Паоло Бачигалупи
Водосрез (8)

Глава 8

— Два кинта — черпакът, един юан — чашата!

Или „бързо чукане, бързи кинти“, както обичаше да казва Сара.

Мария беше във вихъра си, продаваше черпаци, докато до нея се пържеха pupusas^[60] и олиото на скарата на Тууми цвърчеше. Пари си разменяха собствениците — потни потъмнели пачки дребни китайски банкноти, които тя пъхаше в сутиена си. Наля от бутилка „Аквафина“ в чашата на строителния работник, без да откъсва очи от нивото на водата. Беше специалист по оценката на обема течности. По-добра от всеки един барман в ледените клубчета, където действаше Сара.

Тууми стърчеше зад печката си „Коулмън“ и се потеше. В равномерен поток смъкваше от скарата pupusas и ги увиваше в страници от „Рио де сангре“. Ярките снимки на убийства веднага попиваха мазното още докато раздаваше храната на чакащите на опашката му клиенти.

Тууми. Едър, чернокож и плешив като яйце. С пот по челото, втренчен в скарата, скрит под сянката на голям червено-бял чадър, който си отиваше с червеното и бялото на престилката му. Едър, силен тип, който може да си защити бизнеса — кула от сила, която засенчваше и Мария, докато сипваше вода.

— Два кинта — черпакът, един юан — чашата — каза тя на следващия клиент. Евтина вода, станала скъпа просто посредством преместването й от червенокръстката помпа до този прашен тротоар край строителното скеле на аркологията „Тайян“.

Мария изпразни бутилката „Аквафина“ в чашата на друг работник и я метна в количката си. Повече от половината беше отишла, а обедът на втората смяна още дори не беше започнал. Тя си тананикаше, докато работеше, събираше числата. Пресмяташе наема и храната. Парите за Деймиън. Пари, за да плати на койота, който гарантираше, че ще я прекара през границата.

Тууми погледна към следващия клиент с усмивка:

— Имам с мръвка и queso^[61], с боб и queso или просто с queso…

— Чаша или черпак? — попита Мария.

Над мястото им висеше гъст дим. Много хора носеха филтърни маски. Богатите имаха „Ралф Лорен“ и „ИаЯн“. Бедните — „Американ Ийгъл“ и „Уолмарт“. Мария се зачуди дали да не похарчи част от спестяванията си за една такава. Имитациите не бяха много скъпи и може би дробовете щяха да спрат да я болят толкова много. Сигурно си струваше да вземе и една за Сара. Току-виж помогнало на кашлицата й.

Видимостта беше паднала до четвърт миля. Скелетът на полупостроената аркология до тях се губеше в сивата мъгла, поясите на завършената кула, фотоволтаичните панели и стъклени повърхности изчезваха в небесната смес от дим, мъгла и горещина. Сара се кълнеше, че от горните етажи се вижда целият град. Днес, предположи Мария, дори богатите скъпари там, високо горе, се взираха в същия дим и сивота, както и тя гледаше долу в прахоляка.

Опашката си оставаше стабилно от по шест-седем души, всички в очакване да дадат поръчките си. Тууми имаше най-доброто място. Беше достатъчно близо до „Тайян“, че да прилапва работниците между смените. Плюс че прибираше и част от скъпарите, които харесваха уличната храна и се измъкваха от завършените части на „Тайян“. Най-доброто от двата свята.

Мария наля поредната чаша, докато Тууми изпълняваше поръчката на китайски бригадир.

— Ни яо шенма?

Бригадирът се усмихна на китайския на Тууми, но отговори на английски:

— Месо. Без queso.

Тууми също превключи на английски. Каквото желае клиентът. Това му беше мантрата. Беше готов да продава pupusas на английски, испански или китайски. Харесваше му да казва, че ако от космоса се спусне и кацне кораб с клингонци, и този език ще научи. Тууми превръщаше хората в редовни клиенти. Пържеше pupusas и сгъваше идеални оригамни салфетки от вестниците си — елегантни и стилни — после пъхаше готовите pupusas в малките им хартиени пакетчета, пълни с убийствата на деня, и ги връчваше с апломб.

