Метаданни
Данни
- Серия
- Чикаго Старс (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Star I See Tonight, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Кутева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сюзън Елизабет Филипс
Заглавие: Сияйна звезда
Преводач: Диана Кутева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 22.11.2016
Редактор: Стамен Стойчев
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-177-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1726
История
- — Добавяне
4
Той нахлу във всекидневната й, внасяйки със себе си ураган от враждебна енергия.
— Кийт ме краде.
— Червенокосият ти барман? Да, знам.
Метър и деветдесет властна гневна мъжка самоувереност се бе стоварила в средата на килима й.
— Защо не ми каза?
Тя вирна брадичка.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Аз ти казах!
— Не и така, че да ти повярвам!
Тя се втренчи в него — два кръвнишки погледа се кръстосаха.
Той пръв отмести очи и прокара пръсти през косата си, която се разроши още повече.
— Значи, може би не съм бил в настроение да слушам.
Пайпър захлопна вратата, преди съседите да са дотърчали, за да разберат какво става.
— Съмнявам се, че изобщо някога си в настроение да слушаш.
— Какво искаш да кажеш?
Раздразнението й взе връх.
— Толкова си свикнал да се мислиш за всемогъщ, че навярно си забравил, че има хора, които могат да знаят нещо, което ти не знаеш.
Една от големите му умели ръце се подпря на бедрото.
— А теб какво те прихваща? Да не би да се смяташ за такава неудачница, че изпитваш нужда да нападаш всеки, който е успял?
— Не. Може би. Не знам. Майната ти.
Той се засмя. Искреният весел изблик, изглежда, потресъл го не по-малко от нея, бързо се изпари.
— Как разбра?
Никога не позволявай на никой мъж да се смята за повече от теб — обичаше да казва Дюк. — С изключение на твоя старец.
— Обикновено умение да наблюдаваш. — Тя нарочно се зае със сандвича, който вече изобщо не й се ядеше. — Нещо, в което аз съм добра.
Той наклони глава срещу нея.
— Научи ме.
— Плати ми — тросна се тя.
Купър поклати глава, но не в знак, че се отказва, а по-скоро сякаш се опитваше да проясни мислите си. Огледа апартамента, видя отворения куфар, затрупан с дрехи, кашона, който бе натъпкан с трайни хранителни продукти: овесени ядки, консерви със супа, кутии с макарони със сирене. Пайпър знаеше да готви, но все не можеше да се накани.
— Ти се изнасяш — отбеляза той. — Много лошо. Приятно място.
— Не е зле.
Беше повече от това. И щеше да успее да го задържи само ако се откажеше от мечтата си и се върнеше към старата си работа. Но тя не искаше да прави онлайн промоции за машинно масло или да замазва отрицателните отзиви на някой клиент, задето сменената запалителна бобина на колата му не работеше. Такава работа изсмукваше душата й.
Той взе Ойнки.
— Хубаво прасе.
Тя потисна желанието си да грабне играчката от ръцете му.
— Училищен талисман.
Греъм гушна Ойнки и седна непоканен на дивана с цвят на какао. В сравнение с мускулестото великолепие на полицай Суперсекси, достойно да краси календарите, Греъм притежаваше грубовата привлекателност — чертите му бяха по-изсечени, върху челото му се виждаше белег от сблъсък на игрището, още един се мъдреше върху челюстта му. А и тази трапчинка върху брадичката. Твърд като скала и суров, въпреки че ръката му обгръщаше плюшеното й прасе. По време на война Греъм би бил командирът, когото войниците следват в боя. В мирно време той беше водил отбора си към славата. С други думи, мъж, с когото шега не бива.
— С Кийт сме приятели от колежа — рече той. — Вярвах му, както не съм вярвал на никого.
— Грешката е твоя. — Ала нещо в тези леко приведени, широки, воински рамене и стаената сянка във вълчите му очи докосна душата й.
Не позволявай да те размекнат — я бе наставлявал Дюк. — Всеки чакал има затрогваща история.
