Антъни Райън
Владетелят на кулата (32)

7.
Лирна

— Ето я пак! — ахна Мурел, посочи, затича се към носа и лодката се разклати. — Виждате ли я?

Лирна погледна към морето и зърна голямата перка миг преди тя да изчезне под повърхността. „Винаги са гладни.“

— Може би ни харесва — каза престъпникът с белезите по лицето. Казваше се Харвин и твърдеше, че преди време командвал банда от трийсет мъже, но бил заловен и хвърлен в затвора заради любовта си към красива жена от благородно потекло, история, която Илтис посрещна с открито презрение.

— По-скоро те е продала някоя кръчмарска курва, на която си забравил да платиш — беше се засмял той.

Заяждаха се постоянно, често бяха на крачка от сбиването и Лирна се бе отказала да ги разтървава. Ако единият убиеше другия, поне храната щеше да им стигне за по-дълго.

— Когато се вряза в корпуса, е видяла красивото лице на брат Илтис и се е влюбила до уши — продължи Харвин. — Затова ни следва, не може да се отлепи от него.

— Ах ти, боклук неден! — запени се Илтис.

Лирна им обърна гръб. Знаеше, че спорът им неизбежно ще се разгорещи, така че вместо да им слуша глупостите плъзна поглед по морската повърхност. Вече четири дни се носеха по вълните и червената акула беше единствената им компания. Отдавна би трябвало да е обърнала лодката им и да ги е изяла, без да си дава много зор. Щом можеше да потопи цял кораб, нещастната им лодка не би следвало да я затрудни по никакъв начин. Лирна постоянно се сещаше за последната усмивка на Фермин, за окървавените му зъби. „Вече дадох всичко, което имах за даване…“

Перката се появи отново и Мурел замръзна като статуя, разранените й пръсти литнаха към устата й. Този път акулата беше по-близо, движеше се косо към тях през вълните. Мурел стисна очи и започна да рецитира от катехизиса на Вярата. Перката ставаше все по-голяма. Лирна прегърна момичето през раменете, а Илтис и Харвин забравиха за спора си. Перката свърна на двайсетина метра от лодката, раираното в червено тяло на акулата се издигна от водата и едно гигантско черно око грейна за миг над вълните. Мурел отвори очи, изскимтя и пак ги затвори. Акулата удари с опашка, после отново се скри под повърхността.

— Отиде си — каза Лирна на хлипащата Мурел. — Видя ли?

Момичето само поклати глава и се срина на дъските, уплашено и изтощено. Главата му се отпусна в скута на Лирна.

Лирна плъзна поглед по малкото си дървено кралство от пет гладни поданици и за пореден път се запита дали нямаше да е по-добре за тях, ако ги беше зарязала в трюма. На сутринта след като корабът потъна бяха успели да съберат малко храна от бурета, които подскачаха по вълните, най-вече маринована риба, която беше толкова гадна, че когато я опита за пръв път, Лирна едва не повърна, но гладът бързо сложи край на капризите й. Най-големият й страх беше свързан с липсата на прясна вода, но точно той се оказа безпочвен, защото всеки ден валяха проливни дъждове, толкова силни, че се налагаше да изгребват вода от лодката. Греблата им представляваха две къси дъски от палубата на кораба. През първия ден Илтис и престъпникът гребаха с тях на запад, докато мълчаливият Бентен, млад рибар от Варинсхолд и единственият моряк сред тях, не посочи ранните вечерни звезди и не обясни, че по негова преценка се намират на петдесетина мили източно от местоположението си предната вечер.

— Което означава, че сме се отдалечили значително от Варинсхолд в южна посока каза той. — По тези ширини борейлинските течения са с източна посока. Гребете колкото искате, но няма да постигнете нищо.

