Паоло Бачигалупи
Водосрез (35)

Глава 35

Мария лежеше в клетка, свила се на кълбо около ранената си ръка. Кръвта се беше съсирила, а на мястото, където се бяха намирали кутрето и безименния й пръст, имаше пулсиращи чуканчета. Зачуди се дали раните ще се инфектират, и след това реши, че и бездруго няма значение. Нямаше да живее толкова време, че да има значение. Слънцето печеше право върху нея и силният вятър шибаше имението на Ветеринаря и усилваше нещастието й. Вятърът я бичуваше.

Клетката й граничеше с оградения район, където живееха хиените, и те я гледаха, изплезили езици, заинтригувани, след като вече бяха вкусили от нея. Накъдето й да мръднеше, доприпкваха да подушат преградата и се връщаха непрестанно, сякаш очакваха, че оградата й може да поддаде.

Бяха неуморими.

Част от Мария копнееше да успее да умре от дехидратация, да се изпари до капка и да се превърне в спаружена мумия. Тогава поне Ветеринаря, Естебан и Като щяха да останат разочаровани. Нямаше да им осигури забавление. Нямаше да могат да я видят да пищи и да бяга от хиените. Потърси начин да се обеси или да си среже вените, за да изтече кръвта й, но не разполагаше с инструменти.

— Ето. Трябва да пийнеш.

Деймиън стоеше точно до клетката и държеше бутилка с вода и чиния с храна. Посещаваше я за първи път. Досега винаги бяха идвали другите.

— Не искам.

Той въздъхна и приклекна. Взе да пъха храната вътре.

— Не я искам! — извика му Мария.

Войниците на Ветеринаря погледнаха натам. Естебан се изправи и се приближи с усмивка.

Деймиън изгледа ядно Мария:

— Видя ли какво направи?

Тя се разсмя:

— Да не мислиш, че ще се уплаша от него? Какво ще ми направи — ще ме даде на хиените ли?

— Ветеринаря иска само да потичаш — отвърна Естебан. — Докато не си прокървила, мога да ти сторя много работи.

— Просто я остави на мира — обади се Деймиън. — Вече стори достатъчно.

— Не ми харесва как ме гледа.

— Зарежи.

— Не ми казвай какво да правя, pendejo. Ще те хвърля вътре с нея!

Деймиън отстъпи.

Естебан взе ориза и боба и ги напъха вътре.

— Давай, putita. Хапни. Не можеш да бягаш, ако не ти стигат сили… — той махна на хиените зад оградата. — Нали знаеш как стоят нещата? Пускаме те от единия край на оградата и ако успееш да пресечеш, преди хиените да те докопат, Ветеринаря те вади навън. Ако си достатъчно бърза и имаш късмет, имаш и шанс. Но трябва да си пазиш силата!

Мария го изгледа гневно, като си представяше, че хиените гонят него.

— Хайде, сладурче. Имаш храна колкото щеш. Защо не си напъхаш муцуната в нея? Плюскай като малка кучка.

Тя си представи от врата му да шурти кръв.

Естебан се озъби и се отдалечи.

Деймиън се върна с друга бутилка вода.

— Сериозно, поне пийни.

— Пука ли ти?

Деймиън поне имаше честта да се засрами.

— Ами… не мислех, че ще се стигне дотук.

— Колко време има, докато ме дадете… на тях?

— Следващия път, когато на Ветеринаря му се прииска — младежът погледна към Естебан, който се беше присъединил към някакви войници на Ветеринаря под един навес, играеха карти. — Харесва му, когато има кой да гледа. Така другите хора знаят какво ги чака.

Деймиън бутна бутилката през процеп в оградата.

— Може да не стане скоро. Така че по-добре пий и яж.

Мария премисли дали да не му обърне гръб, но част от нея отказваше да се предаде напълно, и гладът и жаждата й спечелиха. Тя пи жадно и изяде храната със здравата си ръка, умираше от глад и не можеше да си откаже да се подкрепи.

Естебан се върна да позяпа.

— Как така ядеш заради него, а за мен — не? Още ли си ми ядосана заради пръстите?

Мария спря, за да го изгледа ядно.

