Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (2)

2

Купър бе срещал много откачалки по време на кариерата си, но на тази дама яко й хлопаше дъската. Обаче поне едно нещо можеше да й се признае… беше пряма. Тя бе развяла лудостта си като знаме, за да я види целият свят.

Трябваше да слезе долу в клуба, но остана зад бюрото. След два месеца в този бизнес кабинетът все още му миришеше непривично — не на гума и пот, не на специално създадени обезболяващи вещества и басейни с хлорирана вода. Вместо това се усещаше мирисът на хартия и боя, на нови тапети и на тонер от касетите за принтера. Но колкото и да му липсваха онези познати миризми, нямаше да си позволи да се вкопчи в миналото. Откриването на „Спирала“ беше заявлението му към света, че той никога няма да се превърне в поредното бивше величие, което няма друго по-добро занимание, освен да се завре в коментаторската кабина и да дрънка глупости за мачове, в които самият той никога повече нямаше да участва. Бизнесът с нощния клуб беше ново поприще за него и „Спирала“ бе едва началото. Греъм възнамеряваше да изгради империя и също като във футбола провалът беше немислим.

Извърна се към компютъра и въведе в Гугъл „Есмералда Крокър“. Според личната й карта тя беше на трийсет и три, но изглеждаше доста по-млада. Накрая откри името й в годишника на лондонския университет „Мидълсекс“. Никаква друга информация. И нито една снимка, която да показва онази безумно широка уста, волевата брадичка или онези лукави тъмносини очи, сякаш подканващи го да скочи направо в смахнатия й свят.

Ако не беше толкова ядосан, щеше да се изсмее на предложението й да го „задоволи сексуално“. Куп нямаше нужда от повече лудост в живота си. Освен това, след като осем години бе виждал името си по всички таблоиди, временно си бе дал почивка от жените.

Той не бе възнамерявал да превръща живота си в клише — поредният куотърбек от НФЛ с красива холивудска актриса в леглото си. Нямаше да се случи, ако се беше ограничил само с една. Но след онази първа връзка, провалила се заради несъвместими професионални графици, прекалено много публичност и изневяра — нейна, а не негова — той бе срещнал друга красива кинозвезда. После още една. И още една.

В негова защита трябваше да се признае, че и четирите му връзки бяха с актриси, които бяха не само красиви, но и умни. Харесваше преуспелите жени с остър ум, чиято красота спираше дъха. Кой мъж не ги харесваше? А като куотърбек от НФЛ, Куп имаше достъп до каймака на кинозвездите. Сега обаче цялото му изострено като лазерен лъч внимание беше съсредоточено върху изграждането на империя от нощни клубове. Жените внасяха в живота му прекалено много драма, твърде много напрежение и дяволски много парфюми. Ако беше властелин на света, щеше да забрани последните. Жените трябваше да ухаят на жени.

Есмералда не използваше одеколон, а при цялата й дегизировка кой можеше да знае как изглежда истинската й коса? Но имаше интересно лице и дълги стройни крака. Все пак цялата случка караше косъмчетата на врата му да настръхват като при атака по крилото.

 

 

Пайпър смъкна перуката и потегли от „Спирала“ към дома си, докато в главата й се въртяха различни сценарии, един от друг по-отчаяни. Друг подход. По-добра дегизировка. Ала едва ли щеше да му е нужно много време, за да прозре тактиката й. Ако много бързо не измислеше нещо, щеше да бъде на една крачка от седенето пред компютър в кабинка — мисъл, която не можеше да понесе. Последната й работа като дигитален стратег за местна верига магазини за авточасти в началото беше интересна, но след втората година скуката започна да я наляга, а през петата установи, че мечтае за зомби апокалипсис.

Баща й не й бе позволил да се посвети на кариерата, за която беше родена — да работи заедно с него в „Частни разследвания Дъв“, нито пък с някой от конкурентите му, нещо, което се беше погрижил никога да не стане. Всички в страната го познаваха и Дюк Дъв бе постановил: Всеки, който наеме малкото ми момиче на работа, която не включва седене пред компютър, ще си има работа с мен.