„На изток.“ Тоест теченията щяха да ги изхвърлят на бреговете на Волария, ако преди зова не умряха от глад. Чела беше достатъчно морски истории и знаеше до какви крайности може да тласне гладът отчаяните хора. Постоянно си мислеше за „Морски призрак“. „Морски призрак“ бил един от първите бойни кораби на баща й, построяването му глътнало гигантски средства и мнозина твърдяха, че бил най-хубавият кораб, отплавал някога от пристанище на Кралството. Изчезнал в буря близо до северния бряг във второто десетилетие от царуването на Янус. Смятало се, че е потънал, но няколко месеца по-късно ренфаелски рибари го открили да се носи в южна посока. На борда му имало само един жив член на екипажа, умопомрачен моряк, който гризял бедрената кост на свой колега, а на палубата имало спретната купчинка черепи. По заповед на баща й „Морски призрак“ бил изгорен и останките му потопени, защото никой моряк не би се качил на палубата му.

Главата на Мурел натежа в скута й, Лирна сведе поглед и видя, че девойката е заспала. Тихи стонове се отронваха от полуотворените й устни — вероятно сънуваше изтезанията, които бе преживяла на кораба. Лирна овладя импулса си да я погали по косата, защото знаеше, че дори най-лекото докосване ще предизвика поредния пристъп на ужас и писъци. „Съжалявам — помисли си тя, загледана в Мурел, която потрепваше насън. — По всичко личи, че плановете ми да съборя империята им са обречени на провал.“

Лодката се разклати отново. Лирна вдигна глава и видя Бентен да стои на кърмата и да гледа на изток, заслонил с ръка очите си срещу жаркото слънце.

— Акулата? — попита го тя.

Младият рибар мълчеше, загледан на изток, после изведнъж се вдърви. След миг се обърна към нея и каза:

— Платно.

Всички се завъртяха вкупом и едва не обърнаха лодката.

— Воларианци? — попита Илтис.

— По-лошо — каза Бентен. — Мелденейци.

 

 

Мелденейският капитан се подпря на парапета и погледна надолу към тях с бегло любопитство и нескрито презрение.

— Според мен вие, сухоземните, сте си най-добре в робски вериги. Така де, и без това сте оковани за сушата.

Илтис размаха веригите, които по някаква причина не беше изхвърлил в морето, навярно, ако питаха Лирна, за да убие с тях Харвин при нужда.

— Вече не сме роби, сами се освободихме.

— А корабът? — попита капитанът.

— Потъна с все похитителите ни.

— И с всичко ценно, което са носели. — Погледът му се плъзна по лодката, първо се задържа върху Мурел, после върху белезите на Лирна. — Чудя се теб за какво са използвали, красавице? — попита с широка усмивка.

Лирна прогони гнева си. Беше наясно, че продължат ли да се носят с лодката на милостта на морските течения, ще умрат.

— Аз съм добре образована — отвърна тя. Знаеше, че истинската причина само ще предизвика нов пристъп на смях. — Говоря много езици. Господарят търсеше учителка за дъщерите си.

— Сериозно? — попита капитанът и премина на алпирански:

— Чела ли си „Песни за злато и прах“?

— Да. А веднъж за една бройка да се срещна с автора им.

— Къде се крие сърцето на разума?

— В познанието, но само когато е дълбоко свързано със състраданието. — „Надявам се тази дума да има някакво значение за теб“ — добави тя наум.

Капитанът присви очи.

— А волариански? — попита на езика на Кралството.

— Да.

— И писмено, и говоримо?

— Да.

Той се обърна и махна на екипажа си.

— Качете я на борда. Останалите зарежете.

— Не! — извика Лирна. — Ще качите всички ни. Не знам за какво ви трябват уменията ми, но ще ги получите само ако вземете всички ни на кораба си.

— Не си в позиция да се пазариш, моя изгорена красавице — отговори през смях той. — Но само за да покажа колко съм щедър по душа, ще взема и хубавелката.

