Питър Мейл
Корсиканска афера (9)

Глава 9

— Имаме изненада за теб, Франсис — ще ставаме съседи.

Рьобул вдигна поглед от бюрото си, когато развълнуваната Елена влетя в стаята и се наведе да го целуне по челото.

— Решихме да си потърсим жилище в Марсилия. Не е ли страхотно?

Рьобул се изправи, на лицето му грейна широка усмивка и на свой ред също целуна Елена.

— Това искрено ме радва. И по удивителна случайност имам бутилка шампанско навън, на терасата, която чака да бъде изпита. Къде е Сам?

Когато Сам се присъедини към тях на терасата, бутилката вече беше отворена, а чашите напълнени.

— Вдигам тост — обяви Сам — за Марсилия, за хубавите времена и преди всичко за приятелството ни. Благодаря ти, Франсис.

— За мен е удоволствие — отвърна Рьобул. — Много съм доволен от новината, но кажете — какво се случи с живота в Люберон?

— Ами няма съмнение, че е невъобразимо красиво, наистина прекрасно място. Но осъзнахме, че не сме създадени за провинцията. Ние сме градски хора. Елена е напълно права — спокойният живот в отдалечена ферма, от която наблюдаваме как расте лавандулата, ще ни подлуди.

Рьобул кимна.

— Разбирам ви. В старата ми ферма в Камарг е истинско блаженство за три дена. След това започвам да каня конете на питие.

Докато продължаваха да говорят за плановете си — Елена имаше да зададе поне сто въпроса за всичко, от задължителния изглед към морето до достойнствата на различните квартали, — стана ясно, че нещо гложди Рьобул. Беше замислен и все по-притихнал, което накара Елена да спре по средата на изречението си.

— Франсис, добре ли си?

Рьобул поклати глава и въздъхна.

— Извинявайте. Заради онзи идиот, руснака е — току-що получих доклад от хората в Париж, които проучиха личността му и методите му като бизнесмен. Новините не са добри. — Той се изправи, влезе в къщата и се върна с тънка папка. — Всички подробности са тук вътре. Изглежда, че повечето му сделки са имали фатални последствия за някого.

Отвори папката и разстла листовете по масата.

— Не става дума само за така наречените злополуки в Африка и Русия — помня, че първоначално се шегувахме с това, — същото се е случило в района на Амазонка и в Арктика. Конкуренти и на двете места са пострадали от тежки странични ефекти. — Той вдигна очи и прокара ръката си странично през гърлото. — И после онази злополука в Ню Йорк. — Замълча, за да отпие от шампанското.

Сам се мръщеше.

— Къде е била позицията, когато е станало всичко това?

Рьобул потупа страницата пред себе си.

— Били са проведени разследвания или поне така пише тук. Но е имало проблем, неизменно един и същ — винаги по време на тези смъртоносни инциденти Вронски е отсъствал от страната, понякога дори не е бил на същия континент. — Рьобул сви рамене. — Как да се докаже, че е някой, който не е бил на мястото, е извършил престъпление? Може да имаш колкото си искаш подозрения и теории, но са нужни доказателства.

Елена взе бутилката от шампаниерата и доля чашите им.

— Хората, които са изготвили доклада, какво препоръчват?

— Да стоя настрана от него. И не забравяйте, че явно е най-опасен, когато е някъде далеч. — Рьобул затвори папката и се насили да се усмихне. — Така че най-добре да сме в течение на плановете му за пътувания.

Едва по-късно, след вечеря, той спомена за колата, която го бе следила сутринта. Опита се да го представи небрежно, но вечерта трима души си легнаха притеснени.

Оптимизмът се завърна с утринното слънце, поне при Сам. Той се постара да не изглежда твърде жизнерадостен пред Рьобул, но не губи време да изложи идеята си.

— Хайде тази сутрин да си разменим местата — предложи Сам. — Отстъпи ми Оливие и колата си и ще видим дали нашият приятел с пежото иска да играе на криеницата. Ако иска, бих желал да си разменя някоя друга дума с него.

Рьобул се пресегна и го потупа по бузата.

— Ти си чудесен приятел, Сам. Благодаря ти, но не. Проблемът е мой и не искам да се замесваш.

— Франсис, ти не разбираш — аз обичам такива малки предизвикателства. Освен това — той размаха пръст към Рьобул — така ще се спася от Елена. Двете с Мими са замислили забавен ден с марсилски брокери на недвижими имоти, а след мадам Верин не мисля, че мога да понеса още възторженост. Приятна, спокойна разходка с кола ще ми се отрази превъзходно. — Той замълча и прецени, че усеща как съпротивата на Рьобул започва да омеква. — Е, разбрахме ли се?

— Но онзи тип няма ли да се досети, че в колата не съм аз?

— Никакъв шанс. Виждал е само тила ти от трийсет — четиресет метра. Ще познае колата — ухили се Сам. — Признай си, че доводите ти се изчерпаха.

Рьобул се изправи и втренчи поглед през прозореца.

— Много добре. Но, Сам, трябва да ми обещаеш, че няма да правиш нищо опасно.

