Питър Мейл
Корсиканска афера

Глава 1

Франсис Рьобул седна на слънце и огледа закуската си — чашка със зехтин екстра върджин, за който французите твърдят, че се отразява изключително благотворно на le transit intestinal^[1], последвана от купа с café créme^[2] и кроасан — невъобразимо лек сякаш се кани да отлети от чинията. Рьобул седеше на терасата, а пред него до хоризонта се простираше блещукащата шир на утринното Средиземно море.

За него животът беше хубав. Сам Левит и Елена Моралес, негови близки приятели и другари в минали приключения, по-късно през деня пристигаха от Калифорния на продължителна ваканция. Възнамеряваха да плават около Корсика, да се спуснат към Сен Тропе, за да прекарат известно време във фермата за коне на Рьобул в Камарг, както и да посетят отново някои от превъзходните марсилски ресторанти. Не се бяха виждали от година, натоварена година за всички, и имаха много да наваксват.

Рьобул остави вестника и присви очи на ослепителната светлина, отразявана от водата. Няколко лодчици следваха курса си към островите Фриул. Докато ги наблюдаваше, вниманието му привлече нещо, което се подаваше иззад носа. Постепенно стана по-голямо и по-видимо. Много по-голямо. Беше, както по-късно щеше да каже на Сам, кралицата на яхтите — поне деветдесет метра, лъскава, тъмносиня, с четири палуби, радар, задължителния хеликоптер, настанен на площадката на кърмата, и не една, а две моторни лодки „Рива“.

Вече беше пред Рьобул, на не повече от триста — четиристотин метра от брега. Намали и спря. На горната палуба се появиха множество дребни фигури, вперили поглед в Рьобул, както му се стори. През годините той беше привикнал на огледи откъм морето. Къщата му, Пале дю Фаро, построена някога за Наполеон III, беше най-голямото и най-бляскавото частно имение в Марсилия. Всякакви съдове — от малки едноместни лодки до претъпкани фериботи, бяха спирали за продължително, макар и отдалечено инспектиране на дома му. Телескопи, бинокли, камери — вече беше свикнал с тях. Сви рамене и се скри зад вестника.

На борда на яхтата Олег Вронски — Оли за приятелите и многобройните си хрантутници и Баракудата за световната бизнес преса, се обърна към Наташа, млада жена с форми на статуя, която беше определил за своя фаворитка в това пътешествие.

— Това имение си го бива — подсвирна той. — Да, бива си го.

Усмихна се и дълбокият синкав белег на бузата му се набръчка. Без него Вронски щеше да е привлекателен мъж. Макар и по-скоро нисък, той беше слаб, гъстата му прошарена коса беше подстригана късо, а очите му бяха в онзи оттенък на ледено синьото, който често се среща при хора от мразовития север.

Последната седмица беше обикалял с яхтата из Ривиерата да оглежда имоти в Кап Фера, Антиб, Кан и Сен Тропе и беше останал разочарован. Склонен бе да похарчи внушителна сума пари, петдесет милиона евро, дори повече, но не беше видял нищо, което да го накара да си извади портфейла. Разбира се, имаше някои хубави къщи, но твърде близо една до друга. Ривиерата вече беше пренаселена, това беше проблемът, а Вронски търсеше пространство и възможно най-голяма уединеност и не на последно място — не желаеше съседи руснаци. Сега на Кап Фера те бяха толкова много, че по-предприемчиви местни взимаха уроци по руски език и се учеха да харесват водката.

Вронски извади мобилния телефон от джоба си и натисна единственото копче, което го свързваше с Катя, личната му асистентка. Тя беше с него отпреди милиардите, когато не беше нищо повече от скромен милионер, и беше от малцината, на които той имаше пълно доверие.

— Кажи на Джони да дойде при мен на горната палуба, става ли? И да се подготви за кратко пътешествие. Има ли вести от Лондон?