Един от моряците край парапета изправи внезапно гръб, посочи и извика уплашено. Лирна се обърна и видя главата на акулата да пробива повърхността на петдесетина метра от тях. Чудовището се плъзна по хълбок с раззинати челюсти и лъскави зъби. Мелденейците моментално се втурнаха към такелажа, а капитанът им лаеше заповеди и току поглеждаше объркано към Лирна. Тя стъпи с един крак върху борда на лодката и извика:

— Всички! Или ще скоча!

 

 

Заведоха останалите в трюма. При вида на толкова много оголени саби Илтис и Харвин неохотно предадоха веригите си. Капитанът набута Лирна в каютата си, тясно помещение, пълно с навити на рула карти и заключени сандъци, един от които вдигна на закованото за пода бюро, завъртя ключ в тежката ключалка и вдигна капака. Извади отвътре свитък със счупен печат и го тикна в ръцете й.

— Чети.

Лирна разви документа и плъзна поглед по текста. Нужни й бяха само няколко секунди да разбере съдържанието му, но реши да се позабави с превода. Нещо в погледа на капитана никак не й харесваше.

— От съветник Арклев Ентрил до генерал Реклар Токрев — започна тя бавно и с престорено усилие. — Командващ офицер на дванадесети корпус на воларианската имперска армия. Поздрави, уважаеми зетко. Разбирам, че е редно да ви поздравя, макар докладът за неизбежната ви победа още да не е стигнал до нас. Моля те да предадеш най-топлите ми поздрави на моята почитаема сестра…

— Достатъчно — каза капитанът. Извади от сандъка малка книга с кожени корици, взе свитъка от ръцете й и й подаде книгата. — Сега това.

Лирна прелисти първите няколко страници, скри лукавата си усмивка и вместо това се намръщи озадачено.

— Това… нищо не ми говори.

Очите му се присвиха още повече.

— Защо?

— Буквите са разбъркани, смесени са с цифри. Може би е някакъв код.

— Какво знаеш за кодовете?

— Баща ми използваше шифровани съобщения в търговията си. Все се притесняваше, че конкурентите ще се доберат до цените му…

— Можеш ли да го разчетеш? — прекъсна я той.

Тя сви рамене.

— Ако имам време да поработя върху кода, може би…

Капитанът се наведе към нея и я обля с дъха си.

— Повярвай ми, сухоземна, времето е лукс, с който не разполагаш.

— Трябва да открия ключа.

— Ключа?

— Всеки код си има ключ, основата на шифъра. Ключовете се пазят в дълбока тайна и в повечето случаи едва малцина знаят за…

Той я хвана над лакътя, избута я от каютата и я поведе към трюма, все така стиснал малката книга. Минаха покрай другите, които клечаха в тъмното, заобиколени от членове на екипажа. Мурел вдигна към нея уплашени очи. Капитанът спря пред затворена врата близо до кърмата, пред която стоеше на пост моряк, и нареди:

— Отключи.

Вратата се отвори и вълна от непоносима смрад заля сетивата на Лирна — смесица от екскременти, урина и вкиснала пот. Тя с мъка потисна гаденето си, когато капитанът я блъсна вътре. Някакъв мъж седеше в дъното на стаичката, косата му дълга и мазна, дрехите му окъсани останки от униформа, лекьосани със собствената му мръсотия. Тежки окови бяха стегнати към китките и глезените му. Ако се съдеше по миризмата, държаха го тук поне от няколко дни.

— Мръдне ли, пребий го — изръмжа капитанът на пазача, който стисна по-здраво тоягата си и пристъпи към тях. — Бърз е като змия проклетникът. Имаше скрит нож и го заби в окото на единствения сред моряците, който говореше свинския му език. — Капитанът срита с ботуша си вонящия мъж и той изпъшка от болка. Отстъпи назад и се обърна да я погледне. — Ако някой знае този ключ, за който говориш, това е той.

