Антъни Райън
Владетелят на кулата (31)

6.
Вейлин

Не бе в състояние да определи възрастта на еорилката. Някъде между петдесет и седемдесет може би. По лицето й имаше много бръчки, устните й бяха на браздички от възрастта, а дългите й плитки сивееха. Но беше стройна и изглеждаше нетипично силна и жизнена за толкова стара жена. Седеше от другата страна на огъня с изправен гръб и кръстосани крака; дори ръцете й бяха атлетични. Зад нея чакаше многобройната еорилска войска: някои бяха слезли от седлата, повечето — не, над десет хиляди конници, отзовали се в отговор на призива му. Името на еорилката, преведено от Инша ка Форна, беше необичайно за нейния народ, защото се състоеше само от една дума — Мъдрост.

— За много молиш, човече от кулата — беше го предупредила младата еорилка. — Последно са дошли толкова много по време на войната с хората-зверове. Но тогава нашите хора са познавали човека от кулата, а теб не те познават. Мъдрост ще реши.

Седяха така от ранния следобед, вече няколко часа, и жената се взираше в него през дима на огъня. Вейлин не бе чул отклик от кръвната песен, жената не притежаваше дарба, поне не такава, каквато песента да разпознае. Десетдневният поход ги бе довел тук, при езерото, което еорилите наричаха Сребърна сълза, малък водоем насред обширните равнини, където еорилите вече се бяха събрали и ги чакаха.

— Ал Мирна искаше мирен живот — каза накрая Мъдрост на родния му език, при това безупречно, и Вейлин се стресна от звука на гласа й след дългото мълчание. — Беше човек с много битки в миналото си, уморен от войната. Точно заради тази умора му вярвахме. Трябва да си енергичен, за да се стремиш към войната, а ти, Вейлин Ал Сорна, си много енергичен.

— Може и така да е — отговори той. — Но и аз съм видял много битки. Болно ми е, че още веднъж трябва да поведа толкова много хора на война.

— Тогава защо го правиш?

— Защо тръгва на война един разумен човек? Да защити доброто и да унищожи лошото.

— Воларианците искат да унищожат родината ти. Но тя е далече оттук.

— Вашата горска сестра видя сърцата на онези хора. Те няма да спрат с моята родина. А аз видях какво са сторили на ледените хора. Те ще вземат всичко, което им позволим, от сеорда, от лонаките, от вас.

— И ако ти дадем воините си, младия цвят на народа си, колцина ще се върнат?

— Не знам. Мнозина ще загинат, не отричам. Но знам едно — че еорилите така или иначе ще трябва да влязат в битка с нашественика, било в моето кралство или в тези равнини.

— За да стигнем до кралството ти, трябва да минем през гората. Вярваш, че сеорда ще ни позволят?

— Вярвам, че ще се вслушат в думите на сляпата жена.

Сега беше ред на Мъдрост да се стресне. Присви очи и застина.

— Виждал си я?

— И говорих с нея.

Устата на еорилката трепна и Вейлин се досети, че старицата води борба със страха си. Накрая тя стана, като си мърмореше под нос:

— Грешно сме те нарекли.

Тръгна назад към хората си и каза през рамо:

— Ще тръгнем с теб.

 

 

— Мъдрост — каза Вейлин бавно, произнасяше внимателно всяка сричка.

— Браво — каза Дарена. — А това? — Пръстът й се премести към следващите думи.

— С-се… съглааси?

Тя се усмихна.

— Много добре, милорд. Още няколко седмици и изобщо няма да имаш нужда от мен.

— Дълбоко се съмнявам, милейди. — Облегна се назад на стола си и се прозя. Вечерната тренировка беше тежка, защото твърде много от войниците му все още се мотаеха и препъваха без ясна представа накъде е ляво и дясно, несръчността им допълнително утежнена от натрупаната умора след дългия преход, но нямаха избор, ако искаха да се изправят лице в лице с дисциплинирана армия като достоен противник, а не като банда селяци, тръгнала на заколение.

