Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (7)

7

Пайпър отвори задната врата на сува, за да влезе красива четиридесетинагодишна жена с големи маркови очила, вдигнати върху буйна лъскава тъмна коса. Носеше яркопурпурно сако на „Шанел“, къса черна пола и официални обувки с умопомрачително висок ток, заострени като ракети земя-въздух.

Едва бяха потеглили, когато жената извади мобилния си телефон и подхвана разговор на напрегнат арабски. В главата на Пайпър се въртяха стотици въпроси, които умираше да зададе, но беше инструктирана да не заговаря кралските особи, което беше адски вбесяващо. Пътничката не я погледна нито веднъж — не че излъчваше враждебност. Пайпър просто беше невидима.

Когато моторизираната кавалкада пристигна пред хотел „Пининсула“, челюстта на Пайпър я болеше от усилието да държи устата си затворена. Тя се намираше на шесто място в колоната от лимузини — знак, че нейната пътничка не беше принцеса от висок ранг. Жената слезе, без да каже нито дума, но след като изчезна в хотела, един от навъсените кралски бодигардове й нареди да чака.

И тя зачака. Измина половин час. Цял час.

Бодигардът излая насреща й като куче, когато накрая тя не издържа и слезе от лимузината, за да се втурне към хотелската тоалетна.

— Наредих ти да чакаш!

— Ей сега се връщам. — Докато прекосяваше тичешком фоайето на хотела, тя си спомни, че във въпросното кралство робството не било отменено до 1962 година.

Когато излезе от хотела, една прислужница седеше на задната седалка на лимузината. Тя беше много млада, с кръгло лице и печални тъмни очи. За разлика от кралските особи, девойката беше облечена в традиционната сива абая^[1] и тъмносин хиджаб^[2]. Пайпър се извини, задето я е накарала да чака, нещо, което, изглежда, слиса момичето.

— Няма проблем.

Пайпър се зарадва да чуе, че тя говореше английски, и след като не й бяха дали заповед да не разговаря с прислугата, реши да се представи.

— Аз съм Пайпър.

— Аз съм Файза — отвърна момичето срамежливо. — Нейно Височество принцеса Кефая ме изпрати да й купя тези обувки. — Тя й подаде страница, откъсната от модно френско списание, върху която се виждаше чифт сандали с високи токчета с кожени каишки. — Моля, заведи ме където трябва, за да ги купя.

— Разбира се. Къде отиваме?

— Там, където се продават тези обувки.

— Знаеш ли името на магазина?

— Нейно Височество не ми каза.

— Можеш ли да й се обадиш и да я попиташ?

Файза не би могла да изглежда по-ужасена.

— О, не. Ние не правим така. Ти ще ме заведеш да намерим обувките, моля.

Пайпър взе откъснатата страница. Виждаше се известното лого на „Ив Сен Лоран“. Тя извади мобилния си телефон и откри бутик на дизайнера в „Уолдорф“, само на няколко пресечки.

— Харесваш ли работата си? — попита спътничката си, когато се включиха в потока от коли.

Въпросът, изглежда, я смути.

— Работата е, за да се работи. — А сетне, сякаш бе казала нещо нередно, забъбри притеснено: — Нейно Височество принцеса Кефая никога не ме удря и трябва да споделям леглото си само с още една прислужница, така че всичко е наред.

Но не звучеше, сякаш всичко е наред, и Пайпър схвана посланието. Ако говореше за работата й, Файза можеше да загази. При все това на Пайпър не й убягна копнежът в тъмните тъжни очи на слугинята, докато гледаше младите момичета, крачещи по тротоарите на града с модните си ранички и уверени походки.

Тя възнамеряваше да обикаля около „Уолдорф“, докато момичето направи покупките си, но Файза я помоли да влезе вътре с нея. Очевидната борба между вродената свенливост на момичето и решителността й да изпълни задачата правеше отказа на Пайпър невъзможен. Тя неохотно подаде ключовете на сува на един от портиерите и влезе вътре.

Дизайнерският бутик, с белите си мраморни подове, извисяващи се тавани и луксозни стоки, нямаше нищо общо с обикновените магазини, където Пайпър пазаруваше. Помещението миришеше на парфюм и привилегии. Файза отново връчи страницата от списанието на Пайпър.

— Нейно Височество се нуждае от всеки цвят от този модел, моля.