Лирна приклекна и се премести предпазливо към затворника. С периферното си зрение виждаше пазача и пиринчената дръжка на ножа му, затъкнат в ботуша. Мъжът я следеше с присвити очи. Под мръсотията и засъхналата кръв лицето беше красиво.

— Вече пращат чудовища да ме тормозят — измърмори той.

— Как се озова тук? — попита го Лирна на собствения му език.

— А, значи са намерили умно чудовище — отвърна той. — Кажи на пирата, че ще е по-добре да ме убие още сега, защото когато нашата флота го намери…

— Ако искаш да живееш, затвори си устата и прави каквото ти кажа — прекъсна го Лирна с най-спокойния си тон. — Бъди сигурен, че пет пари не давам дали ще живееш, или ще те хвърлят на акулите. Само че ако не убедя пирата, че си склонен да съдействаш, ще хвърлят не само теб, а и мен. Е, как се озова тук?

Той кривна глава и я измери с поглед. Зад арогантността му Лирна долови искрата на буден ум. „Прилича на Дарнел, но много по-умен — реши тя. — Разговорът няма да е приятен.“

— Предателство — каза той. — Измама. Лъжите на роб, а само пълен глупак вярва на казаното от роб. Несметни богатства, цял остров, това ми обеща. Откраднати от най-великия мелденейски пират, живял някога, съкровище, което мнозина смятали за легенда, но той имал карта и беше готов да я размени срещу свободата си. Щяхме да се отклоним само с няколко дни от курса си, затова реших да си опитам късмета.

— Но когато сте стигнали до въпросния остров, там ви е чакало не легендарното съкровище, а тази банда пирати.

Той кимна уморено.

— Прав си — каза тя. — Постъпил си като пълен глупак.

Той се метна към нея и оковите издрънчаха, но бързо замръзна, когато пазачът пристъпи и повдигна брадичката му с тоягата си.

— Казва, че иска да го откарате до някое алпиранско пристанище — обърна се Лирна към капитана на езика на Кралството. — В замяна на ключа.

Капитанът сръчка пазача, той дръпна тоягата си и отстъпи назад.

— Днес се чувствам щедър — каза капитанът и погали брадата си. — Затова ще започна с лявата му ръка, кокалче по кокалче. Кажи му, че само това ще получи като възнаграждение.

— Не е нужно да им казваш нищо — каза тя на воларианеца. — Просто ги накарай да си мислят, че им казваш. — Примъкна се по-близо и му показа книгата с кожените корици. — Искат ключа към кода. Ако решат, че си ми го разкрил, аз ще се престоря, че мога да дешифрирам текста. Но ще ми отнеме доста време, може би достатъчно, за да ни открие твоята флота.

— Какво, нямаш търпение да те вземат в робство?

— Веднъж вече ми се случи и не беше толкова зле в сравнение с тази сган. Воларианците няма да ме закачат заради лицето ми, а тези тук не са толкова гнусливи.

— И защо да не ме убият, след като изиграя малкия ти фарс?

— Ще им кажа, че ми трябваш жив, че кодът е много сложен и вероятно ще ми е нужна помощта ти.

— И защо да ти вярвам?

— Защото няма да им кажа, че държат в ръцете си сина на съветник. — Погледна многозначително към окъсаната му червена риза със златната емблема на гърдите, същата като печата върху свитъка, който й бе показал капитанът. — Ценен пленник, когото да откарат на Островите. Как мислиш, дали кариерата на баща ти ще издържи такъв позор? Или твоята?

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Коя си ти, чудовищна жено?

— Просто избягала робиня, която се опитва да оцелее.

Той я гледа мълчаливо още миг-два, неспособен да скрие гнева си.

— Покажи ми книгата — каза й накрая.

Тя отвори книгата, наведе се по-близо и плъзна пръст по редовете.

— Чувала съм — прошепна под нос, — че само на воларианци, които притежават повече от сто хиляди роби, им е позволено да носят червено.

