Антъни Райън
Владетелят на кулата (16)

3.
Рева

Тича. Тича, докато дробовете й не пламнаха и краката й не се сковаха. Далече от пътя, далече от него, далече от лъжите, през високата трева и сред дърветата. Тича, докато не се свлече от изтощение. Мечът и наметалото й пречеха да се надигне, но накрая все пак успя. Огледа се трескаво за някакви ориентири, сърцето й се блъскаше в гърдите от умора и паника. „Той ще ме намери, ще ме настигне, ще ме накара да слушам лъжите му…“

Хукна отново, но само след няколко крачки се спъна в един щръкнал корен. Строполи се на ръце и колене, плачеше и хълцаше. „Ако наистина е съществувал някога, сегашните му следовници твърдят, че те мрази заради онова, което си… Пратили са те да търсиш нещо, което не може да бъде намерено, с надеждата че аз ще те убия… Прясна-прясна мъченица…“

— ЛЪЖИ! — Гласът й отекна сред дърветата гневен, нечовешки. Уви, дърветата мълчаха, само вятърът разклащаше клоните им.

Рева седна и вдигна лице към небето, дишаше с широко отворена уста. Вече знаеше, че Ал Сорна не я преследва — ако беше тръгнал след нея, отдавна щеше да я е настигнал, а ето че тя седеше тук сама. Спомни си отчаянието в гласа му, когато викаше след нея, нотката на поражение… „Пренебрегвам гласа на песента си, която настоява да те пусна.“

„Следвай песента си, Мрачен меч — помисли си тя. — Аз ще си създам своя.“ Прокара трепереща ръка през косата си. През своята твърде дълга, твърде курвенска, твърде азраелска коса. „Мръсна, гнусна грешница…“

„Жрецът! Жрецът ще има отговори на тези лъжи.“ Щеше да се върне при него, той щеше да й каже истината и Световният отец щеше да я благослови отново с любовта си; щеше да докаже, че не е мразена, да докаже, че се е отървала от греха си, да докаже, че е достойна за свещената му мисия… Че е достойна да носи бащиния си меч.

Мечът! Идеята да се върне при жреца без него и да му иска отговори за лъжите на Мрачния меч беше нелепа. Но ако имаше меча, щеше да види на лицето му истината, от която се нуждаеше. Мечът беше истината.

Отвори очи и видя звездите, откри Елена. Предното му копито винаги сочеше почти право на юг, към Кумбраел, Сивите чукари… и Високата твърд. Може би мечът още беше там, лежеше забравен в някое кьоше на господарската зала и я чакаше. А ако не беше там, едва ли щеше да го намери някога.

Мисълта прекоси ума й, докато се надигаше, бърз предателски шепот в главата й. „Върни се. Ще те посрещнат с отворени обятия.“

— С лъжи! — изсъска в отговор тя.

„С любов. Някога показвал ли ти е любов жрецът?“

— Не ми пука за неговата любов, нито за тяхната. Нужна ми е единствено любовта на Отеца.

Изправи се, изтупа дрехите си и тръгна на юг.

 

 

Лъкът беше направен от планински бряст, много светъл на цвят, в средата дъгата беше гладка и излъскана от употреба, от двете страни — красиво резбована, в единия край завършваше с фигурка на елен, в другия — на вълк. Не приличаше на лъка, който Ал Сорна й беше направил от ясен и който Рена беше зарязала, когато избяга от него. Този беше по-дълъг и по-дебел, несъмнено с по-голям обсег и сила на изстрела.

Собственикът на лъка лежеше в отъпкана трева на завет под стар дънер на няколко мили от най-близкия път. Очите му бяха затворени в безметежен сън, по бялата му брада имаше червени петна, а в скута му лежеше празна стомна за вино. До него клечеше овчарско куче, крайно отегчено, проскубано и с тъжни очи: гледаше Рева без никаква тревога, само кривна любопитно глава, когато тя се приближи пълзешком да измъкне внимателно лъка от ръцете на пияния. Колчанът беше затиснат под гърба му, затова Рева го остави. Стрели се правеха по-лесно от лъкове.

Отдалечила се бе на двайсетина крачки, когато спря и се вгледа в резбата по лъка. Беше дори по-изящна, отколкото й се бе сторило в началото. В горния край дъгата се преливаше в изправен на задните си крака елен с наведени за битка рога, а в долния вълкът клечеше с оголени зъби. Направата беше майсторска, а дърворезбата прецизна и изящна, истински шедьовър, което показваше, че се е сдобила с много скъпо оръжие.

„Мечът е всичко — беше й казал жрецът. — Отецът ще прости всички грехове, извършени, за да бъде намерен.“

Рева въздъхна, върна се по стъпките си, остави лъка в ръцете на пияния и седна. След малко овчарското куче се приближи до нея, душеше и скимтеше за остатъците от заека, който Рева бе уловила с примка предния ден. Тя му даде парченце и кучето излая доволно, при което старецът се събуди с вик.

— Кво! — Стисна лъка си и посегна тромаво за стрела. — Кво искаш ма, фусто недна!

Не успя да извади стрела от колчана, отказа се и вместо това посегна към малкия нож, втъкнат в ботуша му. А после трескавият му поглед изведнъж се укроти, понеже се спря на златната монета в ръката на Рева.

