Антъни Райън
Владетелят на кулата (10)

7.
Лирна

„Защо още не ме е убила?“

Очите на Давока я стрелнаха предупредително, ръката й затискаше устата на Лирна и миришеше на дървесен дим. Лирна преглътна, положи усилие да успокои дишането си и вдигна въпросително вежда. Давока посочи с очи надясно. Лирна се опита да погледне натам, но видя само сивкавата стена на палатката, все така блъскана от планинския вятър. Погледна отново към Давока и вдигна и двете си вежди. Но лонакската жена не гледаше към нея, очите й шареха по стената на палатката, мускулите по голите й ръце бяха напрегнати в готовност.

Звукът беше много тих, едва доловим шепот на срязано платно. Лирна различи блясък на метал в стената на палатката, отначало само точица, която бързо порасна във връх на нож, а после и в острие, дълго четвърт метър, ако не и повече. Шепотът се усили в писък на разпрано платно, когато ножът се спусна надолу, стената на палатката се разтвори по разреза и в пролуката се появи лицето на мъж, лонакски воин, доколкото Лирна можеше да прецени, с обръсната глава и татуировки напряко на челото, зъбите му оголени в гримаса на убийствена ярост.

Давока скочи към него и заби ножа си под брадичката му. Натисна, докато цялото острие не потъна в отметнатата му назад глава, пронизвайки мозъка. Измъкна ножа си, вдигна глава и нададе вик, свиреп и силен. Отвън моментално се вдигна врява, чу се трясък на оръжия, панически заповеди, започна битка.

Давока взе копието си, а окървавения нож тикна в ръката на Лирна.

— Стой тук, кралице.

След това се мушна през разреза в палатката и изчезна в мрака отвън.

Лирна лежеше по гръб, хванала с два пръста окървавения нож, и се чудеше дали сърцето на човек наистина може да се пръсне от претоварване.

— Ваше височество! — долетя уплашен вик отвън. Брат Солис.

— Тук съм — изграчи тя с пресъхнало гърло, изкашля се и опита отново: — Тук съм! Какво става?

— Предадени сме! Стойте въ… — Чу се трясък на сблъскваща се стомана, последван от вик на болка. Имаше и други викове, мъжки гласове, изпълнени с ярост. Истинска врява, в която Лирна различи и немалко лонакски гласове.

Остър звук завъртя погледа й към тавана на палатката — стрела със стоманен връх се полюляваше там, оперението й заседнало в платното.

„СТАНИ“ — крещеше съзнанието й.

Още един остър звук и още една стрела, по-ниско този път, която проби стената и се заби в кожите на педя от крака й.

„Стани! Ако останеш тук, ще умреш!“

Ножът все така бе в отпуснатата й ръка, капка кръв се откъсна от дръжката му и падна върху кожата й. Беше топла и точно това стресна Лирна достатъчно, за да я извади от ступора. Тя стисна окървавения нож, надигна се и излезе в мрака навън.

Солис бе вдигнал окървавения си меч. Стрела изсъска над главата му, но той успя да се наведе навреме. Другите двама братя от ордена, Хервил и Иверн, бяха заели позиции пред и зад палатката с лъкове в ръце. В мрака от другата страна на огъня се водеше невидима битка, чуваха се крясъци и трясък, но нищо не подсказваше накъде се накланят везните.

— Наведете се, ваше височество! — ревна Солис и брат Хервил посегна, сграбчи я за ръката и я дръпна на колене.

— Ще прощавате, ваше височество — каза с широка усмивка той. Беше ветеран, огънят обагряше в червено изсечените му черти.

— Колко са? — попита тя.

— Трудно е да се каже. Вече убихме десетина, може и повече да бяха. Онази лонакска кучка ни прееба. — Ухили се отново. — Ще прощавате просташкия ми език, ваше височество.

— Лонакската кучка току-що ми спаси живота — уведоми го Лирна. — Косъм да не е паднал от главата й, ясно?

Силен крясък привлече погледа й на юг. Трима лонаки връхлетяха с викове в кръга светлина, размахали тояги и брадви. Брат Хервил стреля два пъти, в толкова бърза последователност, че Лирна не различи отделните движения, и двама от лонаките паднаха. Солис обезвреди третия с един удар на меча, комбинация от париране и рипост, слети в плавна дъга от стомана. Мъжът политна назад с прерязано гърло, а Хервил заби стрела в гърдите му за всеки случай.

— Тринайсет — каза през смях. — От години не съм имал толкова плодотворна нощ.