Сандвичът се разтроши между пръстите й. Пайпър го хвърли недокоснат в кошчето.
— Ти не си първият работодател, измамен от доверен служител. Постоянно се случва.
Той обви с ръка глезена, кръстосан върху коляното му.
— Трябваше да се досетя какво става.
— Твоите така наречени охранители е трябвало да видят. Нали затова си ги наел. Но те навярно вземат своя дял.
Неканеният й посетител вдигна рязко глава.
— Моите охранители са най-добрите.
Тя го изгледа с леко съжаление.
— Толкова богат, а толкова глупав. — Изпитваше задоволство, задето бе видяла това, което му бе убягнало. — Истината е, че толкова си свикнал всички да ти се кланят и да ти угаждат, че не разбираш, че повечето хора ти показват само най-добрата си страна. Забравил си колко много измамници и подлеци има. Цялата ти слава те е превърнала в наивен и доверчив човек, лесна плячка за негодниците в реалния свят.
Пайпър очакваше той да се впусне в разгорещен спор. Вместо това Греъм остави прасето и впи пронизващо очи в нея.
— Кой те е наел да ме следиш?
Тя се стегна.
— Това е поверителна информация. Повече не ме питай.
Той се надигна от дивана.
— Хайде да се изясним. Въпреки че съм пуснал по петите ти най-добрите адвокати в града и незначителната ти детективска агенция едва се крепи — да, направих някои собствени проучвания — отказваш да ми съобщиш името на клиента си, така ли?
Щеше да отстоява принципите си, независимо колко й се искаше да отстъпи и да се предаде.
— Коя част от думата „неетично“ не разбираш?
— О, разбирам я отлично. Нека го кажем по друг начин. Дай ми името и аз самият ще те наема.
Тя го зяпна слисано.
— За какво?
— Заради подозрителния ти характер. Аз бързо се уча. Очевидно е, че се нуждая от още един чифт очи в клуба. Само за няколко седмици. Някой, който може да види това, което ми се е изплъзнало. Охрана, за да надзирава охраната ми, ако така повече ти харесва.
Това беше работата, за която мечтаеше. Точно от това имаше нужда в момента — клиент с дълбоки джобове й предлагаше работа, която можеше да бъде едновременно интересна и изпълнена с предизвикателство. Главата й се замая. Имаше само една пречка. При това огромна.
— И всичко, което трябва да направя, е да…
— Да ми съобщиш името на твоя клиент.
В този миг Пайпър ненавиждаше Диъдри Джос. Упоритото настояване на Диъдри за анонимност щеше да съсипе Пайпър. А трябваше просто да му каже истината.
Но не можеше. Прекоси стаята, борейки се с болката, стягаща гърдите й.
— Беше ми приятно да си поговорим, господин Греъм. Жалко, че трябва да си тръгвате.
— Няма да го направиш?
Желанието да му съобщи името беше толкова силно, че младата жена трябваше да стисне зъби.
— Аз нямам твоите пари, сила или слава, но притежавам морал.
Морал. Никога досега не бе мразила повече проклетата дума.
Щом веднъж прекрачиш границата, вече няма връщане назад. Запомни го.
Дюк беше говорил за секс, но ако сега се огънеше, щеше да потъпче самоуважението си, а тя не би го направила заради нищо и никого.
Греъм пристъпи по-близо, размахвайки пред носа й златния морков.
— Помисли за всички пари, които можеш да спечелиш от тази работа…
— Повярвай ми, мисля! — Пайпър отвори вратата с гневен замах. — Направих ти услуга. А сега ти ми направи и се разкарай от тук, за да довърша опаковането на багажа си, да се преместя в скапания сутерен на братовчедка ми и да измисля друг начин да остана в бизнеса, без да продам душата си.
Садистичното копеле се ухили. Широка усмивка, която зае цялото му грубо лице.
— Наета си.
— Глух ли си? Вече ти казах! Няма да продам клиента си.