— Хубав лък имаш — каза тя.

 

 

Стрелата се заби с остър звук в дървото и потъна дълбоко. Беше тренировъчна стрела, права, дълга един метър клонка от един повален ясен, със заострен край, без желязно острие и без оперение, и въпреки това Рева беше уцелила мишената от двайсет крачки.

Старецът твърдеше, че е пастир, макар да нямаше стадо. Лъкът му бил спомен от отдавна забравена кампания срещу кумбраелците, когато той бил недорасло хлапе, но хората на лорда дошли да го вземат войник, нищо че бедната му майчица си изплакала очите. Рева не повярва на историята му. Лъкът беше прекрасно оръжие, но направата му не беше кумбраелска. Реши, че пастирът или го е откраднал, или го е спечелил на комар. Така или иначе, старецът нямаше търпение да се махне с новопридобитото си богатство и не навлезе в подробности относно произхода на оръжието — тръгна с нестабилна крачка през поляната, на която нямаше нито една овца, стиснал стомната в ръка и следван от тъжното си куче.

Рева пътуваше вече от две седмици, странеше от пътищата и нощуваше сред дърветата, изхранваше се с лов, но основно гладуваше и следваше упорито копитото на Елена на юг. Пияният овчар беше първият човек, когото срещаше от дни, и нищо чудно — толкова далече от пътищата беше малко вероятно да налети на пътници или бандити, макар че си отваряше очите на четири за хора от втория вид.

Същата вечер отстреля с новия си лък една блатна кокошка, оскуба я, наниза я на шиш, опече я и я изяде още преди слънцето да е залязло. Знаеше, че времето с Ал Сорна я е направило по-слаба: свикнала бе да си ляга с пълен стомах и това я правеше роб на глада. Всяка вечер отправяше благодарствени молитви към Отеца, задето я е отървал от лъжите на Мрачния меч, и молеше прошка за греховете си.

След като се нахрани, извади ножа и стисна кичур от порасналата си коса. Това се беше превърнало в нещо като ритуал — всяка вечер вадеше ножа, решена да отреже косата си, но решимостта й неизменно повяхваше, допреше ли острието до курвенските къдрици. Така и не отряза нищо. Казваше си, че дългата коса е отлична маскировка, защото азраелските жени не носят косите си подрязани късо, а тя още беше далече от Кумбраел. Това нямаше нищо общо със суетата, нито с думите на Алорнис, че косата й блестяла на слънцето.

„Лъжкиня.“ Гласът на жреца я последва в съня, след като Рева прибра ножа в канията и се уви с наметалото си. „Безбожна, грешна лъжкиня…“

 

 

След още седмица на хоризонта се появиха Сивите чукари, назъбено, захлупено от сини мъгли очертание. Тук гората беше по-гъста, покриваше почти изцяло подножията на планинската верига, които ставаха все по-стръмни колкото по̀ на юг стигаше Рева. Дивечът беше оскъден, плячката й се сведе до една самотна яребица и един не твърде млад заек, който не успя да избяга от стрелата й. След още две нощи Рева прецени, че й остава половин ден път до планината. Не знаеше къде точно се намира Високата твърд, но дните, когато на кумбраелците е било забранено дори да я споменават, отдавна бяха отминали благодарение на бащиното й мъченичество. Рева знаеше за едно селце при реката, която се явяваше границата с Азраел. Жрецът беше споменал, че поклонниците намирали съдействие там, и бе подчертал, че всички Синове на Верния меч трябва да изминат разстоянието до Високата твърд, за да почетат най-благословения слуга на Отеца.

Рева откри бистър вир под малък водопад, съблече се и се изкъпа, изпра дрехите си, просна ги да съхнат и се изтегна на една плоска скала под слънцето, загледана в бавното великолепие на облаците. Както обикновено, мислите й се насочиха към Ал Сорна и неговите уроци, към Алорнис и нейните рисунки, дори към пияния поет и неговите ужасни песни. Знаеше, че това е грешно и нередно, че е признак на слабост, и след това винаги молеше Отеца за прошка, но въпреки това всеки ден позволяваше на мислите си да се отклонят в тази посока, за кратко, в очакване коварният гласец да й нашепне съблазните си: „Още не е късно. Върни се, поеми на север. Качи се на кораб до Пределите. Те ще се радват да те видят…“

Наказа се с поредната изтощителна тренировка: размахваше меча все по-бързо, докато коленете й не се подгънаха от умора. По здрач събра малко папрат за постеля и легна да спи. Пропусна ритуала с подстригването, макар косата й да бе пораснала толкова, че й влизаше в очите и наистина се нуждаеше от подкъсяване.

 

 

Събудиха я викове. Рева се претърколи светкавично, като изтегли в движение меча си и заоглежда тъмната гора за врагове. Нищо не се виждаше… „Чакай.“

Носът й улови миризмата преди очите й да реагират, дим по лекия вятър, после и жълт проблясък на огън сред дърветата. И пак онзи писък, пронизителен, изпълнен с болка… вик на жена.

„Разбойници — реши тя и се надигна. — Не е моя грижа.“

Още писъци, накъсани от неразбираеми молби, после всичко внезапно секна, заместено от ужасна тишина.

Рева се сети за разбойниците, които беше убила при Рансмил, за Кела, онзи, който го правеше с трупове, и за другите, чиято смърт не бе нарушила съня й ни най-малко.