— Чула си правилно — измърмори на свой ред той и кимна уж в съгласие, докато тя се взираше в текста.

— Много си млад да си натрупал сам такова богатство. — Вдигна вежди, уж разбира написаното.

— Подарък от баща ми за пълнолетието. — Говореше с тон на неохотно съгласие. — Една трета от собствеността му. Позволи ми и сам да си избера измежду робините за наслада. — Стрелна я с кос поглед, очите му се спряха на изгореното й лице. — Ще трябва да те разочаровам, скъпа, но сред тях едва ли ще се намери място за теб.

Лирна кимна за последен път, поотдръпна се и затвори книгата.

— Благодаря ти — каза тя.

— Винаги държа на думата си — отвърна той с неутрален тон.

— Не, не за това. А защото ме улесни.

Той свъси чело.

— Ка…

Лирна се завъртя, грабна ножа от ботуша на пазача и го заби в гърдите на воларианеца. „В центъра — беше й казала Давока. — Винаги се цели в центъра на гърдите и ще намериш сърцето.“

 

 

Остана без въздух, когато капитанът я запрати по гръб на пода и тръгна към нея с изваден кинжал.

— Лъжлива кучка! — кресна той, наведе се да я сграбчи за предницата на дрехата, повдигна я и я опря в стената на малкото помещение. Лирна усети кинжала под брадичката си. — А казват, че на моя народ не можело да се разчита.

— Ти… — Тя се закашля и най-сетне успя да си поеме въздух. — Можеш да ми вярваш.

— Да, вярвам, че ще ми забиеш нож в гърба при първа възможност.

— Можеш да ми вярваш, че ще преведа книгата.

— Как ще го докажеш? Размени няколко думи е оня боклук, преди да му видиш сметката, и това беше.

Тя го погледна в очите.

— Изпратили са те да нападнеш кораба му.

Той надвисна над нея и върхът на кинжала убоде гърлото й.

— Я пак?

— Заради книгата. Корабните лордове са те изпратили да превземеш кораба му и да вземеш книгата.

Лицето му се разкриви и той положи видимо усилие да преглътне следващите, си думи. Направи крачка назад, все така стиснал удобно кинжала.

— Виждаш твърде много, изгорена красавице.

Тя отвори уста и думите се изляха една през друга почти без пауза:

— Двайсет и осем златни кюлчета с герба на дом Ентрил, дванайсет бъчви с вино от Ескетия, церемониален къс меч с гравирана на острието благодарствена поема от Управляващия съвет към генерал Токрев като признание за победата му… — Остана без дъх и впери поглед в лицето му. Ръката, с която капитанът стискаше кинжала, сякаш се поколеба. — Това сте намерили в трюма на кораба им, нали?

— Ти откъде?…

— Описано е в книгата, на първата страница.

— Но ти я погледна само за секунда.

— Това ми беше достатъчно.

— И текстът е кодиран.

— Заместваща матрица на принципа на низходящ цифров ред. Не е особено трудно, ако знаеш как да го разчетеш. И сега аз съм единственият човек на този кораб, а вероятно и в тази половина от света, който може да го прочете.

Той извади книгата изпод колана си и й я бутна в ръцете.

— Ами направи го.

Тя поизправи гръб и изчака дишането й да се успокои.

— Не.

— Вече ти казах, не си в позиция да…

— Да се пазаря? — ухили се Лирна. — О, тъкмо напротив.

 

 

Мъжете от лодката получиха свой ъгъл в трюма, заедно с нови дрехи и свястна храна. Лирна и другите две жени, Мурел и Орена, се настаниха в каютата на първия помощник-капитан.

— Сигурна ли си? — попита Мурел шепнешком.

Лирна протегна ръка към малкото огледало, което момичето се бе опитало да скрие.

— Да.