Вронски водеше преговори за закупуване на английски футболен отбор от арабски консорциум, хора, с които далеч не беше лесно да се споразумееш, и вече губеше търпение. Донякъде окуражен от отговора на Катя, той се обърна, бутна слънчевите си очила нагоре, нагласи фокуса на бинокъла и продължи да оглежда имота на Рьобул. Нямаше никакво съмнение — разположението беше превъзходно. И ако се съдеше по онова, което вижда, около къщата имаше предостатъчно земя — несъмнено ще стигне за площадка за хеликоптер, която да не се набива на очи. Вронски почувства първите трепети на нещо, което бързо щеше да се превърне в огромна страст за притежание.

— Накъде, шефе? — попита Джони от Ямайка, като удостои шефа си с широката си усмивка с ослепително бели зъби, проблясващи на абаносовото му лице.

Когато служеше като наемник в Либия, се беше научил да управлява хеликоптер — важно умение, което прибави към боравенето с оръжия и тънкостите на ръкопашния бой. Безспорно е ценно да имаш такъв човек на разположение.

— Един кратък скок, Джони. Малко разузнаване. Ще ти трябват фотоапарат и някой, който умее да борави с него.

Вронски хвана мъжа подръка и го поведе към не толкова оживена част от палубата.

 

 

Рьобул потопи последната хапка от кроасана в кафето и вдигна очи от вестника. Яхтата още беше там. Видя две фигури на кърмата да се суетят около шасито на хеликоптера, след което се качиха вътре и перките се завъртяха. Зачуди се разсеяно накъде са се запътили и се върна към новините от деня във вида, в който бяха поднесени от „Прованс“. Защо дори след като игралният сезон отдавна бе приключил, журналистите отделяха толкова много внимание на футболистите и техните щуротии? Той въздъхна, сложи вестника настрана и взе „Файненшъл таймс“.

Шумът беше внезапен и стъписващ. Хеликоптерът летеше ниско и се беше запътил право към него. Намали скоростта, надвисна над терасата, след което направи две обиколки на къщата и градините. Докато се накланяше да обърне, Рьобул видя дългия обектив на фотоапарат да се подава от страничния прозорец. Това беше абсолютно неприемливо. Рьобул извади телефона си и набра номера на началника на марсилската полиция, негов приятел.

— Ерве, Франсис е. Извинявай за безпокойството, но ме тормози побъркан с хеликоптер. Лети ниско и прави снимки. Има ли някаква възможност да пратиш „Мираж“, за да го разкара?

Ерве се засмя.

— А какво ще кажеш за полицейски хеликоптер? Мога да пратя някое от момчетата веднага.

Но натрапилият се хеликоптер направи последно пикиране над терасата и полетя към яхтата.

— Не си прави труда — каза Рьобул. — Махна се.

— Видя ли му регистрационните обозначения?

— Не, бях твърде зает да залягам. Но се връща на яхта срещу Поант дю Фаро, която може би се е отправила към Старото пристанище. Огромна, тъмносиня, с размерите на кораб.

— Няма да е трудно да се установи на кого е. Ще проверя и ще се свържа с теб.

— Благодаря ти, Ерве. Следващия път обядът е от мен.

 

 

Вронски се надвеси над Катя, докато тя свързваше фотоапарата с компютъра, за да покаже първите снимки. Подобно на много богати и влиятелни хора, и той имаше доста повърхностни познания за тънкостите в областта на съвременните технологии.

— Ето — каза Катя, — натискай този клавиш, за да сменяш снимките.

Вронски мълчаливо се загледа в екрана, присвил съсредоточено рамене. Докато изображенията се сменяха — идеално съразмерната архитектура, безупречните градини, липсата на съседи в близост, той започна да кима. Накрая се облегна и се усмихна на Катя.

— Открий кой е собственикът на тази къща. Искам я.

Глава 2

— Рьобул за нищо на света няма да я продаде. Добре известно е от Марсилия до Ментон, че той обожава къщата си. И не му трябват пари. Désole.^[3]

Човекът, изрекъл тези думи, сви рамене и запали цигара със златна запалка.