Прибра меча в канията да скрие блясъка на стоманата, нарами колчана, взе лъка и тръгна напред. Движеше се, както я беше учил Ал Сорна, когато ходеха на лов — вдигаш стъпала само колкото да се отделят от земята, вървиш приведен и с малки крачки. Трептящият конус на огъня ставаше все по-голям, пламъците се издигаха високо от струпани в центъра на полянка клони, тъмни силуети се движеха наоколо, глас ревна свирепо, фанатично.

На трийсетина стъпки от огъня Рева се просна по корем на земята и продължи пълзешком, с лъка в лявата ръка. След броени секунди картинката стана по-ясна и я накара да спре. Едър мъж стоеше с гръб към огъня и оглеждаше бдително гората. Носеше меч в ножница на гърба и арбалет в сгъвката на ръката си, запънат и зареден. Часовой. Прекалено дисциплиниран и добре въоръжен за обикновен разбойник.

Рева се примъкна още няколко стъпки по-близо, бавно и внимателно, пръстите й опипваха терена за вейки и сухи листа. Вече различаваше цвета на наметалото му — черно. „Четвъртият орден.“

Гласът ставаше все по-ясен, говорещият се появи в полезрението й — мършав мъж с жълтеникаво лице, също облечен в черно, жестикулираше към нещо вляво от себе си и се пенеше на висок глас:

— … като Отричащи живеете, като Отричащи ще умрете, душите ви ще потънат в забвение, не ще намерят пристан при Покойните, лъжата, която ви носи нещастие в този живот, ще ви донесе безконечна самота в Отвъдното…

Рева изчака пазачът да погледне наляво, после се надигна да види към какво са насочени жестовете и думите на говорещия.

Бяха четирима, вързани и със запушени усти, мъж и жена, плюс момиче на десетина години и едро момче пет-шест години по-голямо. Двама облечени в черно братя стояха зад тях с извадени мечове. Момчето се противеше най-енергично, дърпаше се трескаво да разхлаби въжетата, впили се в ръцете му и стегнати около кол, набит в земята между лактите и гърба му. Парче дърво беше натикано в устата му и стегнато с връв. Слюнка течеше по брадичката му, ярост гореше в очите му, но не беше насочена към пенещия се брат, а към огъня зад него.

Рева се вгледа в пламъците и различи в огъня по-тъмен силует, силует със смътно човешки очертания, усети и миризмата на печено месо.

— Ти! — Братът с жълтеникавото лице посочи обвиняващо към вързания мъж, който, за разлика от момчето, стоеше покорно на колене, свел глава в отчаяние. — Заразил си децата си с тази лъжа, омърсил си ги с Отрицанието си и сега ще видиш съдбата, която си им отредил.

Един от мъжете с черни плащове сграбчи мъжа за косата и дръпна главата му назад. По лицето на пленника нямаше нито страх, нито гняв, очите му бяха пълни със сълзи, но не и с ужас.

— Виж това, Отричащи — изсъска говорещият, надвесил се над него, лицето му разкривено и червено в светлината на огъня. Обърна се, сграбчи момичето и го изправи грубо на крака. — Виж какво си направил.

Детето пищеше и се дърпаше в хватката му, но въпреки това братът го повлече към огъня. Дървената запушалка приглуши вика на едрото момче, което се метна напред с цялата си тежест. Не стигна далеч, защото един от братята го удари с дръжката на меча си между плешките и го повали на земята.

Рева се ориентира в сценката за секунди — разпененият, двамата при пленниците, часовоят. Четирима, които можеше да види, и без съмнение още, които не можеше, трезви и добре въоръжени, а не пияни разбойници. Безнадеждна ситуация, а и нямаше нищо общо с нейната мисия. Нямаше какво да му мисли.

Часовоят умря пръв — Рева изскочи от мрака и му преряза гърлото с ножа си; той се хвана за раната и се строполи по лице, без да издаде и звук. Рева прибра ножа, запъна стрела в лъка и я прати в гърба на разпенения, който тъкмо вдигаше момичето над главата си. Мъжът се срина и изпусна момичето, което го засипа с трескави ритници и се отскубна.

Остана й време за още един изстрел, докато двамата оцелели се отърсваха от шока и се обръщаха към нея с извадени мечове. Спря се на онзи, който стоеше по-близо до нея, същия, който бе принудил бащата да види смъртта на детето си. Беше бърз; скочи наляво, докато Рева се прицелваше в гърдите му, но това не го спаси. Стрелата се заби в рамото му и го повали. Рева изтегли меча си и тръгна към другия, като пътьом преряза гърлото на ранения.

Последният оцелял се дръпна встрани от пленниците, като вдигна в движение арбалета си. Едрото момче, се метна с крясък към него, рамото му се заби в ребрата му, чу се пукот и мъжът политна в пламъците на огъня. Черноплащият писна, мяташе се в пламъците, после се търколи извън огъня, като не спираше да врещи от болка.

Вик привлече вниманието на Рева наляво — трима братя с черни плащове тичаха откъм мрака с вдигнати арбалети. Рева стрелна с поглед момчето, коленичило, с разширени, умоляващи очи.

