Метаданни
Данни
- Серия
- Сянката на гарвана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tower Lord, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Антъни Райън
Заглавие: Владетелят на кулата
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.01.2016 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-655-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3507
История
- — Добавяне
8.
Рева
„Световни отче, моля те да не оттегляш любовта си от тази мизерна грешница.“
Беше си избрала най-високата стая в къщата. Всъщност беше по-скоро таванско помещение с голяма дупка на покрива, която Рева беше запушила, не твърде успешно, с няколко дъски и пирони. Седеше на тясно легло, единствената мебелировка в стаята, и плъзгаше острието на ножа си по точило. Мрачния меч спореше със сестра си долу, или по-скоро тя спореше с него, защото гласът й кънтеше гневен, а той говореше тихо и кротко. Рева не бе подозирала, че Алорнис може да се гневи. Алорнис беше мила, щедра и обичаше да се смее въпреки проблемите си, но никога не се ядосваше.
Пияният поет пееше в двора отвън — често го правеше привечер. Рева не знаеше тази песен, някаква сантиментална глупост за девойка, която чака любимия си край езеро. Надявала се бе, че любовта му към песните няма да издържи на напрежението от многобройната публика, но по всичко личеше, че тълпата ококорени малоумници, които надничаха през кордона от дворцови гвардейци, му въздейства насърчително.
— Благодаря ви, благодаря ви — чу го да казва след малко. Без съмнение се покланяше наляво и надясно в израз на признателност за несъществуващите аплодисменти. — Всеки артист се радва на публика.
— Лесно ти е да го кажеш, братко! — долетя викът на Алорнис през подовите дъски. — Това не е твоят дом! — Затръшна се врата и Рева чу тропот на крака по стълбите. Погледна към вратата на таванското помещение. „Къде ми е бил умът да си избера стая, която не се заключва?“
Впери поглед в острието на ножа, което се плъзгаше по бруса. Беше хубав нож, всъщност най-хубавата й вещ досега. Жрецът й беше казал, че е азраелска направа, но това не бивало да я смущава. Отецът не мразел азраелците, а те мразели него само защото били подведени от ереста си. Трябвало добре да се грижи за този нож, да го наточва усърдно, защото с него щяла да върши делото на Отеца…
Вратата се отвори широко, Алорнис влетя и я подхвана още от прага:
— Ти знаеше ли за това?
Рева продължи да плъзга острието по бруса.
— Не, но вече знам.
Алорнис си пое дълбоко дъх да поуспокои гнева си и започна да обикаля в кръг, като стискаше и отпускаше юмруци.
— Северните предели. Какво, в името на Вярата, ще търся в Северните предели?
— Ще ти трябват кожи — каза Рева. — Чувам, че там е студено.
— Не ща никакви кожи! — Спря при малкия прозорец с напукано стъкло в скосения таван и въздъхна тежко. — Извинявай. Не си виновна ти. — Седна на леглото и потупа Рева по крака. — Извинявай.
„Световни отче, моля те…“
— Той просто не може да разбере! — продължи Алорнис. — Цял живот се скита от една война на друга. Няма къща, няма дом. Не може да разбере, че да си тръгна оттук ще е като да изоставя душата си. — Обърна се към Рева с влажни от сълзи очи. — Ти поне разбираш ли?
„Моят дом беше една плевня, където жрецът ме биеше, ако не държа ножа по правилния начин.“
— Не — каза Рева. — Тая къща е просто тухли и хоросан, при това се разпада.
— Да, ама са си моите тухли и хоросан и хич не ми пука дали се разпада. А и сега, след толкова много години, най-после наистина е моя, благодарение на скъпия ми брат. Осигурява ми я, а после иска да я зарежа.
— И какво би правила с нея? Къщата е голяма, а ти… ти си малка.
Алорнис се усмихна, свела очи.
— Имам някои идеи, мечти по-скоро. Има много като мен, много, които биха искали да научат онова, което умее майстор Бенрил, или да усвоят знанията, които неговият орден пази, но не могат, било заради пола си, било заради вярванията си. Мислех си, че бих могла да ги събирам тук и да ги уча, след като самата аз усвоя достатъчно знания.