— Всеки цвят? — Докато Пайпър смилаше информацията, към тях се приближи млада, красива, спретнато облечена продавачка. Определено беше привлечена по-скоро от традиционното облекло на Файза, отколкото от шофьорската униформа на Пайпър — бяла блуза, тъмен панталон и черно сако. Нетърпеливостта на продавачката подсказваше, че е узнала за пристигането на една от най-богатите кралски фамилии в Чикаго.

Но колкото и да изгаряше от желание да помогне, продавачката можа да осигури само два от петте цвята на обувките, което толкова разстрои Файза, че ръцете й трепереха, докато отваряше ципа, за да извади дебела пачка американски долари — което навярно бяха само джобни пари за семейството, притежаващо милиарди.

Когато покупката приключи, Файза пъхна остатъка от парите в чантата си и грижливо сгъна фактурата. Докато излизаха от бутика, тя притискаше чантата към гърдите си, а челото й бе набраздено от тревожни бръчки, каквито не би трябвало да има върху толкова младо лице.

Пайпър отново извади телефона си и четиридесет и пет минути по-късно помагаше на Файза да купи чифт червени сандали от „Барнис“. Но дори това не беше достатъчно.

— Ти не разбираш. — Файза стисна нервно пръсти върху закопчалката на чантата. — Не мога да разочаровам Нейно Височество. Тя трябва да има всички обувки.

Пайпър наду клаксона срещу един прекалено нахален таксиметров шофьор.

— Не мислиш ли, че пет чифта е малко прасешко^[3]?

Файза не я разбра, което беше добре.

Срещата на Пайпър с Греъм беше след три часа, което щеше да й осигури достатъчно време да отидат с колата до предградието Нордстром, където бе открила последните два чифта сандали, да ги купят и да закара обратно Файза до хотел „Пининсула“, а после да се отправи към „Спирала“.

— Да вървим — усмихна се насила Пайпър.

Докато се носеха на запад от града, Файза се отпусна и заприлича на деветнайсетгодишната девойка, каквото всъщност беше. Пайпър й разказа малко за работата си с Греъм и узна, че Файза е пакистанка, както и дълбоко вярваща мюсюлманка, която на четиринайсет години отишла в кралството, за да си търси работа и да посети свещените градове, за да се помоли за родителите и сестра си, които била изгубила. В крайна сметка ежедневно й се налагаше да търпи мъчително дългите часове на това, което според Пайпър бе затворничество, тъй като паспортът й бил отнет, когато е била взета на работа, и оттогава не го бе виждала.

Файза постоянно проверяваше фактурите в чантата си. Някои от кралските особи в страната им имаха репутацията на жестоки господари, малтретиращи слугите си, и Пайпър дори не искаше да си представи какво можеше да се случи, ако сумите във фактурите не съответстваха на парите, похарчени от Файза.

Нордстром се намираше на територията на „Старс“ в едно от отдалечените западни предградия. Часовникът тиктакаше, а на нея й се струваше, че служителят на касата се мотае цяла вечност, докато приключи продажбата. Но ако боговете на трафика бяха милостиви, Пайпър все още можеше да се върне навреме за срещата.

Но не бяха. Катастрофа на магистрала „Рейгън“ бе задръстила движението и тъй като Греъм бе отказал да й даде номера на мобилния си телефон, Пайпър не можеше да му се обади. Можеше единствено да се гърчи от притеснение.

Колоната от автомобили се придвижи с няколко сантиметра, после отново спря. Няколко сантиметра и стоп. Не след дълго раменете на Пайпър бяха толкова напрегнати, че мускулите я заболяха. Тя се съсредоточи върху пътничката си.

— Ако можеше да направиш това, което искаш, какво щеше да е то, Файза?

Изнизаха се секунди, преди момичето да отговори.

— Мечтите са глупаво нещо за някого като мен.

Пайпър осъзна, че неволно бе задала жесток въпрос.

— Извинявай. Нямах намерение да си пъхам носа, където не ми е работа.

Файза въздъхна дълбоко.

— Щях да отида в Канада и да уча за медицинска сестра. Такава, която помага на преждевременно родените бебета, каквото беше сестра ми. Но на тези мечти не е съдено да се сбъднат. — Говореше сухо и делово, без емоции. Не искаше да предизвиква съжаление.

— Защо Канада?

— Сестрата на баща ми живее там. Тя е единствената ми роднина, но не съм я виждала от дете.

