вече се виждаха караулното на Михайловския замък и блещукащите му кули, озарени от утринното слънце, както и трептящите разноцветни флагове… Снижавахме се.

И така аз почти изцяло проспах първия си въздухоплавателен опит.

Не се вълнувах много преди аудиенцията: може би ще ме назначат като адютант към някой преуморен от делата чиновник — и какво толкова? Ще му върша работата, навлизайки постепенно в същината й. Това с Де Киже се случва под път и над път и се смяташе за възможно най-добър старт за кариерата: след смъртта на чиновника бившият помощник нерядко беше назначаван на мястото му. Но можеха, разбира се, да ме изпратят и при обикновените секретари.

Михайловският замък бе величествено огромен. Впрочем той не толкова ме потресе с великолепието си, колкото пробуди в гърдите ми някакво болезнено подобие на носталгия за великото минало.

На фронтона сияеше златен надпис:

На Твоя Дом подобава

Светиня Господни през дълги дни.^[11]

Знаех, че същия го има и на Петербургския замък и теолозите и досега спорят за значението му — но да разсъждавам за това ми се струваше безполезно. Михайловският дворец е построен от титани. Те можели да разговарят с Върховното същество на „ти“ и думите им наподобявали страховитото Слово, произнесено в началото на времената. Смисълът на речта им бил също толкова неизясним, колкото и значението на проехтяващ гръм, удар на мълния или слънчево затъмнение. Как бихме могли да го осмислим от позицията на днешната нищожност?

Отведоха ме в приемната на Пазителя (не изпитвах интерес към предмети на старинното изкуство и не запомних нищо с изключение на плочите от малахит, покриващи пода) и ме оставиха в обществото на двамата пазачи и секретаря, облечен с обикновен оранжев халат без отличителни знаци. Помислих си: „Облеченият по такъв начин чиновник вдъхва доверие — трябва да го запомня.“

Приемната беше голяма светла стая, обзаведена удивително скромно. За атрибути на разкош биха се приели единствено монограмите по вратите към малката тронна зала: златни „D“ с лазурни краченца, превръщащи ги в „P“, на фона на кръстосаните червени фасции^[12] с брадвички.

Това бе някакъв римски символ, заимстван от Единния култ от древната история — най-вероятно затова, че без никакви усилия се разлага на „D“ и „P“ — акроним на думите „Далай Папа“ (една от множеството екзотични титли на Пазителя; най-красивата от които, струва ми се, е думата „Небедостиг“).

Секретарят, забелязал любопитството ми, обясни, че първоначално не е имало фасции — в оригиналния символ буквата „X“ се е пресичала с „P“. Смисъла му секретарят не помнеше, но ме увери, че с теологичната обосновка всичко е наред.

Разговорихме се. Оказа се, че секретарят също е завършил фаланстера „Мечок“, но колкото и да е странно, не открихме никакви общи познати.

Започнах да го разпитвам за чудесата на Михайловския замък — особено за знаменитата Стая на Безкрайния ужас, в която според легендата можел да влезе единствено самият Пазител (понеже съхраняваната в нея тайна може се настани само в неговата велика душа). Не се доверявах много на легендите — интересуваше ме дали не организират публични екскурзии в това помещение и ако е така, то как да се запиша.

— Не бързайте, млади ми приятелю — отговори вежливо секретарят, като миглите му припърхваха от едва сдържания смях. — Да се попадне в нея не е чак толкова сложно, трудно е да се излезе със здрав разум… А за екскурзии не съм чувал.

С това разговорът ни сам угасна и аз, укорявайки се за лекомислието си, затворих очи и се отдадох на самовглъбяване, подобаващо на важността на момента.

След около половин час разбрах, че секретарят и пазачите вече не са в стаята. Не съм забелязал как и кога са излезли. А после вратите с монограмите се отвориха. Сигурно е сработил някакъв механизъм, защото никъде нямаше хора. Видях коридор, който плавно завива надясно.

Някъде в дълбините му настоятелно прозвъня камбанка.