Рева не можеше да откъсне поглед от ръката на Алорнис върху бедрото си, усещаше топлината й, топлина, която я изгаряше… Прибра ножа в канията и стана от кушетката. „Световни отче, моля те да не оттегляш любовта си от тази нещастна грешница.“
Отиде при прозореца и се загледа през клеясалото от мръсотия стъкло към огньовете, напалени от тълпата от другата страна на гвардейския кордон. „Помийна пяна от Правоверни простаци“, беше ги нарекъл поетът в нехарактерен проблясък на мъдрост.
— Броят им расте с всеки ден — каза тя. — Преди два дни бяха само петима-шестима, сега са повече от петдесет. И всички те търсят подкрепата на брат ти или поне да ги забележи. Мълчанието му рано или късно ще ги вбеси и те ще насочат гнева си към теб, защото той ще е заминал.
Алорнис вдигна вежди и се изсмя.
— Понякога говориш като стар човек. По-стар и от него. Май твърде много време сте прекарали заедно.
„Знам.“ Вече твърде дълго чакаше Ал Сорна да изпълни своята част от сделката. Твърде дълго стискаше зъби, твърде дълго лъжеше сама себе си, че отлага, защото иска да овладее още по-добре меча, да натрупа още знания, които да използва срещу него, когато му дойде времето. Твърде дълго живееше с тази лъжа, твърде много време прекарваше с нея. С всеки ден усещаше как любовта на Отеца й се изплъзва, всяка нощ сънуваше крясъците на жреца, сънуваше го как й крещи, изпаднал в дива ярост, спомен от деня, когато едва не я преби до смърт. „Грешница! Знам каква гадост дебне в сърцето ти. Виждал съм я. Гнусна грешница си ти, срам за Отеца!“
— Брат ти е прав — каза тя на Алорнис. — Трябва да тръгнеш с него. Сигурна съм, че ще намериш други талантливи хора, които да обучаваш, а и съм чувала, че на север имало много чудеса. Нови гледки, които да нарисуваш.
Алорнис се загледа в нея, малка бръчица се появи на гладкото й чело.
— Ти няма да дойдеш, нали?
— Не мога.
— Защо? Много чудеса, сама го каза. Нека ги видим заедно.
— Не мога. Има нещо друго, което… трябва да свърша.
— Нещо друго? Свързано ли е с твоя бог? Вейлин казва, че си дълбоко набожна, но аз не съм те чувала да казваш и една дума за този свой бог.
Рева отвори уста да възрази, но си даде сметка, че Алорнис е права. Така и не й бе разказала за обичта на Отеца, за топлината, която й дава тази обич, за насърчението и силата, които черпи от нея, за да довърши мисията си. „Защо?“ Отговорът дойде твърде бързо, преди да го е стъпкала дълбоко в сърцето си. „Защото нямаш нужда от обичта на Отеца, когато си с нея.“
„Гнусна, отвратителна грешница!“
— В долината, останал с надеждата само — чу се гласът на поета, подхванал нова песен. — И със своите братя рамо до рамо…
Рева скочи, отиде при прозореца, натисна да го отвори и ревна в мрака навън:
— О, я млъкни, пиян идиот такъв!
Алуциус млъкна и като никога „публиката“ му реагира с одобрение.
— Тръгваме утре — тихичко каза Алорнис.
— Ще тръгна с вас — каза Рева и се усмихна насила. — С брат ти имаме сделка.
Кралят им беше осигурил коне и пари, голяма торба с пари по-точно, част от които Ал Сорна даде на нея.
— Всяка свята мисия има нужда от финансиране — каза й с широка усмивка.
Рева взе парите, като не пропусна да изгледа злобно Ал Сорна, и се измъкна, докато двамата оправяха багажа. Не беше трудно да избегне зяпачите, просто нагази в плиткото на реката, повървя малко, след това излезе на брега и тръгна към пазара. Купи си нови дрехи, хубаво промазано наметало, което да я пази от дъжда, и здрави ботуши, оформени по крака й от майстор обущар, който й каза, че имала пръсти на танцьорка. Това явно не бе комплимент, ако се съдеше по гримасата му. Упъти я към следващата й спирка, като преди това я изгледа с подозрение.