— Поддържате ли връзка? Чувате ли се по телефона?

— Аз нямам телефон. Почти от две години не съм говорила с нея.

— Искаш ли да използваш моя? — предложи Пайпър импулсивно.

Тя чу как Файза си пое рязко дъх.

— Ще ми позволиш ли?

— Разбира се. — Пайпър и без това го бе загазила финансово, какво означаваха още няколко долара повече в сметката за мобилния й. — Знаеш ли телефонния й номер?

— О, да. Запомнила съм го наизуст. Но ако някой узнае…

— Няма да узнаят от мен. — Подаде телефона си на Файза и й обясни как да го използва.

Лелята явно бе отговорила, защото последва радостен скорострелен разговор на език, който Пайпър предположи, че е урду. Докато разговорът продължаваше, трафикът най-после се отпуши и когато Файза й върна телефона, вече бяха излезли на скоростната магистрала „Айзенхауер“.

— Моята khala бе много разтревожена за мен. — Гласът й се задави от сълзи. — Тя мечтае да отида да живея при нея, но аз нямам пари и няма как да стигна до там!

Мобилният на Пайпър иззвъня. Не биваше да говори по телефона, докато шофираше, но не можеше да пренебрегне това позвъняване, затова включи високоговорителя.

— Интересно — раздаде се познат мъжки глас. — Ето че седя в офиса си за среща, която трябваше да започне преди десет минути, а все още съм сам.

— Заседнала съм в трафика. — Преди той да започне с порицанията, тя мина в нападение. — Ако не беше отказал да ми дадеш номера на мобилния си, щях да ти се обадя.

— „Заседнала в трафика“ не е извинение. А доказателство за лош разчет на времето.

— Ще го изпратя на Опра като вдъхновяващ цитат.

— Повече ми харесваше, когато се преструваше на влюбена в мен.

— Лекарството ми почна да действа.

Той изсумтя.

Пайпър задъвка долната си устна и погледна към часовника на арматурното табло.

— Ако имах номера на мобилния ти телефон…

— Вече ти казах. Ако се нуждаеш от мен, се обаждаш на агента ми.

— Реших, че говориш саркастично.

— Никога не говоря саркастично.

— Не е напълно вярно, но… ще бъда при теб след трийсет и пет минути.

— По това време ще съм в спортната зала. — Линията прекъсна.

— Ти говореше с работодателя си, американския футболист? — възкликна Файза невярващо, когато Пайпър затвори. — Толкова неуважително?

— Той ме ядоса.

— Но сега със сигурност ще те накажат.

Повече от сигурно. Но не така, както Файза имаше предвид.

— Работодателите не могат да ти направят нищо, освен да те уволнят.

— Това е много странна, много прекрасна страна. — Файза излъчваше такава добронамереност, че Пайпър можеше само да й се възхищава, а копнежът в гласа й бе покъртителен.

Накрая пристигнаха пред хотела. Прислужницата докосна рамото на Пайпър.

— Благодаря ти за това, което направи, приятелко. Всяка нощ ще се моля за теб.

Това прозвуча прекалено, но Пайпър не бе човек, който ще откаже нечия молитва.

 

 

— Когато казах, че ще бъда в спортната зала, това не беше покана да цъфнеш тук. — Куп трябваше да се надвиква с писъците на норвежката блек метъл група, гърмящи от високоговорителите. Капката пот, потекла по брадичката му, излетя във въздуха, когато стовари един свиреп ляв прав удар върху боксовата круша. Пайпър едва се сдържа да не изтъкне, че това не само е признак за лоша форма, но е и супер непродуктивно да се нахвърляш с такава сила върху нещастната круша.

Тренировъчната зала за професионални боксьори — миризлива дупка без прозорци и мека на чикагските елитни спортисти — представляваше голо помещение със стени от бетонни блокове, черни гумени постелки и ръждясали стойки за щанги, подредени покрай стената, върху която се виждаха американското знаме и жълт надпис с цитат от „Боен клуб“^[4]: СЛУШАЙТЕ, ЧЕРВЕИ. ВИЕ НЕ СТЕ СПЕЦИАЛНИ. Мястото вонеше на пот и гума. Никакви барове със сокове, нито модни спортни дрехи. Залата беше без излишни глезотии, скъпа и с ограничен достъп.

— Как влезе тук? — изръмжа Куп като ротвайлер.

— Преспах с пича на рецепцията — сопна се тя, надвиквайки писъците и стържещите китари.

