Метаданни
Данни
- Серия
- Сянката на гарвана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tower Lord, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Антъни Райън
Заглавие: Владетелят на кулата
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.01.2016 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-655-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3507
История
- — Добавяне
9.
Вейлин
Кара залитна леко, а облаците се раздвижиха в небето, прозирни валма като разчепкан памук, които се сляха в тъмни пипала и се оформиха в бавно въртяща се спирала, широка цяла миля.
— Добре ли си? — попита я Вейлин и посегна да я хване, преди да е загубила съвсем равновесие.
— Само малко ми се зави свят, милорд — отвърна девойката с фалшива усмивка. — Отдавна не го бях правила. — Пое си дълбоко дъх и отново вдигна очи към небето. Свеж ветрец разлюля тревата на билото. Спиралата се въртеше в небето и потъмняваше с всяка секунда, пипалата се вплътниха във врящи планини от сиво и черно. Кара изскърца със зъби и изпъшка като от болка. След миг врящите облаци поеха към обвития в дим град, на цели шест мили от тях, тътен на гръмотевици оповести прехода им, светкавици ги разсичаха от време на време.
Кара се срина на колене, лицето й беше бледо, очите й — прибулени от изтощение. Лоркан и Маркен се втурнаха към нея, младият талант хвърли укоризнен поглед на Вейлин, който той се престори, че не е видял. Плетача стоеше настрана, на обичайно ведрото му лице бе изписано дълбоко объркване. Крачеше напред-назад, стиснал здраво все по-дългото въже, което плетеше. Доколкото беше известно на Вейлин, Плетача не беше използвал дарбата си нито веднъж, откакто се беше присъединил към армията им, макар често да изнасяше ранени от бойното поле след края на поредното сражение. Кръвната песен се издигна в ясна нотка на объркване, свързана с Плетача, който тъкмо извръщаше разтревожен поглед от Кара. А после на лицето му изведнъж се изписа решимост. „Той чака нещо — осъзна Вейлин. — Или някого.“
Погледна към облаците, които се търкаляха към Алтор, страшни на вид и очевидно пълни с достатъчно дъжд да угаси пожарите, които горяха зад стените. Съгледвачи от Северната гвардия бяха докладвали преди ден за отчаяното положение на града и Вейлин бе наредил армията да ускори темпото си. Пришпори ги безмилостно, яздеше покрай колоната от подтичващи мъже със сурова физиономия и още по-сурови заплахи към всеки, който изглеждаше склонен да изостане. Продължиха и през нощта и Вейлин обяви почивка чак след като изминаха петдесет мили. На сутринта Норта бе довел Кара в палатката му с едно предложение.
— Позволете дебело да подчертая, милорд — каза момичето, — че направя ли го, нямам представа какви ще са последствията. Мога да закарам дъжд над града, но какво ще стане след това… — Сви безпомощно рамене. — Когато бях малка, продължителна суша мореше селото ни, насажденията изсъхнаха и мама каза, че ще умрем от глад през зимата. Вече знаех някои неща за дарбата си по онова време, създавах малки водовъртежи и такива неща, понякога карах облаците да се преливат в смешни форми. Затова реших да направя голям облак, повиках всички други облаци при него и заваля. Валя три дни, хората се радваха. После дъждът спря и езерото с патиците замръзна посред лято. Малко по-късно Ерлин ме намери и каза на родителите ми за едно място на север, където ще бъда в безопасност.
— Не е задължително да го правиш — каза Вейлин. — Самият аз отлично знам каква цена плащаме за дарбите си.
— Не изминах целия този път само за да гледам, милорд.
Той изчака, докато облаците стигнат Алтор, и скоро различи пелената от менящо се сиво, което говореше за проливен дъжд. Песента звучеше силно и уверено, пееше мелодията на Рева с нотка на гордост, но и на предупреждение. Нямаше време.
— Съотношението е най-малко две към едно — каза граф Марвен пред съвета на капитаните. — И расте с всеки час, защото воларианците продължават да изтеглят войски от Алтор и да ги насочват към нас. Предвид числеността на врага, милорд, длъжен съм да предложа заблуждаваща тактика. — Посочи средата на картата, която Харлик бе нарисувал и която показваше воларианския лагер, от който ги деляха само няколкостотин крачки. Линии от свободни мечове и варитаи препречваха пътя им към Алтор, многочислена кавалерия вардеше и по двата фланга.