Нещо изсъска в мрака вляво, брат Хервил се хвърли върху Лирна и я повали на земята, тежестта му й изкара въздуха, но въпреки паниката Лирна усети как тялото му потрепна, чу и гаден примляскващ звук. Опита се да го избута, за да си поеме въздух, а после усети нещо топло да попива в долната й риза. Лицето на Хервил беше само на педя от нея, чертите му — отпуснати, очите — невиждащи под притворените клепачи. Тя измъкна ръка, докосна грубото му лице и усети как топлината се отцежда от него. „Благодаря ти, брат Хервил.“

— Ваше височество! — Солис издърпа тялото на Хервил, изправи я и зяпна стреснато кръвта, напоила предницата на ризата й. — Ранена ли сте?

Тя поклати глава.

— Къде е лорд-маршалът?

— Сражава се, предполагам. — Обърна глава да огледа мрака, свел върха на меча си към земята. Песента на битката утихваше, виковете и трясъкът на оръжия замлъкнаха и скоро само неуморният северен вятър нарушаваше тишината.

— Отидоха ли си? — попита шепнешком Лирна. — Победихме ли?

Нещо изскочи от мрака отвъд светлия кръг на огъня, нещо светло, бързо и гъвкаво, мушна се под меча на Солис, избегна стрелата на брат Иверн и се метна към Лирна с вдигната бойна брадва. Поредният шок се стовари отгоре й с такава сила, че сякаш времето се забави — Лирна стоеше като вкаменена и попиваше с поглед образа на нападателя до най-малката подробност. Момиче на не повече от шестнайсет, гърдите му стегнати в широка превръзка от вълча кожа, ръка с изящно очертани мускули се спуска надолу да забие брадвата в главата й, а лицето… Лицето не беше разкривено в пристъп на гняв, беше по кукленски хубаво и излъчваше чиста радост.

Лирна политна назад, а ножът в ръката й се вдигна напред и нагоре, воден само от инстинкта. Удари се в нещо и се изплъзна от ръката й. Лонакската девойка залитна, завъртя се и се строполи на земята. Погледът й се спря на Лирна, червена линия разсичаше лицето й от челото до брадичката. „Очите й са толкова сини“ — помисли Лирна.

Солис замахна с такава сила, че мечът като нищо можеше да разсече девойката до кръста, но се удари единствено в твърдата земя. Момичето бе успяло да се превърти и да се изправи и сега стоеше с лице към него, стиснало брадвата си за битка.

— Кирал! — Давока се появи тичешком от мрака и прескочи огъня, стиснала окървавеното си копие.

Лонакското момиче погледна Лирна, сините му очи грееха радостно, кръв капеше от новия му белег, зъбите му бяха оголени в свирепа усмивка. А после просто изчезна, стопи се в мрака като духната свещ.

— Кирал! — изкрещя след момичето Давока и спря на границата на светлия кръг. — Убех вехла, акора! — „Моля те, сестро, върни се.“

 

 

Нерса беше мъртва, лежеше на няколко метра от палатката си, пронизана с десетина стрели. Изглежда, лонаките я бяха взели за Лирна в мрака, което означаваше, че придворната дама най-вероятно е спасила неволно живота й, привличайки вниманието им към себе си. Лирна гледаше как един сержант от гвардията увива тялото в плащ, преди да го отнесе до кладата, която издигаха други гвардейци.

— Момент, моля — каза тя, когато сержантът понечи да вдигне тялото. „Не би трябвало да изпитвам вина — мислеше си с пълното съзнание, че се самозалъгва. Прокара ръка през косата на придворната си дама и напипа нещо между къдриците — гребенче от черупка на костенурка, нищо особено като стойност. — Не аз я убих.“

— Благодаря — каза тя на сержанта, взе гребенчето и отстъпи назад.

Преброиха повече от сто лонакски трупа, основно на мъже и младежи, но имаше и десетина тела на жени и момичета. Лорд-маршал Ал Смолен, с превързана ръка и забележителна разноцветна синина отстрани на брадичката, докладва, че загубите им възлизат на двайсет и трима гвардейци, а още шестима са ранени. Бяха изгубили и над половината си коне, избягали или убити, Самур включително. Лирна не беше кой знае колко привързана към животното, но въпреки това й стана криво. Останалите коне бяха бойни и да язди някой от тях щеше да е още по-неприятно.

Давока седеше до загасващия огън, подпряла копието на рамото си. Не беше казала и дума след битката, мълча дори когато разни хора настояха да бъде екзекутирана незабавно — искания, които Лирна отхвърли категорично.

— Тя ни вкара в това, ваше височество — настоя Смолен. — Половината ми мъже са мъртви заради тази проклета вълчица.

— Вече отсъдих, милорд — каза Лирна. — Не ме карайте да се повтарям.

Седна срещу Давока и бе поразена от тъгата, която изопваше лицето й.