Не знаех какво да предприема — да дочакам ли завръщането на секретаря, или да вляза. Както първото, така и второто биха могли впоследствие да се окажат проява на неучтивост. Може би най-правилно би било да изляза от приемната.

Така и реших да постъпя, но вратата за навън се оказа заключена. Тогава си помислих: „Сигурно тукашният ритуал е такъв и част от него включва това, че неофита^[13] не го предупреждават за нищо…“ Камбанката в дълбочината на извития коридор прозвъня отново — крайно нетърпеливо, както ми се стори — и аз тръгнах по посока на звука.

Стените на коридора бяха украсени със същите повтарящи се монограми. През всеки няколко метра от стената стърчеше златна ръка, държаща факел с лампа, скрита сред красиво пречупващи светлината кристали. Като преминах покрай три или четири от тези факли, се спрях в недоумение.

Ставаше нещо странно. Коридорът завиваше надясно, свивайки се като огромен охлюв. Подобно нещо, разбира се, не е проблем да се построи. Но при такава геометрия коридорът по никой начин не би могъл да съществува съвместно с приемната — а би трябвало да се намира на нейното място. Сега вървях през същата тази стая, в която преди това съм седял. Или преди това съм седял в същия коридор, където сега вървях.

Реших, че това е оптична илюзия и докоснах стената. След това докоснах един от монограмите на Пазителя. „D“ бе от студено злато, крачето „P“ от стъкловиден емайл — също студен, но по различен начин.

Всичко тук изглеждаше истинско и центърът на коридора охлюв вече бе наблизо. Като последен опит докоснах светещите кристали над лампата — веднага си отдръпнах ръката: те бяха нетърпимо горещи от благодатта. Тихо изругах, а иззад завоя долетя смразяващ смях.

Достраша ме. През ума ми прелетяха куп версии за случващото се и всичките тревожни. Най-вероятната от тях беше, че са ме упоили с предизвикващ халюцинации газ. Но тогава не бих могъл толкова свързано да строя тези хипотези. Надали той може да действа толкова избирателно.

Камбанката отново настоятелно зазвъня. Отхвърлих всички съмнения и страхове и решително тръгнах напред.

В дъното на коридора имаше златно кресло, покрито с тигрова кожа. В креслото седеше Далай Папа — Великият магистър на „Жълтия флаг“, Пазителят на Идилиум Николо III, облечен със същия оранжев халат като секретаря, но със символите на висшия медиум — и ме гледаше през прорезите на черната си маска.

Той не бе единственият, който носеше такава — вече съм виждал няколко високопоставени лица с подобни маски. Може би така е било прието в някакъв вътрешен орден, чиято униформа Пазителят облича по същите съображения, по които и владетелите от Старата земя се обличали като хусари (без да споменаваме, че никой не познаваше Пазителя в лице и той би могъл да се представя вечер за Харун ал-Рашид^[14]).

Помня от училище, че от богословска гледна точка към Далай Папа са уместни три обръщения: „Ваша Променливост“, „Ваше Безличество“ и „Ваше Страдалчество“.

Обикновено се използва думата „Безличество“, тъй като може да се отнася не само към лишената от постоянното „аз“ природа на Пазителя (която, както е известно, той споделя с всичко същностно), но и към маската му, което придава на това обръщение свеж либерално светски оттенък. Двете други титли, приравняващи Пазителя към други феномени на Вселената, се използват само в свещените документи — използването им при среща се смята за фамилиарност.

— Ваше Безличество…

Извърших пред Пазителя тройна прострация^[15] — както го изисква етикетът (обикновено завършилите държавните училища извършват ритуала пред празното кресло на Далай Папа). Като приключих, застинах на колене.

— Може да станеш — каза Пазителят. — Знаеш ли защо си тук?

— Не, Ваше Безличество — отговорих, докато се изправях.

— Ако с мен се случи нещо, ще се наложи ти да седнеш в това кресло. Ти си моят приемник. Така да се каже резервният Пазител. Изобщо не приличаш на мен.