Огледалото беше със сребърен гръб и с множеството орнаменти, характерни за алпиранските занаятчии от северните пристанища, а мотивът на боричкащ се с лъв човек беше сред любимите им елементи. Лирна плъзна за миг пръсти по релефното изображение, после обърна огледалото.

По-късно често се бе чудила защо не е реагирала с писъци и сълзи, защо отчаянието не я е хвърлило в пристъп на истерия. Всичко това го чувстваше отвътре, вилнееща буря от болка и мъка, но външно не направи друго, освен да седи и да се взира в обезобразеното лице в огледалото, лице, което не познаваше. Повечето й коса я нямаше, кожата на скалпа й беше отекла и възпалена, мешавица от червени и розови кръпки. Пламъците бяха обхванали горната част на лицето й, от основата на носа й нагоре, а линията от изгоряла плът се спускаше диагонално от лявата скула към дясната челюст, като зле прилепваща маска, за празника на пазителя.

„Никаква кралица не мога да бъда — мислеше си тя, вперила поглед в очите на обгорената непозната. — Кой художник ще нарисува портрета ми? И какво ще отпечатат върху монетите в монетния двор?“ Последната мисъл я накара да се разсмее, а смехът й стресна Мурел — девойката явно беше решила, че е изгубила разсъдъка си.

Лирна й върна огледалото.

— Благодаря.

— Какво стана в трюма? — попита Орена, стройна жена с тъмни очи и коса, със синини по врата, спомен от насилието на воларианския кораб. Преживяла бе същото като Мурел, но явно се справяше по-добре с травмата си. Въпреки това беше достатъчно умна да се страхува.

— Убих един воларианец — отговори Лирна. Не виждаше смисъл да ги лъже.

— Защо?

— Само така можех да съм сигурна, че няма да ни изхвърлят през борда на кораба.

— И накъде точно пътува този кораб?

— Към Мелденейските острови. Оттам ще можем да се върнем в Кралството.

— В замяна на какво?

Лирна взе книгата от леглото, където я беше оставила, и я разлисти.

— Срещу малка услуга. Не се бойте, капитанът обеща да не ни закачат, стига аз да си свърша моята работа.

— Не съм много сигурна за последното — измърмори жената. Крачеше напред-назад из каютата със скръстени на гърди те ръце. — Тези пирати… не ми харесва как ни гледат. Вече знам на какво са способни моряците. Не съм вярвала, че ще ми липсва съпругът ми, оня дебел глупак.

Мурел се тръшна на леглото.

— Щом е бил дебел и глупав, защо си се омъжила за него?

Орена я погледна изпод вежди.

— Защото беше богат.

Жените продължиха да си приказват, а Лирна се съсредоточи върху книжлето. В по-голямата си част представляваше скучна миниатюра на военна кореспонденция, списъци с доставки, очаквани линии на отбрана. Направи й впечатление, че воларианците имат подробни планове за окупацията на всички васалства, с изключение на Ренфаел, и си спомни последните думи на Дарнел при последната им среща. „Вярата да ми е на помощ, трябваше да опитам.“

„Дали пък онзи облечен в стомана глупак най-после не ми е дал основание да го обеся? — запита се тя, но бързо реши, че този въпрос може да почака. — Корабните лордове са изпратили най-добрите си хора за тази книжка. Все трябва да има причина за това.“

Който и да беше писал текста, бе достатъчно умен да не разчита единствено и изцяло на шифъра. Някои от топографските имена бяха сменени. Планът на улиците, описан в книгата, например, й подсказа, че „Зловещият“ всъщност е Варинсхолд, а „Свраче гнездо“ очевидно беше Алтор, защото кой друг град се намираше на остров? При други не беше толкова очевидно. „Чайката“ се споменаваше бегло, както и „Гарванова вис“, но пък ставаше въпрос за мини и това я наведе на мисълта, че са имали предвид Северните предели. „Жална му майка на онзи, когото пратят да превземе Пределите“ — помисли си тя. Най-много място беше отделено на „Змийска бърлога“, сложна локация с множество пристани и морски канали. Описанието беше придружено от подробен план за нападение.