— Време е да си кажем истината — каза й Лирна на лонакски.

Давока вдигна глава, искра на усмихната изненада измести за миг тъгата в очите й.

— Така изглежда — отвърна тя на своя език и Лирна реши да проведат този разговор изцяло на лонакски, доколкото й го позволяваха знанията.

— Управлението на малесата не е пълно, така ли е?

— Тя нареди да сключим мир с мерим хер, най-големия и омразен враг в цялата ни история. Имаше… появиха се разногласия сред клановете. Имаше недоволни. Ние, разбира се, убихме онези, които оспорваха решението й, но винаги има и други, невъзможно е да ги убием всичките. Малесата ги осъди на изгнание, нареди да бъдат изгонени от клановете и в резултат те създадоха свой собствен клан. Лонаким сентар.

— Сентар? Не знам тази дума.

— Рядко се употребява в наши дни. Свързана е с една легенда от далечното минало, още отпреди вашите хора да прекосят морето и да ни откраднат земята. Сентар били боен отряд, съставен от най-великите лонакски воини, избрани заради изключителните си умения и смелост, личното копие на малесата. Сентар спечелили най-голямата ни победа над сеорда и щели да покорят цялата тази земя, но точно тогава се появили мерим хер. Всички те загинали в Голямото изпитание, когато хората ни избягали в планините, а те удържали прохода достатъчно дълго, за да се изтеглят оцелелите лонаки и да създадат там новия си дом. Сега се възраждат, изкривен вариант на прежно величие.

— Момичето, което се опита да ме убие? Твоя сестра ли е?

Давока затвори очи и кимна.

— Кирал. Родени сме от една майка. Боговете проявиха милост и я отнесоха преди да е видяла в какво се превръща дъщеря й.

— Какво е то? В какво се превръща?

— В нещо зло, нещо, което убива без причина и бълва отрова. Тя е водачката им, а изгнаниците, които я следват, я наричат Истинската малеса. — Отвори очи и погледна Лирна. — Тя невинаги е била такава, но нещо… я промени.

— Какво нещо?

Давока се размърда притеснено.

— Онова, което познава единствено малесата.

Лирна кимна. Знаеше, че Давока няма да й каже нищо повече по този въпрос.

— Ще ни нападне ли отново?

— Преди да прати мен в прохода, малесата изпрати три бойни отряда да открият сентар. Надяваше се така да отвлече вниманието им от вас, да ги ангажира с други битки. Уви, сестра ми явно е успяла да им избяга. Погледна през рамо към кладата, до която гвардейците на Смолен трупаха лонакски мъртъвци на купчина. — Сентар са многобройни и няма да спрат.

— Значи не трябва да губим време — намеси се брат Солис на езика на Кралството. Клада гореше зад него, пламъци обвиваха тялото на брат Хервил. Орденът винаги се грижеше за своите мъртви. — Ако се движим бързо, ще се върнем при прохода, преди да е паднала нощта. Ще ида да ви избера подходящ кон, ваше височество. — И се обърна.

— Брат Солис — спря го Лирна. — Аз командвам тази експедиция и не съм дала заповед за прекратяването й.

Солис погледна Давока, а после и нея.

— Чухте я какво каза, ваше височество. Нямаме никакъв шанс. Още едно нападение с такъв мащаб ще ни погуби.

— Прав е — каза Давока на езика на Кралството. — Много сте, имате и ранени. Оставяте следа, която сестра ми ще види и със затворени очи.

— Има ли друг начин? — попита Лирна. — Пътека за по-малка група, да речем, така че трудно да ни проследят?

— Ваше височество… — започна Солис.

— Брат Солис — прекъсна го Лирна. — Орденът не отговаря пред Короната, както знаете. Затова ви благодаря за стореното досега и ви давам разрешение да си тръгнете. Ще се постарая да не пострадате заради това. — Обърна се отново към Давока. — Е, има ли друг път?

Давока кимна бавно.

— До. Но и голям риск, може да сме само… — Намръщи се, после вдигна ръка с разперени пръсти. — Толкова. Не повече.

„Пет, мен включително. Тоест само четири меча срещу Покойните знаят колко сентари.“ Солис беше прав: разбира се, че единственият разумен ход беше да поемат по най-бързия начин към прохода и оттам към удобствата на двореца, които й липсваха все повече. Но думите на Давока бяха налели масло в отколешното й любопитство, в неутолимата й жажда да получи потвърждение. „Онова, което единствено малесата познава…“ В тази земя имаше информация, а в планината на Върховната жрица — още повече.

Изправи се и махна на Смолен да се приближи.