— Глупости. — Ъперкът към боксовата круша.

Всъщност просто бе обяснила, че работи за Куп. Шофьорската униформа вместо модните парцалки на футболна групарка придадоха достоверност на думите й и мъжът я бе пуснал.

— Това е моята история и ще я разказвам, както аз искам.

Той отново заби юмрук в боксовата круша.

— Махай се.

Това беше добре дошло за нея. Не беше очаквала срещата да се състои тук и се появи само за да му докаже, че приема работата си на сериозно. Но не си тръгна веднага. Не можеше. Не и когато мускулите под просмуканата с пот тениска на Куп се движеха като морски вълни под напора на вятъра всеки път щом удряше. Трябваше да престане с това. Веднага. Защото ако не го стореше, може би щеше да започне да обмисля да си пусне шибаната коса дълга! Завъртя се на пети към вратата.

— Почакай! — прозвуча ново ротвайлерско излайване. — Защо си облечена така? Приличаш на погребален агент.

Тя се бе окопитила достатъчно, за да му разкаже за кого работи.

— Само през деня — изкрещя, надвиквайки отново музиката. — Това е шофьорската ми униформа.

— Отвратителна е. — Нов унищожителен удар върху крушата.

— Както и характерът ти.

Хапливият й отговор не го впечатли.

— Интересува ли те външният ти вид?

— Не особено.

Той спря да наказва крушата и я огледа критично.

— Откакто си в клуба, всяка вечер носиш една и съща рокля.

— Каза мъжът с каубойските ботуши.

— Това е моята запазена марка — тросна се той. — Върви да си купиш някои нови дрехи. Караш заведението да изглежда западнало.

Пайпър наблюдаваше струйката пот, стичаща се по шията му. Той миришеше на пот, но не неприятно, това бе здравият мирис на мъж, който винаги облича чисти дрехи за спортната зала. До този миг тя не бе осъзнавала, че миризмата на пот може да е приятна. Сега вече знаеше и съжаляваше, защото всяка мисъл, имаща нещо общо с тялото му, беше разсейване, което не можеше да си позволи.

— Бюджетът ми не предвижда покупка на нови дрехи.

Той отново насочи вниманието си към крушата.

— Изпрати ми сметката. Трябва да си облечена подходящо за клуба.

Той имаше право, но все пак…

— Няма да купя нещо, което не е удобно.

— Под това, предполагам, имаш предвид всичко, което изглежда прилично? Да, това наистина ще съсипе стила ти.

— Опитай поне за известно време да бъдеш жена. Тогава ще имаш право да говориш.

 

 

Куп не можеше да свикне с това. Нито един разговор с нея не беше прост и ясен. Заряза боксовата круша, грабна надрасканата черна желязна гира, приведе се и протегна ръка напред с тежестта, опитвайки се да не й обръща внимание. Усети напрежение в делтовидните мускули и яко опъване в бедрата. Винаги бе харесвал тежките тренировки, но никога не бе изпитвал такава нужда от тях като сега, когато нощ след нощ бе заточен в „Спирала“.

Не беше заточен. Той обичаше възбудата от клуба, предизвикателството, че за пореден път трябва да се доказва. Просто не беше свикнал да прекарва толкова много часове в затворено помещение.

Устоя на желанието да смени ръцете си, като метна кръвнишки поглед към Шерлок Холмс. Не беше чак толкова неподвластна на модата, че да закопчае най-горното копче на блузата си. Жалко, че не бе разкопчала и следващото.

Ръката му започна да се схваща. Капка пот влезе в окото му. Той смени ръцете си.

— Ще дойда на пазар с теб — изкрещя, но музиката, гърмяща от високоговорителя над главата му рязко спря и гласът му отекна сред бетонните стени. Питчърът от „Уайт Сокс“ на съседната постелка го погледна. Както и Пайпър, облещила насреща му тези големи сини очи, които нищо не пропускаха. Наистина ли току-що бе предложил да пазарува дрехи с жена?

— Супер — процеди тя с подигравателно изражение, което той се закле, че никога повече няма да види върху лицето й, след като веднъж я съблече гола. — А междувременно можем да си направим маникюра и педикюра. И да поканим приятелките си.

Убиваше го с тази своя уста, но той си лепна една усмивка и отвърна на сарказма й с ведро спокойствие.

— Нямам доверие на вкуса ти.