— Аз…

— Надявам се — продължаваше Пазителят, — че в близките години няма да се стигне дотам. Но такава бе волята на Ангелите. Ти си тук най-вече благодарение на тях.

Той се подхилкваше, като че ли в това имаше нещо смешно.

— Нали си се досещал за какво те карат насам? Когато се покайваше в каретата?

— Не — отговорих аз.

Не лъжех.

— Аз пък разбрах веднага — каза той. — Просто заради броя на мъченията, които ми се наложи да си спомня. Струваше ми се, че те задължително трябва да бъдат увенчани с някое окончателно и всеобхватно издевателство — като финален акорд в симфония. Сигурен съм, че и твоят живот не е бил сладък. Та нали си Де Киже. Ти наистина ли не си мислеше за нищо мрачно?

Спомних си, че етикетът изисква от събеседника на Пазителя пределна откровеност.

— Мислих — признах си аз. — За смъртта. Но съвсем за кратко.

Пазителят се разсмя.

— Ти, Алекс, си оптимист. Прекрасна черта за бъдещия Пазител. Постарай се да запазиш това си качество.

— Оптимист ли? — удивих се аз. — Струва ми се, че мислих за възможно най-мрачното.

Събеседникът ми поклати глава.

— Пазителят не е наместник на Тримата Възвишени, както ви учат — каза той. — Пазителят е военен. А за военния смъртта е почивка. Трябва да я заслужиш.

— Но може да стигнеш и незаслужено до нея.

— Да, често така и става — кимна Пазителят. — Как мислиш, защо през последните двадесет години никой от Пазителите не е провеждал Saint Rapport? Защо всеки път са го насрочвали и отменяли?

Въпросът ме прати в задънена улица. Никога не бях се замислял за това. Думите Saint Rapport почти нищо не означаваха за мен — нито веднъж не бях го виждал. Последният беше проведен по мое време, но тогава бях още твърде малък.

Знаех, разбира се, че това е името на един от главните празници на Идилиум, за който много солики се връщат от личните си пространства. Това било красиво зрелище — Пазителят се появявал пред хората в старинен мундир от времето на Павел Велики, на кон и с шпага в ръка; ритуалът вероятно е означавал много за официалната ни идентичност — но никакъв смисъл, с изключение на карнавалния, в него не виждах.

— Икономисват се средства?

Предположението ми беше логично: знаех, че по време на Saint Rapport на централния площад за всеобщо удоволствие се сублимират огромно количество глюки и това събитие сериозно натоварва хазната.

Николо III поклати отрицателно глава.

— Не бихме издребнявали. Работата е в това, че двама от предишните Пазители, които се опитаха да проведат ритуала, бяха убити.

— Убити? — рязко издишах. — Никога не съм чувал някой от предишните Пазители да е починал от насилствена смърт.

— В интерес на истината е имало много повече такива случаи — каза Пазителят. — Ние просто ги пазим в тайна. Аз не съм първият, носещ името Николо III. С онзи, който беше преди мен, по нищо не се различавахме. Ти обаче си съвсем друг.

Това прозвуча съвсем зловещо и абсурдно — но веднага повярвах.

— Кой ги е убил? — попитах аз.

— Наричаме го Великия фехтовач.

— Странно име.

— Мнозина го мислят за обладан от мъст демон, упоменат в дневника на Павел. Аз лично не вярвам в това — необяснимо е защо фехтовачът се появи едва сега. Разбира се, може да се предположи, че последните две столетия той старателно е тренирал в ада. Кой е той всъщност, откъде идва и що за сила го управлява, не ни е известно. Може би зад Великия фехтовач се крие някой от великите солики, придобили невероятна власт над Флуида. Но в този случай Ангелите трябва да виждат как той създава вихър от Флуида, а те такова нещо не засичат.

— Нещо друго известно ли ни е? — попитах аз.

Николо III безсилно разпростря ръце.

— Нищо. Фехтовачът се появява и изчезва неразбираемо как. Дори не знаем машина ли е, голем или живо същество. Знаем само, че произволно променя формата си.

