Паоло Бачигалупи
Водосрез (43)

Глава 43

— И какво, просто й остави водни права за милиони долари, така ли?

— Милиарди най-вероятно. Селското стопанство в Империъл вали струва поне толкова.

— И просто си я оставил да си иде с водните права? — изуми се Луси.

— По това време ме преследваха калита, не се притеснявах за някаква си хартиена книга.

Журната се изсмя:

— Нищо чудно, че шефката ти се опитва да ти пусне ракети. Наистина звучи като фалшива версия.

Стояха точно пред „Тайян“, а пясъчната буря вилнееше и разтърсваше стария пикап, който Анхела беше настоял да вземат от Шарлийн, след като отмъкнаха джипа на калитата и ги оставиха закопани в далечното предградие.

Той се беше облегнал на вратата със затворени очи и гушкаше пликчето с лечебни хранителни добавки. Дишаше плитко, докато стимулаторите на растежа полека капеха във вените му.

— На мое място и ти щеше да я оставиш да си иде с книгата — каза той. — Тя е… стандартно обзавеждане. Всеки воден мениджър или бюрократ я има… дори ти си държиш проклетата книга. Всички вие притежавате хубави първи издания с твърди корици и се преструвате, че много знаете… — отвори уморено очи. — Държите се, все едно до един сте видели как се задава тая гадория… — пак затвори очи и се отпусна на вратата. — Този тип Рейзнър обаче… той е имал прозрения. Знаел е накъде да гледа. Всичките тези днешни типове… Онези, които използват тази книга като трофей… Ами те са същите, които са стояли безучастни и са оставили всичко това да се случи. Сега го наричат един от пророците си. Но тогава не са го слушали. Тогава на никой не му е пукало какво казва този човек… — Анхела изстиска до капка пликчето и го откачи от иглата в ръката си. — Имаме ли още такива?

— Ти вече си наля три.

— Така ли?

— Христе. Та ти си на ръба. Имаш нужда от почивка.

— Трябва да намеря тези права. Просто си отваряй очите за човека с pupusas. Момичето каза, че приятелят й бил продавач на pupusa.

— Не може просто да се наливаш със стимуланти на растежа и да си въобразяваш, че ще се излекуваш.

— Не мога да оставя това момиче да си иде и да мисля, че ще оцелея.

— Не ти ли се струва малко иронично, че някаква тексаска бежанка държи ключа към оцеляването ти?

Анхела изгледа мръсно Луси:

— Много ли ти е забавно?

— Може би мъничко…

В битието си на журналист неведнъж й се беше случвало да драска по ръба на някоя статия и да се опитва да провери истината през покрити с пласт прахоляк прозорци, но бе успявала само да различи танца на сенките.

Можеше да прави догадки какви ги вършат всички силни играчи, но никога не бе знаела с точност. И в много случаи бе приключвала разследването си, без да се сдобие с никакво прозрение.

Човек като Джейми умира.

Политик си продава акциите в „Тайян“.

Рей Торес й разправя да обърне гръб на репортажа за определен труп.

Често показваше събития, но рядко надничаше през спечената по прозореца кал към залегналите под тях мотивации. Винаги приемаше, че в една история има скрито нещо по-солидно и големите играчи просто са твърде задобрели в способността си да го прикриват от такива като нея.

Но сега двамата седяха пред „Тайян“ в усилващата се прашна буря и Луси си изграждаше съвсем различна картина за света.

„Те си нямат представа какво се случва. Това са хората, за които се предполага, че дърпат всички струни, а те импровизират, докато напредват по пътя.“

— Събуди ме, ако видиш човека с pupusas — Анхела затвори очи.

Pupusas. Съдбата на щати и селца, градове и ферми зависеше от това дали човекът с pupusas ще дойде на работа насред прашна буря.

Беше не по-малко странно и потрисащо от историята за овъгления квартал в Южен Финикс и множеството жертви в резултат от тръгнало накриво поръчково убийство.

Из възвишенията на „Саут Маунтийн Парк“ още тлееха пожари — догаряха стари сагуарии, които уж би трябвало да са незапалими. И всичко това — защото някаква бюрократка в Лас Вегас беше решила, че един от водосрезите й играе двойна игра.

А ето го и самия Ангел. Полупобъркан от треската и вярата, че просто трябва да намери подходящия дар за Кралицата на Колорадо, та да я умилостиви.