Той стоеше заедно с Вронски на най-горната палуба на „Каспийската кралица“, която беше пристигнала в Кан за филмовия фестивал. Яхтата на Вронски беше пуснала котва близо до брега, идеално разположена с изглед към далечните проблясъци на „Кроазет“. Беше решил да се представи официално на обществото в Кан с прием на борда. Организира го компанията му за връзки с обществеността и нито една покана не беше отклонена. Беше типично събиране на обичайните екземпляри, които се срещат на събития около филмови фестивали: слаби, прекалено загорели жени, едри мъже с характерната бледност на хора, прекарали дълги часове в тъмни прожекционни зали, бъдещи второкласни звезди, журналисти и една-две високопоставени персони от фестивала, които добавят малко официалност на местния колорит. И, разбира се, мъжът в смокинг с бяло сако, който в момента водеше разговор насаме с Вронски.

Той, както бяха уверили Вронски, беше най-успелият брокер на недвижими имоти по крайбрежието, човек с множество връзки. Навремето се казваше Венсан Шварц, но по професионални съображения беше сменил това име на виконт Дьо Пертюи — измислена от него титла, която нямаше нищо общо с благороден произход, и за двайсетте години като самопровъзгласил се аристократ се беше сдобил с почти пълен монопол над пазара на луксозни крайбрежни имоти. Трябваше да признае обаче, че Вронски представлява голямо предизвикателство. До този момент бе доказал, че е мъчен и взискателен клиент, обърнал презрително гръб на имоти от Монако до Сен Тропе. Но виконтът, окрилен от мисълта за комисионата си като брокер — щедри пет процента, не се отказваше току-така. Сега за негово разочарование, което той умело прикри, клиентът му беше намерил къща, която искаше да добие сам, без никаква професионална помощ.

Подобни обстоятелства изискваха голяма деликатност от страна на виконта. Надали можеше да очаква пет процента, ако е само консултант на сделката. Трябваше да се създадат непредвидени препятствия и проблеми, които да могат да бъдат разрешени от опитен и вещ в преговорите човек като виконта. Този принцип в миналото му беше послужил при няколко случая и сега го подтикна да даде отрицателен отговор на руснака, когато го попита за Фаро.

— Откъде знаеш, че не му трябват пари? — поинтересува се Вронски. Той беше убеден, че не съществува човек, който да не може да бъде купен, стига цената да е правилната.

— Ах… — виконтът сниши глас почти до шепот. — В моята професия преди всичко са ти нужни точни сведения, колкото по-лични, толкова по-добре. — Замълча и кимна сякаш се съгласяваше със себе си. — Прекарал съм години, много години, в намиране и поддържане на източници на информация. Всъщност повечето имоти, с които се занимавам, никога не стигат до открития пазар. Една-две думи в правилните уши и готово. Осъществява се продажба, задължително при пълна дискретност. Клиентите ми предпочитат така.

— И си сигурен, че собственикът никога няма да продаде къщата?

Отново сви рамене.

— Това е мнението ми при липсата на по-подробни сведения.

— А как да се сдобием с тях?

Ето това бе въпросът, на който се надяваше виконтът.

— Естествено всякакви проучвания следва да се направят внимателно, в идеалния случай от човек, който има огромен опит в тези неща. Собствениците на важни имоти никога не карат направо, често са потайни, понякога непочтени. Нужен е някой с набито око и остър нюх, за да се стигне до истината.

Ето това бе отговорът, който Вронски очакваше.

— Някой като теб?

Виконтът скромно махна с ръка.

— За мен ще бъде чест.

И така те се споразумяха виконтът да действа като детектив на Вронски и да събере сведения за имението Фаро и собственика му. После двамата щяха да съставят план за действие. След като уредиха въпроса, те се върнаха на главната палуба. Вронски — за да играе ролята си на общителен домакин, а виконтът — за да продължи усилията си да убеди подпийнал филмов продуцент от Холивуд да си купи прелестна малка мансарда в Кан.