Бяха на четири дни от езерото, еорилите разпращаха съгледвачи и покриваха фланговете, докато войската им се придвижваше на юг към гората, до която оставаше най-много седмица път. Дарена се тревожеше за реакцията на сеордите, а Вейлин постоянно й повтаряше да не се притеснява, макар самият той да хранеше съмнения. „Ще им кажеш, че си срещнал една сляпа жена, живяла преди столетия, и те ще те посрещнат с отворени обятия? — питаше се той. — Наистина ли вярваш, че ще е толкова лесно?“

Но кръвната песен звучеше без промяна — пътят към Кралството минаваше през гората. Затова той водеше войската си в поход, държеше да тренират по два часа всяка сутрин и всяка вечер, търпеше мърморенето и съмненията на капитаните си, а преди лягане прекарваше по един благословен час с лейди Дарена и нейните букви.

Колкото повече научаваше, толкова по-голяма радост откриваше в думите, поезията, която майка му толкова обичаше, сега разкриваше красотата си и за него, а празнословието на катехизиса бе още по-очевидно черно на бяло. Искрено завиждаше за дарбата на брат Харлик, за силата и красотата на умението да имаш цяла библиотека в главата си.

Дарена седеше срещу него на масата и дописваше договора, с който еорилите се присъединяваха официално към тяхната кауза, включително непоисканото от новите им съюзници право да ползват за вечни времена северните равнини. Договорът би трябвало да бъде ратифициран от монарха на Обединеното кралство, стига да намереха такъв. Вейлин бе наредил на брат Харлик да състави списък на хората със законно право да седнат на трона, в случай че всички Ал Ниерен се окажат мъртви. Списъкът се състоеше само от четири имена.

— Крал Янус изгуби голяма част от семейството си по време на Червената ръка — обясни Харлик. — Мнозина от оцелелите загинаха в обединителните войни. Тези — каза той и вдигна списъка — са единствените му кръвни роднини, които все още живеят в Кралството или поне живееха там допреди няколко години, когато аз го напуснах.

— Някой интересен? — попита Вейлин.

Харлик се загледа в списъка.

— Лорд Ал Пернил се слави с развъждането на коне, ако още е жив. Милорд, трябва да имате предвид и варианта, че не е останал нито един жив наследник на трона. Ако е така, то следва да се обмислят други възможности.

— Възможности?

— Без монарх Кралството не е кралство. А в трудни времена хората ще обърнат поглед към най-силния водач, без значение чия кръв тече във вените му и колко земи владее.

Вейлин се загледа в лицето му, като се чудеше дали зад тези очи не дебне някоя нова схема.

— Поредното честно и лишено от себичност намерение, братко?

— Просто наблюдение на един начетен човек, милорд.

— Е, ще те помоля да ограничиш наблюденията си до казусите, които поставям изрично на вниманието ти.

Застана до масата с картите и погледът му се спря върху Алтор. Както ставаше винаги, когато се сетеше за Рева, и този път кръвната песен се разбуди. Напоследък имаше промяна в тона й, зловещ контрапункт оцветяваше обичайната принуда. „Идват за нея — реши Вейлин, — а тя няма да избяга.“

— Какво е населението на Алтор? — обърна се той към Харлик.

— Според кралското преброяване отпреди няколко години в Алтор живеят четиридесет и осем хиляди души — отвърна без колебание Харлик. — Но при обсада бройката като нищо може да се удвои. — Кратко мълчание, после: — Там ли отиваме?

— Толкова бързо, колкото могат да издържат хората ни.

— Разстоянието…

Вейлин поклати глава.

— Разстоянието е без значение. Ще отидем в Алтор, та дори да заварим там единствено руини. Това е засега, братко.

 

 

След още четири дни поход тъмна неправилна линия засенчи хоризонта. Бързо се вплътни и скоро се превърна в гигантска стена от дървета, която нямаше край. Вейлин нареди войската да спре на половин миля от гората и се поклони на Дарена.