— Точно затова си наета. Ще се срещнем утре в десет сутринта в апартамента ми. Сигурен съм, че знаеш къде се намира.
И това бе всичко.
На следващата сутрин Пайпър се събуди на зазоряване, главата й все още бе замаяна от случилото се. След като изгълта две чаши черно кафе, тя се спря на пола в цвят каки, масленозелена блуза с къс ръкав и с червен скорпион, щампован отпред, и любимите си потрити кафяви боти до глезените. Почти професионално облекло, без да изглежда, сякаш се опитва да го впечатли.
Беше готова толкова рано, че за да убие няколко часа, обиколи Линкълн Скуеър и се спря пред няколко магазина, които вече бяха отворени. Нищо чудно, че никой не позна Хауард по снимката, която Бърни й бе дала. Защото той беше мъртъв.
Както Джен бе съобщила в прогнозата, беше необичайно топло за септември, и Пайпър пътува със свалени прозорци до Лейквю. Точно две минути преди десет паркира на едно от трите места, разрешени за посетители на алеята зад жилището му.
Някога част от католическа семинария, тухлената сграда бе останала празна с години, преди да бъде превърната в три луксозни жилища. Греъм притежаваше луксозен пентхаус на два етажа, а местен магнат на недвижими имоти и холивудски актьор с чикагски корени обитаваха останалите два апартамента.
Тя закрачи по пътеката, застлана с тухли и обрасла от двете страни до входа с папрат, и се озова в малко фоайе, оборудвано със супермодерна видеоохранителна система, за която й се искаше да знае повече. Компютърен глас я насочи към частен асансьор, който я отведе директно в пентхауса. Вратата се отвори и Пайпър пристъпи в просторно помещение с тухлени стени и големи прозорци. Под високия два етажа таван се виждаха откритите въздуховоди на вентилационната и климатичната инсталация, боядисани в тъмносиво. Подът беше покрит с бамбуков паркет, придавайки на мястото елегантен вид, а дългите лавици покрай стените бяха пълни с книги, за които тя можеше да се обзаложи, че той никога не е отгръщал.
Двама мъже седяха с гръб към нея върху светлосив диван с големината на три нормални дивана. Единият от тях — този, с когото бе дошла да се срещне — носеше бял пухкав халат за баня, а другият бе облечен със синя риза и тъмен панталон. Вторият се изправи, заобиколи дивана и се приближи към нея с протегната ръка.
— Хийт Чемпиън — представи се той.
Хийт Чемпиън, известен като Питона, беше чикагска легенда и един от най-влиятелните спортни агенти в страната. Той представляваше двама от бившите велики куотърбекове на „Старс“ — Кевин Тъкър и Дийн Робилард, както и нейния най-нов клиент. Въпреки типично американската му хубава външност и любезни маниери, тя разпознаваше змията, когато я видеше, и нямаше намерение нито за секунда да отслаби бдителността си.
— Вие сигурно сте неподкупната госпожица Дъв — рече Чемпиън.
— Пайпър.
Без да си дава труд да стане, Греъм само кимна с глава.
— Кафето е в кухнята.
— Не, благодаря, и така съм добре — отвърна тя.
— И по-добре да си — сопна се той.
Чемпиън посочи към дивана.
— Настанявай се.
Тя се съсредоточи върху гледката през прозорците, за да не се налага веднага да поглежда работодателя си. В закътания двор, три етажа по-надолу, сгушен между покритите с бръшлян тухлени стени, се открояваха едри жълти хризантеми като ярки петна в сенките. Краищата на папратите бяха започнали да покафеняват, а листата, плуващи в каменното корито на фонтана, подсказваха, че есента наближава.
Младата жена се застави да се извърне към дивана. Греъм се бе разположил в средата, кръстосаните му глезени бяха вдигнати върху малката масичка от дърво и стъкло във формата на летяща чиния. Белият халат беше достатъчно разтворен, за да се видят голите му прасци и дълбоката рана върху дясното коляно. Друг по-малък белег грозеше глезена му. Още колко ли други имаше? И с какво беше облечен под този халат?