— Добре, тате.

Оливие беше доволен от изгледите да разнообрази редовния си курс до офиса на Рьобул и обратно.

— Ако този тип наистина ни следи — каза Сам, — искам да намерим място, където можем да спрем и да си побъбрим с него. Сещаш ли се нещо подходящо?

Оливие намести слънчевите си очила, докато размишляваше.

— Pas de soudci, няма никакъв проблем. Имам идея — той извади мобилния си телефон. — Само ми дай минутка.

След като приключи разговора, обясни идеята си. Беше се обадил на Ахмед, огромния и вдъхващ страхопочитание градинар на Фаро. Ако ги следяха, щеше да му позвъни отново, да му даде подробни указания къде може да се срещнат и да му каже да следи преследвача, който щеше да се превърне в пълнеж на сандвич от три коли.

— След това — заключи Оливие — остава само да се избере подходящо място, et voilà.

Сам беше впечатлен.

— Правил ли си такива неща преди?

— О, веднъж — два пъти. Преди да започна работа при мосю Франсис, бях полицай. Всъщност — каза Оливие, като сложи пръст на устните си — още си пазя оръжието. Но това си остава entre nous^[1].

Докато излизаха от алеята, Сам надникна иззад вестника, с който си криеше лицето, да види дали има някаква следа от бяло пежо.

— Не го виждам.

— Не бери грижи. Ако е професионалист, трябва да е сменил колите. И не би чакал на същото място.

Оливие вече беше свърнал в лабиринта от улички зад Старото пристанище, през няколко секунди очите му се вдигаха към огледалото за задно виждане. С внезапно натискане на педала за газта той пресече кръстовище, докато светлините се сменяха, след което намали скоростта.

— А, ето те, копеле. Не се обръщай — каза той на Сам. — Сиво рено под наем, на около двайсет метра зад нас.

Оливие си извади телефона, обади се на Ахмед и му каза след десет минути да ги чака пред Банк дьо Франс на улица „Паради“. Даде му указания да последва сивото рено, което щеше да е на няколко метра зад тях.

— Не искам да го загубим — обърна се той към Сам, — а трябва да убием няколко минути. Ще минем по дългия път по „Паради“, това би трябвало да свърши работа.

Пристигнаха пред Банк дьо Франс, където завариха Ахмед, паркирал успоредно на друга кола, да гледа под капака на пикапа си и да търси някаква въображаема механична повреда. Оливие му даде сигнал с фарове. Ахмед затвори капака, качи се в пикапа и се включи в пътното движение две коли след реното.

Шествието от три автомобила, които бяха на голямо разстояние един от друг и не бързаха, премина през центъра на града.

— Помниш ли последния си престой тук, когато беше отседнал в другата къща на мосю Франсис?

— Там ли отиваме?

— Не точно. В края на този път има rond-point — кръгово. Изглежда все едно води нанякъде, но не е така. Това е краят на пътя.

Те продължиха през седми и осми район, където много от най-богатите жители на Марсилия обитаваха огромни къщи зад високи каменни стени. Сега трафикът беше по-рехав и реното беше изостанало, често се губеше от погледа на тесния, криволичещ път. Подминаха старата къща на Рьобул.

— Малко остава — обяви Оливие, след което се обади на Ахмед и му даде указания да се приближи към реното.

Още двеста метра и един последен завой. Пътят се беше стеснил до една-единствена лента, преди да завърши в малко кръгово. Реното направи този последен завой и спря малко зад Оливие. Пикапът на Ахмед се закова непосредствено след реното. Шофьорът му нямаше къде да отиде. Беше в капан.

Сам и Оливие отидоха при колата, където ги чакаше Ахмед с кръстосани ръце, вперил гневен поглед в Рока, шофьора. Той сякаш се беше смалил зад волана, на лицето му беше изписан страх. Оливие отвори вратата откъм неговото място и с най-заплашителния си полицейски маниер му нареди да излезе.

— Никой никога не идва тук — каза той, — така че можем хубаво да си побъбрим, без да ни притесняват. Сега да видя шофьорската ви книжка и ми дайте мобилния си телефон.

За части от секундата Рока може и да си беше помислил да възрази. Но при положение че трима едри и съвсем не приятелски настроени мъже бяха надвиснали над него, размисли и изпълни нарежданията. Оливие си записа данните от книжката и му я върна, но телефона задържа.

След това, подготвен с въпроси от Сам, започна да върти Рока на шиш. Кой го е наел? Как се свързва с него? Къде се срещат? Кога е следващото им рандеву? Защо се интересуват от Рьобул? Какво точно търсят?

На много от въпросите Рока нямаше отговори и стана ясно, че бе държан на тъмно, знаеше само скалъпената история за изневяра. След двайсет мъчителни минути бяха готови да го пуснат.

Вече с включен двигател на колата и отворен прозорец Рока събра кураж да си поиска телефона. Оливие се наведе, за да може мъжът съвсем ясно да види непроницаемите му слънчеви очила.

— Имаш късмет, че си получаваш колата — каза той, като удари по покрива.

Рока потегли, клюмнал облекчено.