— Каква работа има една танцьорка на такова място?
— Търся подарък за брат си — каза тя и му остави бакшиш, за да избегне по-нататъшните въпроси.
Дюкянът на оръжейника се намираше пред вътрешен двор, откъдето долиташе звън на чук, който среща стомана. Мъжът в дюкяна беше стар и изненадващо слаб, макар че белезите от изгорено по възлестите мускули на ръцете му говореха за дългогодишен труд в ковачница.
— Брат ви умее ли да върти меча, милейди?
„Никаква лейди не съм“ — едва не му се озъби тя, подразнена от любезните му преструвки. Акцентът й и семплите дрехи бяха ясен знак към коя прослойка принадлежи и любезностите му очевидно бяха вдъхновени от тежката кесия, която висеше на колана й.
— Умее — отговори тя. — Би се зарадвал на ренфаелско острие, нещо, подходящо за войник, да речем.
Ковачът кимна с усмивка и изчезна в дъното на дюкяна. След малко се върна с меч по-семпъл и от нейните дрехи. Дръжката беше от дърво без никаква украса, напречникът — от дебело парче желязо. Острието беше дълго един метър, стоманено, наточено от двете страни и заострено в края, отново без никаква декорация.
— Ренфаелците са по-добри в направата на брони, отколкото на мечове — каза й ковачът. — Мечовете им приличат на тояги, откровено казано, няма изкуство в тях. Ако искате, ще ви покажа нещо по-добро.
„И по-скъпо — помисли си тя, изпивайки с очи оръжието. — Неговият меч е съвсем същият, но това не му пречи да създава изкуство с него.“
Кимна на ковача.
— Сигурно сте прав. Брат ми е дребен за мъж. Долу-горе колкото мен всъщност.
— А. Значи меч със стандартна тежест няма да е подходящ?
— Може би нещо по-леко. Но да не е за сметка на здравината, ако е възможно.
Той се замисли за миг, после вдигна ръка, в знак че му е хрумнало нещо, скри се отново и след малко се върна с дървена кутия, дълга около метър.
— Може би това ще свърши работа.
Отвори кутията. Вътре имаше оръжие с извито острие, наточено само от едната страна, широко едва два пръста и с педя по-късно от азраелския стандарт. Предпазителят представляваше бронзов кръг с непознат на Рева дизайн, дръжката беше плътно увита с кожа за по-сигурен захват и достатъчно дълга да се хване с две ръце.
— Ваше дело ли е? — попита тя.
Старият ковач се усмихна тъжно.
— Уви, не. Този меч идва от Далечния запад, където обработват стоманата различно от нас. Виждате ли рисунъка по острието?
Рева се вгледа по-отблизо и различи тъмни завъртулки по дължината на острието.
— Това надпис ли е?
— Не, получава се при обработката на метала. Ковачите сгъват нажеженото острие многократно, после го оставят да изстине в калъп от глина. Така металът става едновременно лек и здрав.
Рева докосна дръжката.
— Може ли?
Старецът кимна.
Тя хвана удобно меча, отстъпи от тезгяха и го размаха в една от сериите на Ал Сорна, последната, на която я беше научил и която имаше за цел да отблъсне атака на много противници в тясно пространство. Мечът не беше много по-тежък от пръчката, с която се упражняваше Рева, имаше чудесен баланс и разсичаше въздуха с приятен съсък. Серията беше кратка, но енергична, включваше няколко мушвания с изпънати ръце и двоен пирует на финала.
— Красота — каза Рева, вдигнала меча пред себе си да улови светлината. — Колко струва?
Ковачът я гледаше със странно изражение — така мъжете зяпаха Елора, когато танцуваше, съобрази Рева.
— Колко? — повтори тя, по-остро.
Ковачът примигна и се усмихна, после отговори с вълнение:
— Направете това още веднъж и ще добавя ножницата безплатно.