Обърна се и хукна към дърветата, наведе се да вземе падналия лък, стрела от арбалет раздвижи косата й, преди мракът да я погълне.

След още двайсетина крачки спря, обърна се и приклекна, пое си дълбоко въздух няколко пъти и зачака неподвижна. Тримата братя в черно бяха объркани и ядосани; наритаха вързаното момче да си излеят гнева, после затрупаха с пръст опърления си брат да загасят огъня, като се надвикваха какво трябвало да предприемат сега — застанали в редичка един до друг, ясно очертани на фона на огъня.

„Ситуацията май не е чак толкова безнадеждна“ — помисли си Рева, опъна тетивата и се прицели.

 

 

Момчето се казваше Аркен, сестра му — Руала, майка им — Елис, а бащата — Модал. Изгореното тяло в огъня било на майката на Модал, която се казвала Йелна, но Руала и Аркен я наричаха просто „баба“. Рева нямаше желание да пита единствения оцелял брат за името му, затова продължи да го нарича Разпенения.

— Богопочитаща вещица! — кресна й той от мястото си до един дънер. Лежеше подпрян на дървото, краката му проснати безполезни. Стрелата на Рева беше пронизала гръбнака му и го бе парализирала от кръста надолу. За жалост гласът му не беше пострадал. — Само с помощта на Мрачното успя да избиеш братята ми — обвини я той и размаха треперещ пръст. Кожата му беше бледа и лепкава, очите му се изцъкляха все повече. Да го убие би било проява на милост и точно това щеше да направи още предната нощ, но Модал я беше спрял.

— Той щеше да изгори дъщеря ти жива — изтъкна Рева.

— Какво е милостта? — каза той, дългото му лице изопнато от скръб, но все така лишено от гняв, веждите му вдигнати, сякаш й задаваше съвсем обикновен въпрос.

— Какво? — обърка се тя.

— Милостта е най-сладкото вино и най-горчивата отрова — каза Елис, майката. — Защото е награда за милостивите и срам за виновните.

— Катехизисът на Знанието — обясни Аркен, докато хвърляше поредния труп с черен плащ в огъня. В гласа му звучеше горчивина. — Тя очевидно е кумбраелка, татко — каза той на Модал. — Едва ли ще иска да чуе уроците ти.

„Катехизис?“

— Вие от Вярата ли сте? — попита тя изненадано. Очаквала бе, че са последователи на някоя от множеството секти, изпълзели от сенките след Едикта на толерантността.

— Истинската Вяра — каза Модал. — А не изкривената версия, в която вярват тези заблудени души.

Разпененият изграчи нещо, което Рева не разбра съвсем. „Отричащи лъжи“, сякаш.

— Кажи ми дали ще те заболи. — Тя отиде при него и се наведе да издърпа стрелата от гърба му. Мъжът не реагира, явно не усещаше нищо.

Изгореният брат също беше оцелял, но почина от раните си още преди слънцето да изгрее. Дълго бе пищял от болка, но Модал отново спря Рева, когато тя понечи да го отърве от мъките. Тя вдигна рамене и се зае да помогне на Аркен, който влачеше трупове към кладата.

— Този умееше да се бие — отбеляза тя и прихвана краката на най-високия от братята, онзи, когото беше убила последен. — Сигурно е бил от Кралската гвардия, преди Четвъртият орден да го привлече.

— Но не колкото теб — каза Аркен и вдигна трупа за раменете. — Радвам се, че го накара да страда.

Това ли беше направила? Е, определено си беше поиграла с него. След като беше простреляла другите, той се сниши под последната стрела и хукна към прикритието на дърветата. Рева го пресрещна в края на полянката с меч в ръка. Мъжът беше бърз, опитен и знаеше много трикове. Тя знаеше повече и беше по-бърза. Удължи ненужно дуела, усещаше как уменията й нарастват с всеки удар и блок, с всяка рана, която оставяше по лицето и ръцете му. Беше като урок с Ал Сорна, но не репетиция, а истински. После зърна с периферното си зрение момиченцето, което плачеше на земята, все така вързано и със запушена уста, и сложи край на играта с един бърз удар в гърдите.

„Прости ми високомерието, Отче.“

Модал каза думите пред пламъците на кладата, призова семейството си да благодари на Йелна за дара на живота й, да помни добротата и мъдростта й и да се замисли за погрешните стъпки, които са довели тези злощастни мъже до тъжния им край. Рева стоеше настрани и чистеше кръвта от меча си, но въпреки това видя как сянка покри лицето на Аркен, докато баща му говореше, видя момчето да гледа баща си с гняв, който граничеше с омраза.

Утрото дойде с лек дъждец и с гласа на Разпенения, който я събуди от неспокойния сън. Огънят беше догорял, останала беше купчина тъмна пепел, която дъждът отмиваше, разкривайки човешки кости и ухилени черепи.

— О, бедните ми братя! — викаше Разпенения. — Победени от Мрачното. Дано Покойните очистят душите ви.

— Не беше Мрачното — каза му Рева с прозявка. — А само нож, лък, меч и ръце, които знаят как да ги използват.

Разпенения понечи да отговори, но вместо това се задави и се разкашля.

— Аз… жаден съм — изграчи накрая.

— Пий дъжда.