Но Дюк беше мъртъв и тя притежаваше бизнеса, който той не желаеше да й даде — бизнес, за който бе платила твърде много, като го изкупи от мащехата си, само за да открие прекалено късно, че списъкът с клиенти е безнадеждно остарял, а счетоводството на мащехата й беше на крачка от пълна фалшификация. Пайпър бе купила едва ли не само името, но това име за нея беше безценно и тя нямаше да се откаже без битка на живот и смърт.

Преди да заспи, вече бе взела решение. Щеше да се придържа към образа на смахнатата Есмералда Крокър и да се надява на най-доброто.

На следващата сутрин си взе душ, нахлузи дънки и тениска и прокара пръсти през мократа си коса — нямаше нужда от перука. Грабна чаша кафе и парче тридневна пица и изхвръкна през вратата.

Мезонетът, който нямаше да може да си позволи да задържи още дълго, беше част от пететажна сграда в предградието Андърсънвил и можеше да се похвали с частен паркинг. Тя метна чантата си в колата, остави до себе си чашата и студеното парче пица, чудейки се дали до края на деня няма да се озове в затвора. Това бе риск, който се налагаше да поеме.

Греъм обитаваше горните два етажа на преустроена четириетажна бивша семинария, намираща се в Лейквю на улица с дървета от двете страни. Лейквю не беше най-скъпото предградие на Чикаго, но бе едно от най-предпочитаните, със страхотни магазини, модни ресторанти, дълга крайбрежна ивица, а и тук се намираше бейзболният стадион „Риглифийлд“. Тя промуши сонатата си до подобието на паркинг с големината на пощенска марка срещу парка, отхапа няколко хапки от пицата и отпи от кафето. Дните, в които сутрин се глезеше с кафе от „Старбъкс“, бяха отминали.

Пайпър подръпна един остър кичур от истинската си коса — късо подстригана на етажи, със същия кестеняв цвят, каквато е била косата на майка й, както й бе казал Дюк, преди да бъде убита при уличен грабеж. По това време Пайпър бе на четири и почти не си я спомняше, но жестоката смърт на майка й бе предопределила по-нататъшното й отглеждане.

Дюк бе възпитал Пайпър да бъде корава. Постоянно я записваше на курсове по самозащита, като междувременно я обучаваше на всяка хватка, която бе усвоил през годините. Той я бе научил да бъде силна и дори докато беше още много малка, се държеше студено или не й обръщаше внимание, ако се разплачеше. Възнаграждаваше твърдостта й, като я тренираше в стрелба и я водеше на футболни мачове, вземаше я със себе си при кратките му забежки до бара на ъгъла и се смееше, когато тя ругаеше. Но никакви сълзи. Никакво хленчене. И никакви посещения в дома на приятелка, преди основно да проучи семейството й.

Това беше объркващата и противоречива част от възпитанието й. Баща й изискваше тя да бъде силна и в същото време се държеше вбесяващо закрилнически, което беше постоянен източник на конфликт помежду им, а когато тя порасна, той застана твърдо между нея и амбициите й. Баща й я бе възпитал да бъде корава като него, а след това се бе опитал да я обвие в пашкул.

Пайпър зави остатъка от пицата и я хвърли в торбата за боклук, висяща от арматурното табло. Беше умолявала Дюк да й позволи да работи с него, но той бе отказал.

Този бизнес е прекалено мръсен за жена. Не съм похарчил цяло състояние за образованието ти, за да те гледам завряна в кола да снимаш как някой задник изневерява на жена си.

Гърлото й се сви. Той толкова й липсваше. През годините смущаващата комбинация от грубостта му и прекалената му загриженост бяха причината за много остри спорове помежду им и я бяха оставили с чувството, че не му е била достатъчна и никога не е успяла да задоволи изискванията му. При все това Пайпър никога не се бе съмнявала в обичта му и още очакваше да чуе гласа му по телефона да я предупреждава да не скитосва из проклетия град през нощта или да не влиза в някое шибано такси, без да е сигурна, че шофьорът притежава законно разрешително.

Ти ме подлудяваше, татко. Но аз те обичах.