Пробуждането на женските й възприятия я разяри. Твърде много кофеин.
Остави на пода голямата си сива куриерска чанта. Диванът беше дълбок, проектиран за едър мъж, а не за жена със среден ръст. Ако се отпуснеше върху него, краката й щяха да стърчат като на момиче от детската градина, затова тя приседна на ръба.
Той погледна скорпиона върху тениската й.
— Фирмено лого?
— Все още се колебая какво да избера. Или това, или усмихнато лице.
Лицето на Греъм бе загоряло и се открояваше на фона на снежнобелия халат, а по разкритите му гърди се виждаха малки косъмчета. Тя неохотно му даде няколко точки, задето не се епилираше, но после реши, че е била твърде великодушна, и му ги отне.
Той се усмихна, сякаш прочел мислите й.
— Какъв е планът ти за подобряване на бизнеса ми? Знам, че вече имаш такъв.
Пайпър нямаше да позволи на полуоблечения си клиент да я смути.
— Преди да отворя отново детективската агенция, съм работила като мениджър по репутацията и дигитален стратег за верига автомагазини в Чикаго.
— Какво, по дяволите, означава мениджър по репутацията?
— Онлайн наблюдател. Следене на бизнес сайтовете и социалните мрежи за зловредни публикации и оценки. Предотвратяване на отрицателни резултати при търсенето за конкретната марка. Премахване на негативните мнения от интернет и публикуване на позитивни отзиви.
Греъм бързо схващаше.
— И това ще е прикритието ти?
— Така е най-лесно. Макар че онзи вампир, когото наричаш охранител, може да ме познае.
— Съмнявам се.
— Трябва да вървя — обади се Чемпиън.
Пайпър зърна брачната халка, която проблесна върху лявата му ръка, и си представи съпругата му — известна моделка с невъобразимо пищен бюст, красяща лъскавите корици на модните списания, с шейсетсантиметрови екстеншъни и надути като рибешки устни.
— Двамата с Анабел напускате града, за да се уедините в някое любовно гнезденце? — попита Греъм.
Пайпър се надяваше Анабел да е супермоделката с невъобразимо пищен бюст, а не някоя извънбрачна секс партньорка.
— Нямам представа за какво говориш — отвърна Чемпиън.
— Вземи си малко домати. — Греъм наклони глава към отворената кухня, удобно допълнение от алуминий и стомана. — Както и каквото друго ти хареса.
— Няма да ти откажа. — Чемпиън прекоси кухнята през двойните стъклени врати и излезе в градината на покрива — поредната прищявка и глезотия на супербогатите.
Тя се запита колко ли му струваше на Греъм да я поддържа.
Сега, когато остана насаме с него, пентхаусът вече не й изглеждаше толкова просторен. Трябваше да се върне към разговора за бизнес.
— Как разбра, че бившият ти приятел Кийт бърка тайно в кацата с мед?
— Последвах съвета ти и направих ревизия на склада с напитките.
— И откри липси.
— Като за начало. — Той стана от дивана и се отправи към кухнята. — Кучият син много често не е издавал касови бележки. Освен това всяка вечер е сервирал питиета за сметка на заведението на подбрани клиенти, а в замяна е вземал големи бакшиши.
— Грешка на новобранеца в мениджмънта — заключи тя. — Да се остави на служител да решава на кого да дава гратис питиета. А да се държи кутията с бакшишите до касата, прави всичко много по-лесно.
Той остави чашата си в мивката и погледна през стъклените врати към градината. На Пайпър не й се нравеше да седи, докато той бе на крака, затова се изправи и видя това, което досега не бе забелязала. Открита метална стълба в другия край на пентхауса, водеща към тавански етаж с голяма спалня. Запита се колко ли много от мацките му са тракали с токчетата си по тези метални стъпала.
Кухнята нямаше вид да се използва за нещо повече от варене на кафе, което правеше градината на покрива още по-голяма глезотия.