— Пехотата ни остава на мястото си, а еорилите потеглят към западния бряг, за да привлекат вниманието на врага. Едновременно с това нилсаелската кавалерия и Северната гвардия ще потеглят на запад. Врагът ще се види принуден да престрои редиците си, за да може да реагира на атака оттук. — Пръстът му се премести върху един участък вдясно от воларианския фронт.
— Ще ги ударим силно, после ще свърнем на запад, за да се съединим с кавалерията, докато еорилите заплашват източния им фланг. Това би трябвало да ангажира достатъчно голяма част от войската им, за да осигури глътка въздух на Алтор. След това може да се изтеглим в гората, където нашите сеордски приятели добре ще си поиграят на криеница с тяхната пехота. Ще ги ангажираме в дребни схватки, засади и прочие от този род. Няма да стане бързо, ще се проточи по-скоро седмици, отколкото дни, но вярвам, че този вид битка можем да я спечелим.
— Алтор не разполага със седмици — каза Норта. — Дори с дни не разполага.
— А ние не разполагаме с достатъчно хора, капитане — отвърна Марвен и гласът му потрепна от натрупалото се през изминалите седмици напрежение. — Трябва ни два пъти по-голяма армия, за да ги пробием.
— Значи изминахме целия този път, за да си играем на гоненица в гората, докато градът издъхва? — Норта изсумтя с отвращение.
— А реката? — обади се Адал. — Можем да направим лодки. Сред хората ни има много, които разбират от този занаят. Така ще изпратим подкрепления на града.
— Докато направим лодките и прекосим реката, няма да е останал никой, на когото да помогнем — каза Норта. — И то ако успеем да се промъкнем покрай чудовището, което е хвърлило котва в Колдирон.
Вейлин вдигна поглед към тавана на палатката, вниманието му бе привлечено от поредната гръмотевица. Бурята на Кара набираше сила и скоро земята щеше да се разкаля толкова, че кавалерията да стане неизползваема. Отиде в дъното на палатката, където на леглото му лежеше платненият вързоп. Капитаните продължаваха да обсъждат различни идеи, докато той развързваше канапите и разгъваше платното. Кръвната песен надигна глас за добре дошъл, когато той хвана ножницата. Забравил бе колко приятно тежи в ръката му. Стегна ножницата на гърба си и чак тогава си даде сметка, че капитаните са се умълчали.
— Милорд? — извика му Дарена, когато той излезе от палатката. Вейлин отиде при Пламък, метна седлото на гърба му, пристегна каишите, после го поведе към редиците на строената пехота. — Какво си намислил?
Дарена застана на пътя му, леко задъхана, страх и подозрение грееха в очите й. Зад нея стояха капитаните. Повечето го гледаха объркано, но на лицата на Норта и Кейнис се четеше мрачно разбиране. Спогледаха се, после тръгнаха в противоположни посоки, Кейнис се развика на сержанта си, а Норта хукна към своята рота, следван както обикновено от Снежинка.
— Милорд? — повтори Дарена.
— Когато летиш, ти виждаш душите на хората — каза той. — Но виждаш ли някога своята?
Тя поклати безмълвно глава.
— Много жалко. — Обхвана в шепи лицето й и бръсна с палец бузата й. — Защото аз я виждам и знам, че грее с ярка светлина. Бих бил особено благодарен, ако се погрижиш за сестра ми. Тя няма да разбере това.
Обърна се, яхна коня и го подкара към предната редица на армията. Видя знамето на миньорите и дръпна юздите.
— Свободно! — извика на полковете наоколо. — Съберете се.
Офицерите се поколебаха за миг, преди да предадат заповедта; имаше и няколкоминутно забавяне, докато застанат около него в хлабав кръг. Сеорда и голяма част от пехотата се тълпяха зад тях.
— Стигнахме етап — каза Вейлин, — когато не мога да изисквам подчинение от вас само въз основа на чувството ви за дълг. Сега всеки мъж и всяка жена в тази армия трябва да вземат решението си сами. Колкото до мен… — Той се обърна в седлото и посочи към блъскания от пороен дъжд град отвъд воларианския фронт. — Колкото до мен, аз възнамерявам да пришпоря коня си към центъра на този град. Защото моя близка приятелка е там и аз много бих искал да я видя отново.