Върна се в къщата навреме, прецапа до задния двор и завари Ал Сорна да се сбогува с пияния поет.
— Ела с нас, ако искаш — казваше Ал Сорна.
Алуциус се сгъна в изискан реверанс.
— Перспективата за живот в изолация, студ и постоянна заплаха от нападение на диваци, и всичко това далеч от свестни лозя, намирам за привлекателна, милорд. Но въпреки това ще пасувам. А и не бих искал да лиша баща си от основния обект на омразата му.
Стиснаха си крепко ръцете и Ал Сорна тръгна към коня си. Погледна през рамо към Рева и погледът му се спря върху вързания на гърба й меч.
— Скъпо ли го взе?
— Спазарих се.
Той посочи една сива кобила, оседлана и вързана за едно колче до кладенеца. Жрецът я беше научил да язди и Рева се качи на седлото без затруднения, развърза връвта и настигна Ал Сорна. Загледа се в Алорнис, която тъкмо прегръщаше Алуциус за сбогом, и сърцето й се сви, като видя сълзите в очите на момичето и как младият мъж ги изтри нежно с палци, като й шепнеше утешително.
— Знаеш, че той е влюбен в нея, нали? — каза тя на Ал Сорна. — Затова идва тук всяка вечер.
— Уви, не е така или не е било поне в началото. Подозирам, че кралят е искал интересите на сестра ми да не кривнат извън сферата на артистичното.
— Казваш, че Алуциус е шпионин?
— Бил е. А след като баща му е изпаднал в немилост, вече не е имал избор. Изглежда, Малциус прилича на Янус повече, отколкото предполагах.
— И го търпиш да идва тук въпреки това?
— Той е добър човек, също както брат му беше добър човек.
— Той е пияница и лъже на поразия.
— Освен това е поет и понякога боец. Човек може да бъде много неща.
Сред зяпачите се вдигна врява, гвардейците насочиха предупредително алебардите си към някакъв мъж с черно наметало, който насочваше коня си през множеството. Ал Сорна изпъшка раздразнено. Мъжът спря коня си пред гвардейския кордон и каза нещо със силен, властен глас. Капитанът на гвардейците поклати решително глава и му даде знак да се махне. Рева видя как гвардейците се напрегнаха, когато още мъже с черни плащове се появиха сред тълпата, всичките въоръжени.
— Хайде — каза Ал Сорна и подкара коня си. — Време е да се запознаеш със своя сродна душа.
Мъжът на коня беше толкова слаб, че изглеждаше мършав, скулите стърчаха на изпитото му лице, очите бяха разположени дълбоко, късо подстриганата му коса беше стоманеносива и оредяваше. Със сериозно и съсредоточено до крайност изражение, той се поклони почтително на Ал Сорна, тъмните му очи бяха пронизващи, сякаш се опитваше да одере кожата на Мрачния меч и да зърне душата, която се крие отдолу. Гвардейците и мъжете с черните плащове се стрелкаха с напрегнати погледи, а тълпата зяпаше мълчаливо, като омагьосана.
— Братко — каза мършавият. — За мен, както и за всички Правоверни, е истинска радост да те видим жив и здрав у дома.
Ал Сорна отговори студено, с грижливо контролиран тон:
— Аспект Тендрис.
— Казах му, че не е добре дошъл тук, милорд — обади се гвардейският капитан.
— Чудя се защо, братко — каза мършавият. — Чудя се защо би затворил вратата си за свой брат във Вярата?
— Аспект — отвърна Ал Сорна. — Не зная какво искаш от мен, но каквото и да е, не мога да ти го дам.
— Не е вярно, братко. — Ожесточение преля в гласа на аспекта, очите му се разшириха фанатично. Говореше високо, така че думите му да стигнат до всички, забеляза Рева. — Можеш да се присъединиш към нас. Моят орден ще те посрещне с отворени обятия, за разлика от твоя.