— Искам да избереш тримата си най-добри мъже — каза му. — Те ще продължат с мен на север. Брат Солис ще ви върне при прохода.

— Предпочитам да остана, ваше височество — каза Солис. Личеше си, че полага усилия да овладее гнева си. — Ако позволите, аз и брат Иверн ще дойдем с вас.

— А аз съм най-добрият си човек, ваше височество — добави Смолен. — А дори да не бях, никога не бих ви оставил.

— Благодаря и на двама ви. — Придърпа кожената наметка на раменете си и вдигна поглед към страховитите планински върхове, които насичаха хоризонта, увенчани с облаци. Чу отглас от далечна гръмотевица. „Да видим какво можеш да ми кажеш.“

 

 

Новият й кон се казваше Верка, лонакска дума, която означаваше северна звезда и която добичето беше получило заради бялото петно на гърдите си. Яздил го бе брат Хервил и според думите на Солис Верка бил най-кроткият кон в конюшните на ордена. Но ако се съдеше по енергията, с която Верка удряше с копито земята и тръскаше глава, докато Лирна се опитваше да го яхне, думите на Солис най-вероятно бяха невинна лъжа, която целеше да успокои страховете й. Ала въпреки това първо впечатление бойният кон наистина се оказа послушно животно, което откликваше с охота на всяко нейно докосване.

Яхнала пъргавото си конче, Давока ги води на юг в продължение на няколко часа, наложи убийствено темпо и не спря нито веднъж за почивка. Солис яздеше пред Лирна, Иверн — зад нея, а Смолен — последен; тримата и за миг не спряха да оглеждат възвишенията и хоризонта. В началото на прехода и Лирна беше нащрек като тях, но скоро ентусиазмът й повехна с натрупването на умората. „Никога не съм проявявала интерес към физическите натоварвания и сега си плащам — мислеше намусено тя. Всяка стъпка на коня по каменистата земя я пронизваше от петите до мозъка. — По някой и друг час далече от книгите нямаше да ме убие. За разлика от този трижди проклет кон.“

По здрач отново завиха на север. Нощуваха на завет под високи скали, с минимални удобства и без да палят огън, Давока и мъжете се редуваха да стоят на пост, а Лирна се сгуши изтощена в кожите си и като никога заспа бързо. Сънят й и тази нощ не беше спокоен, но сънищата бяха различни — вместо умиращия крал сънува Нерса. Придворната дама й се яви в личната й градина в двореца, усмихната и засмяна — Нерса все се смееше. Навеждаше се да помирише цветята, прокарваше ръка по цветчетата на черешата и през цялото време от стрелите, забити в гърдите и врага й, капеше кръв и оставяше червена следа по алеите…

Въпреки болежките от различно естество, които се събудиха задно с нея, Лирна посрещна утрото с облекчение.

 

 

Същия следобед срещна маймуната. Часове наред пътуваха през долини, ждрела и възвишения. Като цяло теренът се издигаше, въздухът ставаше все по-студен, а пътеката — все по-тясна.

Тъкмо бяха изкачили особено стръмен и каменист участък на пътеката към било, осеяно с напечени от слънцето канари, когато Давока най-сетне даде знак за почивка. Пътят им напред се виждаше ясно — още по-тесен и лъкатушен, виеше се като змия към две гигантски възвишения, най-големите досега, почти планини сами по себе си, между които сякаш изчезваше. Беше толкова тесен и осеян със завои, че Лирна разбра защо Давока е настояла да са само петима. Рота гвардейци би се точила по този път с дни, ако не и със седмици.

Смъкна се с обичайния стон от гърба на Верка и клекна зад една скала, за да облекчи височайшия си мехур. Свърши си работата и тъкмо се изправяше, когато я видя, само на десетина крачки. Маймуна. Много голяма маймуна.

Маймуната клечеше и я гледаше с черни очи над кучешката си муцуна, стиснала някакъв корен. Макар и клекнала, беше поне пет стъпки висока и цялата покрита с гъста сива козина, която се полюшваше на вятъра.

— Не го гледай в очите, кралице. — Давока стоеше върху скалата зад нея. — Той е водачът на стадото. Ако го гледаш в очите, ще го сметне за предизвикателство.

Лирна отмести послушно поглед от лицето на маймуната и с периферното си зрение видя как тя се изправи на четири лапи и се прозина широко. Устата й беше пълна с грозни зъби. Вдигна глава, издаде кратък звук, нещо като кашлящ лай, и още пет маймуни се появиха иззад скалите наоколо. Бяха по-дребни от водача, но също толкова страшни на вид.

— Не мърдай, кралице — тихо каза Давока. Лирна забеляза, че е хванала копието си като за хвърляне.