— Усмивка и стил, Мария — обичаше да казва. — Усмивка и стил. Няколко мили думи на родния език на клиента, хубава храна без изключения и винаги да си на мястото си. Без изключения. И си в бизнеса.

Няколко мили думи.

След смъртта на баща й именно това беше довело Мария при него.

Тя беше похарчила почти свършилите си пари за една pupusa, както баща й я черпеше, когато беше на обедна смяна. Копнееше отчаяно за спомена и утехата на големия чернокож тип с червено-бялата престилка и милите думи. Лице, което й беше познато и по някаква причина му вярваше.

И Тууми, вместо да й вземе парите, й даде изгорялата pupusa, която иначе щеше да получи Спайк — пършиво улично псе, което се мотаеше около строителната площадка. Изгладняла, Мария беше погълнала на една хапка храната. А сега продаваше до него вода и той я наричаше негова краличка.

— Ще станеш същинска Кейтрин Кейс — така й каза, когато за първи път му предложи да продава вода до него и да делят печалбата в отговор на възможността и тя да спечели някоя стотинка. Щеше да се занимава с купуването и домъкването, а на него нямаше да му се налага да го прави, но все пак щеше да получава дял.

Краличка. Миниатюрна Кейтрин Кейс. Тууми можеше да я нарича, както си пожелае, поне докато й предоставяше място да си продава водата достатъчно близо до „Тайян“.

Локация. Локация. Локация.

Аркологията „Тайян“ определено беше идеалното място. Части от нея вече бяха обитаеми. Хората живееха в апартаменти с тройни филтри. Чист въздух, идеално пречистена вода, техни собствени ферми, всичко необходимо за живеене, ако ще право под носа им Финикс да иде по дяволите.

Сара го беше описала на Мария — фонтаните и водопадите. Навсякъде — пълно с растения. Въздух, който никога не мирише на дим или изгорели газове. По мнението на Мария — същинска изгубена райска градина. Беше почти толкова трудно да попаднеш в „Тайян“, колкото и да стигнеш Калифорния. Охрана, магнитни карти, отпечатъци от пръсти. За да влезеш вътре, ти трябват приятели.

Димът и прахолякът на строежа Мария познаваше и разбираше; подплатената климатизирана вътрешност на скъпарския начин на живот, в която, за да попадне, Сара си продаваше задника — това беше все едно друга планета.

Мария отвори поредната бутилка и погледна опашката. Ако нещата продължаваха в този дух, след час-два щеше да е свършила водата и да има повече налични в джоба, отколкото от година насам. Чудесна вноска към купуването на по-добър живот. Печалбата беше дори по-добра, отколкото очакваше. Сара щеше да бъде впечатлена.

— Чаша или черпак? — попита тя следващия клиент.

От другата страна на улицата група тексасци се качваха на автобуси. Една камара обнадежден народ, който по принцип се навърташе около строителната площадка.

— Къде отиват? — попита тя Тууми.

Той вдигна очи от своите pupusas.

— Електричарите са това. Събират всеки, способен да върти метла.

— Защо са им?

— Слънчевите ниви на запад са се задръстили от бурята. Така че разполагат с цели квадратни мили фотоволтаици, които не стават за нищо, освен да пазят сянка на пустинята. Не могат да извличат сока на панелите си изпод шест инча прахоляк… — той се разсмя. — Май за първи път виждам всички да се кефят, че наоколо се въртят банда останали без работа тексасци.

— Може би трябва да ида да продавам там — промърмори Мария под нос.

Тууми се разхили. Сръга я с лакът:

— Краличката е станала твърде важна да работи с Тууми, а?

Мария нямаше против сръгването. Тууми беше готин. Дори когато я подкачаше, беше ясно, че няма наум нищо лошо.