Рева се размърда на седлото и нагласи по-удобно меча на гърба си. „Този тип не е с всичкия си — реши тя. — Явно е някакъв побъркан фанатик, изгубен до такава степен в лъжите на еретичната им вяра, че са му се разхлопали дъските.“
— Аз вече нямам орден — уведоми го Ал Сорна с равен, спокоен глас. — И не искам да постъпвам в друг. По заповед на краля вече съм лорд на Северна кула.
— Кралят — изсумтя Тендрис. — Мъж, оплетен в мрежите на Отричаща вещица.
— Мери си приказките, аспект! — предупреди го гвардейският капитан, при което хората му стиснаха алебардите си по-здраво. Мъжете с черните наметала взеха да посягат към оръжията си.
— Спрете! — ревна Ал Сорна. Толкова авторитет имаше в гласа му, че всички застинаха, дори зяпачите се вкамениха сякаш. Ала все пак имаше един, забеляза Рева, който не се впечатли от авторитетната намеса на Ал Сорна — един от черните плащове, едър набит мъж с широко лице, груби черти и сплескан нос. Движенията му бяха грижливо прикрити, но Рева забеляза, че премества нещо под плаща си.
— Каза каквото имаше да казваш и получи отговор — обърна се Ал Сорна към аспекта. — А сега се махай.
— Значи в това си се превърнал? — изсъска през зъби Тендрис, като местеше поглед между Ал Сорна и Рева. Конят му взе да бие с копито по земята, усетил настроението на ездача си. — Роб на Короната, безверник, който гордо парадира със своята еретична курва…
Ножът на Рева излезе с мълниеносно движение от канията, тя се надигна в седлото, наведе се напред и го метна. От аспекта я деляха едва пет стъпки. Не се справи много добре, още не беше свикнала да коригира прицела си според движенията на коня под себе си, затова ножът се отклони, мина покрай ухото на аспекта и се заби в рамото на мъжа с разплескания нос. Той изкрещя пронизително, срина се на колене, а зареденият арбалет с натегната тетива издрънча на паветата.
Гвардейският капитан излая заповед и хората му тръгнаха напред с насочени алебарди. Мъжете с черните наметала наизвадиха мечовете си, но аспектът им ги спря с вик. Тълпата зяпачи се дръпна назад, някои се пръснаха, но други просто се отдалечиха на безопасно разстояние и после се обърнаха, жадни да видят спектакъла.
Ал Сорна подкара коня си към едрия брат, който се гърчеше на земята. Мъжът изстена, издърпа ножа на Рева от рамото си и зяпна с ужас окървавеното острие.
— Не те ли познавам? — попита Ал Сорна.
— Ти посрами ордена, Илтис — смъмри аспектът своя ранен брат, после се обърна към Ал Сорна. — Този човек действа без моя заповед.
— О, не се и съмнявам, аспект. — Ал Сорна се усмихна надолу на злополучния брат Илтис. — Имал е да връща дълг, знам.
— Братко, умолявам те. — Тендрис посегна да хване Мрачния меч за ръката. — Вярата се нуждае от теб. Върни се при нас.
Ал Сорна дръпна ръката си и обърна коня си.
— Няма при какво да се върна. А с теб приключихме.
Двама гвардейци подхванаха брат Илтис под мишниците и го извлякоха настрани, а Рева скочи от кобилата да си прибере ножа.
— Не съм му курва! — извика след Тендрис, който вече се отдалечаваше, следван от подтичващите си братя. — Сестра съм му! Не си ли чул?
— Сродна душа?
Ал Сорна вдигна рамене и се усмихна.
— Реших, че ще си допаднете. Той е отдаден на своята Вяра, както ти си отдадена на любовта на Отеца.
— Този тип е луд фанатик, който страда от дълбоки заблуди — заяви Рева. — Аз не съм.
Ал Сорна само се усмихна отново и смуши коня си. Яздеха по северния път, Варинсхолд беше останал зад тях; Алорнис яздеше намусена, обградена от ескорта им — цял взвод от конната гвардия. Явно кралят държеше Мрачния меч да пристигне жив и здрав там, където го пращаше.