— От това, което наблюдавах — подхвана тя, — и не забравяй, че бях в „Спирала“, за да следя теб, а не персонала ти… Приятелчето ти Кийт може да има странична договорка с някои от сервитьорите. Обявява, че напитката е била върната, а в действителност не е, после анулира продажбата и прибира парите. Всякакви подобни номера.
— Кои сервитьори?
Пайпър нямаше да набеди когото и да било без доказателства.
— Точно това ме наемаш да открия.
Хийг Чемпиън се върна от градината, понесъл пазарска торба, от която стърчаха зелените листа на моркови.
— Ти си единственият ми познат, който отглежда брюкселско зеле. Домати, разбирам. Jalapeños[1] със сигурност. Но брюкселско зеле?
— Това е положението.
Пайпър бе забравила да изключи телефона си и сега от него загърмя мелодията от „Бъфи, убийцата на вампири“.
Греъм изви вежди към нея.
— Много професионално.
Тя грабна мобилния от чантата си. Обаждаше се полицай Ерик. Пайпър не вдигна, а вместо това затършува из чантата.
— Имам подготвен договор…
Греъм наклони глава към агента си.
— Покажи му го, докато аз се облека. — Насочи се към стълбите и за един миг тя си представи как стои в подножието им и гледа нагоре.
Подаде папката на Чемпиън, който остави торбата с градинската реколта и го пое. Тя наблюдаваше нервно, докато той преглеждаше договора. Макар че бе устояла на изкушението да раздуе таксата си, агентът все още можеше да реши, че е прекалено висока.
Чемпиън извади химикалка от джоба на ризата си и я щракна.
— Той може да си позволи малко повече от това, което искаш.
Пайпър се опита да осмисли казаното.
— Не се ли предполага, че трябва да защитаваш неговите интереси?
Чемпиън се усмихна, но не отговори.
Греъм се появи след няколко минути, облечен в дънки и плътно прилепнала тениска с емблемата на „Старс“, подчертаваща забележителните му рамене. Неговият агент му подаде договора. Греъм го прочете, повдигна вежда към Чемпиън, после я погледна.
— Свали пет стотачки — рече той — и можеш да се настаниш в апартамента над клуба, вместо да се местиш в скапания сутеренен апартамент, който спомена.
— Скръндзаво копеле — обяви агентът му жизнерадостно.
— Има апартамент над клуба? — попита Пайпър.
— Два — уточни Греъм. — Единият е зает, но другият е свободен. Шумно е, когато клубът работи, но винаги можеш да си купиш тапи за уши.
— Тя ще смъкне три стотачки — намеси се Чемпиън. — По-надолу няма да слезе.
Което я връщаше там, откъдето бе тръгнала, само дето имаше място за живеене.
Греъм изгледа агента си с присвити очи.
— Ще ми напомниш ли защо все още работиш за мен?
— Защото се нуждаеш от съвест.
Греъм, изглежда, не се обиди. Вместо това отново насочи вниманието си към Пайпър.
— Можеш да се преместиш когато ти е удобно, но тази вечер те искам на линия в клуба. — Извади връзка ключове от кухненското чекмедже и й я подхвърли. — Ще те представя на сбирката на персонала. Точно в осем.
Тя имаше работа и жилище, което не се намираше в сутерена на братовчедката й. Докато прибираше договора, едва се сдържа да не разцелува Хийт Чемпиън. Но оставаше още нещо.
Прикова поглед право между тъмните вежди на Греъм.
— Това означава, че няма да ме съдиш, нали?
Никак не й хареса краткото проблясване на зъбите му, напомнящо на крокодилско озъбване.
— По-късно ще ти съобщя решението си по въпроса.
— Тук има нещо, което не схващам — заяви Хийт, след като вратите на асансьора се затвориха зад Пайпър Дъв.
Куп изглеждаше прекалено заинтересуван от съдържанието на торбата на Хийт.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо й предложи апартамента?
— Колкото по-близо я държа до клуба, толкова по-голяма полза ще имам от похарчените пари.