Посегна през рамо, изтегли меча си и го вдигна високо. Нямаше много светлина под смрачаващото се небе, но въпреки това острието улови достатъчно слънчеви лъчи и грейна. Вейлин плъзна отново поглед по лицата им, бледи и прехласнати под дъжда, преди да продължи:
— И ще убия всеки, който вдигне ръка да ме спре. Онези, които пожелаят да дойдат с мен, са добре дошли.
Обърна Пламък и бавно пое напред. Врявата зад него набираше сила, гласовете на Марвен и Адал се откроиха над множеството викове и заповеди. Вейлин призова песента си и се затвори за външните гласове, оглеждаше воларианските редици и чакаше нотката на разпознаване. „Може би са го екзекутирали за малодушие.“ Но после чаканата нотка се издигна, ясен тон на чист страх, когато погледът му попадна на един батальон вляво от воларианския център.
„Е — помисли си той, — поне успях да опозная Алорнис.“
Заби пети в хълбоците на Пламък, конят се изправи на задните си крака, после хукна в галоп.
Времето сякаш се забави, докато препускаха към воларианските редици, многочислени и строени като по конец, истинско произведение на военното изкуство, проснато пред погледа му. Огнени топки западаха в ниски дъги, изстреляни от кораби в реката. Пожарите в града догаряха под проливния дъжд, небето бе задънено от гъсти черни облаци, разкъсвани тук-там от светкавици.
Стрели литнаха към него, но благодарение на песента лесно ги избегна, мелодията й звучеше по-силна отвсякога. Изчака, докато мелодията открие бившия пленник, чийто страх звучеше като пронизителен писък във втората редица на батальона му, и започна да пее — влагаше много гняв и жажда за кръв в мелодията, която запрати напред. Усети мига, когато песента намери мишената си. Свободният меч окончателно се раздели с последните останки от самообладанието си, самоконтролът му се строши като пукната стъклена чаша при вида на нападащия конник, който връхлиташе право към него с меч в ръка. Редиците на батальона се огънаха като вълна, когато младежът се хвърли назад, пробивайки си безогледно път, сечеше с късия си меч по ръцете, които се опитваха да го спрат, пищеше от ужас толкова силно, че мнозина от първата редица се обърнаха да видят какво става.
Не беше голям пробив, в интерес на истината, само миниатюрен дефект в иначе забележително дисциплинирания строй на воларианците, но днес и това се оказа достатъчно.
Пламък се вряза в първата редица с безстрашието на истински боен кон, разхвърля хора вляво и вдясно, стъпка по-бавните, докато мечът на Вейлин подхващаше своята песен. Разсече лицето на един мъж от брадичката до тила със замах толкова силен, че сряза дори шлема му, после пришпори Пламък напред, а мечът сечеше и мушкаше мълниеносно, неуморно. Мъже падаха с отсечени крайници, нови писъци оформиха хор около соловото изпълнение на бившия пленник, който все още си пробиваше път към сравнителната безопасност на задните редици.
Ветеран със сурово лице се отдели от тълпата, вдигнал късия си меч в бърз замах, но днес песента виждаше всичко и предупреди Вейлин навреме, затова миг по-късно ветеранът се срина на колене, зяпнал невярващо кървящото чуканче на китката си. Друг свободен меч се опита да посече краката на Пламък, с което си спечели широк замах на меча и обезглавяване.
Изхвърчаха на скорост през последната редица на воларианския строй и Вейлин дръпна рязко юздите на Пламък сред фонтани от кал. Ужасеният свободен меч, бившият пленник, бе паднал на колене зад батальона си, очите му ококорени и немигащи, напълно в плен на умопомрачението. Вейлин завъртя коня си и видя, че воларианците се прегрупират да го обградят. Стягаха пръстена с извадени мечове и страх се четеше на всяко лице.
Вейлин чу смях отнякъде и чак след миг осъзна, че се смее самият той. Усети и кръв да се стича от носа му, знак, че е пял твърде дълго. Пренебрегна го и нападна отново, прегази най-близкия свободен меч и посече мъжете от двете му страни, свърна надясно и уби някакъв тип, който крещеше заповеди, после друг, който стоеше замръзнал от ужас.