От братята им бяха останали добри коне, храна за няколко дни и солидно количество монети. Рева си избра най-високия от конете, сив жребец, който изглеждаше донякъде своенравен, но иначе излъчваше енергичност като повечето коне, отглеждани за лов, а останалите пусна на свобода. По настояване на Модал всички оръжия на братята бяха изгорени на кладата предната нощ, включително меча, който Аркен си беше харесал и който бащата изтегли нежно, но решително от ръката му, въпреки недоволството на младежа.

Фургонът на семейството не беше пострадал, същото важеше и за впрегнатия в него вол, но не и за багажа им — той беше преровен и съсипан, дори куклата на малката Руала беше разкъсана.

— Пътуваме към Южна кула — каза Аркен. — Имаме роднини там. Говори се, че Толерантите живеят по-спокойно при граничния лорд на Южния бряг.

— Преследвали са ви — отбеляза Рева.

Аркен кимна.

— Баща ми държи да просвещава всички, които се съгласят да го слушат. Надява се, че на юг ще намери повече слушатели. Явно аспект Тендрис не харесва тази идея.

Рева погледна към Модал, който разчистваше задната част на фургона да направи място за одеяло, и подвикна:

— Какво правиш?

— За ранения брат — обясни Модал. — Трябва да го закараме при лечител.

Рева се приближи до него и заговори много тихо в ухото му:

— Ако принудиш дъщеря си да дели един фургон с този боклук, ще му отсека главата и ще я хвърля в реката.

Постоя така още миг, докато не улови погледа му. Искаше да е сигурна, че я е разбрал. Раменете на Модал се изгърбиха под тежестта на поражението, после той викна на семейството си да се качва на фургона.

— На няколко мили източно оттук има село — каза Рева. — Ако искате, ще яздя дотам с вас.

Модал понечи да възрази, но жена му го изпревари:

— Много бихме се радвали, ако дойдеш с нас, скъпа.

Рева се метна на сивия жребец и го подкара към дървото, под което лежеше Разпенения.

— Ще… ще ме убиеш ли… вещице? — попита той с гъгнив глас, очите му светеха като черни въглени върху восъчнобледото лице.

Рева извади пълна манерка от дисагите на коня и я метна в скута му.

— Че защо да го правя? — Наведе се напред и погледна многозначително към безжизнените му крака. — Напротив, надявам се да живееш дълъг живот, братко. Стига вълците и мечките да не те спипат, разбира се.

Обърна коня и го пришпори да настигне фургона.

 

 

Селото се оказа странно място, където кумбраелци и азраелци живееха рамо до рамо и говореха на чудат диалект, събрал в себе си най-дразнещите гласни и на двете васалства. Явно беше важна спирка, ако се съдеше по множеството пътници и каруцари. Вино пътуваше на север, стомана и въглища — на юг. Имаше и взвод от Кралската гвардия, който патрулираше кръстопътя при селото, отклоняваше фургони и разчистваше задръствания, та търговията да тече безпрепятствено. От южната страна на кръстопътя имаше храм на Световния отец, а точно срещу него се издигаше мисия на Петия орден.

— В Ордена ще се погрижат за нараняванията ви — каза Рева на Модал. — Най-добре им кажете, че са ви нападнали разбойници. Ограбили са ви, но са бързали да продължат по пътя си. Няма нужда да замесвате гвардията.

Модал кимна бавно, очите му светеха бдително, натежали от подозрения. „Няма място за убийци в сърцето му — помисли Рева. — А в същото време се грижи за тях, ако са ранени тежко. Тази тяхна вяра е същинска комедия.“

— Благодарим ти от сърце — каза Елис, докато Рева подръпваше юздите на сивушкото. В очите й имаше искрена топлота и признателност. — Ще се радваме, ако продължиш с нас по пътя и утре.

— Тръгнала съм за Сиви чукари — отвърна Рева. — Но ви благодаря.

Подкара коня си навътре в селото и погледна през рамо — Аркен гледаше към нея от фургона. Като видя, че се е обърнала, помаха колебливо с ръка за сбогом. Рева също му помаха и продължи.

Ханът беше най-малкият от трите в селото и според табелката над врата се казваше „Почивката на каруцаря“. Вътре кръчмата беше пълна с пътници и каруцари, повечето мъже с дръзки ръце, които бързо си ги прибираха при вида на полуизвадения й нож. Рева намери едно столче в ъгъла и изчака сервиращото момиче.

— Шиндал ли е собственикът? — попита го тя.

Момичето кимна предпазливо.

— Трябва да говоря с него.

Шиндал беше жилав мъж с неприятен дрезгав глас.

— Кого ми водиш? — попита сърдито той, когато сервитьорката въведе Рева в задната стаичка, където той броеше монети. — Загубих бройката заради таз кльощава фуста, дето ми я… — Млъкна, спрял погледа си върху лицето на Рева.

Рева опря палец на гърдите си, над сърцето, и го плъзна надолу, веднъж.

Шиндал кимна едва доловимо, после ревна на момичето:

— Бира! И нещо за ядене. От пая, не от оная помия.

Придърпа стол, така че Рева да седне на масата. Не сваляше очи от лицето й, докато тя разкопчаваше колана с меча си и сваляше наметалото. Изчака сервитьорката да донесе поръчката и да си тръгне и чак след това каза с почтителен шепот:

— Значи ти си тя, така ли?