Подкокоросвана от Сара, тя се беше опитала да го целуне. Сара твърдеше, че трябва да покаже колко е благодарна, да привърже човека към себе си здраво. Да се превърне в негова жена. И за секунда Тууми я беше допуснал да го стори. Устните му върху нейните смучеха лакомо, преди нежно да я отблъсне.

— Не мисли, че не съм поласкан — каза.

— Какво не е наред тогава?

— Не така трябва да стоят нещата за теб.

— А как да бъдат? — не го разбра Мария.

Тууми въздъхна:

— Почва се с любов, не с нужда.

Мария го беше зяпнала, объркана, опитваше се да разбере каква по форма чест го ръководи. Какво не беше направила, както трябва? Опитваше се да проумее къде й е мястото в матрицата от двойки, които варираха от Сара, която си продаваше кокалестия задник, облечена в къси шортички и бюстие, и чак до някакъв романтичен идеал, който Тууми явно си носеше в главата и който казваше, че не бива да пипаш момиче, ако не си влюбен в него.

В крайна сметка нямаше значение. Мария беше направила предложение и той беше отказал, което беше почти толкова добро, колкото да е негово момиче. Може би дори по-добро.

— Ако му се ще само да гледа, то ти предстои лесна работа, момиче — беше казала Сара. — Дай му да зяпа колкото си ще. И ще ти е верен до живот.

Първата обедна смяна приключи и опашката им намаля.

Мария преброи все още пълните бутилки в количката си. Тууми изправи гръб.

— Дявол го взел, пък аз си мислех, че да строиш къщи е лоша работа!

— Всичката работа е лоша, докато не намериш по-гадна — каза Мария.

Тууми се засмя:

— Сигурно е така.

— Как тъй не си се върнал в строителството?

— Напоследък всичко е по договор с аркологията „Тайян“. Вече не се търсят много обикновени строители.

— Татко работеше за „Тайян“. Това само го уби.

— Е, няма гаранция. Но все пак трябва да се гордееш с него. Трябва доста да го е бивало, за да го наемат китайците. Тяхното строителство е сложно. Не е като да сглобиш два винкела и да лепнеш гипсокартон отгоре. Там вътре е пълно с тилапии, охлюви и водопади и всичко е свързано. Сложна, чувствителна работа.

— Не мисля, че татко се е занимавал с това.

— Е, поне беше турил пръст на пулса, ако не друго — отвърна Тууми замечтано. — Да работиш по нещо такова, значи да строиш бъдещето. Хората, които го правят… трябва да сглобиш всичките тези модели: софтуер, водни потоци и население. Да пресметнеш как да уравновесиш всички заводи и животни, как да чистиш отпадъците и да ги превръщаш в тор, която може да се ползва за оранжериите, как да пречистваш и водата. Прекарваш надолу през филтрите мръсна вода, тя минава през гъби и тръстики, тече в басейнчета с лилии, шаранови ферми и охлювни лехи и по времето, когато стигне до другия край, тази вода е по-чиста, отколкото онова, което изпомпват изпод земята. Природата върши цялата работа, всичките малки разнообразни животинки действат заедно като зъбни колелца в двигател. Специален модел. Цял голям жив двигател.

— И как така не работиш там, като знаеш толкова много?

— Да му се не види, пробвах се в „Тайян“, когато започнаха. Смятах, че имам шанс. Те бяха принудени да наемат местни, за да получат строителните си разрешителни от града и щата. Измислих как да си хвърля шапката в пръстена. Така де, знам как се строи, нали, мамка му?

— Но не те взеха?