Насили се да прокара глътка кафе през свитото си гърло и се опита да се съсредоточи върху въвеждането на последните записки от вчера в лаптопа, вместо да се отдава на мисли за алчната си мащеха, която в момента се наслаждаваше на къщата в Бонита Спрингс, купена с парите на Пайпър. Измина един час. Пиеше й се още кафе, но това щеше да означава да ползва Тинкълбел.

Тъкмо когато започваше да се чуди дали Греъм ще се появи, автомобилът му „Тесла“, син металик, струващ поне сто хиляди долара, се показа от дъното на алеята, излизаща от гаражите. Но вместо да продължи по улицата, той спря. Слънчевите лъчи, отразени от предното стъкло, й пречеха да го разгледа по-добре, но тя бе паркирала на видно място и нямаше начин той да не я бе забелязал.

Решителният момент.

Щеше ли да се обади в полицията, или не?

Пайпър се застави да свали прозореца на колата си и да му махне закачливо, при това вдигна палец, с което се надяваше да представи Есмералда като смахната, но не опасно луда, и че той ще я подмине и ще се заеме с делата си.

Но Греъм не потегляше и тя не можеше да види дали не говори по мобилния си телефон. Ако тя се махнеше сега, той нямаше да има основание да поиска да я арестуват, но щеше да означава да се признае за победена и да се откаже, а това не беше в характера й.

Колата му започна да се движи. Пайпър завъртя стартера на сонатата си и го последва към нетърговската част на града, наострила уши в очакване да чуе полицейска сирена. Караше на три коли зад него, без да се опитва да се скрие, но и без да го притеснява с присъствието си. Теслата рязко сви в дясното платно и направи остър завой към тясна улица с жилищни сгради. Пайпър ловко се престрои в дясното платно и направи същия завой.

От двете страни на улицата бяха паркирани коли. Един мъж в оранжева тениска косеше с ръчна косачка тревата на моравата пред къщата си. Тя подмина няколко пресечки и зърна теслата на страничната улица вдясно. Още един бърз завой и автомобилът изчезна. Греъм искаше да й покаже, че може да се отърве от нея по всяко време, когато реши. Добре че не знаеше, че Пайпър бе посещавала отлични курсове със строги и взискателни инструктори по нападателно, защитно и високоскоростно шофиране — още едно изпитание за бюджета й, но това бяха умения, за които се надяваше, че си струват разходите. Но прекалена агресия от страна на Есмералда щеше да изпрати погрешно послание и тя предпочете да не го преследва. Освен това беше почти сигурна накъде се е запътил.

И действително, не след дълго обектът пристигна пред спортната зала. Тя му махна от другата страна на улицата. Той й метна кръвнишки поглед, а тя му отвърна със знака на мира.

Смахната, но не опасна.

Греъм влезе в сградата.

 

 

През останалата част от следобеда Пайпър неотлъчно го следваше. Продължаваше да се държи на разстояние, за да не го изнервя. Той избягваше по-опасните квартали на града, където на два пъти го бе виждала да си бъбри дружески с улични наркодилъри. Трудно беше да повярва, че си купува наркотици от улицата, но тя надлежно бе записала всяка среща, за да предостави сведенията на клиента си.

В късния следобед обектът й изчезна в ниска стъклена сграда на Норт Уокър Драйв, където се помещаваше голяма инвеститорска корпорация. Тя знаеше, че Греъм търси инвестиции, за да започне изграждането на национална франчайз верига за елитни нощни клубове с участието на други прочути спортисти.

След като Греъм имаше повече пари, отколкото в хазната на щата Илинойс, навярно можеше сам да финансира голяма част от начинанието, но явно искаше да привлече акционери от бизнес кръговете. Щеше й се да знае повече за плановете му. Защо не си бе купил остров някъде, за да прекара остатъка от живота си, пушейки дрога на плажа?

Най-после той се появи. Докато вървеше към паркинга, слънчевите лъчи танцуваха в косата му, а стъклените стени на сградата отразяваха дългата му сигурна крачка. Не й се нравеше да забелязва всички тези неща у един мъж с толкова противоречиви качества: самодоволна увереност, излъчване на превъзходство… вбесяващо богатство.