— Вие самият виждали ли сте го?

— Да — каза Николо III. — Точно затова сега предимно седя в креслото. Мога да ходя, но не ми е особено приятно.

— Нима Ангелите не могат да ни защитят?

Николо III дрезгаво се засмя.

— Ангелите, да знаеш, сами се нуждаят от нашата защита. Особено сега… Но хайде днес да не задълбаваме в това, Алекс.

Аз не възразявах — на мен самия започваше да ми се струва, че през последните няколко минути научих прекалено много държавни тайни. Но един въпрос все пак ми се изплъзна от устата:

— Нима Ангелите не са всезнаещи? Не са вездесъщи? Не са всесилни?

— Не и в този случай — каза Николо. — Тук с нищо не могат да ни помогнат. Така че да бъдеш Пазител не е почивка, Алекс. Това е тежък и опасен труд.

— Готов съм да се подложа на опасността вместо вас, Ваше Безличество — казах аз с ръка на сърцето.

— Благодаря. Но природата на властта ни е такава, че това е невъзможно. Ти ще трябва да почакаш до моята смърт — която може би не е твърде далеч.

— Защо смятате така?

— След година ние ще се опитаме отново да организираме Saint Rapport. Ако не се получи, моето място ще заемеш ти… Ако мястото изобщо оцелее.

Аз се поклоних — да се отговори по друг начин на тези думи би било нетактично.

— Живей в усамотение — продължаваше Пазителят. — Никой не трябва да знае, че си мой приемник. Нека те смятат просто за мой син, който е завършил обучението си. Това ще ти отвори всяка врата и ще запуши всяка уста. Най-важното е, че ще си в безопасност. Ще гледат на теб като на обикновен пропиляващ живота си безделник.

— Какво трябва да правя? — попитах аз.

Черната маска на лицето на Пазителя не се промени, но по едва забележимото помръдване на клепачите му почувствах, че той се усмихва.

— Пропилявай живота си. Весели се и върви по пътищата на сърцето си, само гледай да не си прекършиш врата. Но да знаеш…

Николо III замълча и аз разбрах, че очаква от мен продължение.

— Върховното същество ще ти потърси сметка — тихо довърших аз.

Той кимна.

— Именно. Но това са си ваши работи, хе-хе. Аз ще помоля за друго — не прекратявай тренировките си по визуализация. Имаш великолепни данни и способностите ти ще бъдат от полза. Наставник ще ти бъде моят помощник и приятел Галилео — той те очаква в коридора. Ще имаш и други учители. За най-важното аз ще ти разкажа лично… А сега аз се сбогувам.

Пазителят с известно усилие се изправи, повдигна брадичката си и затвори очи. Раменете му потрепнаха няколко пъти и той замря. Стори ми се, че се превърна в собствената си кукла.

А после разбрах — изобщо не ми се е сторило. Сега пред мен наистина стоеше типичната кукла на Пазителя, от онези, които украсяват храмовете на Единния култ. Това бе впечатляващ начин за приключване на аудиенцията.

След трикратен поклон отстъпих заднешком, а когато куклата на Негово Безличество се скри зад завоя, се обърнах и тръгнах назад по коридора охлюв.

Веднага щом стъпих в приемната, вратите зад гърба ми се затвориха. В приемната както и преди нямаше никой. Отпуснах се върху стола и започнах да обмислям чутото.

Трябва да отбележа, че не бях въодушевен — по-скоро бях обзет от страх. Още от детството са ни учили, че животът на Пазителя е непрекъснат подвиг за благото на човечеството и беззаветна жертва на олтара на всеобщото щастие. Съдейки по стоическото отношение на самия Пазител към ролята си, това би могла да е не натрапчива пропаганда, а самата истина.

Както изглежда, моята мисъл за жертвоприношение по време на неизвестен ритуал беше пророческа. Чувствах се не толкова като принц наследник, колкото като жертвен агнец, на който са обещали да му позлатят рогцата преди процедурата. Бях, разбира се, поласкан — но не бих възразил, ако ми бе отредена и по-скромна роля.