В момента не можеше да спре да мисли колко ужасно й се ще той да умре. Да пищи и да умира. Да го накара да си плати. Да се докопа до гърлото му. Почуди се дали има някакъв начин да го примами в клетката при нея. Какъвто и да е.

— Махай се оттук, Естебан — каза Деймиън. — Позабавлява се вече.

— Не мисля така. Забавленията тепърва започват — възрази Естебан. Огледа се, сякаш се канеше да направи още нещо, но тогава го извика Като:

— Естебан! Ще закъснеем!

— Ще се видим после, маце. Когато се върна, ще си поговорим.

Той се упъти да се присъедини към Като в големия им черен пикап. Напуснаха имението, сподирени от вдигнатите облаци прах.

Деймиън отново приклекна до Мария. На няколко фута от тях хиените я гледаха със заинтригувани жълти очи. Гладни и заинтригувани. Немигащи. Тя се зачуди дали Естебан й е казал истината — че й е позволено поне да се опита да избяга. Че има дори минимален шанс…

— Какво, по дяволите, си мислеше? — попита Деймиън.

Мария го изгледа с отвращение:

— Мислех си, че трябва да се разкарам на майната си оттук.

— Аз пък те мислех за умна.

— Ходи се шибай, Деймиън.

— Хей. Извинявай. Просто не очаквах, че ще се озовеш тук. Мислех, че знаеш малко по-добре как се играе играта. Твоята майка Сара — тя знаеше как стоят нещата. Трябваше да си стоиш при нея.

— Тя е мъртва — каза Мария.

Деймиън изглеждаше изненадан.

— Какво? — предизвика го тя. — Не си го знаел ли? Тя играеше играта точно както ти искаше. Излязохме да печелим, както ти ни каза — и я убиха. Направихме го, както ти искаше. И двете. А сега е мъртва! — Мария пак го изгледа ядно. — Излиза, че ти ни подреди така. Така че да, предпочетох да избягам.

Деймиън засмука устната си, загорялото му и прежурено лице изглеждаше грозно. Мария избърса потта от очите си. Черната й коса беше нагорещена и натежала от слънцето. Направо се пържеше тук. Сто и двайсет градуса^[91] и тя под слънцето се пържи до смърт. Деймиън доби виновен вид.

— Помогни ми — прошепна му Мария.

— Как точно?

— Пусни ме да изляза.

Той се разсмя неуверено.

— Ключовете са ей там — подкани го Мария. — Видях ги. Тази нощ. Можеш да ме пуснеш. Никой дори няма да разбере. Знаеш, че си ми длъжник, задето ме набута в тая каша.

Деймиън погледна накъдето тя му сочеше. Стрелците на Ветеринаря, които играеха карти, изобщо не се интересуваха от друго, освен да пият текила и се смееха, докато губеха пари един срещу друг.

Деймиън ги гледаше и тя почти усети как той омеква.

— Не ги харесваш повече от мен — каза тя.

И си беше вярно. Личеше му. Той беше на дъното на йерархията им. Може да беше кльощав и ячък, но честно казано, не беше един от тях. Просто хлапе, което въртеше курвите на Ветеринаря.

— И двамата можем да се разкараме. Ще идем на север.

Връзката им се изпари.

— Не мога — каза Деймиън и поклати глава. — Опитам ли, попадам вътре при теб и двамата ще бягаме от хиените.

— Те дори няма да разберат. Можеш да го направиш тази вечер.

Но връзката беше изгубена и Мария го знаеше. Сега просто довършваше упражнението. С колкото и малко да го държеше, беше й се изплъзнал.

— Длъжник си ми — опита тя. — Тук съм заради теб.

Деймиън не я погледна в очите.

— Ако искаш, мога да ти донеса малко мехурчета — предложи. — Ще литнеш здраво и високо. Ако се надрусаш добре, дори няма да усетиш много, докато… — и замлъкна, но погледна хиените.

— Докато ме разкъсват на парчета? — попита Мария. — Това ли искаше да кажеш? Искаш да се надрусам, преди да ме изядат жива? Смяташ, че ще ми помогне?

Деймиън се смути.

— Искаш ли мехурчета, или не?

Тя само го зяпаше.

— Съжалявам — промърмори той и взе да се извръща.

— Деймиън?

Пак се обърна към нея:

— Да?

— Ходи се шибай.