— Позволи да те придружа до дома ти, милейди.

Норта се приближи, яхнал коня си, Снежинка пристъпяше безшумно до него.

— Трябва и ние да дойдем с вас — каза той. — Като видят бойната котка, може и да озаптят гнева си, че идваме неканени.

— По-скоро ще ги ядоса още повече — поклати глава Дарена. — Така или иначе, моят народ няма да ни нарани. Сигурна съм — добави тя, ала гледаше към гората с тревога, която противоречеше на думите й.

— Ако не се върнете? — попита Норта.

Вейлин се изкуши да подхвърли някоя шега в отговор, но се спря заради безпокойството на Дарена.

— Тогава ти ще поемеш поста ми, братко. Ще върнеш войската в кулата и ще се подготвиш за обсада.

— И смяташ, че тези хора ще се подчинят на един прост даскал?

— Даскал с бойна котка — ухили се Вейлин и пришпори коня си. Кръвната песен набра сила, щом наближиха гората, но не в предупреждение, а в приветствие. Когато навлязоха между дърветата, утихна до тихо доволно мъркане в съзвучие с хладния въздух и безбройните аромати, характерни за всички гори. Дарена дръпна юздите на коня си и слезе от седлото, вдигна лице към балдахина от клони, затвори очи и се усмихна.

— Липсваше ми — тихо каза тя.

Вейлин се смъкна на свой ред от седлото и остави Пламък да пасе на малка полянка, обрасла с висока трева. Плъзна поглед по дърветата и видя мъж да стои между два бряста и да ги гледа; между веждите му се беше вдълбала дълбока бръчка.

— Хера! — изписка радостно Дарена, хукна към сеордата и се метна на врата му.

Мъжът не изглеждаше толкова радостен, усмивката му беше напрегната. Косата му беше дълга и прошарена, прибрана назад, носът — орлов. Лице, което беше познато на Вейлин.

— Хера Дракил — каза Вейлин и пристъпи към него. — Приятел на граничен лорд Ал Мирна. Аз…

— Знам кой си — каза Хера Дракил със силен акцент. — Берал Шак Ур. Надявах се да ловувам в сънищата, когато сянката ти падне върху тази гора.

— Идвам като приятел…

— Идваш с война, защото така правят марелим сил. — Сеордата сложи с усмивка ръка върху бузата на Дарена и се обърна. — Хайде, камъкът чака.

 

 

Чакаха ги дузина високопоставени сеорда, пет жени и седмина мъже, всичките на годините на Хера Дракил, който седеше в центъра на редицата им. Довел ги бе на малка поляна няколко мили навътре в гората, поляна с каменна колона в средата. По форма и височина камъкът приличаше на онзи, който Вейлин вече бе виждал, но за разлика от обраслия с мъх и лози камък в Мартишката гора, този беше почистен старателно, а изсечената му гранитна повърхност изглеждаше недокосната от времето и стихиите. Сред дърветата отзад имаше много хора, лицата им скрити в сянка, но Вейлин различи лъкове и бойни тояги сред тъмните силуети. „Воини — помисли си той. — Чакат нещо.“

Вейлин и Дарена седнаха пред дузината вождове и не откриха топлина в погледа на нито един. Първа се обади жена с гарваново перо в косата.

— Не сме ви дали разрешение да влезете — преведе Дарена. — Но въпреки това сте тук. Пита защо да не ни убият.

— Дойдох да търся помощта ви — отвърна Вейлин и Дарена предаде думите му на вождовете. — Могъщ и ужасен враг нападна моя народ. Скоро ще дойдат и тук, в гората, ще донесат огън и смърт…

Хера Дракил вдигна ръка, Вейлин млъкна и зачака Дарена да му преведе.

— Твоите хора не успяха да ни отнемат гората — преведе тя. — Макар да се опитаха. Защо да се боим от тези нови завоеватели, щом не се боим от вас?