— О, чумата да ги тръшне, не ме взеха. Те правят всичко различно. Големите части до една се изработват предварително. Правят ги на място, сглобяват ги на място. Дяволски бързо е, но не е строителство, както го разбираме ние. По-скоро е като… работа в завод. И освен това има много сложна биологична дейност… — той сви рамене. — Не се притесних особено по онова време. Все още за всички имаше от другата строителна работа. По онова време все още се разраствахме. Разбира се, след това ЦАП гръмна и всички къщи, които бях тръгнал да правя, станаха скапана инвестиция… — Той погледна към „Тайян“, части от който вече сияеха обитаеми. — Те са единствените хора, които не се безпокоят за ЦАП. Онези от „Тайян“ просто си включиха рециклирането и си задържаха всичката вода вътре. Това място се нуждае само от някоя и друга капка допълнително. Ако вярвах в конспирации, щях да кажа, че не Вегас или Калифорния са саботирали ЦАП. Бил е „Тайян“. Просто за да резне кранчето на всички останали. Внезапно скъпите им апартаменти и пентхауси взеха да изглеждат наистина евтини, докато всички останали се въртяха като пилета без глави и се опитваха да намерят кухненска мивка, която пуска по малко вода… — Тууми прикри очи, втренчен в аркологията. — Не бих имал против, ако бяха изчакали поне да продам първите си десет образцови къщи. Можех да си купя място в Калифорния, лесно при това, ако бях успял да продам онези къщи.

— Можеше, щеше, трябваше — изреди Мария.

Тууми се ухили:

— Днес си цинична!

Тя сви рамене, размърда крака и се вгледа в джапанките си.

— Просто не мога да си представя как така богатите хора винаги се измъкват без проблем, а бедните никога не получават нищо.

— Смяташ ли, че е така? — Тууми се разсмя. — Краличке моя, аз бях богат. Докарвах си без проблем към шестцифрени суми. Добре се справях. Строях къщи, имах план… — той сви рамене. — Просто заложих грешно, това е всичко. Смятах, че ще продължим, както бяхме тръгнали.

Мария обмисли думите му и оцени смисъла. Тууми се беше излъгал точно като баща й. Някак си не бяха успели да видят нещо, което е ясно като бял ден и ги връхлита право в лицата.

Някой беше гръмнал ЦАП и с това беше съсипал Тууми. Но китайците са били подготвени. Имали са план. Гледали са напред към онова, което може да се скапе. Целият „Тайян“ е бил планиран за катастрофа.

Докато всички останали са търчали като пилета с отрязани глави, „Тайян“ просто си е включил рециклиращите системи и е продължил да си цъка.

Някои хора се справяха добре на този свят. Някои хора знаеха къде и на какво да заложат.

Е, и как се залага правилно?

Тууми я изненада с думите:

— Дявол го взел, ако зная. Не мисля, че е възможно.

— Не знаех, че съм го казала на глас.

— Може пък да ти чувам мислите.

Мария се ухили:

— „Тайян“ обаче се справя добре. Видели са какво се задава, Вегас също. Имат си аркологии.

— Градът на греха, а? — ухили се и Тууми. — Когато чуха, че сме се запътили към ада, онези типове вдигнаха купон. Те бяха готови за ад, понеже оттам са излезли. За хората на Кейтрин Кейс това е като завръщане у дома.

Мария погледна към „Тайян“:

— Ще ми се да беше за мен.

— И на мен, момиче. И на мен.

Поседяха смълчани за малко, вгледани в работниците от аркологията — няколко бригади яздеха открити асансьори към небето, а жълтите им каски блестяха и изчезваха в облаците дим високо горе.

— На няколко къщи от мен се е настанила глутница койоти — каза Тууми, сменяйки темата.

Мария наостри уши.

— Прекарват ли хора през границата?

— Не — готвачът се разсмя. — Не са този вид койоти. Имам предвид животните, момиче. Нали ги знаеш, със зъби и опашки? Дето приличат на кучета?

Мария се опита да скрие разочарованието си.

— О!

— Нова глутница е.

— Откъде знаеш, че са нови?

— Познавам си квартала, предполагам. Човек научава кой кой е. Койотите доста си приличат с пери-веселяците. В началото всички тексасци ти се струват еднакви… — той я тупна по рамото. — Но после започваш да различаваш индивидите. Този например има сиви връхчета на ушите. На онзи опашката е по-пухкава. Научаваш се да ги познаваш.