Можеше да мине за комедия, ако животите на толкова много хора не висяха на косъм.

— Нали знаеш, че вероятно вече е изгоряла заедно с всичките хартии в нея?

Анхела отвори очи:

— Нали знаеш, че се опитвам да съм оптимист?

— Какво ще правиш с тези документи, когато ги вземеш?

— Ще ги дам на шефката си. Защо? — Лицето му беше зачервено и потно. Надзърна през калния въздух към групичката търговци, които опъваха количките си.

— Сериозно ли смяташ да ги дадеш на дамата, която ти пусна ракета на главата?

— Две ракети. Не беше нищо лично.

— Нали знаеш, че ако онези права са в теб, можеш да ги дадеш на Финикс?

— Че за чий да го правя?

Луси махна към съсипания град, обвит в нарастваща прашна омара.

— Малко помощ няма да им е излишна.

Анхела се изсмя и отново затвори очи.

— Финикс е мъртъв. Освен това Кейтрин Кейс ще ме преследва до края на света, ако не й снеса тези права. Няма начин да поема куршума заради Финикс.

— Дори ако това ще спре всичките страдания?

— Да не съм Исус Христос? Нямам нужда да ставам мъченик. И определено не и за Финикс. Освен това всички страдат. Навсякъде. Просто така е устроен светът.

— Ами тези хора тук, а?

Но той вече спеше, сгърбен над последното пликче с хранителен разтвор. Насън на Луси й изглеждаше стряскащо безвреден. Просто един уморен човек, който е минал през същата месомелачка като всички останали.

Тя си спомни какви съмнения изпитваше Шарлийн, когато се появиха с джипа на калитата и намерение да го продадат. Предупредиха я, че не й правят особена услуга, понеже Анхела смяташе, че в превозното средство ще има проследяващи устройства и веднага, щом калитата осъществят контакт с шефовете си, ще тръгнат на лов за него.

Това изобщо не притесни Шарлийн, но тя все пак имаше въпроси.

— Сигурна ли си? — попита тя Луси. — Струва ли си наистина?

Беше покрита със сажди от спасителната операция и се опитваше да сглоби още нови къщи след потушаването на бунтовете и когато зададе този въпрос, се държеше така, все едно говори за бизнеса си. Но Луси знаеше, че всъщност пита за Анхела, който вече беше изпълзял в пикапа на Шарлийн, където заби в една вена първата игла с медицински стимулант на растежа, и сега се беше прегърбил на седалката почти в безсъзнание, гушнал пликчето, което се оттичаше в него.

„Дали си струваше?“

Най-голямата статия в кариерата й. Струваше ли си риска?

Но господи, само каква история! Същинско злато беше и самият разказ на пряк свидетел как изгаря половината Финикс заради провалено поръчково убийство. Да не говорим за останалата част.

И ето я пак Шарлийн в главата й да пита дали си струва. Поредната статия. Поредната публикация. Нови хитове. Повечко цъкания. Повече отзиви. И за какво?

Заради #PhoenixDowntheTubes?

— Опасен е — беше отбелязала Шарлийн.

— Не е съвсем лош. Освен това в момента едва може да си мърда ръцете.

— Не това имах предвид. Двамата с него…

— Голямо момиче съм. Повярвай ми, мога да се справя с него — Луси беше показала на Шарлийн взетия от калитата пистолет. — Въоръжена съм и съм опасна…

Това накара приятелката й да се ухили широко и да покаже венците си с липсващи предни зъби.

— Направо ми олекна!

От пистолета и на Луси й олекваше, както си седеше до спящия водосрез. Прашната буря клатеше пикапа и с усилването й тя доби чувството, че се намира в странен спасителен пашкул. Прашните филтри съскаха тихичко и пречистваха въздуха. След всичките торбички с лечебен разтвор спътникът й изглеждаше почти човешки. Изпит, но функционален.

— Много обичам съвременната медицина — беше казал, докато изцеждаше първата торбичка до сухо. — Ако като по-млад имах такова сокче, обзалагам се, че и белези нямаше да ми останат.

Поредният порив на вятъра разлюля пикапа. Навън изглеждаше така, сякаш Финикс ще последва цивилизацията на Хохокам.

Над тях на улицата грееше билборд „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“, но изглежда, вятърът беше повредил екрана. Постоянно примигваше — някакво електрическо късо съединение. Беше дразнещо, понеже се случваше неритмично. Работи за момент. После гасне. След това пак се включва и грее, преди за няколко секунди да изпадне в цикъл на мъждукане и примигване.