Водачът на стадото излая отново и се отдалечи със скокове — прескачаше от скала на скала с безшумна прецизност; останалите пет го последваха по подобен начин. Само след няколко секунди от маймуните нямаше и следа.

— Не им харесва миризмата ни — каза Давока.

 

 

— Ти си луда! — викна Солис на Давока. — Това ли ти е безопасната пътека?

Планината се издигаше заплашително над тях, стръмните й склонове бяха покрити с черна пепел и гигантски скали, а върхът й се губеше в корона от врящ пушек, който грейваше през неравни интервали от изблици на оранжев пламък, придружени от силен тътен и слаби земни трусове.

— Друг път няма — каза Давока. Сваляше такъмите на кончето си — метна седлото надолу по склона, после махна оглавника и юздата. Почеса животното по носа, после го плесна силно по хълбока и то пое в тръс обратно по пътеката, по която вървяха вече пет дни. — Не може да вземем коне — обясни тя. — Много е стръмно, а и те не обичат огън.

— И аз не обичам огън — каза Лирна.

— Няма друг път, кралице. — Давока метна на рамо кожената си торба, хвана удобно копието си и тръгна по стръмния склон, без да каже друго или да погледне назад.

— Ваше височество — каза Солис, — простете, но съветът ми е да…

— Знам, брат Солис. Знам. — Махна му да млъкне, загледана в Давока, която се изкачваше с дълги крачки по покрития с пепел терен. — Има ли си име? Тази планина?

Отговори й брат Иверн. Макар и много по-млад от Солис и загиналия Хервил, той имаше впечатляващи познания за лонаките и тяхната земя.

— Наричат я Устата на Нишак, ваше височество — каза той. — Нишак е техният бог на огъня.

Лирна прихвана полите на роклята си, повдигна ги, колкото да не забърсват пепелта, и тръгна напред.

— Е, да се надяваме, че въпросният Нишак спи. Освободете конете, господа.

Уви, днес Нишак, изглежда, не спеше. Земята се тресеше под краката им, понякога толкова силно, че Лирна падаше на колене, а откъм бълващия пламъци връх се разливаха вълни горещ въздух. Въздухът вонеше на сяра, а пепелта полепваше по небцето й и предизвикваше силна, давеща кашлица, но Лирна продължаваше упорито напред, решена да не изпусне от поглед неуморната Давока. Накрая лонакската жена все пак спря за почивка откъм по-хладната страна на една канара и отпи вода от манерката си, а Лирна се свлече до нея.

— Това — каза Давока и подръпна ръкава на роклята й. — Много е тежко. Съблечи го.

— Нямам други дрехи — промълви задъхано Лирна и надигна жадно собствената си манерка.

Давока развърза торбата си и извади прилепнал елек и тесен панталон от мека кожа.

— Аз имам. Ще са ти дълги, но ще ги оправя. — Опъна панталона на земята и извади ножа си. — Ти си съблечи роклята.

Лирна стрелна с поглед тримата мъже, които стояха близо до тях и демонстративно гледаха настрани.

— Ако някой от вас се обърне, ще се погрижа да го затворят в Черната твърд — предупреди ги тя.

Солис не каза нищо. Смолен се покашля, а Иверн преглътна напушилия го смях.

Да стърчи гола на склона на вулкан, докато лонакска жена я облича, беше сред най-странните преживявания в живота й, още по-смущаващо заради прямото одобрение на Давока.

— Здрави бедра, достатъчно широк ханш. Браво. Ще родиш силни деца, кралице.

Брат Иверн се изкиска и Солис го смъмри.

След малко бяха готови. Принцеса Лирна Ал Ниерен стоеше нагиздена в лонакски дрехи, лицето й омазано с пепел, отдавна немитата й коса висеше на дълги мазни кичури. Давока предложи да я отреже, но Лирна отказа — събра я на опашка и я върза с каишка, за да не й влиза в очите.

— Как изглеждам, лорд-маршале? — обърна се тя към Смолен, понеже знаеше, че от тримата той ще е най-склонен да излъже.

— Великолепно както винаги, ваше височество — увери я той, че и май беше искрен на всичкото отгоре.

— Брат Солис! — извика Иверн и посочи надолу по склона.

Солис заслони с ръка очи да огледа терена.

— Виждам ги. Петдесетина, бих казал.

— По-скоро шейсет — добави Иверн. — Преднината ни е около пет мили.

Лирна проследи погледа им и видя колона от планински кончета, които се движеха по хребета. „Сентари.“

— Добре — каза Давока, обърна се и отново пое нагоре по склона.

— Добре? — извика след нея Лирна. — Какви ги говориш? Нали уж дойдохме тук, за да им избягаме?

