Питър Мейл
Корсиканска афера (12)

Глава 12

— Филип?

— Кой се обажда? Кое време е?

— Време е най-добрият репортер на Марсилия да е навън и да си върши работата. Сам се обажда.

— Ох. — Последва изсумтяване, явно Филип беше седнал в леглото. — Толкова ли е спешно?

— Дори нещо повече. Това е твоят шанс да извършиш добро дело, за да помогнеш на приятеля си Франсис.

— Какво е направил?

— Не той, а Вронски. Напълно сигурни сме, че е поръчал да следят Франсис, и бог знае какво ще предприеме. Наистина трябва да научим повече за него. Кажи ми той свърза ли се пак с теб във връзка с поканата да го интервюираш на яхтата му?

— Не. Каза, че ще се обади, но не е звънял.

— Е, имам идея, която може да захапе.

— Целият съм в слух. — Филип вече не звучеше сънено, а съсредоточено.

— Нещо, което ще поласкае суетата му и ще му помогне да стане по-известен в Марсилия, а това е една от целите му. Ето какъв е планът. Убедил си редакционния съвет на вестника да направиш поредица от задълбочени профили на „Приятелите на Марсилия“ и кой е по-подходящ да бъде пръв от най-щедрия от всички приятели, мосю Вронски.

— Но аз вече го представих, не помниш ли? След търга.

— Да, но това беше само скициране. Мисля за цялостен портрет: човекът отблизо — неговите надежди, мечти, прегрешения, всичко. Знаеш ги тези богаташи. Егото им е с размера на къща и обожават да говорят за себе си. Голямото предимство е, че е харесал статията ти за него.

Преди Филип да успее да отговори, Сам хвърли примамката. Понеже познаваше любовта на приятеля си към обяда като цяло и към „Льо Бистро д’Едуар“ конкретно, предложи да се срещнат по-късно в ресторанта, където можеха да обсъдят въпроса на четири очи. Филип се огъна под неопровержимата логика на доводите на Сам. Уговориха се за обяд.

Сам остави телефона си и погледна към Елена, която седеше срещу него на масата за закуска. Беше се надвесила над „Интернешънъл Ню Йорк таймс“, кафето и кроасанът й стояха забравени, лицето й беше напрегнато и намръщено. Това, както Сам вече прекрасно знаеше, беше нейното изражение „Не ме безпокойте“. Тя дочете статията, изсумтя презрително и отмести вестника с опакото на ръката си.

— Господи, повдига ми се от тези безделници във Вашингтон. Колкото по-скоро ги изритат и на тяхно място дойдат жени, толкова по-добре. — Набрала скорост по темата, тя размаха гневно пръст на Сам. — Как може да си против аборта и за оръжията? Тези идиоти повтарят, че човешкият живот е свещен, въпреки че човекът дори не е роден, а заедно с приятелчетата си от Националната стрелкова асоциация предпочитат да пренебрегват факта, че всяка година оръжията убиват хиляди американци. Не е ли абсурдно?

Тя остави Сам да размишлява над този интересен въпрос и нападна кроасана си. В действителност той от много години беше имунизиран срещу чара на който и да било политик, независимо от партията, и все още се учудваше, че някой може да приема такава пасмина от облагодетелстващи се празнодумци на сериозно. Това беше гледна точка, която Елена възприемаше като конституционно безотговорна, затова реши да зареже темата и да премине на по-безопасна територия.

— Как ти звучи обяд с двама обожатели? — попита я Сам. — Филип и аз.

Елена вдигна очи към него и му се усмихна, настроението й внезапно се подобри.

— Мисля, че мога да се освободя.

Бяха минали две години, откакто Филип бе запознал Елена и Сам с „Льо Бистро д’Едуар“ и за двамата това беше любов от първа хапка. Елена още си спомняше какво беше яла тогава и беше изкушена отново да хапне от същото. Тапаси в пълния им блясък, от шунка pata negra до хайвер от риба тон, поръсен със зехтин, пържени патладжани, подправени с мента, тартар от сьомга с мед и копър, пържени цветове от тиквички, артишок, аншоа, миди — общо петнайсет блюда, за които тя заяви, че с радост би ги опитала всичките. Но решиха все пак да проявят известна умереност и накрая се задоволиха с по четири тапаса на човек и споделяне на удоволствията.

В добрия ресторант има един специален момент, преди да си вкусил първата хапка, и той трябва да бъде посочен най-отгоре в менюто. Това е очакването с убедеността, че няма да бъдеш разочарован. Поръчката ти е взета, първата ти чаша вино е пред теб, откъм кухненската врата долитат възбуждащи апетита ухания при всяко нейно отваряне, сервитьорите търчат, чува се влажно скърцане на коркови тапи, изваждане от бутилките, и всичко е, каквото трябва да бъде. Отпускаш се на стола си и всичко в света е наред.

— Истински рай — каза Елена.

Филип беше запазил маса в салона на горния стаж с неговия написан на ръка фриз, повтаряш, се около цялото помещение, в който всички бяха приканени с buvez, riez, chantez — пийте, смейте се, пейте. Все още беше малко рано за пеене, но другите две предложения се следваха с огромен ентусиазъм.