— Но вярваш на собствения си?

— Знам какво харесвам.

— Сигурна съм, че знаеш, но пискюли за зърна и прашки не ми се струват много подходящо облекло за работа.

Тя наистина го убиваше, при това с такава жизнерадостност.

Той изсумтя презрително.

— През следващата седмица съм зает. Опитай се да издържиш дотогава. Ще се срещна с умния ти задник пред „Бела Лана“. Намира се на Оук стрийт.

— Няма да пазарувам на Оук стрийт! — избухна тя за негово задоволство. — Имаш ли представа колко струват дрехите в онези магазини?

— Джобни пари.

Както Купър очакваше, това накара кръвта й да кипне. Той свали гирата.

— Изчезвай от тук, за да довърша тренировката си. — И да се халоса няколко пъти по главата, задето й бе позволил да му влезе под кожата.

При все това предложението му не беше съвсем лишено от разум. Когато беше в клуба, Шерлок имаше навика да бъде навсякъде едновременно, а за него беше добре още един чифт очи да следят за интересите му — очи, на които имаше абсолютно доверие. За Шерлок можеше да се кажат много отрицателни неща — на първо място липсата й на почтително отношение към работодателя й — но тази жена имаше стабилни морални принципи.

Не че възнамеряваше да й признае колко ценна се бе оказала. Както не възнамеряваше да й каже какво смята да направи с нея, когато я вкара в леглото си.

 

 

На следващата вечер Пайпър зърна Дел, един от охраната, близо до бара. Той беше русокос тип, мускулест като сърфист, с татуировка на ягуар, спускаща се отстрани по врата му. Беше имал краткотрайна кариера в „Беърс“ и беше особено популярен сред дамската клиентела — толкова популярен, че изглежда, нехаеше за всичко останало, което може би се случваше в клуба.

Тя повече не можеше да търпи това. Дръпна го настрани от почитателките му с извинението, че иска да го интервюира за профила му в уебсайта. Вместо това му посочи навалицата, наобиколила Куп в другия край на заведението.

— Онези жени с Куп са пияни и започват да стават прекалено нахални. Особено онази червенокосата. Направо се е увесила на шията му. Може би не е зле да отидеш и да отвлечеш вниманието й, за да може той да си поеме глътка въздух.

Дел я погледна, сякаш беше досаден комар, който трябва да бъде смазан.

— Да не би да ми казваш как да си върша работата?

— Да. Тя става все по-добра в това. — Джоуна се беше приближил зад тях и двамата мъже, целите напомпани мускули и вкисната войнственост, образуваха стена между нея и останалата част от салона.

— Вижте, момчета, аз просто предлагам да наблюдавате Куп малко по-отблизо.

— А аз предлагам да си гледаш шибаната работа — ухили се самодоволно Джоуна. — И каква всъщност е тази работа? Да туитваш малки лигави лафове и да постваш сладурести снимки?

Тя не отговаряше за охранителите и трябваше да си държи устата затворена, но нима някога бе успявала?

— Благодаря за напомнянето. Имам една твоя много сладуреста снимка как цупиш устни пред огледалото.

Да, няма що, Пайпър наистина умееше да се сприятелява с колегите си.

 

 

През следващите няколко дни Пайпър развеждаше из магазините нисшестоящите принцеси и прислугите им. Тя беше част от кавалкадата от пет коли, понякога шест, която включваше поне два вана за транспортиране на планината от покупки обратно до хотела, всичките платени в брой. Но вместо да им завижда, Пайпър започна да изпитва съжаление, особено към най-младите принцеси. Понякога съзираше в очите им същия копнеж, който беше видяла в погледа на Файза, копнеж, който не можеше да бъде утолен дори с десетки набези до най-скъпия магазин на „Епъл“. Жажда да се разхождат без придружители по тротоара, със същите безгрижни походки като американските момичета, които наблюдаваха през затъмнените прозорци на лимузините си.

 

 

В деня на срещата за пазаруване, която тя очакваше с нарастващ ужас, сестрата на принцеса К. се забави цяла вечност в козметичния салон, вследствие на което Пайпър пристигна десет минути по-късно в „Бела Лана“. Завари Куп, облегнат на витрината с бижута, да бъбри свойски с продавачките. Ако Пайпър имаше алергия към пазаруването, само един поглед към стойките със скъпи дрехи щеше да я накара да се изприщи.