Настъпи следобедният пик на трафика. Той познаваше преките маршрути в Чикаго почти толкова добре, колкото и тя, и избираше страничните улички по обратния път към Лейквю. Без никаква видима причина теслата му забави ход и запълзя по еднопосочна улица, на няколко преки от „Ашланд“. Ръката му се подаде от шофьорския прозорец и метна през покрива на колата нещо, което приличаше на малка граната. Предметът тупна върху тясната алея между салон за маникюр и бюро за внасяне на гаранции. Последваха още три гранати и теслата отпраши.

Всичко се случи толкова бързо, че тя можеше да реши, че й се е сторило, ако вече не бе виждала подобно представление. Беше го видяла да прави същото преди два дни в Роскоу Вилидж. Беше отбелязала инцидента в дневника си, но не проумяваше какво означава това. Онези псевдогранати можеха да минат незабелязани, освен ако някой специално не ги следеше. Какво правеше той?

Младата жена тъкмо реши да обърне колата и да проучи, когато чу зад гърба си полицейска сирена. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя да приближава полицейска патрулка. Отби встрани, за да й даде възможност да я отмине. Вместо това патрулката се залепи зад нея с мигащи светлини. Ченгето преследваше нея.

Пайпър изруга под нос и зави към близкия мол. Онова копеле! Играл си е на котка и мишка с нея. От самото начало е смятал да се обади в полицията.

Патрулката я последва в паркинга, бляскащите й червени светлини шареха по предните стъкла на входа към метростанцията и съседния зъболекарски кабинет. Реалността на ситуацията я зашемети. Това беше краят. Греъм щеше да подаде оплакване срещу нея. Всеки цент от спестяванията й беше похарчен и тя нямаше никакви резерви, нито пък друг богат клиент чакаше на опашката, за да заеме мястото на настоящия, когото бе на път да изгуби.

Докато бълваше всички ругатни, научени върху бащиното коляно, младата жена извади от портфейла шофьорската си книжка — истинската. Фалшивите й лични документи бяха надлежно скътани на дъното на чекмеджето с бельото й. Но не и нейният глок. Скритото носене на оръжие беше позволено в щата Илинойс, но при все това тя го бе натикала колкото се може по-навътре под шофьорската седалка, молейки се за чудо.

Докато ченгето оглеждаше номерата на колата й, тя измъкна от жабката талоните за регистрация и застраховка. Когато пазителят на реда най-после я приближи, Пайпър видя, че беше приблизително на нейната възраст, около трийсетинагодишен, един от онези готини яки мъжаги, които би трябвало да красят листа за месец януари на чикагския календар с голи ченгета. Тя свали стъклото на прозореца и си лепна най-дружелюбната и невинна усмивка.

— Проблем ли има, полицай?

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и талоните за регистрация и застраховка, госпожо?

Тя му подаде документите. Докато оглеждаше шофьорската й книжка, уханието на одеколона му нахлу през отворения прозорец на колата. Пайпър определено изпита смут, защото мелодията на хита „Дъжд от мъже“ на „Уедър Гърлс“ от 80-те бумтеше в главата й. Запита се дали униформата му се крепи с котешки езичета.

— Наясно ли сте, че е незаконно да се лепи с тиксо счупен заден стоп фар?

Всичко това беше заради счупения й заден стоп? Греъм не я бе натопил? Направо й прималя от облекчение.

— Виждам, че през август сте били глобена за неизправност по колата — продължи той, — но не сте отстранили надлежно повредата.

Рошавите блондинки от „Спирала“ навярно щяха да се измъкнат със сладки приказки от ситуацията, но Пайпър беше толкова благодарна за смъмрянето, че дори не се опита да го умилостиви.

— Не можех да си позволя ремонта, но знам, че това не е извинение. Нямам навика да пренебрегвам безопасността на пътя. — Освен ако не се отнасяше до ограниченията на скоростта, но тъй като той беше проверил номера на колата, вече бе открил старите й прегрешения заедно с факта, че имаше разрешение да носи скрито оръжие.