— Имаш ли представа откъде взимат вода?

— Не знам. Може би тази в кръвта им стига. А може нечии тръби да текат.

Мария изсумтя.

— Така или иначе, те надушват вода. Животните са по-добри за тия работи, отколкото ние. Човешките същества, ние в сравнение с койота сме глупаци.

Пак помълчаха известно време, почиваха и се готвеха за слизането на следващата смяна строители. Районът около строежа си имаше собствени ритми и на Мария й се струваха привични, напомняха й за времето, когато баща й работеше на високото скеле.

Китайските шефове подвикваха на бригадите си на смес от китайски, испански и английски, с която се вършеха нещата във Финикс, когато работиш на високото. Няколко зонъри в каубойски шапки влачеха крадени намотки електрически кабел и се мъчеха да ги продадат.

Хората се редяха пред обществените тоалетни, които „Тайян“ беше монтирал около ъглите на аркологията, за да подобри общественото здраве. Тууми беше казал на Мария, че после комплексът изпомпва суровите канални отпадъци вътре в сградата и там минават през големи метанови компостинг-системи. Хитреци бяха китайците. Никога не хабяха нищо. Извличаха газовете, дестилираха водата и превръщаха останалото в торове за странните растения, които растяха вътре в сградата и се развиваха в дървета.

Същата работа като джони-камионите, които караха из града. Китайците бяха умни. Винаги вкарваха разни неща в аркологията. Никога не изкарваха нищо. Бяха специалисти по събиране на торовете, от които се нуждаеха.

Слънцето напичаше. Втората обедна смяна започна. Мария отново се захвана да продава вода.

Чашка или черпак? Чаша или гребка? Чашка или черпак?

Пари във всяка капка.

Приближи се голям пикап с вътрешно горене. Готино черно чудовище, хибриден форд, снабден с възлести гуми, високи почти колкото Мария. Веднага щом от него наизлязоха хора, тя ги позна. Бабанките на Ветеринаря — Като и Естебан, които се хилеха, докато пресичаха улицата към нея и Тууми. Готвачът си беше подготвил парите още преди да пристигнат и ги връчи, както си обръщаше поредната papusa. Естебан ги взе и ги преброи през палец бързо и опитно. Погледът му се стовари върху количката на Мария.

Стомахът й се сви, когато осъзна колко е била глупава. Беше оставила твърде много бутилки в количката. Половината вече бяха продадени, изпразнени в чашите на работниците. А тя си стоеше като идиотка. Беше глупачка да не се сети как богатството й ще привлече внимание.

Естебан кимна на Тууми:

— Дай ми три със свинско и сирене.

Като искаше с боб и сирене. Тууми се захвана да пържи. Като погледна към Мария и сръга Естебан.

— Водното маце се справя добре.

— Пачка трупа — съгласи се Естебан.

— Искате ли вода? — попита Мария, като се престори, че не знае какво си мислят. Опитваше се да не мисли за парите в сутиена си, пожелаваше си двамата cholobis да я оставят на мира, просто да се държат като всеки друг ден. Да й позволят да се разтвори в нищото. Просто поредното незначително парче тексаски прахоляк, по случайност издухано в града.

— Май ти се пише да плащаш такса — каза Като на Мария.

Тя преглътна:

— Вече му платих такса — каза и махна с ръка към Естебан, — преди да дойда тук.

— Нънам. Чини ми се, че си си основала цяла водна банка тука. Строиш си един вид малка течна империя. Купуваш, продаваш, търгуваш… Бая солидно ми се струва, маце.

— Не е кой знае какво.

— Не се подценявай, Тексас. Според мен се справяш наистина добре.

— Вече си платих таксата.