Дизайнът в черно, бяло и сребристо придаваше на мястото атмосфера на опарт^[5] от края на миналия век — едновременно луксозно, с една подканваща снизходителност, сякаш предизвикваща клиентите да не го сметнат за толкова шик. От всички дрехи, с които не би искала да е облечена в момента, шофьорската й униформа оглавяваше списъка, особено след като се бе изпотила под мишниците под сакото, докато тичаше от паркинга за насам.

Куп вдигна глава. Устните му се извиха в усмивка, но очите му й казваха, че закъснението й не му е убягнало. Продавачките я изгледаха с недоверие, неспособни да повярват, че жена, изглеждаща толкова нелепо, може да бъде с най-желания ерген на Чикаго.

— Дами, това е Пайпър — подхвана Куп. — Тя е зарязала кариерата си на погребален агент, но й е трудно да скъса със старите си модни навици.

Пайпър потисна смеха си.

— Дошли сте на правилното място — заяви суперстилна червенокоса продавачка. — Сигурно е безкрайно потискащо да работиш като погребален агент.

— Не толкова, колкото си мислите — отвърна Пайпър. — Така се запознах с Куп. Погребваше пепелта от кариерата си.

Куп изсумтя. Червенокосата продавачка явно осъзна, че този разговор не е лъжица за нейната уста, и подбра Пайпър към пробната.

— Нищо прекалено шантаво — извика след тях Куп. — И без това дъската й достатъчно хлопа.

Първата дреха беше обикновена тъмнозелена рокля, но нямаше нищо обикновено в начина, по който плътно прилепваше към тялото, нито в подгъва, едва скриващ дупето й. Слава богу, че си бе обръснала краката, но все пак…

— Това не е точно моят стил.

— Няма дюкян? — подхвърли Куп от другата страна на вратата на пробната.

Пайпър нямаше как да не се засмее.

Продавачката, чието име беше Луиз, изглеждаше объркана.

— Моделът наистина е стъпка напред в модата.

Пайпър потръпна срещу отражението си в огледалото. Между края на роклята и голите й крака сякаш се простираше цяла пропаст.

— Мисля, че трябва да направя няколко стъпки назад в модата. — Или да отскочи до „Н & М“, където й беше мястото.

— Нека да видя — предложи Куп.

Продавачката отвори вратата на пробната и Куп се настани върху една от големите квадратни табуретки в сребристочерно, недалеч от огледалата. Пайпър подръпна надолу подгъва.

— Приличам на бор.

— С наистина хубави крака — обади се Хийт Чемпиън от входа, който бе влязъл в магазина и се разположи върху табуретката до Куп. — Харесва ми.

— На мен не — оповести Куп, без да откъсва поглед от бедрата й. — Твърде консервативна.

Тя го зяпна сащисано.

— И в коя вселена това е консервативно?

Той поклати тъжно глава.

— Не бива да забравяш, че вече не си погребален агент.

Хийт се ухили.

Пайпър посочи към спортния агент.

— Какво прави той тук? Не че за мен не е удоволствие да ви видя, господин Чемпиън, но защо сте тук?

— Куп ми каза да намина и какво можех да сторя? Спечелил съм милиони от него.

— Нуждая се от второ мнение — рече Куп. — Той има по-богат опит от мен в купуването на дрехи за жени.

Луиз се появи с нов куп дрехи и набута Пайпър обратно в пробната. През следващия половин час Пайпър се изживяваше като модел, демонстрирайки червена, прилепнала по тялото рокля с изрязана талия; тъмносиньо творение на напредничавата мода с липсваща предница и златисто парцалче, което приличаше на трофей от Младшата лига.

— Аз съм детектив — изсъска тя към двамата мъже, — а не питчър от детски бейзболен отбор.

Хийт се ухили.

— Харесвам тази жена.

— За мен не е загадка защо — тросна се Куп.

За Пайпър обаче беше загадка, ала в момента я вълнуваше нещо по-важно.

— Това определено няма да стане — заяви тя, когато Луиз отиде да донесе още рокли, които Пайпър не желаеше да облече. — Ще измръзна до смърт във всяка от тях. Да не споменаваме, че не мога да си върша работата, докато през цялото време се притеснявам дали… дупето ми няма да лъсне навън!

Двамата избухнаха в смях — ясен знак, че беше крайно време Пайпър да поеме нещата в свои ръце.

— Луиз, двете с теб трябва да си поговорим.