Давока отвърна, без да се обръща:

— Не, кралице. Няма такова нещо.

Лирна въздъхна, събра си нещата и тръгна след нея.

 

 

По залез най-сетне стигнаха върха, голям кратер, широк половин миля и повече. Дим се издигаше от центъра му във врящи колони, а миризмата на сяра беше толкова силна, че на Лирна й се гадеше. Надзърна над ръба на кратера и видя локви вряща лава, които изхвърляха парчета разтопена скала във въздуха. Само миг по-късно се дръпна панически назад, прогонена от вълните нажежен въздух. Давока седеше на няколко метра от ръба на кратера и гледаше напрегнато към слънцето, което се спускаше зад назъбените върхове на запад. От време на време преместваше поглед към преследвачите им, или по-точно към облака прах, който ги обвиваше и издаваше местоположението им.

— Пригответе си лъковете — каза тя на Солис и Иверн. — Може да се наложи да ги забавим.

— И просто ще си седим тук, така ли? — попита настоятелно Лирна. Полагала бе усилия да държи здраво юздите на избухливия си нрав и се справяше добре, но обстоятелствата бързо подронваха самоконтрола й. — Не трябва ли… знам ли, да продължим напред, бързо?

Давока поклати глава и каза на своя език:

— Нишак ще ни убие, ако направим още една крачка. Трябва да изчакаме благословията му.

Погледна отново към слънцето, изчака го да се скрие напълно зад планината, после затвори очи и започна да напява.

— Ти… — разпени се Лирна, в резултат на което се задави и взе да плюе полепналата в устата й пепел. — На своя бог ли се молиш? Затова ли те последвах дотук, затова ли изложих на риск себе си и тези мъже? За да се молиш за помощ от някакъв въображаем магьосник, който живее в планина?

Давока не й обърна внимание, а продължи да напява със затворени очи.

Лирна беше на косъм да хване лонакската жена за раменете и да й даде да разбере, но си даде сметка за резултата — Давока най-вероятно щеше да я удари в яда си, а Смолен щеше да се почувства длъжен да защити своята принцеса и ситуацията бързо щеше да загрубее. Не й оставаше друго, освен да стои в спускащия се мрак, да гледа и да беснее вътрешно също като вулкана под краката им.

— Тя не се моли, ваше височество — каза Иверн, вперил заинтригуван поглед в Давока. — Брои.

— А според моето броене преднината ни се стопи на триста метра — каза Солис, вперил очи в изкачващите се по склона сентари и стиснал лъка си в ръка. Склоновете се къпеха в оранжево сияние, огненият дъх на вулкана се отразяваше в облаците дим. Солис извади стрела от колчана си, изпъна тетивата и след мигновена пауза, колкото да открие мишена, стреля. Лирна проследи стрелата, видя я как пада сред сентарите, но по нищо не пролича да е наранила някого или да е забавила придвижването им.

Иверн зае позиция вляво от Солис и двамата подхванаха ритмичен обстрел — повтарящи се серии от изпъване, прицелване, изстрелване. На Лирна й се стори, че прашният облак около напредващите сентари се сгъстява, което би могло да е знак, че са понесли жертви. Но и да имаше пострадали сред тях, това с нищо не забави темпото им.

— Не трябва да ме заловят жива — каза тя на Смолен.

Давока спря да брои, изправи се и каза:

— Сентар не те искат жива. — После извика на Солис и Иверн: — Не си хабете стрелите. Вече няма нужда.

— Е, къде е той? — попита Лирна, толкова уморена и отчаяна, че дори гневът й беше притихнал. — Къде е великият лонакски огнен бог, който…

Планината се разтресе с необичайна ярост, толкова силно, че всички изпопадаха; нова колона дим разцъфна над кратера, а само на петдесетина метра под върха й от десетина различни точки изригна стопена лава. Потече в ярки потоци по нанадолнището, сля се в широка огнена река и погълна сентарите. И да пищяха в агония, ревът на планината погълна писъците им.

Давока скочи на крака, вдигна високо ръце, сякаш да се окъпе в жежкия въздух, и подхвана напевно на лонакски:

— Като преброиш до двеста и двайсет след заник слънце на третия ден от шестия месец, Нишак проговаря и благославя южното лице на планината. Знай това и го помни добре, защото Нишак е най-щедрият сред боговете.

 

 

Спускането по северната страна на вулкана им отне почти цялата нощ. Тук пепелта беше по-малко и се ходеше по-лесно, както установи Лирна, но колкото повече се отдалечаваха от огнения пек на кратера, толкова по-студено ставаше, и скоро Лирна закопня за топлата си рокля.