Зад билборда стърчеше аркологията „Тайян“ — редици стъклени офиси и ярките светлини на лампите с дневен спектър, грейнали над секциите на вертикалните й ферми. Светлините на „Тайян“ не примигваха. Хората, които живееха и работеха там, можеха дори и да не знаят, че се развихря буря. Стояха си на хладно и удобно зад въздушните филтри и под климатиците си, водата им се пречистваше сама и сигурно дори не им пукаше, че светът отвъд прозорците им се разпада.

„Тайян“ беше преживял пожарите и бунтовете и експанзията на строежа продължаваше дори и сега въпреки обвилата го прашна буря.

Едно момиче се промъкна покрай колата — стъпваше деликатно, наклонило се срещу вятъра. Латиноамериканка. Лицето й беше покрито с парче плат, присвиваше очи срещу прахоляка.

— Дали не е момичето, което ти трябва? — сръчка Луси Анхела.

Той отвори кървясалите си очи.

— Не. Само ако е с човека с pupusas.

— Ако изобщо дойде днес.

— Ще дойде… — Анхела махна през предното стъкло към строежа на „Тайян“, където лъчите на прожекторите танцуваха диво в бурята. — Щом тези работници са на линия, ще дойде и той.

Всички строители днес щяха да носят цели прахови каски, да вдишват влажния си дъх до безкрай, но Анхела беше прав. Търговците също щяха да се съберат до един независимо от бурята.

— Ще видиш — каза той. — Ще дойде. И той трябва да яде.

— Тъкмо разкопахме последната буря и ето ти нова — отбеляза Луси. — Човек да си помисли, че ще си отдъхнем в някакъв момент.

— Не мисля, че ни очакват други почивки. От тук нататък всичко става една голяма пясъчна буря.

— Хохокам — каза Луси в същото време, когато Анхела отвърна:

— Всичко е изсушено.

Размениха си уморени погледи.

— Човек да се зачуди как ли ще ни наричат хората, когато археолозите ни изкопаят след няколко хиляди години — взе да умува Луси. — Дали ще имат някакво название за нас? За този времеви период? Федералисти ли ще бъдем, понеже страната още е работела? Или ще е „Упадъкът на американците“?

— Може да ни нарекат просто Сухия период.

— Или да няма кой да ни изкопае. Да не са останали хора да ни кръщават.

— Не вярваш много в ограниченията на въглеродните емисии, а? — попита Анхела.

— Според мен светът е голям и ние сме го счупили — Луси сви рамене. — Джейми имаше навика да дърдори за това през цялото време. Как сме видели какво се задава и не сме направили нищо… — тя поклати глава. — Боже, много ни презираше!

— Щом е бил толкова умен, трябвало е да прозре в какво се забърква. Можеше да е още жив.

— Това са различни видове ум.

— Да — жив ум и мъртъв ум.

— Казва човекът, избягвал ракети „Хелфайър“.

— Ама съм още жив.

— Джейми винаги се оплакваше, че не правим нищо, когато е очевидно какво трябва да се направи. Сега… — Луси се поспря. — Не съм сигурна дали вече знаем какво е редно. Щеше да е по-лесно да се подготвим, ако имахме някаква карта, която да ни подскаже къде ще ни удари катастрофата, само дето сме чакали толкова дълго, че вече не се побираме на картата. Човек не може да не се запита дали всъщност изобщо ще има оцелели.

— Хората ще оцелеят — увери я Анхела. — Винаги оцелява по някой.

— Не те смятах за оптимист.

— Не съм казал, че ще бъде лесничко спасение. Но някой… все някой ще се адаптира. Ще създадат някаква нова култура, която знае как да…

— Да бъде умна?

— Или как да произвежда чисторба за цялото тяло.

— Мисля, че на този модел му викат „Тайян“.

— Ето, видя ли — посочи й Анхела. — Хората се адаптират и оцеляват.

Аркологията сияеше съблазнително в калния мрак на бурята. От този ъгъл Луси различаваше очертанията на атриумите и като че ли дори зеленината вътре. Пищен свят, където всички биха могли да влязат и да се скрият. Може би животът навън беше твърде суров, но вътре въпреки всичко беше добър.

С климатици и индустриални въздушни филтри, с 90-процентна преработка на водата животът можеше да си остане хубав дори в ада.