— Шофирането с неизправно превозно средство е опасно — подхвана полицаят — не само за вас, но и за…

Тя не чу останалата част от лекцията му, защото една тесла син металик на стойност сто хилядарки зави към мола. Докато колата паркираше пред зъболекарския кабинет, я завладя нова вълна на ужас. Полицаят знаеше истинското й име и онова, което се оказа обикновено пътно нарушение, заплашваше да се превърне в огромна катастрофа.

Пайпър не беше единствената, забелязала бившия куотърбек да се измъква грациозно от шофьорската седалка като някоя градска пантера. Полицаят млъкна. Гръдният му кош се изду и полицейското му хладнокръвие се изпари, когато Купър се приближи, протегна ръка и се представи, сякаш беше необходимо.

— Купър Греъм.

— Ама разбира се! Аз съм един от най-големите ви фенове. — Готиният полицай разтърси енергично ръката на Греъм, все едно беше сондата за пробиване на нефтен кладенец в задния му двор. — Не мога да повярвам, че тази година няма да играете за „Старс“.

— Всички хубави неща имат своя край. — Провлаченият изговор на Греъм беше като току-що пръкнал се от оклахомската прерия. Тя почти очакваше да го види как затъква стръкче трева в ъгълчето на устата си, за да създаде илюзията, че е безобиден.

— Миналата година показахте страхотна игра на мача с „Пейтриътс“.

— Благодаря. Просто имах късметлийски ден.

Двамата се впуснаха в оживена дискусия за атаки и пасове, като че ли тя не съществуваше. Като за горещ привърженик на правилата по пътищата, полицай Суперсекси явно далеч не беше толкова стриктен в следването на правилата на пътната полицейска проверка.

Греъм явно имаше собствена представа за това, как да протече проверката. Огледа късата й коса, която миналата вечер бе скрита под перуката.

— Какво е направила?

— Не е сменила счупения заден стоп на колата си. Познавате ли дамата?

Бившият футболист кимна.

— Разбира се. Тя е моята преследвачка.

Това привлече вниманието на ченгето.

— Вашата преследвачка?

Греъм я прониза с поглед.

— Дразнеща, но безобидна.

Внезапно полицай Суперсекси се превърна в самата деловитост.

— Излезте от колата, госпожо.

Цяла върволица от сквернословия напираше през зъбите й. Полицай Суперсекси я беше чул да говори. Знаеше, че няма британски акцент, но ако Греъм чуеше ясната й реч на кореняк от Средния запад, какъвто и нищожен шанс да имаше да се измъкне от тази каша, щеше да бъде съсипан.

— Вдигнете ръце, ако обичате.

Пайпър стисна челюсти, за да възпре напиращия поток от думи, който не биваше да се излее. Полицай Суперсекси не беше заповядал на Греъм да се отдръпне, както бе редно. Прочутите футболисти можеха да правят каквото си щат.

За щастие, ченгето направи само визуален оглед на тялото. Докато не забеляза подозрителната подутина в джоба на дънките й.

— Госпожо, трябва да ви претърся.

Тя не можеше да изрече нито дума в своя защита, не и докато Греъм стоеше там и със садистично удоволствие наблюдаваше разиграващата се сцена. Пайпър стисна зъби, докато Суперсекси я потупваше от горе до долу.

Той беше професионалист. Използваше само опакото на ръцете. Но въпреки това беше унизително. Ето я изтъпанчена тук, оставена на милостта на двама зрели мъже — единият от тях я докосваше, докато другият стоеше толкова близо, че все едно също я опипваше.

Ченгето извади пликчето с фъстъци от джоба й, огледа го и й го върна.

— Ние със сигурност оценяваме страхотната работа, която вършите вие, полицаите, за да ни защитавате — изрече Греъм с искреността на селяк от Юга, от което направо й се доповръща.

— Тя от колко време ви преследва? — поинтересува се Суперсекси.

— Трудно е да се каже. Усетих я едва преди два дни. Онзи заден стоп я издаде. — Докато тя проклинаше собствената си глупост, Греъм затягаше въжето около шията й. — Беше доста разговорлива, когато снощи се срещнах лице в лице с нея, но изглежда, сега няма много какво да каже.