„Задължително е — пишеше в книжката — възможно най-много кораби да се съберат за нападението над Змийската бърлога след успешното завземане и умиротворяване на Зловещия. Атаката трябва да се състои преди началото на зимните бури. Адмирал Карлев ще поеме командването на атакуващите ескадрони, като на първо място трябва да се отреже достъпът на врага до пристанищата…“

Стана от леглото и отиде при вратата. Отвори я и пазачът отвън пристъпи с ръка върху дръжката на сабята си. Именно той бе охранявал мъртвия воларианец и явно не гореше от желание да скъсява твърде много разстоянието до Лирна.

— Трябва да говоря с него — каза тя.

 

 

— Надявам се да удържиш своята част от договорката ни — каза тя на капитана, — но смятам ще се съгласиш, че е най-добре да споделя тази информация още сега, без бавене.

Не се наложи да го убеждава дълго — изглежда, думите й само затвърдиха негово отдавнашно съмнение. Нареди всички излишни тежести да бъдат изхвърлени в морето, включително златните кюлчета, взети от воларианците, и всички платна да бъдат вдигнати. Заради теченията се наложи да поемат за кратко на юг, преди да се отправят на изток, и капитанът гонеше екипажа си безмилостно.

— Какво става? — попита Илтис. Лирна бе слязла в трюма и всички бегълци се трупаха около нея.

— Воларианците се придвижват към Мелденейските острови — каза тя. — Движим се натам по най-бързия начин, за да ги предупредим.

— А какво ще стане с нас, когато пристигнем? — попита Харвин.

— Капитанът ми даде дума, че ще ни пуснат. Имам основание да му вярвам.

— Защо? — настоя престъпникът.

— Защото без мен трудно ще убеди корабните лордове.

Два дни по-късно ги застигна лошо време, но дори и сега капитанът почти не свали от платната, макар морето да се надигаше гневно, а вятърът да брулеше безмилостно такелажа с все моряците, които лазеха по мачтите. Силното морско вълнение се отрази зле на сънародниците й, всички повръщаха, освен Лирна и Бентен.

— Плавали сте и преди, милейди? — попита младият рибар, когато бурята утихна за кратко. Останалите повръщаха през парапета, а Харвин надигаше глава между напъните и редеше колоритни псувни.

— Нерез да ви го начука, курвенски изчадия! — редеше той и разсмиваше екипажа.

— Не съм ти „милейди“ — каза тя на Бентен. — А мореплавателският ми опит се състои в няколко плавания с баржа по Саламурената река. — „Последното беше с племенника и племенницата ми, преди да потегля на север. Малкият Янус видя видра да се катери по брега на реката с прясно уловена пъстърва в устата, плесна с ръце и взе да скача от вълнение…“

— Милейди? — каза Бентен. Стори й се притеснен и загрижен. Лирна вдигна ръка към очите си и усети издайническа влага под върховете на пръстите си.

— Госпожа, моля те — поправи го тя. — Аз съм обикновена търговска щерка.

— А, не. — Младежът поклати глава, бавно, но категорично. — Определено не сте търговска щерка.

 

 

Бурята бесня цели шест дни почти без почивка, след това слънцето напече мократа палуба, а всички платна се опнаха да уловят западните ветрове. Лирна започна да слага шал на главата си, защото незаздравялата кожа я болеше от силното слънце. Това доведе до една почти катастрофална случка, когато член на екипажа реши да се пошегува, дойде при нея с поклон и й връчи по-голям шал с думите: „За лицето ви, госпожо.“

Илтис се засмя с глас, гръмогласно и продължително, тръгна към мелденееца и му подаде ръка. Морякът се оказа достатъчно глупав да я приеме.