Може би това е името, което ще ни дадат археолозите. „Периодът на открито“. От времето, когато хората още живеели на повърхността.

Може би след хиляди години всички щяха да се крият под земята или в аркологии, където само оранжериите се показват на слънце и цялата им влага внимателно се събира и задържа. Може би след хиляди години човечеството щеше да се превърне във вид къртици, скрити безопасно под земята, за да оцелеят…

— Ето го нашия човек — посочи Анхела.

От другата страна на улицата някакъв старец куцаше към пастта на строящата се част от „Тайян“, буташе количка за pupusa и се бе привел срещу летящия прахоляк.

— Как, по дяволите, ще продава pupusas в тази буря?

Но Анхела вече бе закрил лице с ризата си и излизаше от пикапа, а след него се вмъкна порив горещ въздух.

Луси сграбчи собствената си маска и излезе навън, като я надяна бързешком, докато Анхела се мъкнеше през улицата. Догони го и пъхна ръка под мишницата му. За момент си помисли, че той ще й се опъне, но след това се облегна на нея.

— Благодаря — изпъшка през ризата. Започна да кашля.

— Използвай маската ми — викна му тя.

Не позволи на Анхела да започне да спори — просто я смъкна от лицето си и я намести на неговото. Затегна здраво лентите.

„Ама че двойка сме — помисли си. — Аз — с очилата, той — с маската“.

Проправиха си път до мястото, където се бяха събрали продавачите, всички надянали собствените си филтри и очила и втренчени в нея и Анхела през кръглите като на чудовища лупи. Странни извънземни твари, които ги наблюдаваха с надеждата за оборот.

Луси помогна на Анхела да изкуца до мястото, където човекът с pupusas вадеше от количката си пърхащи найлони и пръти с вид, все едно са предвидени да опаковат в пашкул готварската му печка.

При приближаването им се обърна. Наведе се, когато Анхела се опита да крещи през маската. Поклати глава неразбиращо и вдигна собствената си маска, за да присвие очи срещу двамата.

— Какво каза?

— Търсим едно момиче! — извика Луси. — Чухме, че е отседнала при теб.

Мъжът ги изгледа подозрително:

— От кого сте го чули?

— Аз й помогнах да излезе оттук — каза Анхела.

Когато мъжът видимо не го разбра, той вдигна маската си и изкрещя в ухото му:

— Помогнах й да излезе от „Тайян“. Преди няколко седмици. Тя ми разказа за теб. Каза, че й пазиш гърба.

— Така ли е казала, а? — мъжът видимо се натъжи. Извърна се встрани. — Помогнете ми да вдигна всичко това. После ще поговорим.

Тримата се пребориха с вятъра и колчетата на палатката — първо трябваше да ги вкарат в гнездата, после да увият гортексова подплата в клуповете. Накрая се оформи малко пространство, в което и тримата можеха да пъхнат глави и продавачът да стои над скарата си. Свалиха си маските и очилата.

— Момичето тук ли е? Трябва да говоря с него — каза Анхела.

— Защо?

— Тя има нещо ценно — обясни Луси. — Нещо извънредно ценно.

Мъжът се разсмя:

— Съмнявам се.

— Ще има награда — обяви Анхела. — Голяма.

Чернокожият го погледна цинично:

— О, така ли? И какво предлагаш?

— Мога да ви прекарам и двамата през Колорадо и да ви устроя в комплекс „Сайпръс“ в Лас Вегас.

Готвачът направо му се изсмя в лицето. Когато Анхела не отвърна на смеха му, спря. След това доби изненадан вид. Накрая се обърна към Луси:

— Сериозно ли говори?

Тя направи гримаса.

— Да, мисля, че е способен да го стори. Ако можеш да помогнеш, вероятно ще получиш и нещо повече. Много повече. Не приемай първата му оферта.

— Значи можеш да поговориш с нея? — попита Анхела.

— Съжалявам — мъжът съвсем се натъжи. — Вече не е тук. Замина още преди дни.

Водосрезът се угрижи.

— Накъде замина? — поинтересува се Луси.

— Тръгна на стоп към границата — обясни готвачът. — Канеше се да пресече реката.

Анхела се облегна на количката с трескаво изражение.

— Къде? Знаеш ли къде ще пресече?

— Разгледахме картите. Сметнахме, че най-добър шанс има близо до Карвър Сити.

Луси не можа да сдържи смеха си, а до нея Анхела изруга.