— Моите хора съзряха мъдрост в мира. Сегашният ни враг не познава тази мъдрост. Питайте своята сестра, тя видя сърцата им.

Вождовете обърнаха погледи към Дарена, тя кимна и говори дълго на техния език, без съмнение им разказваше какво е разбрала чрез дарбата си за съдбата на Варинсхолд и природата на воларианците.

— Явно наистина сте изправени пред жесток враг — преведе тя думите на друг от вождовете, жилав мъж с конска опашка, преметната през рамото му. — Но той е ваш враг, не наш. Войните на марелим сил са си техни.

Вейлин замълча, мислеше как най-добре да облече в думи онова, което би могло да премахне съмненията им.

— Името Берал Шак Ур ми бе дадено от Нерсус Сил Нин. Истина ви казвам — видях сляпата жена и говорих с нея. Тя благослови пътя на живота ми. Може ли някой от вас да се похвали със същото?

Стори му се, че съзира известно колебание по лицата на част от присъстващите вождове, но нямаше и следа от шок или страх, нито знак, че думите му са променили отношението им.

— Ако сляпата жена те е благословила — предаде Дарена думите на Хера Дракил, който сочеше към нещо зад рамото на Вейлин, — тя ще те чуе и сега.

Вейлин се обърна, плъзна поглед по камъка и се надигна.

— Не си длъжен да го правиш. — Дарена тръгна с него към камъка, вперила поглед в гладката равна повърхност без други отличителни белези освен идеално кръглата вдлъбнатина в центъра. — Нека говоря с тях. Дай им малко време и ще ме чуят.

— Кой съм аз, че да ги лишавам от представлението? — попита той. — Представление, което, струва ми се, чакат от доста време.

— Ти не разбираш. Сеорда идват тук от поколения, най-често старите и болните, понякога и лудите. Всички те идват тук да докоснат камъка и да търсят съвет от сляпата жена. Повечето само го докосват, изчакват няколко минути и си тръгват разочаровани, но други, едва една шепа, те… Тях камъкът взема и оставя телата им празни.

— Но не и теб — каза Вейлин. — Нали каза, че си я видяла?

— След като съпругът ми умря… — Очите й се спряха отново на камъка, прибулени от болезнения спомен. — Скръбта ми беше толкова силна, че не ми се живееше повече. Дойдох тук да потърся някакъв отговор, някакво обяснение. Или това, или… бях готова да приема смъртта. Сляпата жена… Тя ми показа нещо, заради което да живея. — Протегна ръка и я плъзна на сантиметри от каменната повърхност. — Камъкът ме върна в тялото ми, защото тя така пожела.

— В такъв случай — каза той и пристъпи напред, — да се надяваме, че ще намери и мен за достоен.

Гранитът беше хладен под дланта му, ала извън това Вейлин не усети нищо особено, никаква промяна в песента. Но когато вдигна поглед, Дарена и вождовете ги нямаше. Беше нощ и една жена седеше до напален огън с гръб към него, но Вейлин веднага я позна.

— Нерсус Сил Нин — поздрави я той и тръгна към огъня. Беше по-стара, отколкото я помнеше, бръчки се врязваха дълбоко около слепите й очи, косата й беше бяла като сняг. Тя примигна и вдигна глава към него.

— По-стар си — каза тя. — И песента ти е по-силна.

— Каза, че трябва добре да усвоя музиката й.

— Така ли? Беше толкова отдавна. Толкова много видения имаше оттогава. — Ръката й се пресегна към купчината съчки при краката й и тя метна няколко в огъня. — Още ли служиш на своята Вяра?

— Моята Вяра е лъжа. Макар че ти това го знаеше и преди, струва ми се.

— Лъжата лъжа ли е, ако някой искрено вярва в нея? Чрез Вярата твоите хора са се опитали да открият смисъл в мистериите на света. Били са заблудени, да, но заблудата им е почивала на истина, забулена в загадки.

Онова нещо, което обитаваше тялото на Баркус… жестокостта, която капеше от смеха му.