След още миля стигнаха до мрачен замък от тъмен гранит. Не беше толкова висок като кумбраелските замъци, които Рева беше виждала, вътрешната стена се издигаше едва трийсетина стъпки, но пък беше по-голям, стените му обграждаха няколко акра земя. На кулите не се вееха знамена и Рева се зачуди що за азраелски благородник може да си позволи издръжката на подобна крепост. Ал Сорна беше спрял малко по-напред, Рева пришпори кобилката си в тръс и спря до него.
— Какъв е този замък?
Ал Сорна обхождаше с поглед замъка, а на лицето му се четеше тъга, каквато Рева не беше виждала преди.
— Ще изчакате тук — каза той. — Кажи на капитана, че ще се върна след час.
Пришпори коня си и го поведе в лек тръс към портата на замъка. Скочи пред нея и удари камбанката, която висеше от един стълб наблизо. След миг-два на портата се появи висок човек в синя роба. Рева не можа да различи чертите му от това разстояние, но остана с впечатлението, че човекът се усмихва за добре дошъл. Високият отвори портите, Ал Сорна влезе и двамата изчезнаха от погледа й.
— Баща ми го е видял за последно, когато Вейлин е прекрачил за пръв път този праг — каза Алорнис. Спряла бе коня си на няколко метра от Рева и гледаше замъка с дълбоко подозрение.
— Значи това е домът на Шестия орден? — попита Рева.
Алорнис кимна и се смъкна от седлото. Движенията й бяха плавни и прецизни, явно умееше да язди. Вдигна шепа към устата на белоносата си кобила и тя побърза да схруска лакомството, което се криеше там.
— Дай бучка захар на кон и смятай, че сърцето му е твое — каза тя, потупа кобилата по хълбока и посегна към дисагите си. — Двете с теб трябва да свършим нещо много важно.
„Това не съм аз.“
Момичето, нарисувано на пергамента, беше много хубаво въпреки леко кривия нос, с гъста лъскава коса и светнали очи, които сякаш грееха със свой собствен живот. Въпреки че Алорнис очевидно я бе разкрасила, Рева остана дълбоко впечатлена, дори леко стресната, от таланта, който виждаше пред себе се. „Това са просто пергамент и въглен — дивеше се тя. — Но от тях тя създава нещо живо.“
— Да се надяваме, че в Северните предели имат платно и бои — каза Алорнис и добави няколко щрихи да подчертае извивката на челюстта й, която със сигурност не беше толкова съвършена в действителност. — Тази скица определено трябва да се превърне в картина.
Седяха под една върба на известно разстояние от стените на замъка. Ал Сорна се бавеше вече близо два часа.
— Знаеш ли защо Мрачния меч дойде тук? — попита Рева.
— Започвам да си давам сметка, че действията на брат ми често са непонятни за мен. — Алорнис вдигна поглед от скицата. — А ти защо го наричаш Мрачния меч?
— Така го нарича моят народ. Четвъртата книга предсказва появата на страховит еретичен воин, който върти меча с помощта на Мрачното.
— И ти вярваш на тази глупост?
Рева се изчерви и отклони поглед.
— Обичта на Отеца не е глупост. Ти смяташ ли вашата Вяра за глупава? Това, дето се покланяте на въображаемите сенки на своите предци?
— Аз не се покланям на нищо. Виж, родителите ми, те бяха убедени последователи на Въздигащото кредо, пътеката към съвършенството и мъдростта, постижими чрез правилната комбинация от думи. Поема или песен, които могат да отключат всички тайни на душата и оттам — на света. Постоянно ме влачеха на сбирките си, които по онова време се провеждаха тайно. Събирахме се в подземия и напявахме текстове от кредото. Аз често се кисках и мама ми се сърдеше. Още тогава не откривах никакъв смисъл във вярванията им.
— И тя те е била, задето не вярваш?
Алорнис примигна.
— Да ме е била? Не, разбира се.
Рева погледна встрани, осъзнала, че е направила груба грешка.
— Рева? — Алорнис остави скицата на земята, премести се по-близо до нея и я докосна по рамото. — Теб да не би?… Някой да не те е?…
„Гнусна грешница!“
— Недей! — Рева се дръпна рязко, скочи на крака и отиде от другата страна на дървото, преследвана от думите на жреца.