Като погледна ухилен към Естебан:

— Аха, така ли… Обзалагам се, че Естебан не ти е предложил такса за такъв голям бизнес. Когато намина, си е мислил, че може да потъргуваш малко както нашия добър Тууми. Човек на народа и върши работа за народа, нали така? — Той се захвана да брои бутилките. — Ти обаче май се занимаваш с друго. Та понеже съм ти приятел, а и съм дружка на Естебан и обичам да гледам как хората преуспяват, ще бъда наистина добър и ще ти дам шанс да оправиш нещата. Ще те оставя да си помислиш колко ли може да ни дължиш. Ще ти дам възможност да оправиш сметките с човека, който те пуска да продаваш на земя, дето не е твоя.

Тууми запази подозрително мълчание по време на разговора. Едрият мъж се взираше право в своите pupusas, които се пържеха на скарата. Мазнината цвърчеше. Зад него тихо изсъскваха електрическите коли.

Мария знаеше, че има и други клиенти, които мълчаливо чакаха зад двамата cholobis. Групичка смазани тексасци и зонъри от предградията и всички ги гледаха безмълвно. Няколко китайски бригадири стояха встрани от опашката и наблюдаваха замислено, коментирайки един с друг на собствения си език. Държаха се встрани от чуждестранния сблъсък.

— Е, какво да бъде, Тексас?

Мария потисна огромното си желание да плисне водата си в лицето на Като. Вместо това бръкна в сутиена си и извади пачка потни банкноти. Взе да отделя кинти в зелено и юани в червено. Като протегна очаквателно ръка. Взе цялата пачка, както тя се мъчеше да я брои. Врътна глава към опашката клиенти:

— Ще изкараш още.

— Но аз вече си платих таксата! — прошепна Мария.

Като взе своите pupusas, увити в „кървавия“ таблоид, и прибра и половин бутилка вода за себе си.

— Вече си платила, така е.

Естебан само сви рамене и побутна шапката си. Докато вървяха обратно към камиона, Като му подаде току-що заграбената пачка и двамата се разсмяха, докато се качваха вътре. Мария виждаше ясно как Като отпива от водата й. Той й вдигна наздравица, докато потегляха.

— Опитваш се да ме убиеш ли? — прошепна ядно Тууми.

— Току-що ми взеха наема! Все още трябва да кихна на Деймиън за наема.

Тя огледа водата си, опитвайки се да сглоби новата сметка в главата си. Пресмяташе колко дължи на Сара и колко — за наем. Доплака й се. Цялото планиране, сдобиването със сведения за вертикалните ферми — всичко се свеждаше до нищо. Може би по-малко от нищо, ако Сара не пожелаеше да раздели с нея загубата.

Тууми поклати глава:

— Куражлия си, малката. Признавам ти го. Така да се опъваш на убийците. Ама ако я караш по същия начин, ще станеш на храна за хиените на Ветеринаря, а ще завлечеш и мен, да знаеш.

— Платих си таксата.

— Мамка му. Платила била! — Тууми приклекна и я обърна, за да го погледне в очите. — Нека ти обясня нещо. Естебан, той бачка за Ветеринаря и прави каквото оня му каже. Докато Ветеринаря е доволен от него, Естебан може да си разиграва коня. Шефът му не се меси. Стига момчето да убива когото Ветеринаря иска, и да не му бърка в пачката, на началството не му пука.

— Нали изкарвам пари и за него?