Естествено, обяснението можеше и да е по-просто. Може би Николо III просто цели да ме отърве от излишно нетърпение и ентусиазъм. Та нали това беше не негово решение, а на Ангелите. Той самият ми го каза.

Докато размишлявах, приемната започна да се изпълва с хора. Това беше випуск на някое училище — вероятно светско, съдейки по това, че младежите и девойките вървяха заедно. Триъгълната емблема на лилавите им роби не ми говореше нищо. Най-вероятно, с лека завист реших аз, са бъдещи солики.

Най-после в приемната се завърна секретарят. Той няколко пъти плесна с ръце, призовавайки към тишина. Когато наоколо се установи благоговейно мълчание, вратите с монограмите се отвориха.

Но сега зад тях коридора охлюв го нямаше. Там се виждаше малка тронна зала.

Подчинявайки се на любопитството, влязох след всички.

Залата беше празна. Нито столове, нито пейки — само килимчета за прострация. До отсрещната страна имаше златен трон с хвърлена върху него тигрова кожа. Тронът също бе празен. А до него стоеше кукла на Пазителя в естествена големина. Същата като онази, с която наскоро се сбогувах. Трябва да кажа, че всичко това не ме учуди особено. Бях слушал множество загадъчни истории за Пазителя и нямах съмнение, че срещата с него може да бъде нещо обичайно, естествено и обикновено само в случаите, когато става дума за неговата фигура — точно както сега.

Ние всички коленичихме и извършихме тройна прострация. Куклата на Пазителя направи в отговор стандартен ъгловат поклон. Излязохме от залата през други врати и пазачите ни изпратиха по коридора до двора. Гражданският ритуал беше приключил.

В двора имаше няколко омнибуса, в които се натовариха лилавите студенти, и черна самоходна каляска — старомодна, издължена, с прекомерно обтекаема форма. До нея стоеше възрастен мъж в черен халат. „С брадата бяла той е бил — без знак за доблести и чин“ — припомних си ред от някакъв хумористичен стих. Впрочем на халата му блестеше някаква неразбираема емблема — знак за орден или монашески чин.

— Добър ден, Алекс — каза той. — Казвам се Галилео. Ще те откарам до вкъщи.

— Във фаланстера? — попитах аз.

— Не. Ще имаш нов дом. Свой собствен.

Докато пътувахме, Галилео разказа за себе си. Като всички съмишленици на Пазителя той бе солик, завърнал се на стари години от личното си пространство, за да служи на Идилиум — смята се, че така постъпват изключително благородните души (или онези, които признават похода си в неизвестното за неудачен, но да се говори за това не е прието).

Съвсем накратко, с няколко думи той разказа за своя „каминг ин“: както подсказваше името му, той беше оптик, заселил се на далечен изоставен фар („където светът — както каза той — можеше да ме гледа само в гръб“).

Той правеше различни по сила и вид далекогледи и след време Флуидът му позволил да открие в небето нови светове, а впоследствие да наблюдава живота и еволюцията на обитателите им. Дълги години той се отдавал на наблюденията си.

— Веднъж — каза Галилео — видях огромния взрив, от който е започнало всичко. Стана ми много тъжно. Разбрах, че съм видял същата онази смърт на Бога, която скришом оплакват толкова монаси философи и поети. Та нали това, което се взриви, не може да съществува едновременно с родилата се от взрива вселена… Ние всички сме просто отломки на този взрив, Алекс. Но, разбира се, аз няма да повторя това в присъствие на някой теолог. Прекалено съм стар за бой с пръчки.

В края на краищата, както той каза, му омръзнало да надзърта към този небесен спектакъл, защото не можел повече да крие от себе си, че всичко наблюдавано са неговите собствени мисли и догадки, прожектирани във висините от Флуида. Тогава и решил да се върне към „живите реални хора“, за да посвети остатъка от живота си на щастието им.

Лицето му излъчваше нещо, което ме накара да му повярвам.