Ала далеч не всички бяха попаднали в плен на страха — петнайсетина души направиха опит да го свалят, но песента го предупреждаваше за всяка атака. Вейлин парираше, извърташе се и убиваше във вихър от песен и кръв, докато Пламък не изцвили от болка и не се изправи на задните си крака със стрела в хълбока. Остана прав още няколко секунди, риташе и размахваше копита, но накрая болката го свали на колене. Вейлин се претърколи от седлото, скочи на крака, парира един удар и прониза с меча си човека, който го беше нанесъл, острието от звездно сребро мина с лекота през нагръдника му.
Измъкна меча си и застана до своя умиращ кон, обграден от свободни мечове, които стягаха бавно пръстена, пришпорвани от ругатните на офицерите си. Песента роди нова нотка, нещо дисхармонично и диво, но едновременно с това ожесточено и вярно до смърт. Вейлин се засмя отново и свободните мечове съвсем забавиха крачка.
— Съжалявам, че вашият генерал не прие предложението ми — каза им той.
Снежинка се появи сред войниците като вихър от нокти и зъби, прикова двама към земята, гигантските й челюсти се спряха за миг върху лицата им, колкото да ги разкъса. Погледна за част от секундата Вейлин и песента изпя тон на топъл поздрав, после изчезна, врязвайки се в най-плътния възел от воларианци сред кръв и разкъсани крайници.
Воларианският строй бързо се разкъса, в редиците им се появи двайсетинаметров отвор, изкусителна мишена, на която Северната гвардия и хората на капитан Орвен не можеха да устоят. Втурнаха се с извадени мечове, пробойната в строя на воларианците се разшири още повече и скоро целият батальон се разпадна. Капитан Адал посече един бягащ воларианец и спря, зърнал Вейлин до трупа на Пламък.
— Ранен сте, милорд.
Вейлин вдигна ръка към кървящия си нос и поклати глава.
— Нищо не е. Събери хората си за атака наляво, атакувайте кавалерията във фланг.
— Останали сте без кон… — извика капитанът, когато Вейлин тръгна към най-близкия волариански батальон.
— Ще се оправя — махна той, без да се обръща.
Песента се бе извисила до неугасим пожар и захранваше с гориво атаката му през строя им. Вейлин убиваше и убиваше, парираше или избягваше удари, които би трябвало да са фатални. Нападна следващия батальон в гръб — този бе съставен от варитаи, неподвластни на страха, който би могъл да им внуши, но и лишени от инстинкта, необходим да парират роденото му от песента умение. Проби си път до центъра на батальона и посече командира му, който, за разлика от подчинените си, определено бе подвластен на страха — пришпорваше коня си до кръв и размахваше бясно камшик около себе си в опит да се измъкне от капана на собствения си батальон. Не успя.
Батальонът се разпадна около Вейлин, когато кмет Ултин поведе своите миньори в бесен щурм срещу авангарда им и хората от Пределите дадоха в пълна мяра израз на гнева, който бяха трупали по време на похода. Варитаите отвърнаха с характерната си прецизност, оформиха плътни отбранителни формации и се биха докрай.
— Престрой се! — крещеше кмет Ултин, забил знамето на полка си в задните редици на воларианския фронт. — При мен!
— Поведи ги наляво — каза му Вейлин и смръщи чело при вида на ужасеното му изражение.
— Вие… — Ултин преглътна шумно, втренчил поглед във Вейлин, после примигна и извърна глава. — Да, милорд!
Усетил влага по страните си, Вейлин вдигна ръка към клепачите си и когато я свали, по пръстите му имаше кръв. Спря и се опита да приглуши песента, но нова нотка на предупреждение я разгоря отново. Обърна се надясно, където пехотата на граф Марвен водеше люта битка с по-малочислен отряд мъже с леки брони. Вейлин се спусна натам и пътьом си отбеляза забележителната лекота в движенията на противника — войници, които се биеха, както други танцуват. Повечето бяха въоръжени с по един меч във всяка ръка и нилсаелците падаха с десетки, неспособни да ги спрат. „Прословутите куритаи“, осъзна Вейлин, наведе се под един меч, претърколи се на колене и замахна на свой ред, посичайки сухожилията на нападателя. Нилсаелците нададоха рев и се нахвърлиха върху ранения куритай с мечове и кинжали.