— И така — подхвана Сам, — това е работен обяд, ясно? Да започнем с това какво знаем и после да измислим какво да предприемем. Първо, знаем, че Вронски отчаяно иска Фаро. Второ, знаем, че е известен с факта, че получава, каквото иска, като често урежда препятствията да изчезнат, дори да са във вид на хора. Трето, винаги е някъде другаде, когато се случва нещо грозно. Общо взето, това е, и съвсем не е достатъчно. — Той замълча, за да опита виното. — Всеки човек си има слабост, нещо, което го прави уязвим, и аз много бих искал да науча каква е неговата. — Кимна към Филип. — И най-големият ни шанс да разберем си ти.

Преди Филип да успее да отговори, пристигнаха поръчките, цял един пейзаж от тапаси, който зае почти цялата маса, и мислите за Вронски бяха оставени настрана, за да се отдаде дължимото уважение на готвача.

— Това беше съвършено — отбеляза Елена, докато отопяваше с парче хляб последните следи от мед и копър от чинията си. — Толкова се радвам, че не поръчахме основно. Видяхте ли, че имат churros^[1] с шоколадов сос?

Беше ред на Сам да завърти очи. За него бе загадка как Елена изяжда какво ли не, без видимо да качи и килограм.

— Да се върнем на темата, Филип, какво мислиш? Сигурно си интервюирал доста магнати. Обичат да говорят, нали?

— Само се опитай да ги спреш. — Филип отпи голяма глътка от виното си. — Стига да се придържаш към любимата им тема.

— Която е тяхната персона, нали?

— Точно така. Няма да е трудно да го накарам да приказва.

Елена сложи длан на ръката на Филип.

— Трябва да направим нещо — каза тя. — Това се отразява на Франсис. Мъчно ми е да го гледам притеснен.

Филип кимна в съгласие.

— Нека поработя над въпроса. За мен всичко зависи от това доколко Вронски иска да е важна клечка в Марсилия. Ако го иска, а аз смятам, че е така, не би трябвало да имаме проблем.

Елена му стисна ръката.

— За тези думи можеш да получиш един от моите churros.

Сам вдигна чаша към Филип.

— Ти си на ход, jeune homme^[2].

Междувременно телефонните линии между Антиб и Корсика бяха доста натоварени, докато Обломови правеха сондажи сред хората си в Калви и Аячо. Но в толкова малка и сплотена общност беше почти невъзможно дори един сондаж да остане незабелязан, особено като става дума за убийство и пари. Ушите вечно бяха наострени за небрежно изпуснати реплики и не след дълго намеци, че нещо се готви, достигнаха до Фло и Жо, братята Фигатели.

Тъй като редовно се движеха в някои от по-необичайните кръгове на корсиканското общество, често чуваха слухове и новини, които не бяха за обща употреба. Така стана и този път. Техният приятел и колега Морис, професионален посетител на барове и кръчми, беше дочул откъслечен разговор, в който се загатваше, че някакви руснаци от Ривиерата предлагат вагон с пари за нечие отстраняване, Фигатели, неизменно бдителни за такива слухове, помолиха Морис да продължи да души и да ги държи в течение с обещание за допълнително възнаграждение, ако може да посочи мишената.

Обломови вече се чувстваха съвсем като у дома на борда на „Каспийската кралица“. Отново бяха в луксозния пашкул на апартамента на Вронски, с цигари и коняк на разположение, за да докладват дали имат напредък. Започнаха обнадеждаващо.

— Каза, че искаш добри новини и ти ги носим — подзе Саша Обломов. — Има един човек в Калви, казва се Нино Зонза, работил е с нас по един-два проекта. Твърди, че може да ни помогне.

— По какъв начин? — попита Вронски.

— По всякакъв. — Обломов отпи от коняка и потрепери от удоволствие. — Дори ще организира погребението, ако това искаш.

Вронски кимна одобрително. Обичаше да си има вземане-даване с професионалисти, предлагащи пълно обслужване.

— Но не забравяйте — подчерта той, — изключено е да бъда замесен по какъвто и да било начин.

— Зонза може да го гарантира, стига работата да бъде свършена в Корсика. — Саша се наведе напред, като потупа носа си отстрани с показалец. — Където някои неща могат да бъдат уредени, без да се безпокоят френските власти.

— А какво би подтикнало Рьобул да предприеме пътуване до Корсика? Помислете за това. Междувременно трябва да научим повече за него — не просто къде ходи, а какви навици има. Не искам някакви аматьори да го следят с кола, намерете ми някой сериозен.

Обломов почеса едва наболата коса по черепа си.

— Да видим — трябва ни човек с опит и контакти, който да изрови всички мръсни дребни подробности. — Лицето му внезапно светна. — Като бракоразводния ми адвокат в Ница например. Има информатори по цялото крайбрежие и откри неща за бившата ми съпруга, които дори тя не знае. Освен това си държи устата затворена.

Вронски, самият той оцелял след неудобно бракоразводно проучване, хареса идеята. И така двете страни поставиха началото на разследване на противника, без да подозират, че и те самите са разследвани.