Полицай Суперсекси отново насочи вниманието си към нея.

— Ще възразите ли, ако огледам отвътре колата ви?

Пайпър познаваше закона. Той не можеше да претърси колата й без обоснована причина, но обвинението на Греъм му я беше осигурило. И дали Купър щеше да продължи да вярва, че тя е безобидна, ако разбереше за глока й? Трябваше да покаже къде се намира оръжието, преди полицаят да започне претърсването.

Тя се закашля, удряйки с юмрук гърдите си, правейки всичко възможно да заглуши думите си, за да не се забележи отсъствието на британски акцент.

— Накарайте го… първо… да се махне. — Още една порция кашляне. — Тогава можете… да погледнете.

Престорената кашлица я накара наистина да се задави и полицаят прие думите й като разрешение за обиск, но очевидно се наслаждаваше прекалено много на общуването с един от най-известните спортисти на града, за да каже на Греъм да се отдръпне. Вместо това Суперсекси й нареди да седне на задната седалка на патрулката.

С нарастващ ужас Пайпър наблюдаваше през мръсните прозорци на патрулката как Суперсекси отваря пасажерската врата под зоркия поглед на Греъм. По-малко от десет секунди бяха нужни на ченгето, за да открие глока. Греъм се извърна към полицейската кола и дори през прозореца тя можеше да види гнева му.

Суперсекси отвори багажника й, разкривайки голямата й торба, издута от дегизировките. С озадачена физиономия извади Тинкълбел. Последва продължителен разговор между двамата мъже. Накрая Греъм се ръкува с полицая и се отправи към своята тесла, без да погледне към нея.

 

 

Суперсекси, чието име се оказа полицай Ерик Варгас, най-накрая се увери в законността на разрешителното й и след три часа в полицейския участък и втора глоба за неизправния заден стоп я освободи. При нормални обстоятелства щеше да се зарадва на уюта на малкия си апартамент, с високи тавани, сводести прозорци и дървени подове, но днес нищо не й носеше утеха. Докато вадеше от хладилника бутилка студена бира „Гус Айланд“, на входната врата се почука.

— Пайпър! Пайпър, там ли си, скъпа?

Пайпър обожаваше съседката си от долния етаж, осемдесетгодишната Бърни Берковиц, но през последните няколко седмици Бърни бе започнала да показва признаци на деменция, а в момента Пайпър се чувстваше прекалено разстроена и потисната, за да й обърне нужното внимание. Не че имаше избор. Бърни беше самотна, все още имаше остър поглед и знаеше, че Пайпър е вътре.

Пайпър отиде, влачейки крака, да отвори вратата.

— Здравей, Бърни.

Бърни не изчака покана, а направо нахлу вътре. Необичайно за нея, днес на късата й коса, боядисана в яркооранжево, се виждаха сивите корени, а от тъмночервеното й червило — нейната запазена марка — нямаше и следа. Преди съпругът й да почине, Бърни носеше екзотични тоалети, но сега вместо шалвари, раирана тениска или широка пола, тя се бе загърнала със старата жилетка на Хауард и бе нахлузила долнище на анцуг.

Пайпър й протегна бутилката с бира.

— Искаш ли една?

— Не и след Деня на труда. Но не бих отказала чаша водка с лед.

Пайпър имаше изостанала бутилка водка „Столичная Елит“ от по-добрите времена и отиде да я донесе.

— Твоето поколение разбира от пиене.

— Има с какво да се гордеем.

Младата жена се усмихна криво. В някои отношения Бърни беше все същата жена, както преди последния й круиз, когато Хауард получи сърдечен удар с фатален край недалеч от бреговете на Италия. На Пайпър й се искаше всичко за Бърни да бъде както преди, но тя искаше много неща, които нямаше изгледи да получи.

— Напоследък отсъстваш толкова много, че почти не те виждам — оплака се Бърни.

— Занапред ще ме виждаш по-често. — Пайпър пусна няколко кубчета лед в чашата с водка и се застави да го изрече на глас: — Издъних се с моята голяма работа.