— И сега как ще работи с въжетата, като са му счупени и двете ръце? — попита навъсено капитанът малко по-късно. Боят беше кратък, но брутален — осакатеният от Илтис моряк се мяташе по палубата като риба на сухо, а Илтис, Харвин и Бентен се млатеха с колегите му. Един от моряците извади сабя и точно тогава капитанът им кресна да прекратят сбиването.

— Сред нас има един моряк — отвърна Лирна. — Може той да заеме мястото му.

Гневът на капитана й се струваше някак пресилен, а и не личеше да е особено загрижен за наранения си моряк.

— Ще го заеме и още как — изръмжа той и без да каже нищо повече тръгна към кормчията да го смъмри, задето е позволил корабът да се отклони от курса.

Лирна откри Илтис в трюма — Мурел почистваше нежно раните му с мокър парцал, който вече беше почервенял от кръвта. Без да каже и дума, Лирна го целуна по четинестата глава. Изражението изчезна моментално, но Лирна можеше да се закълне, че усмивка бе кривнала устните на Илтис, преди той да изръмжи сърдито и да й обърне гръб.

 

 

Стана й навик да се мотае на палубата вечер. Орена и Мурел дърдореха с часове, преди да заспят, обикновено за дребни и скучни неща. Лирна подозираше, че в разговорите им съзнателно липсва дълбочина, че търсят бягство от преживените травми в приказки за любовни несгоди и момичешки пакости, травми, които бяха спестени на нея заради изгарянията й. Нямаше нищо против дърдоренето им, разбираше защо го правят, но имаше нужда от относителната тишина на палубата, за да продължи с анализа на информацията.

Отначало размишленията й бяха оцветени изцяло от събитията в тронната зала, тази централна трагедия, която привличаше мислите й като магнит и раждаше неприятни заключения. „Планът е бил подготвян с години — реши тя. — Такава съвършена убийца не се създава за един ден. А и кой да очаква, че Ал Телнар ще умре като герой?“ Хвана я срам, задето бе отхвърляла с толкова презрение ухажванията на лорда през годините. Явно бе сбъркала в преценката си за него, защото само един достоен за уважение човек би се хвърлил срещу родени от Мрачното пламъци да я спаси с риск за собствения си живот. Но герой или не, пак би бил ужасен съпруг, гласеше окончателното й заключение.

Скоро започна да си дава сметка, че като насочва вниманието си само към едно събитие, губи от поглед цялостната картина. Спомни си нещо, което бе прочела в „Мъдростите на Релтак“: „Пази се от изкушението на прибързаните заключения. Не се предоверявай на удобния отговор, преди да си научил всичко, което трябва да се знае.“

„Превземането на град с размерите на Варинсхолд — разсъждаваше тя — изисква многохилядна армия. Кралската гвардия не е била там, вярно, но все пак… А не е била там, защото само броени дни преди инвазията е поела другаде. Забележително лош късмет, породен от нападението срещу граничния лорд на Южния бряг…“ Опита се да възстанови малкото, което бе научила за покушението над владетеля на кулата. „Двама убийци, кумбраелски фанатици… Двама убийци.“

При липсата на други доказателства би трябвало да го интерпретира като подозрение и нищо повече, но си позволи да го приеме като факт. „Брат Френтис и воларианката. Не са стояли със скръстени ръце.“ Звучеше невероятно, на истината бе, че съжаляваше за смъртта на Френтис. „Ако беше оцелял, щях да го разпитвам, докато си каже всичко. А тя, тя оцеля и без съмнение убива наред, докато сънародниците й вилнеят из моите земи.“

Сведе поглед към ръцете си — бяха се свили в юмруци, както когато бе намушкала воларианеца. Спомни си как кинжалът трепна в ръката й заедно с последния удар на пронизаното сърце. „Тя може да убива — помисли си тя. — Но вече го мога и аз.“