Прислониха се на тесен корниз, който се виеше покрай основата на вулкана, с надвиснала отгоре скала, която да ги пази от поредния пороен дъжд, излял се от небесата. Давока за пръв път от дни им разреши да напалят огън — мъжете накършиха клонки от храстите, които растяха между скалите, друго за горене нямаше. Лирна се настани възможно най-близо до огъня, беше толкова измръзнала, че дори не се опита да заспи. Давока пое първия пост, а мъжете заспаха бързо — братята не помръдваха в съня си, Смолен се мяташе неспокойно. Давока седна на ръба на корниза, провесила дългите си крака над дълбоката пропаст, копието лежеше до нея.

— Ядосах се и съжалявам — каза й Лирна през тракащи зъби. — Изрекох глупави думи. Не исках да обидя твоя бог.

Давока сви рамене и отговори на лонакски:

— Твоите обиди не значат нищо за Нишак. Той винаги е бил тук. И винаги ще бъде. Винаги, когато лонаките имат нужда от огън.

— Съж-жалявам също и за… — Лирна потрепна от студа и с мъка довърши изречението си — сестра ти. Такава смърт н-не бих пожелала и на най-върлия си… в-враг.

Давока се обърна да я погледне с присвити от тревога очи. Стана, приклекна до нея, хвана я за ръцете, после докосна челото й.

— Много си студена, кралице.

Съблече кожения си елек, наметна с него раменете на Лирна, после се намести зад нея и я прегърна силно, с ръце и крака едновременно. Лирна беше толкова слаба, че не намери сили да възрази.

 

 

— Сестра ми е жива, Лиърна — прошепна й на своя език Давока. — Моята сестра, която не ми е сестра. Усещам го. Беснее в мрака. Засега й избягахме, но скоро тя пак ще ни намери. Каквото и да я е взело, избрало е добре, защото тя има велики умения.

— К-каквото я взело?

— Тя не винаги е била такава. Беше… не беше воин. Отличен ловец, да, Кирал означава дива котка на древния език. Проследяваше дивеча с такова умение и лекота, че мнозина я смятаха за целуната от боговете. Но никога не е търсила битка, дори срещу вашите хора. А после налетяла на една от големите маймуни, които обитават западните хълмове. Беше размножителният им сезон, а те освирепяват, ако сметнат, че нещо застрашава малките им. Кирал пострада жестоко. Мъчи се с дни, шаманът изглеждаше безсилен да й помогне. Малесата ме освободи да остана при нея до края. Седях и я гледах, докато дъхът й не секна окончателно. Тя умря, Лиърна, видях го с очите си. Срам ме е да го призная, но тогава плаках за сестра си, единствените сълзи, които съм проливала в живота си, но тя ми беше много скъпа. А после тя проговори, мъртва беше, но проговори. „Сълзите не подхождат на жена като теб, която охранява самата малеса“, така ми каза. Погледнах в очите й, в живите й очи, но не видях сестра си там. Нито тогава, нито след това.

— Ти… ще се биеш ли с нея… когато тя дойде отново?

— Ще ми се наложи.

— Ще я… ще я убиеш ли? — Главата й се килна напред, очите й се затваряха. Изтощението я надвиваше.

— Не! — Давока я разтърси, Лирна изстена жално. — Не заспивай сега — викна лонакската жена на езика на Кралството. — Заспиш ли, няма да се събудиш като съмне.

„Няма да се събудиш като съмне…“ А нима би било толкова лошо? Какво толкова беше постигнала в живота си? Безполезна неомъжена сестра на глупав крал, тръгнала на безумно приключение, за да търси доказателство за невъзможното? „Нерса умря, брат Хервил умря. Защо да не умра и аз?“

— Лиърна! — Давока хвана в шепи лицето й и я разтърси. — Не заспивай.

Лирна вдигна рязко глава, мигаше сънено, сълзи от студ потекоха от очите й.

— Обичаш ли съпрузите си?

Лицето на Давока се отпусна за миг в облекчение, после лонакската жена се разсмя.

— Така му викате вие.

— А вие как го наричате?

— Улмеса — отговори на родния си език Давока. Силна и дълбока обич, преведе си Лирна. Обич към човек, който не е от твоята кръв.

— Това ли изпитваш към тях? — премина на лонакски Лирна.

— Понякога, когато не вършат дивотиите, дето ги вършат мъжете.

— Преди години и аз изпитвах същото, дълго време. Към мъж, който ме погледна и видя нещо лошо.

— Значи е бил глупак, а ти си направила добре, че си се отървала от него.

— Не беше глупак, а герой, макар че не се смяташе за такъв. Можехме да управляваме заедно Кралството, двамата, такава беше волята на баща ми. И всичко щеше да е толкова по-лесно.