„Знам каква помия носиш в сърцето си, момиче. Видях те как я гледаш… — Кривакът от твърдо дърво я удряше при всяка негова дума, а тя стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, и мълчеше, защото нямаше право нито да помръдне, нито да извика. — Ти си срам за Книгата на разума! Срам си за Книгата на закона! Срам си за Книгата на съда! — Последният удар попадна в слепоочието й и тя се строполи на пода на плевнята, замаяна, кръв течеше по сламата. — Редно би било да те убия на място, но кръвта ти те спасява. Тази мисия, която ни е възложена от самия Отец, тя те спасява. Но ако искаме да успеем, трябва да избия този грях от теб.“ — И се постара да го направи, налага я с кривака, докато болката не стана толкова силна, че тя спря да усеща каквото и да било и потъна в мрака.
Стоеше на колене в тревата, свита на топка. „Гнусна, отвратителна грешница.“
Следобедното слънце се спускаше към заник, когато Ал Сорна най-после излезе от замъка на Шестия орден. Не каза нищо, даде знак на гвардейския взвод да яха конете и пришпори своя напред. Мълча чак до стъмване, когато си направиха лагер и вечеряха с простите, но засищащи войнишки порциони. Рева седеше от другата страна на огъня, възможно най-далече от Алорнис, ядеше, без да усеща вкуса на храната, и избягваше погледа й. „Твърде дълго — повтаряше си тя. — Твърде дълго се задържах с него. С нея.“
Чу изстъргване на кожен ботуш, вдигна поглед и видя Ал Сорна да стои надвиснал до нея.
— Време е да изпълня своята част от сделката.
Оставиха Алорнис при огъня и отидоха на ливадата край пътя, достатъчно далеч, за да не чуе никой разговора им. Рева седна с кръстосани крака в тревата, Ал Сорна приклекна срещу нея и я погледна в очите.
— Какво знаеш за смъртта на баща си? — попита той. — Не какво си представяш. Какво знаеш със сигурност.
— Единайсетата книга разказва как той събрал войската си при Високата твърд, за да отблъсне щурма ви. Ти си повел атаката и с помощта на Мрачното си намерил начин да проникнеш в крепостта. Той, Верния меч на Световния отец, загинал храбро, покосен от численото превъзходство на противника и твоите Мрачни умения.
— С други думи, не знаеш нищо. Нито един от последователите на баща ти не оцеля, следователно който и да е написал тази Единайсета книга, не е бил там. Никаква войска не беше събрал. Просто чакаше, взел заложница, жена, която ми беше скъпа на сърцето. Принуди ме да захвърля меча си, искаше да ме убие. И не умря храбро. Умря дълбоко объркан и влуден от нещо, което го беше принудило да убие баща си.
Рева поклати глава. Жрецът многократно я беше предупреждавал, че ще се стигне до това, когато се движи сред еретици. „Те победиха, следователно те пишат историята.“ Ала казаното все пак я смути. Не й беше лесно да го признае, но Мрачния меч не лъжеше. Да, премълчаваше разни неща, но като цяло беше честен човек. А и неговите думи можеше да чуе с ушите си, за разлика от думите на бащата, когото не помнеше.
— Лъжеш — каза тя, като се постара да влее предизвикателство в гласа си.
— Дали? — Не сваляше очи от нея и за миг, погледът му не трепваше. — Мисля, че чуваш истината в думите ми. Мисля, че винаги си знаела кой лъже и коя е фалшивата история.
Тя откъсна поглед от неговия и затвори очи. „Това е силата му — осъзна тя. — Там обитава неговото Мрачно. Не е в меча му, а в думите му. Хитър номер, да изрече лъжа през маска на истина и доверие.“
— Мечът — каза дрезгаво тя.
— Бяхме в господарската спалня във Високата твърд. Мой брат метна брадва и тя се заби в гърдите на баща ти. Той умря на мига. Помня, че мечът му падна и се хлъзна някъде в сенките. Не го взех, не видях и някой от братята да го взема, нито го видях у някого от тях по-късно.