Песента писна отново, Вейлин вдигна поглед и видя трима куритаи да идват към него, един отпред и двама по фланговете му, леко отзад. Вейлин премахна всички ограничения пред песента и изведнъж движенията на куритаите се забавиха, сякаш те крачеха през петмез, координираната им атака му се стори бавна и тромава, с твърде много пробойни. Песента поутихна малко, след като тримата се гътнаха на земята, разпръсквайки кал на фонтани, кал и кръв от почти идентични рани в гърлото.
Изправи се и видя един куритай да го гледа с кривната глава и празно лице — като на дете, което вижда за пръв път изумителен фокус. Всъщност повечето нилсаелци наоколо го гледаха по същия начин. Изплющя тетива и любопитният куритай падна със стрела в гърдите, а другарите му се обърнаха към новата заплаха в лицето на Хера Дракил, който водеше своите сеорди в мелето. Нилсаелците се биеха храбро, но нямаха друго преимущество освен численото си превъзходство. Сеордите, оказа се, нямаха нужда от подобно преимущество.
Вейлин видя как вождът на сеордите се хлъзва под един размахан къс меч, скача на крака, замахва с бойната си тояга и пръсва тила на противника си. Съплеменниците му се справиха набързо с останалите куритаи — бойните тояги и ножовете им се движеха мълниеносно и враговете изпопадаха за броени секунди.
— Вече знам защо никой не посяга на гората ви — отбеляза Вейлин, когато Хера Дракил приклекна до него.
— Трябва да те види лечител, Берал Шак Ур — каза той и му помогна да се изправи.
Вейлин залитна, когато песента се разгоря отново, и потисна вик на болка, който се надигна към устата му заедно с поредната порция свежа кръв. „Рева!“ Обърна се към града, плъзна поглед по насипа и видя портите разбити и зейнали.
— Трябва ми кон — каза той.
Сеордата видимо не беше съгласен, но граф Марвен спря край тях, скочи от седлото и подаде юздите на Вейлин.
— И без това се бия по-добре на собствените си крака — каза той. Кръв се стичаше от рана на бузата му.
— Събери хората си — каза му Вейлин и се метна на седлото. Новата гледна точка му осигури по-добър общ изглед към битката. Всички участъци на воларианския фронт вече се сражаваха, а в неговия участък вражеските формирования се бяха разкъсали, както и надясно, в участъка на Норта, където неговите хора даваха воля на гнева си, премазвайки двойно по-многочислен батальон от свободни мечове с очевидната цел да се съединят с миньорите на Ултин. Участъците вляво все още се държаха, въпреки ожесточените атаки на Кралската гвардия под командването на Кейнис. Зад тях вихърът от побеснели коне, които трудно се различаваха през пелената на дъжда, подсказваше, че еорилите скоро ще видят сметката на воларианската кавалерия.
— Атакувай с хората си ариергарда им, точно срещу Кралската гвардия — каза той на Марвен. Хвана се за лъка на седлото, за да не падне от коня. — Хера Дракил — обърна се към сеордата. — Бих искал да се запознаеш с една моя приятелка в града.
Обърна коня на Марвен и го пришпори в галоп. Близо до насипа видя нещо, което за малко да го извади от равновесие — свободният меч, бившият пленник, лежеше мъртъв с прерязано гърло, в ръката му имаше окървавен нож, а лицето му беше застинало в същото умопомрачено изражение, до което го бе докарала песента.
От докладите на Харлик знаеше, че насипът е дълъг приблизително триста метра, затова се изненада, че се е удължил с няколко мили. Дишаше трудно, усещаше как кръвта попива в ризата му под леката ризница и продължава да тече от носа, устата и очите му. През няколко метра я изплюваше, после пришпорваше коня на Марвен все по-бързо и по-бързо.
Наложи се конят да прескочи останките от портата, копитата му затрополиха по калдъръмените улици отвъд, пълни с трупове и повсеместно разрушение. Кръвта течеше на реки в препълнените от дъжда канавки, извираше на червени ручейчета от труповете, които Вейлин откриваше след всеки завой. Имаше и живи воларианци, които се препъваха сред телата, но не представляваха заплаха, защото до един бяха видимо в плен на умопомрачение. Защитниците бяха построили допълнителни стени вътре в града, което го принуди да намери пробойните, отворени от воларианците, за да продължи навътре, и това неочаквано забавяне го изнервяше заедно с песента, която надигаше непокорно глас.