Рева прокара голяма хапка от пая с голяма глътка бира и вдигна вежда.

Гласът на Шиндал притихна още повече и той се наведе по-близо до Рева.

— Кръвта на Верния меч.

Рева преглътна напушилия я смях — ококорената му почтителност беше колкото смешна, толкова и смущаваща. Блясъкът в очите му я подсети за видиотените еретици, които се събираха дни наред пред къщата на Ал Сорна.

— Верния меч е мой баща — каза тя.

Шиндал ахна и плесна развълнувано с ръце.

— Жрецът прати вест, че скоро можем да очакваме новини от теб. Новини, които да разтърсят основите на еретическото господство. Но никога не съм си и помислял, не съм си и мечтал, че може да те видя с очите си, най-малкото тук, в тази дупка, където се правя на съдържател.

„Жрецът прати вест…“

— Той какво ти каза? — попита Рева, като се постара в тона й да не прозвучи друго освен бегло любопитство. „Че скоро ще съм мъртва? Че ще имате нова мъченица, която да почитате?“

— Вестите от жреца са кратки и неясни по обясними причини. Ако васалният лорд или еретическият крал ги прихванат, излишната яснота би създала проблеми на всички ни.

Рева кимна и се съсредоточи върху чинията си. Паят беше изненадващо вкусен, маринована в бира пържола, запечена с каша от гъби.

— Ако мога да попитам — продължи Шиндал, — тази твоя мисия, каквато и да е тя, не че бих дръзнал да любопитствам за естеството й, но… успешна ли беше? Близо ли сме до освобождението си?

Рева разтегна устни в празна усмивка.

— Трябва да намеря Високата твърд. От жреца знам, че ти помагаш на поклонниците да стигнат дотам.

— Разбира се — промълви той. — Естествено, че ще искаш да направиш това поклонничество, докато още има време. — Стана и отиде в един от ъглите на стаята, онзи, до който светлината на лампата почти не достигаше, наведе се, извади една тухла от основата на стената и измъкна нещо от тайника зад нея.

— Нарисувано е върху коприна — каза той и постави пред Рева малък мек правоъгълник с диагонал по-малко от педя. — Лесно се крие, а при нужда човек може да го глътне.

Беше карта, простичко нарисувана, но достатъчно ясна — линия, която започваше от скупчени нагъсто знаци, които най-вероятно бележеха селото, лъкатушеше през планина и река и свършваше при черен символ с формата на стрела.

— Шест дни път оттук — каза Шиндал. — В момента няма много поклонници, така че пътят би трябвало да е чист. Там има наши приятели, които се подвизават като просяци, потърсили подслон.

— Гарнизон няма ли? — попита тя изненадано. Обмисляла бе различни варианти как да се вмъкне в крепостта под носа на васалната стража.

— Не и след смъртта на Верния меч. Впиянченият курварин в Алтор явно няма нищо против крепостта да тъне в немара.

Рева довърши храната, допи и бирата. После каза:

— Ще ми трябва стая за тази нощ. И обор да оставя коня си. — Предложи да му плати, той отказа и я заведе в една стая на горния етаж. Беше малка и не особено чиста, но гледката на тясното легло, първото, в което щеше да легне след като си тръгнаха от къщата на Мрачния меч, компенсираше всички недостатъци.

— Видях го веднъж — каза Шиндал от прага, все така вперил поглед в лицето й. — Верния меч. Малко след като Отецът го спаси от разбойническата стрела. Белегът още беше пресен, червен като рубин, ярък на лъчите на утринното слънце. Изправи се да ни говори и… думите му… толкова много истина в няколко кратки изречения. Тогава разбрах, че съм чул зова на Отеца в словата му. — Погледът му беше напрегнат, а гласът преливаше от емоции. — Имаш неговите очи.

Рева остави наметалото и меча си на леглото.

— Кралската гвардия патрулира ли в планината?

Шиндал примигна, после поклати глава.

— Само по пътищата в ниското, заради разбойниците, които обикалят там. Рядко се качват по високото, сигурно им е много студено там. — Остави запалена свещ на масичката и тръгна към вратата. — Първата камбана е в четвъртия час.

— Дотогава ще съм тръгнала. Благодаря за съдействието.

Той я изгледа продължително, преди да излезе, преглътна и каза:

— Да видя лицето ти е единствената благодарност, която ми е нужна.

 

 

За пръв път идваше в Сиви чукари и стръмните планински склонове я стреснаха — отвесни канари и страховити скални корнизи накъдето и да погледнеш. Въздухът беше студен, пронизващ, мъглите се редуваха с дъжд. Пътят свърши при широка бърза река, която течеше на изток. Рева пое покрай нея — според картата това бе най-прекият път до крепостта — и сивушкото почна да пръхти недоволно от осеяния с камъни бряг.

— Мрънкало — каза тя и го потупа по врата. — Така ще те кръстя.

Тропот на конски копита по камък я накара да се обърне. Видя друг ездач в края на пътя, едро момче на дребен кон. Изчака го да я настигне.

— Открадна ли го? — попита тя Аркен, когато той се изравни с нея.

— Купих го с парите на братята — каза той, закашля се и се размърда на малкото седло.

Рева го гледаше мълчаливо. Момчето се изчерви под погледа й.

— Ако бях останал с тях още ден, щях да го убия — каза накрая. — А и съм ти задължен.