Макар Бърни да не бе запозната с подробностите по случая, тя знаеше, че Пайпър има важен клиент.

— О, скъпа, съжалявам. Но ти си умна. Ще измислиш нещо.

На Пайпър й се искаше да го вярва, но истината беше, че утре се налагаше да уведоми клиента си, че Греъм я е разкрил, и когато неприятната среща приключеше, тя щеше да бъде уволнена.

От вратата се разнесе ново почукване — чисто формално, защото съседката й Джен влезе, без да чака покана. Тя все още беше облечена в професионалното си облекло — изумруденозелена тясна рокля, идеално обгръщаща слабото й тяло. Тъмната й коса стигаше до раменете, а гримът й бе все така безупречен, както рано сутринта, когато го бе нанесла.

— Утре на места ще има превалявания — заяви тя мрачно. — Имаме нужда от дъжд, така че това е добре, но амброзията ще избуи и алергиите ще са истински кошмар. — Тя подсмръкна, сякаш вече страдаше. Преди деветнайсет години Дженифър Маклийш беше новата секси метеороложка в Чикагската телевизия, но сега беше на четиридесет и две, вече не беше свежо младо момиче и бе убедена, че наскоро назначеният директор на канала ще я замени с някое по-младо лице от модния подиум.

— Хауард имаше много проблеми с амброзията — намеси се Бърни. — Чудя се дали още го мъчи.

Джен се спогледа с Пайпър, сетне се отправи към дивана, потраквайки с токчетата на бежовите си обувки по дървения под.

— Съкровище, Хауард си отиде. Ние разбираме колко ти е мъчно за него, но…

— Знам, че и двете смятате, че Хауард е мъртъв, но той не е — прекъсна я Бърни. — Казах ви. Видях го миналата седмица насред Линкълн Скуеър. Върху главата му се кипреше един от онези дунапренови кашкавалени резени^[1]. Но Хауард ненавиждаше Грийн Бей и не ми стига умът защо ще носи такъв резен.

Джен погледна за помощ към Пайпър. Вече няколко пъти бяха чули историята за дунапреновия кашкавален резен, но след като и двете бяха присъствали на погребението на Хауард Берковиц, отказваха да повярват, че той е възкръснал — още по-малко пък като фен на „Грийн Бей Пакърс“.

Докато Пайпър наливаше на Джен последното останало от водката, на вратата отново се почука, този път по-колебливо.

— Това е тя — въздъхна Бърни.

— Влизай, Амбър! — извика Пайпър. И защо не? Ако приятелите й не бяха тук, сега щеше да тъне в мрачни мисли.

Амбър Куан, съседката от долния етаж, пристъпи нерешително в апартамента.

— Може ли? Не бях поканена, но…

— Нито пък те — изтъкна Пайпър.

Амбър беше на двайсет и седем, с леко наднормено тегло, порцеланова кожа, блестяща черна коса и с несигурност, която изчезваше, щом стъпеше на сцената на Лирическата опера в Чикаго, където бе постоянен член на хора. Повечето от приятелките от детството на Пайпър бяха напуснали града и тя беше благодарна да има тези три жени в живота си.

— Здравейте, госпожо Берковиц. Как се чувствате?

Бърни стисна устни и кимна сковано. Тя не харесваше Амбър, защото бе корейка, но тъй като Амбър смяташе, че възрастта на Бърни е оправдание за расовите й предразсъдъци, не би допуснала Пайпър или Джен да се спречкат с възрастната жена заради това.

— Водката свърши — оповести Пайпър. — Бира?

Амбър приседна на ръба на дивана.

— Нищо не искам, благодаря. Ще остана само за минутка. — Амбър се бе преместила в сградата преди повече от година, но продължаваше да се държи, сякаш е натрапник в групата им, въпреки че Пайпър и Джен я посрещнаха много радушно. — Отбих се да проверя дали все още смяташ да дадеш жилището си под наем — додаде тя извинително.

— Не! — оповести Бърни. — Пайпър, ти никъде няма да ходиш, а ти, Амбър, не би трябвало да повдигаш този въпрос.