— Човешката душа може да попадне в капана на Отвъдното.

— Не всички души, а само на онези с дарба. Тази сила, този огън, който гори в теб и в мен, той не угасва, когато угасне животът ни.

— И когато пропадне в бездната? Тогава какво?

Старческите й устни се разтеглиха в усмивка.

— Подозирам, че скоро ще разбера това от първа ръка.

— Нещо живее там, в бездната. Нещо, което взема душите и ги изкривява, принуждава ги да му служат, праща ги обратно тук да отнемат телата на други Надарени.

Веждите й се вдигнаха в смътна изненада.

— Значи все пак е пораснало.

— Какво? Какво е пораснало? Какво живее там?

Тя насочи слепите си очи към огъня, лицето й помръкна от скръб.

— Не знам. Знам само, че е в нужда. Гладно е.

— За какво?

Отговорът й прозвуча с равна и хладна решителност, която лишаваше съмненията от съдържание:

— За смърт.

— Как мога да го победя, знаеш ли?

Тя затвори очи и поклати глава.

— Не. Но мога да ти кажа друго. Че трябва да му се окаже отпор, ако ти е мил този свят и неговите хора.

Вейлин вдигна поглед към нощното небе, което прозираше през клонака, и видя седемте звезди на Меча. Беше високо в небето, значи тук бе ранна есен, но колко години преди собственото му време беше въпрос без отговор.

— Случило ли се е вече? — попита той. — Дойдоха ли вече моите хора да завземат тази земя?

— Ще съм мъртва от много години, когато това стане. Макар че вече имах достатъчно видения за този период и се радвам, че няма да съм жива, когато дойде редът му.

— А бъдещето? Бъдещето на тази земя?

Тя дълго се взира в пламъците и Вейлин реши, че няма да му отговори, но тя все пак го направи:

— Ти си последното, което виждам в бъдещето, Берал Шак Ур. След теб бъдеще няма. Поне такова, което аз мога да видя.

— И въпреки това искаш от мен да се бия?

— Дарбата ми не е съвършена. Много неща остават скрити от взора ми. А и какво друго би направил? Би ли могъл да се откажеш от всяка надежда, да седнеш и просто да чакаш края?

— Трябва да убедя твоя народ да ни пусне през гората. Какво да им кажа?

Тя смръщи развеселено чело.

— Кажи им, че аз съм казала да те пуснат. Това може и да помогне.

— И ще бъде достатъчно?

Смях изби на устните й, кратък и горчив.

— Представа си нямам. Хората, които си заварил в тази гора, може да говорят моя език и да имат моята кръв, но те не са моите хора. Онези, които идват да докоснат камъка, са само сенки на прежното величие и красота. Събират се в племена, проливат кръв в глупавите си вражди с лонаките, митове и легенди, са заели мястото на знанието и мъдростта. Забравили са кои са били, допуснали са да станат малки и незначителни.

— Ако не се съюзят с мен, дори тази сянка на прежното ви величие ще изчезне заедно с надеждата, че един ден ще го пресъградите отново.

— Счупеното не може да се поправи. Такъв е естественият ред на нещата. — Сляпата жена се обърна към камъка. — Тези съсъди на памет и време не са наше дело, били са тук много преди нас. Ние просто се научихме да ги използваме, но явно грешим в нещо или самите те са твърде капризни и отнемат ума на онези, които преценят като недостойни. Някога тук е живял народ много по-велик от сеорда, народ, който е създавал чудеса и е строил градове, големи колкото цялата тази земя. А сега дори името им е изгубено за нас.

Обърна се към огъня и се умълча, лицето й посърна от умора.

— Надявах се последната ни среща да е радостна, надявах се, че ще дойдеш тук да ми разкажеш за жена си и децата си, за дългия си живот, изживян в мир и благоденствие.

Той посегна към ръката й, макар да знаеше, че старицата няма да усети допира му.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Тя не реагира и Вейлин се досети, че видението й избледнява. Върна се при камъка, протегна ръка, но в последния миг се поколеба.