Гръмотевица се търколи над тях. Рева вдигна поглед и видя тъмни облаци да наближават от запад.

— По-добре да се отдалечим от брега — каза тя и обърна Мрънкало. — Подозирам, че при дъжд реката приижда.

 

 

— Той беше обикновен каруцар — каза Аркен. — Добър в занаята си и малко по-образован и праведен от повечето хора в градчето, но все пак обикновен каруцар. А после един ден аспектът на Втория орден дойде на посещение в нашата мисия, татко отиде при нея за катехизис и тогава всичко се промени.

Намерили бяха подслон от дъжда в малка скална цепнатина. Не ги валеше, но беше мокро и влажно за огън, затова се гушеха в плащовете си, топлени само от дъха на конете.

— Всяка свободна минута говореше на всеки, който склони да го чуе — продължи Аркен. — Всяка излишна монета даваше на печатаря да му отпечата проповедите и после ги раздаваше безплатно, а двамата със сестра ми с часове стояхме на улицата, докато той дърдореше. А най-лошото беше, че се намираха хора, които спираха да го чуят. Мразех ги, че спират. Ако никой не му обръщаше внимание, може би с времето щеше да се откаже и Четвъртият орден нямаше да ни вдигне мерника. Вашият бог няма ордени, нали?

— Този свят е създаден по волята на Отеца — каза тя. — За да познаем любовта му. Един свят, един Отец, една църква. — „Пък била тя продажна и користолюбива.“

Аркен кимна, после кихна. Капка дъжд се бе стекла по носа му и висеше от върха.

— Ще те търсят ли? — попита Рева.

Сянка затъмни лицето му.

— Съмнявам се. Казахме си тежки думи.

— Думите не са стрели, могат да бъдат оттеглени.

— Той ни нареди да не правим нищо! — Аркен стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци под плаща. — Просто си седеше там и рецитираше стихове от катехизиса, докато те идваха към нас. Що за човек прави така!?

„Човек на Вярата“ — помисли си Рева.

— С какво толкова ги е разгневил?

— Все повтаряше, че Вярата е загубила пътя си. Че сме допуснали непростима грешка, че Червената ръка е белязала душите ни, че ни е накарала да мразим, вместо да обичаме. Да убиваме, вместо да спасяваме. Че преследването на неправоверните е издигнало стена между нас и Покойните. Един ден у дома дойде брат от Четвъртия орден с писмо от техния аспект. Беше любезно, но твърдо — настояваше баща ми да спре да говори. А той скъса писмото в лицето на пратеника. След два дни работилницата му изгоря.

Мрънкало почна да удря с копито и да тръска нетърпеливо глава. Рева започваше да долавя настроенията му и вече знаеше, че този кон не обича дългите почивки. Стана, извади от дисагите морков и му го даде.

— С нищо не си ми длъжен — каза тя на Аркен. — А да пътуваш с мен може да се окаже… опасно.

— Грешиш — каза той. — За това, дето не съм ти длъжен. А за опасностите не ми пука.

В погледа му се четеше искрена решителност, както и още нещо — срам. „Още е момче — помисли си Рева. — Въпреки изпитанията, през които е преминал.“

— Търся едно нещо — каза му тя. — Помогни ми да го намеря и сметките ни ще са уредени. След това ще си тръгнеш по пътя.

Той кимна с усмивка.

— Както кажеш.

Рева извади нещо от дисагите си и му го подхвърли.

— Баща ти пропусна да провери Разпенения за оръжие.

Аркен претегли ножа в ръка, извади го от канията. Беше хубаво оръжие от здрава стомана, с дълго острие и добре балансирано, с удобна дървена дръжка.

— Не знам как да го използвам. Баща ми не ми даваше дори дървен меч да размахвам, когато бях малък.

Рева погледна към дъжда навън. Вече не валеше толкова силно, пороят беше преминал в ръмеж. Хвана юздите на Мрънкало и го изведе от скалната цепнатина.

— Аз ще те науча.

 

 

Беше като да си играеш с дете, макар и с половин стъпка по-високо от теб и двойно по-едро. „Толкова е бавен“ — помисли си тя, когато Аркен залитна покрай нея, а прибраният му в канията нож я пропусна с цяла стъпка. Дори не му беше хрумнало, че тя ще отскочи встрани. Рева се метна на гърба му и опря своя нож в гърлото му.

— Опитай пак — каза и отскочи настрани.

Младежът се обърна към нея, изчервен до уши, стиснал още по-непохватно ножа. „Не е срам — осъзна Рева. — Добре ще е да сведа до минимум физическия контакт помежду ни.“

През следващите четири дни отделяше по един час сутрин и един вечер за упражнения, опитваше се да го научи на основните похвати в боя с нож, но усилията й бяха напразни. Той беше едър и силен, но не притежаваше нито бързината, нито ловкостта да се справи дори с най-простичката атака. Накрая Рева му каза да забрави за ножа и да се пробва с невъоръжения бой. С това Аркен се справи по-добре, бързо овладя по-лесните комбинации от удари, дори успя да я фрасне силно по ръката при една от тренировките.

— Извинявай — ахна той, докато тя разтриваше удареното място.