— Аз не искам да даваш апартамента под наем — побърза да увери домакинята Амбър. — Но ти каза, че ще ти се наложи, а аз имам приятел, който е гостуващ лектор в университета „Депол“. Той си търси квартира.

Да напусне уютния си апартамент, беше все едно да се прониже с нож в сърцето. Но за разлика от Бърни, която искаше да възкреси мъртвия си съпруг, Пайпър беше реалистка.

— Нека помисля още една нощ. Утре ще ти отговоря.

Нямаше какво толкова да му мисли. Повече не можеше да си позволи вноските по ипотеката за апартамента, за който от години пестеше пари за да го купи, а не възнамеряваше да се натрапи на приятелките си, въпреки предложенията им да отседне при тях. Като дадеше апартамента си под наем и се преместеше в ужасния сутеренен двустаен апартамент на братовчедката си Даян в Скоки, за известно време щеше да отложи продажбата на жилището си и в същото време да запази добрите отношения с приятелките си.

— Последното, от което се нуждаем, е някакъв непознат мъж да живее тук — заяви Бърни. — Аз няма да го допусна.

Джен не изрази възражението си на глас. Тя разбираше, че това бе последната възможност за Пайпър.

— Той е приятел на Амбър — изтъкна тя — и няма да е съвсем непознат.

— Той е един от преподавателите ми в музикалната школа „Истман“ — уточни Амбър. — Много приятен и възпитан мъж.

— Не ме интересува — отсече Бърни. — Тук не ни трябва мъж.

Очевидно гей двойката младоженци от долния етаж не се броеше.

— По-добре е Пайпър да даде апартамента под наем, отколкото да е принудена да го продаде — заговори Джен. — А ти отлично знаеш, че тя няма да се премести да живее при никоя от нас. Това е само временно, докато бизнесът й потръгне. — Тя разкръстоса дългите си крака. — За нещастие, дотогава ще съм безработна. Аз съм тази, която трябва да се тревожи, а не Пайпър. Тя е по-корава от мен. И по-млада.

Заявлението не беше толкова егоцентрично, колкото прозвуча. Джен просто отклоняваше нападките към Пайпър.

— Познавам телевизията твърде добре — продължи тя. — Колкото са по-млади и по-руси, толкова по-лесно ги назначават шефовете. А Тъпия задник си припада по двайсет и една годишните. — Джен толкова отдавна наричаше новия директор на канала Тъпия задник, че Пайпър беше забравила истинското му име.

Джен отпи от водката.

— Изучаването на метеорология е най-новото средство за издигане за всяко хубаво момиче, което има дори малък интерес към науката. Колежите ги бълват на талази.

— Талантът е много по-важен от външния вид — каза Амбър лоялно, след което побърза да добави: — Не че ти все още не си красива.

Амбър бе свикнала да я преценяват само по звучното й колоратурно сопрано и заради това беше истинска наивница относно телевизионната индустрия. Пайпър се бе опитала да окуражи Джен, но израстването й като дъщеря на Дюк Дъв й бе позволило да опознае всеки един аспект от мъжкия сексизъм. Към Джен се прилагаха различни стандарти, отколкото към мъжете в телевизионния канал и тя имаше основание да се притеснява.

Бърни се изстреля от дивана.

— Знам какво трябва да направя!

— Ще наемеш някого да очисти Тъпия задник заради мен? — попита мрачно Джен.

— Ще наема Пайпър да открие Хауард!

Пайпър се слиса.

— Бърни, това не е…

— Ще ти платя. И без това търсех нещо по-специално, за което да похарча парите, които ми върнаха от надплатени данъци. Нищо не може да бъде по-специално от това.

— Бърни, не бих могла да взема парите ти. Хауард беше…

Ново почукване отекна по вратата, този път по-силно и енергично от останалите. Никой не бе позвънил по домофона, а обичайните й посетители вече бяха тук. Пайпър остави бирата, прекоси стаята и завъртя бравата.

Той изпълни рамката на вратата — само мускули, широки рамене и могъщи гърди.

— Здравей, Есмералда.