— Изкарвала пари! — изпръхтя Тууми. — Ами добре, Ветеринаря може да глоби Естебан. Да му каже: „Ей, мацката, дето разкарва вода в оная ми ти червена количица, к’во стана с нея?“ А Естебан пита: „Коя, оная кльощава кучка tejana? Изчуках я и после я дадох и на приятелчетата за купона — и те я чукаха, докато ръцете и краката й изпаднаха, а накрая я гръмнаха в главата и я пуснаха да плува. Що питаш?“. И Ветеринаря, той ще щракне с пръсти при тая реплика, понеже си малката му водопродавачка, дето се трудела и си плащала таксата като добро малко тексаско лайненце. И знаеш ли какво? Естебан може да го глобят двеста кинта, понеже за Ветеринаря горе-долу толкова струваш. Може би. Ако наистина те цени. Ако изобщо има идея, че съществуваш… — Тууми поклати глава. — Мамка му. Приятелката ти, дето хвърчи по баровете, и тя е същият заменим боклук, но поне смъртта й би струвала нещо. Ветеринаря несъмнено й хвърля по някое око. Задникът й поне изкарва пари. Мамка му. Колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се струва, че Ветеринаря дори няма да глоби Естебан, дето те е ликвидирал… — той сграбчи Мария за ръката с много сериозно изражение. — Трябва да разбереш, момиче. Ако продължаваш да се кахъриш за правилно и грешно, ще се споминеш точно като татко си. И той обичаше да са му прегледни нещата. Все повтаряше как Върховният съд ще разреши отново междущатските пътувания. Пениш се за правилното и грешното, но само ти си знаеш кое какво е. Правилата са такива, каквито едрите риби казват, че са. Причината да плащаш такса е, за да забравят да те убият днес. Това си купуваш с таксата. Разбра ли?

Толкова силно я стискаше за рамото, че Мария предположи, че ще й остане синина.

— Боли ме.

Тууми разхлаби хватката си, но свирепата му гримаса не омекна.

— Ти си една малка мишчица в голямата стара пустиня — каза той. — Бих си помислил, че вече си го разбрала. Има ястреби и бухали, койоти и змии и всички те искат само да те хапнат. Тъй че ми направи услуга, когато се звериш на момчета като Като и Естебан. Спомни си, че си мишчица. Свий се и гледай да не те забелязват. Забравиш ли го и за секунда, ще те изядат от върха на нослето, та чак до кранчето на опашката и дори няма да забележат, че са те глътнали. Даже няма да се оригнат. Няма да им призлее. Ти си просто хапка по пътя към каквото там е истинската им вечеря. Разбра ли?

Изчака Мария да кимне и едва тогава най-сетне гримасата му омекна.

— Добре! — чукна я нежно по брадичката и се изправи. — А сега, хайде. Да видим колко ще успеем да продадем преди края на обедната смяна. Все още имаме клиенти! — Той се обърна към следващия човек на опашката с такъв вид, сякаш целият разговор не се е случил и изобщо не е бил адски бесен на Мария. — Имам свинско, имам боб, имам сиренце. Какво да слагам във вашата? — и гладко допълни, поглеждайки многозначително момичето: — Искате ли вода с поръчката?

Мария се захвана отново да налива вода в поднесените й чаши и канчета.

Знаеше, че Тууми е прав. Знаеше, че не е трябвало да се опъва. Също като хиените на Ветеринаря, Естебан и Като нямаха каишки. Ако им се отвореше възможност, щяха да я глътнат. Тогава защо не бе имала достатъчно здрав разум да си затвори устата?

— Виждаш ли — каза Тууми и й се усмихна. — Все още имаш стока за продан. Водно момиче точно като мини Кейтрин Кейс.

Мария му се намръщи:

— Ако бях като тази дама, нямаше да допускам задниците да ми крадат водата. Щях да им резна гърлата, да им прецедя кръвта през чисторби и да продам и тази вода.

Тууми спря да се усмихна.

Тя продължи да налива на клиентите, събирайки парите наум, и се опитваше да измисли как да обясни на Сара, че е изгубила наема им и нейната инвестиция.

В главата си имаше карта как се предполага да работи светът и беше сгрешила — точно толкова, колкото и тате с идеята, че Щатите няма да вдигнат блокади по пътищата, и хората като Тууми, които си бяха представяли, че ще строят завинаги.

Естебан и Като бяха грейнали неонови знаци, които й подсказваха точно колко малко разбира за функционирането на света си.

Мария продължи да налива вода, но все едно как стъкмяваше печалбата си, нямаше да й стигне.