— За какво? Аз съм си виновна, че бях толкова… — мушна се под гарда му, шамароса го с отворена длан по бузата и отскочи, преди той да е реагирал — бавна. Достатъчно за тази вечер. Хайде да ядем.

Даваше си сметка, че отново си угажда, че като му позволява да остане с нея, задоволява потребността си от човешка компания, чиято липса я измъчваше след бягството й от Ал Сорна. Освен това Аркен бе поел най-неприятната част от задачите, без да мрънка — палеше огъня, грижеше се за конете и всяка вечер готвеше, всичко това с почти военно старание и дисциплина. „Не е честно — мислеше си тя, като го гледаше как реже парчета бекон и ги подрежда в тигана. — Не ми трябва помощта му. А и как ме гледа само…“ Погледите му не бяха сластолюбиви, нито обидни по друг начин, а по-скоро изпълнени с копнеж. „Още е момче.“

Видяха Високата твърд на следващия ден — назъбеният й силует стърчеше в далечината. Легендите разказваха за нещо по-величествено и по-високо, митичен замък, достоен за мъченичеството на баща й, ала колкото повече се приближаваха, толкова по-очевидна ставаше липсата на всякакво великолепие. В зидовете имаше дупки, бойниците бяха разкъсани, сякаш някакъв гигант е отхапал парчета от градежа, преди да продължи по пътя си. Стръмният път към входа беше обсипан с изпопадали каменни отломки, стадо дългороги планински кози се беше настанило там, пасеше плевелите, избуяли между паветата, и изобщо не реагира при появата им.

— Удивително! — ахна Аркен, когато спряха пред портата, вдигнали поглед към надвисналите стени. — Не подозирах, че има толкова високи кули.

Нещо изскърца и привлече погледите им към вградена в портата вратичка. Беше се открехнала и нечие старческо лице надничаше през пролуката.

— Няма нищо за крадене тука — каза лицето.

Рева направи знака на Верния меч и враждебността се отля от лицето на стареца.

— По-добре влезте — каза той и изчезна в сенките.

Рева прекрачи прага и погледна стареца, който се бе дръпнал да им направи път. Невъзможно бе да определи с точност възрастта му, но със сигурност беше прехвърлил седемдесетте, ако се съдеше по увисналата сбръчкана кожа, която разкривяваше чертите му. Облечен беше в дрипи, които отдавна не бяха виждали вода и сапун, увил се бе в протъркано одеяло. Държеше дълга тояга, висока почти колкото самия него, но повече за опора, отколкото като оръжие, прецени Рева.

— Вантил — представи се той. — Мисля, че знам ти коя си. — Кимна към Аркен, който бе останал навън с конете. — Него не го знам.

— Доверен човек — обясни Рева.

Това явно бе достатъчно за Вантил, защото той се обърна и тръгна с накуцване към някакви стръмни каменни стъпала.

— Сигурно най-напред ще искаш да видиш залата.

— Да. — Сърцето й биеше по-бързо, отколкото при срещата й с Разпенения и неговите братя. — Бих искала да я видя.

Беше обикновена стая. По-голяма от другите, край които минаха, и в същото занемарено състояние, но все пак просто стая, цялата студен камък и сенки, празна, освен стола с висока облегалка срещу вратата. По нейна молба Вантил донесе запалена факла и Рева се зае да огледа сенките, осветяваше стените, зад колоните, под стола.

— Не искаш ли да се помолиш пред трона? — попита Вантил, видимо озадачен от поведението й.

Рева не му обърна внимание. Приключи с първоначалния оглед на стаята и веднага започна втори, после и трети. Огледа всяко кьоше, всяко скришно място, прогони сенките с факлата. Нищо.

— Откога си тук? — попита тя стареца.

— Дойдох малко след кончината на Верния меч.

— Сигурно се досещаш защо съм дошла.

Старецът вдигна рамене.

— Да се помолиш на Верния меч. Да говориш с Отеца на това свещено място…

— Имал е меч. Тук, в тази стая, когато е умрял. Къде е той?

Вантил поклати смутено глава.

— Няма меч тука, а тая крепост аз я познавам по-добре от всеки друг. Отнесоха всичко. Онова, дето не го взеха главорезите на Мрачния меч, го отнесоха гвардейците на васалния лорд.

— Мрачния меч не го е взел — измърмори тя под нос, после продължи по-високо: — Кога са идвали хората на васалния лорд?

— Идват всяка година да търсят поклонници. Крием се в планината, докато си тръгнат. Последно бяха тука преди два месеца.

Толкова много път за нищо. Мечът не беше тук. Щом хората на Ал Сорна не го бяха взели, значи оставаше васалният лорд в Алтор.

— Има ли къде да се настаня за тази нощ? — попита тя.

— Кръвта на Верния меч е добре дошла тука за колкото време поиска. — Запристъпва от крак на крак, чак тропна с тоягата си по каменния под. — Ъъ, такова, молитвите? — каза накрая.

Рева хвърли последен поглед на залата. „Празен стол в една празна стая.“ Тук нямаше и помен от Верния меч, нямаше дори кърваво петно да бележи кончината му. „Дали си е мислил за мен? — чудеше се тя. — Знаел ли е изобщо, че съществувам?“

— Отецът познава отлично любовта ми към Верния меч — каза тя на Вантил и тръгна към вратата. — Искам да настаниш и моя човек.