— Сбогом, Нерсус Сил Нин.

Тя не се обърна.

— Сбогом, Берал Шак Ур. Ако спечелиш своята война, върни се при камъка. Може би ще намериш някой нов, с когото да говориш.

— Може би. — Притисна ръка към камъка и дневната светлина изведнъж се върна, прогонвайки нощния хлад. Вейлин си пое дъх и се обърна към сеордите с най-авторитетния си глас: — Сляпата жена ми говори…

Не довърши, защото те гледаха другаде. Дванайсетимата бяха наскачали на крака и гледаха нещо встрани от него. Дарена стоеше наблизо и гледаше в същата посока с разширени от почуда очи. Вейлин се обърна и кръвната песен заехтя.

Вълкът клечеше спокойно в тревата, зелените му очи го следяха с поглед, който Вейлин помнеше добре. Но не го помнеше толкова голям, висок колкото него, ако не и повече. След миг вълкът облиза муцуната си и вдигна глава, а воят му бе толкова силен, че заличи всички останали звуци, толкова силен, че ушите им писнаха.

Вълкът сведе муцуна, воят утихна и за миг тишина захлупи дърветата, а после се надигна друг вой, отвсякъде, когато всички вълци във Великите северни гори отвърнаха. Воят не стихна дори когато вълкът се изправи и тръгна напред, голямата му глава наведена на височината на гърдите. Вдиша и ноздрите му се разшириха да поемат миризмата на Вейлин. Той чуваше ясно песента му, чуждата мелодия, която помнеше от деня, когато Дентос умря, музика толкова странна, че го хвърляше в недоумение. Ала една нотка се познаваше лесно. „Доверие. Вълкът ми има доверие.“

Вълкът подуши ръката му, близна я, после се обърна и се отдалечи с дълги подскоци, мярна се като сребърна резка сред дърветата и след миг се скри от поглед. Неспирният вой утихна.

Хера Дракил и другите сеорди пристъпиха напред и оформиха кръг около Вейлин, воините, които бяха чакали сред дърветата, излязоха на открито и оформиха втори кръг, мъже и жени в разцвета на силите си, всички стиснали бойни тояги. Хера Дракил вдигна тоягата си хоризонтално над главата си.

— Утре — каза вождът на сеордите — ще запея бойната си песен на изгряващото слънце и ще те преведа през гората.

 

 

— Няма да палите огньове, няма да сечете дървета, няма да ловувате. Всички войници да останат в строя, никой да не се отклонява встрани. Ще вървим само там, където ни кажат сеордите.

Видя как неколцина от капитаните се спогледаха притеснено, а по лицето на Адал тревогата се четеше ясно.

— Какво ще е наказанието, ако някой наруши правилата, милорд? — попита той.

— Няма да има нужда от наказание — отговори Вейлин. — Сеордите ми дадоха ясно да разбера, че ще имат грижата сами да следят за изпълнението на правилата.

— Длъжен съм да докладвам за настроението на хората — продължи Адал. — Както наредихте, потушаваме своевременно откритото недоволство, но няма как да затворим всички усти.

— Сега пък какво има? — попита Вейлин и прокара уморено ръка през косата си. Срещата с Нерсус Сил Нин беше оставила горчив привкус в устата му, надявал се бе да научи повече от нея и липсата на информация го изпълваше с раздразнение и несигурност. Освен това започваше да разбира защо не обича да командва. „Постоянно мрънкат.“

— Неудобни са им ботушите? Тренировките им тежат?

— Страх ги е от гората — каза Норта. — И не ги виня. Мен тази гора ме плаши до смърт, а още не сме влезли в нея.