— Баща ти е бил водач на всички мерим хер, нали така?

— Да. Янус Ал Ниерен, лорд на Азраел и крал завоевател на Обединеното кралство.

— Тогава защо не си се съобразила с желанието му? Да вземеш мъж, когото и без това си искала, и да бъдете крал и кралица?

— Защото не можех да убия брат си, както ти не можеш да убиеш сестра си.

Брат Солис се размърда и стана почти без да вдигне шум, после спря на място при вида на полуголата Давока, прегърнала принцесата на Обединеното кралство.

— Кралицата мръзне — каза му Давока. — Донеси още дърва.

 

 

На сутринта се беше възстановила достатъчно да поеме с несигурна стъпка след Давока към една долина и после на север. Даваше си сметка, че лонакската жена е намалила темпото си и често-често се обръща да я погледне, сякаш се бои, че повереницата й всеки миг ще се строполи мъртва на земята. Смолен и Иверн се редуваха да й помагат, пренасяха я през потоци и я подкрепяха — на практика почти я носеха, — когато коленете й омекнеха от изтощение и слабост. Почиваха по-често, кратки, но безценни паузи, по време на които Давока или Солис я караха да хапне от сушеното говеждо и фурмите, които братята носеха със себе си, макар че апетитът на Лирна съвсем се беше изпарил.

— Има нужда от почивка на закрито — каза Смолен по-късно същия следобед. — Не може да върви повече. — В гласа му се долавяше паника, в очите — силна тревога.

— Не говори от мое… — понечи да възрази Лирна, но млъкна по средата, задавена от пристъп на кашлица.

Давока погледна въпросително Солис. Брат-командирът кимна неохотно.

— Още две-три мили в тази посока — каза Давока и посочи на изток с копието си. — Село. Ще се подслоним там.

— Безопасно ли е? — изграчи Лирна.

Давока побърза да отклони поглед и това бе достатъчно красноречив отговор само по себе си.

 

 

Селото представляваше няколко десетки каменни постройки, сгушени зад солиден зид. Кацнало бе на върха на хълм с форма на круша, щръкнал над просторна равнина, пресечена от бърза река, която извиваше на юг. Давока спря пред бележещ камък в основата на хълма, където започваше посипана с трошляк пътечка и се катереше нагоре към крепостния зид на селото. Остави копието си на земята с върха напред и зачака.

— Кой клан живее тук? — попита я Солис.

— Сивите ястреби — отговори тя. — Голяма омраза към мерим хер. Много сентари идват от селата на Сивите ястреби.

— Но ти се надяваш да ни помогнат? — попита Лирна на лонакски.

— Надявам се да не поставят под съмнение словото на малесата — отговори Давока на същия език.

Мина почти час, преди портата да се отвори и трийсетина мъже на планински кончета да се спуснат в галоп по склона на хълма.

— Не докосвайте оръжията си — каза Давока на Смолен и братята, когато лонаките наближиха.

Ездачът начело на групата спря на известно разстояние от тях и вдигна ръка да спре и останалите. Беше едър мъж с елече от кожата на кафява мечка и почти целият беше покрит с татуировки — странни символи покриваха в гъста шарка челото, врата и ръцете му. Постоя така, наблюдаваше ги мълчаливо и с безучастно лице, после подкара животното си напред и надвисна над Давока. На колана му висяха бойна тояга и брадва.

— Слуга на Планината — поздрави той на лонакски.

— Алтурк — отвърна тя. — Искам да се подслоня в дома ти.

Едрият мъж подкара кончето си покрай Давока, право към Лирна, която бе приседнала унило на струпаните торби и раници. От Смолен и братята се излъчваше напрежение, видно бе, че ги сърбят ръцете да посегнат към оръжията си.

— Ти си кралицата на мерим хер — каза едрият мъж на езика на Кралството, със силен акцент, но все пак разбираемо. — Чух, че си оставила белег на фалшивата малеса. Сега виждам, че трябва да е било лъжа. — Наведе се напред в седлото, тъмните му очи я претеглиха с гневен поглед. — Ти си слаба.

Лирна събра сили да се изправи, овладя напиращата кашлица.

— Наистина й оставих белег — отговори на лонакски. — Дай ми нож и ще оставя и на теб.

Нещо пробяга по лицето на едрия мъж, той изправи гръб, изсумтя и обърна коня си към селото.

— Вратата ми е винаги отворена за слугите на Планината — каза той на Давока, после препусна в галоп.

— Добре му го каза, кралице — обърна се Давока към Лирна сериозно и с уважение.

— След историята — отвърна Лирна — дипломацията е любимата ми наука.

След което повърна и се строполи в безсъзнание.