Хийт измъкна торбата си от ръцете му.
— Надявам се, че се интересуваш единствено от похарчените пари, а не и от допълнителни ползи. Тази жена не е една от твоите актриси.
— Забелязах. Освен това, както може би си установил, не съм особено очарован от нея.
— Схванах го.
— А и тя очевидно ме презира.
— Определено не е една от почитателките ти.
— Но работата е там, че жената е смела и целеустремена.
— Тя е много повече от това. Страхотни очи, интересно лице и много приятни крака.
— Не проявявам интерес.
— Не искаш да я включиш в свитата си?
Проклет да е, ако позволи на Хийт да рови около бившите му гаджета или Пайпър Дъв, реши Куп.
— Разкарай се от тук и върви при жена си.
— Потеглям.
След като Хийт си тръгна, Куп прекоси кухнята и излезе в градината, най-любимото му място на земята. Винаги беше обичал да сади и отглежда разни неща и не виждаше защо това трябваше да се промени, след като живееше в града. Голямата му тераса на няколко нива, опасваща сградата, имаше тухлени стени, достатъчно високи, за да я предпазят от вятъра, което я превръщаше в идеално място за градинарство. Със собствените си ръце бе сковал дървените сандъчета — лично бе донесъл всяка торба пръст, всяко растение, всяка делва.
През футболния сезон уханието на зеленина и земя разсейваше ума му, за да не мисли за болката от травмите. Независимо дали тореше почвата, разсаждаше цветя или береше зеленчуците, които прибираше в килера, винаги когато беше тук, не чуваше сблъсъка на каските, ръмженето при схватките, рева на тълпата, надигащ се над игрището като приливна вълна. Тук той можеше да забрави притока на адреналин, бушуващ във вените му, докато контролираше целия този свиреп балет, какъвто представляваше футболната игра в НФЛ.
Сега, когато вече не играеше, Куп идваше тук, за да избяга от себе си — да се отдалечи от постоянното клокочене в главата му, когато се замисляше за бъдещето. Но днес градинският покой не го успокояваше. Беше изминала една седмица от последната му среща с Диъдри Джос, а тя все още не се бе обадила. Беше му казала, че се нуждае от време, за да вземе решение, ала той не умееше да чака. След още няколко месеца „Спирала“ щеше да излезе на нула и той беше готов да премине към следващия етап от новата си кариера — изграждането на франчайз верига от нощни клубове заедно с други прочути спортисти, които бяха прекалено заети или недостатъчно умни, за да развиват самостоятелно бизнеса.
Появата на Пайпър Дъв беше добре дошло разсейване, макар че тя го дразнеше по десетки различни начини. Но в същото време го интригуваше. Въпреки представлението с Есмералда, тя излъчваше неподправена почтеност, която щеше да му бъде много полезна, и той нямаше търпение да види как щеше да съчетае очевидната си неприязън към него с факта, че се нуждаеше от работата.
За нейно нещастие, присъщата му любезност към жените, изглежда, изчезваше, когато тя беше наоколо. За не по-малко нейно нещастие, ежедневните дейности, свързани с нощния клуб, бяха започнали да го отегчават. Нуждаеше се от разнообразие и Пайпър Дъв може би беше точно това.
По-късно същия следобед Пайпър пъхна ключа, който Греъм й бе дал, в ключалката на металната врата на малката уличка зад „Спирала“. Стените на малкия коридор бяха боядисани в сиво, като боен кораб, и вътре миришеше на пържени картофи, но подът беше съвсем чист. Вратата в дъното, изглежда, водеше към служебните помещения на клуба, а стълбата отдясно отвеждаше на горните етажи.
Когато пое по стъпалата към третия етаж, Пайпър изпита облекчение, че няма много багаж. Стигна до най-горното стъпало и пристъпи на площадката.
Всичко се случи много бързо.
Една фигура изскочи от нищото… Право към главата й бе насочен пистолет… Ужилване по слепоочието…
— Мъртва си!