— Каза, че знаеш къде е.
Досети се за отговора още преди той да го е изрекъл, но въпреки това думите я прерязаха по-болезнено и от ударите на жреца.
— Излъгах те, Рева.
Тя затвори очи. Заля я гореща вълна от главата до петите.
— Защо? — успя да промълви почти без глас.
— Твоят народ вярва, че имам от Мрачното в себе си. Но както ми каза веднъж един много по-мъдър от мен човек, тази дума е за невежите. А другото, то е като песен, песен, която ме насочва. Именно тя ме насочи към теб. Лесно можех да ти избягам в гората онази първа вечер, но песента ми каза да те изчакам. Каза ми да те държа близо да себе си и да те науча на онова, на което не те е научил онзи, който те е пуснал по дирите ми. Не си ли се питала защо са те обучили да боравиш с нож, но с нищо друго? Нито с лък, нито с меч, които биха ти дали някакъв шанс срещу мен? Не, понаучили са те да боравиш с нож, точно колкото да се превърнеш в заплаха, да изглеждаш достатъчно опасна, за да те убия. Детето на Верния меч, посечено от Мрачния меч. Прясна-прясна мъченица. Ти не беше сама в онази първа нощ, когато ме проследи и ме нападна. Имаше и друг, когото моята песен засече едновременно с теб. Някой те следеше, чакаше и наблюдаваше. Очевидец, който да напише следващата глава във вашата Единайсета книга.
Рева скочи на крака и той се изправи заедно с нея. Мечът помръдна на гърба й като змия, която се надига, за да нападне.
— Защо? — повтори Рева.
— Следовниците на твоя баща имат нужда от мен. Имат нужда от своя заклет враг, от своя омразен еретик. Без мен са просто шайка налудничави нещастници, които обожествяват призрака на друг луд човек. Пратили са те да търсиш нещо, което не може да бъде намерено, с надеждата че аз ще те убия и така ще налея масло в омразата, която захранва тяхната свещена кауза. За тях ти си важна единствено с кръвта и смъртта си. Не дават и пукната пара за самата теб. Аз обаче държа да си добре.
Мечът излетя от ножницата си и се устреми като нетрепваща стрела, истинско продължение на ръката й. Рева се хвърли към Ал Сорна. Той не помръдна, не се извъртя, не приклекна, посрещна острието неподвижен, с каменно изражение. Върхът на меча проби ризата и плътта му. Рева си даде сметка, че плаче, позабравено чувство от ранното й детство, от времето, когато обучението й при жреца тъкмо беше започнало и побоите още й се струваха непоносими.
— Защо? — изстърга през сълзи тя.
Върхът на острието беше пробил ризата и потъваше на пръст дълбочина в плътта му. Лек натиск и Мрачния меч щеше да премине в света на вечните мъки, където му беше мястото.
— Поради причината да пренебрегвам сега гласа на песента си, която настоява да те пусна — каза той. Нито по лицето, нито в гласа му имаше и следа от страх. — По същата причина, заради която ти не можеш да ме убиеш. — Ръката му се вдигна бавно да я погали по бузата. — Върнах се в тази земя да намеря сестра си. А намерих две.
— Аз не съм ти сестра. Не съм ти приятел. Търся оръжието на Верния меч, за да обедини всички ни в любовта на Отеца.
Той въздъхна тихо и поклати глава.
— Твоят Световен отец е просто прастара колекция от митове и легенди. А ако наистина е съществувал някога, сегашните му следовници твърдят, че те мрази заради онова, което си.
Вече се тресеше цялата, треперенето се пренесе по дръжката на меча към острието. „Един мъничък натиск…“ Залитна назад, изгуби равновесие и падна на земята.
— Ела с нас, Рева — каза умолително той.
Тя се изправи и хукна слепешката през тънещата в сенки висока трева, сълзи се стичаха по страните й, острието на меча улавяше последните отблясъци на залеза, стон се откъсна от сърцето й, когато го чу да вика жално след нея:
— РЕВА!