На известно разстояние от катедралата се принуди да слезе от коня, защото труповете бяха толкова нагъсто, че дори опитният боен кон на Марвен отказа да продължи нататък. Пеша и със замъглено зрение Вейлин залиташе сред труповете, а веднъж дори се спъна и падна на колене край млад мъж, който лежеше по очи със забит в гърба къс меч и брадва под бледата ръка. „Толкова е млад, почти момче.“
Стана с цената на върховно усилие и продължи напред, звуци на битка стигнаха до слуха му. Озова се на широка улица със съборени сгради, където повече от пет хиляди воларианци щурмуваха поредната стена. Успели бяха да отворят пробойна и тук, труповете се множаха в ожесточено сражение при отвора. Песента писна в потвърждение — тя беше там, в най-голямото меле. „И къде другаде би могла да бъде?“
— Ние ще се заемем с това — каза Хера Дракил, който се появи до него, хората му извираха от околните улици.
— Ще съм ти дълбоко благодарен — отвърна Вейлин.
Воларианската войска издаде странен звук, когато разбраха, че нов враг ги атакува в гръб — нещо средно между хорова въздишка и стон на хора, изпаднали в пълно отчаяние. От дни се сражаваха зад крепостните стени, а сега щяха да погинат от ръката на враг, с който не биха могли да се мерят.
Звуците на битката избледняха и той затвори очи. „Млъкни, веднага“ — каза на песента, но беше много уморен и му беше много студено.
— Не е нужно да коленичиш пред мен.
Стоеше надвиснала пред него, гледаше го отгоре надолу с топла усмивка, меч ренфаелска направа бе опрян на рамото й, острието му кърваво чак до дръжката.
— Това ли е мечът? — попита той.
Тя поклати глава.
— Така и не го намерих.
Причерня му. След миг дойде на себе си и установи, че лежи по гръб, че лицето й е само на педя от неговото и сълзи падат по окървавените му черти.
— Сигурна бях, че ще дойдеш.
Вейлин успя да вдигне ръка и да прокара пръсти през косата й. „Оставила я е дълга значи.“
— Що за брат не би дошъл да ти помогне? — Закашля се, от устата му шурна кръв и опръска лицето й.
— НЕ! — изпищя тя, докато му причерняваше отново. — НЕДЕЙ! Моля те, недей…
Студ. Абсолютен, нетърпим студ. Преминаваше през кожа и кости да вледени сърцето му. Ала ръцете му не трепереха, дъхът му не се къдреше. Примигна, усетил, че зрението му се възвръща, и видя стена. Обърна се и звукът от ботушите му отекна, много силно и много продължително. Никое ехо не траеше толкова дълго.
Стаята представляваше простичък куб от грубо издялан камък с прозорец вдясно от него. В средата й имаше обикновена маса, скована от тъмно дърво, повърхността й лъщеше, макар да нямаше запалена лампа, нито от прозореца да влизаше светлина. Жена седеше от другата страна на масата и го гледаше с изражение, което бе в равна мяра гневно и любопитно. Пред него имаше празен стол.
— Знам кой си — каза жената и гласът й породи друго ехо с неестествена продължителност.
Вейлин тръгна към стола, но после спря, дочул слаб звук, тих жален зов. „Някой името ми ли извика?“
— Токрев ли е бил, чудя се? — Жената наклони глава и присви очи. — Не, едва ли.
Беше тъмнокоса, млада и красива, интелигентност гореше в очите й, както и омраза, каквато Вейлин не беше виждал никога. Незнайно защо се сети за нещото, което бе живяло в Баркус, само дето в сравнение с тази жена онова беше злобно дете и нищо повече.
— Знаеш кой съм — каза той. — А коя си ти?
Тя се усмихна невесело.
— Аз съм пойна птичка в кафез. Също като теб сега.
Опита се да призове кръвната песен, ослушваше се за някакъв насочващ тон, но не чуваше нищо.
— Без песни тук, милорд — каза жената. — Без дарби. Единствените дарове тук са онези, които носи той, и те рядко са приятни.
— Той?
Ярост сгърчи за миг лицето й и тя удари силно по масата.
— Не си играй с мен! Не се прави на глупак! Отлично знаеш къде си и кой те държи тук.
— Както държи и теб.
Жената се отпусна с тих смях и се облегна назад.