— Разбирам — каза Вейлин. — Всеки, който няма кураж да върви през гората, е свободен да си тръгне. Нека предадат оръжията си, ботушите, продоволствието и парите, които са получили досега, след това са свободни да поемат назад към дома си, да чакат там появата на воларианската флота и да се насладят в пълна мяра на клането, което ще последва. Може би тогава ще разберат какво е истински страх. — Опря юмруци на масата с картите и пое въздух през стиснати зъби. — Или това, или ми дайте списък на най-гръмогласните и ще наредя да ги бичуват.

— Ще говоря с тях — каза Дарена, докато капитаните пристъпваха от крак на крак в последвалото мълчание. — Ще успокоя страховете им.

Вейлин кимна мълчаливо и даде знак на брат Холун да започне с ежедневния си доклад за състоянието на обоза.

— Какво ти каза тя? — попита го Дарена, след като капитаните си тръгнаха. Отвън долитаха звуците на разтурящ се лагер. Войската се готвеше да навлезе в гората. — Че така ти развали настроението?

— Повече ме тревожи онова, което не ми каза — отвърна Вейлин. — Нямаше отговори на въпросите ми, милейди. Не сподели с мен велика мъдрост, която да ни води по пътя. Не, видях само една уморена стара жена, сполетяна от последното си видение за бъдеще, което й е омразно.

Дарена помълча миг, но не откъсна поглед от лицето му. Всъщност, даде си сметка Вейлин, постоянно го следеше с поглед, откакто се бяха върнали от гората.

— Вълкът — каза тя накрая. — Виждал си го и преди.

Той кимна.

— И аз съм го виждала. Бях много малка тогава, в нощта, когато татко ме намери, вълкът ме близна… — Зареяла бе поглед в нищото, почти като в транс. После примигна, тръсна глава и стана. — Трябва да ида да поговоря с хората.

 

 

В крайна сметка никой не отказа да влезе в гората — явно думите на Дарена за пореден път им бяха внушили лоялност и кураж. „Обичат я“ — реши Вейлин. Мислеше си за лекотата, с която Дарена се движеше между мъжете, как се смееше с тях и как без видимо затруднение помнеше имената и лицата на хиляди. Самият той не притежаваше тази дарба, него мъжете го следваха от дълг или страх. Можеше единствено да се надява, че обичта им към нея и страхът им от него ще са достатъчни, когато се изправят лице в лице с воларианците.

Първи в гората влязоха войниците от Северната гвардия, пеша, повели конете за юздите, а десетки сеорди вървяха по фланговете им и ги следяха в мрачно мълчание. Вейлин поведе Първи пехотен полк след тях. Разделил беше войската на десет полка, всеки от по хиляда мъже, като бе позволил на войниците от всеки полк сами да изберат знамето си. Онези в Първи бяха предимно миньори и се бяха спрели на знаме с кръстосани кирки на син фон. Водеше ги — не без сериозна помощ от един сержант от Северната гвардия — кмет Ултин от Крадливо дере.

— Леле, вървя през Великата гора, аз — рече с почуда Ултин, като зяпаше ококорен наоколо. — И командвам полк по заповед на милорд. А моят старец викаше, че цял живот ще изпразвам кофата с пикнята на бригадира.

— Кога напусна Ренфаел, капитане? — попита го Вейлин.

— Викайте ми Ултин, ако обичате, милорд. Момчетата ги напушва смях, като ви чуят да ми викате капитан. — Хвърли поглед през рамо към хората от полка си. — Прав ли съм, кучета невъзпитани?

— Цуни ми гъза, Ултин — каза един от първата редица. Пребледня, уловил погледа на Вейлин, и бързо сведе поглед. Вейлин преглътна острата забележка — челото на устатия бе оросено с пот, а лицата на другарите му бяха побелели от страх, очите им току стрелкаха дърветата наоколо.

— Преди повече от петнайсет години, милорд — каза Ултин. — Толкоз минаха, откакто зарязах оная вонлива дупка, дето наричах дом. Не е като да ми липсва особено. Беше си поредното мизерно миньорско селце, пълно с кофти хора на кофти плата от кофти лорд. Чух за Пределите от един калайджия, разправяше, че там един миньор печелел четири пъти повече, стига да издържа на студ и да не го е страх от диваците. Спестих малко парици и се качих на кораб. Не ми е хрумвало, че ще се върна някога. Досега де.