— Наказанията му са сурови, но разнообразни, в по-голямата си част поне. Тази стая, студът, скуката, която те принуждава да търсиш разтуха в спомените си, а аз имам много спомени.
— Ръката й се вдигна към гръдния кош и разтри мястото между гърдите, очите й се втренчиха в стената. — Обичал ли си някого някога, милорд?
Звукът се появи отново, по-силен този път. Нечий глас изричаше името му, глас далечен, но познат.
Той пренебрегна въпроса й и застана пред прозореца. Загледа се в променливия пейзаж, врящо облачно небе над висока планина. Склоновете на планината се заоблиха пред погледа му, снишиха се, тревата стана по-зелена и релефът постепенно се промени в ниски полегати хълмове.
— Сменя се постоянно — каза жената. — Планини, океани, джунгли. Сигурно са места, които е познавал някога.
— Защо те е затворил тук? — попита Вейлин. — За какво престъпление?
Тя спря да разтрива гърдите си и ръката й се отпусна отново на масата.
— Обичах, но не ме обичаха. Това беше престъплението ми.
— И преди съм срещал такива като теб. Във вас няма любов.
— Повярвай ми, милорд. Никога не си срещал такава като мен — отвърна тя и кимна към масата.
Флейтата я нямаше там допреди миг, но сега лежеше върху лъскавата дървена повърхност. Простичък инструмент, изработен от кост, петносан от старост и употреба, но Вейлин бе сигурен, че ако го вземе и го вдигне към устните си, звукът ще е много силен.
— ВЕЙЛИН!
Вече нямаше грешка, нечий глас извън тази стая викаше името му толкова силно, че да разтърси каменния й градеж.
— Той ще ти я върне — каза жената и кимна към флейтата. — За тези като нас е трудно да живеят без песен.
Стаята се разтресе, каменните блокове започнаха да се пукат под външен натиск, хоросан и камък се трошаха, а през пролуките нахлуваше топла бяла светлина.
— Просто я вземи — каза жената. — Ще пеем заедно, когато той ни върне. И каква песен ще е само…
Той погледна флейтата. Копнееше да я вземе и се мразеше заради този копнеж.
— Име имаш ли? — попита той жената.
— Стотина или повече вероятно. Но любимо ми е онова, което си спечелих, преди да приема чудесната сделка на Съюзника. По молба на баща си опустоших една земя на юг, където местните диваци създаваха проблеми. Бяха суеверна паплач и решиха, че съм вещица. Елвера, така ми казваха.
— Елвера. — Загледа се отново във флейтата, после стената зад него изтрещя. Вейлин срещна отново погледа й и се усмихна, преди да й обърне гръб, на нея и на флейтата. — Ще го запомня.
Чу виковете миг преди стената да изригне. Светлина нахлу в стаята и прогони студа.
— Кажи на брат си! — извика тя. — И хиляда пъти да ме убие, нищо няма да промени!
Светлината дойде за него, обгърна го с благословената си топлина, издърпа го от стаята. Отдалечаваше го и сякаш попиваше в него, докато Вейлин не съзря лице, което познаваше.
— Ти също светиш ярко — каза му Дарена. — Лесно беше да те намеря.
Светлина изпълни очите му, последните следи от студа се стапяха… но ето че една последна тръпка премина по гръбнака му, когато до него достигна друг глас. Не на жената, а на нещо много по-старо, без друго чувство в себе си освен на абсолютна увереност.
— Двамата с теб ще напишем края.
Събуди се с вик, трепереше спазматично, премръзнал и изтощен, без да е мъртъв. Нещо тежеше на гърдите му. Осъзна, че пръстите му се губят сред дълги копринени къдрици. Дарена изпъшка и вдигна глава, лицето й — бледо, очите — угаснали от изтощение.
— Толкова лесно бе да те намеря — тихо промълви тя.
— Вейлин! — Рева стоеше на колене до него, усмихваше се и плачеше едновременно. Зад нея се виждаха Хера Дракил и хората му, на ястребовото лице на вожда бе изписано дълбоко безпокойство.
— Нали уж бях Мрачния меч — отвърна той.
Рева се засмя и го целуна по челото, без да крие сълзите си.
— Няма Мрачен меч. Това е приказка за деца.
Той я прегърна през раменете, после потърси в себе си, макар да знаеше какво ще намери. „Няма я. Песента я няма.“