„Ако е останало нещо, при което да се върнеш“ — помисли Вейлин.

Към всеки полк беше прикрепен водач от сеордите. Хера Дракил водеше Първи, като водачеството му се изчерпваше предимно в сочене и вдигане на ръка в знак да спрат. Явно нямаше желание да си общува с Вейлин, дори повече отколкото при първата им среща: избягваше погледа му и упорито говореше на собствения си език, принуждавайки Дарена да превежда. „Заради вълка е — даде си сметка Вейлин. — Не им е приятно нещо да ги плаши в собствената им гора.“

Вождът на сеордите ги заведе на поляна около плитък поток, където да пренощуват. Както бе наредил Вейлин, войниците не запалиха огньове: вместо това се заметнаха с плащовете си и вечеряха сухари и сушено месо. Разговаряха тихо, никой не запя, затова пък мнозина се стряскаха и при най-малкия горски шум.

— Какво е това? — попита шепнешком Ултин, когато от околния мрак долетя тих вой.

— Дива котка — обясни Дарена. — Търси си женска.

Вейлин откри Хера Дракил седнал на голям камък в средата на потока. Водата беше плитка, но дори най-внимателните стъпки я разплискваха и вдигаха шум. Сеордата присви очи и се обърна към Вейлин. Не го поздрави и след миг се върна към заниманието си — сваляше тетивата на лъка си. Върховете на стрелите не бяха железни, а от някакъв лъскав черен материал.

— Могат ли да пробиват броня? — попита Вейлин.

Хера Дракил взе една стрела и я вдигна пред себе си, така че върхът й да улови светлика на луната. Не беше от камък, видя Вейлин, а от стъкло.

— От хълмистата земя е — каза сеордата. — Лонаките го пазят добре, но ние сме готови да се сражаваме за него. Ако се приближиш достатъчно, пробива всичко.

— А това? — Вейлин кимна към бойната тояга, оставена на ръка разстояние от сеордата. Беше дълга приблизително метър, с двойна извивка като дръжката на брадва, с удобен захват и тъпа глава, която смътно напомняше лопата. Дълго мъжка педя острие сгърчеше от дървото на два пръста под горния край. — Ще издържи ли на удар с меч?

— Защо не опиташ? — Сеордата го измери с поглед. — Само дето нямаш меч. — Остави лъка, взе тоягата и я подаде на Вейлин. Той я взе и замахна пробно няколко пъти. Оръжието беше леко и с удобен захват. Направено беше от непознато за него дърво, тъмно и гладко, шарката почти не се усещаше на допир.

— Дърво черно сърце — обясни Хера Дракил. — Меко е при обработка, но като го сложиш в огъня, става твърдо като камък. Не се чупи, Берал Шак Ур.

Вейлин кимна и му върна тоягата.

— Така и не ме попита какво ми е казала сляпата жена.

— Казала ти е, че трябва да се съюзим с теб. Виденията й са добре известни на сеордите.

— Но вие бяхте готови да отхвърлите завета й.

— Твоите хора нямат богове, моите — също. Сляпата жена е живяла много отдавна и е имала видения за бъдещето. Повечето се сбъднаха, други — не. Ние се водим от нея, но не я боготворим.

— А какво боготворите?

За пръв път нещо като усмивка мина по лицето на сеордата.

— Стоиш в това, което боготворим, Берал Шак Ур. Вие наричате това място Великата гора, ние го наричаме сеорда, защото то е нас и ние сме него.

— За да се биете с враговете ни, ще трябва да го напуснете.

— Правил съм го и преди, когато отидох да видя твоята земя с последния владетел на кулата. Много неща видях там и всичките бяха грозни.

— Сега ще видиш още по-грозни неща.

— Знам. — Сеордата остави тоягата, облегна се на скалата и затвори очи. — Знам.