На сто и шейсет километра по крайбрежието протичаше друго, далеч по-малко празненство в чест на Елена и Сам, които току-що бяха пристигнали, след като бяха прекарали два дни в Париж. През следващите три седмици Фаро щеше да бъде тяхната база и Рьобул бе поканил някои от хората, с които двамата американци се бяха срещнали при предишно приключение в Марсилия: журналиста Филип Давен и червенокосата му приятелка Мими, вдъхващата респект Дафни Пъркинс, този път без униформата на медицинска сестра, която успешно беше носила, когато бе привлечена да осуети отвличане, както и оправните братя Фигатели, Фло и Жо, дошли от Корсика специално за случая.

След ритуалните прегръдки и целувки, съпровождащи новата среща, започнаха да се леят спомени. С чаша шампанско в ръка, елегантно вирнала кутре, Дафни слушаше описанието на Жо за най-скорошните събития в корсиканския подземен свят. И в някакъв момент, възползвайки се от затишие в разговора, тя попита:

— А какво се случи с онзи отвратителен човек?

Както всички присъстващи знаеха, тя имаше предвид лорд Уепинг, безскрупулния и подъл магнат, който почти бе успял да победи Рьобул в сделка, като бе организирал отвличането на Елена. Дафни се обърна към Филип.

— Сигурна съм, че следиш случая. В затвора ли е вече? Прекалено ли е да се надяваме на доживотна присъда?

— Още не е в затвора — отвърна той. — Прибягнал е към тактика, която наричаме защитата на сръбските военнопрестъпници — внезапна и неочаквана опасна за живота болест, която не позволява да бъде подложен на кръстосан разпит. Още се намира в марсилска клиника, където всячески се старае да изглежда полумъртъв. Говори се, че подкупва един от лекарите. Но накрая ще го пипнат.

Елена потрепери при спомена за събитията и Сам я успокои с прегръдка.

— Не се притеснявай, миличка. Вече никога няма да видим този тип.

Настроението бе разведрено от Мими и глуповатата усмивка на Филип.

— Виж, той ще ме направи почтена жена.

Тя се изкикоти и протегна към Елена лявата си ръка, за да покаже годежния си пръстен. Това беше сигнал за поздравления и възторжени прегръдки. Рьобул вдигна тост. Сам вдигна тост. Двамата братя Фигатели Вдигнаха тост. Стигнаха до вечерята, носейки се на вълна от шампанско.

След като всички се настаниха, Рьобул почука на чашата си с вино да призове за тишина.

— Добре дошли, приятели мои, добре дошли в Марсилия. За мен е истинско удоволствие да ви видя всички, този път при по-спокойни обстоятелства. — Огледа седящите около масата и кимна на усмихнатите лица, преди да добие сериозно изражение. — Сега по работа. Вечерята днес е непретенциозна, но могат да се намерят други варианти за всеки, който е алергичен към гъши дроб, систеронско агнешко, подправено с розмарин, пресни кози сирена и тарт „Татен“. Bon appétit!

След тези думи се появиха Клодин, икономката на Рьобул, и прислужницата му Нану от Мартиника и започнаха да сервират.

Храната беше твърде вкусна, за да се бърза, вината с нищо не й отстъпваха, както и разговорът, а и сърдечните сбогувания накрая. Когато Елена и Сам най-сетне се качиха по стълбите в апартамента на последния етаж, часът беше почти два през нощта.

Докато Елена се суетеше в гардеробната, Сам се приближи бавно до огромния прозорец с изглед към светлинните отражения, пръснати по водата на Старото пристанище. Не за пръв път се зачуди какво може да подтикне иначе здравомислещи възрастни да се натъпчат в тези малки лодки и да понасят неудобства и спорадични опасности върху надигащата се и отпускаща непредвидима гръд на морето. Приключенски дух? Желание да избягат от житейските грижи? Или просто изтънчена разновидност на мазохизма?

Разсъжденията му бяха прекъснати от появата на Елена, чиито ръце бяха отрупани със скъпи пазарски торби, със сигурност криещи още по-скъпо съдържание.

— Исках да ти покажа какво купих в Париж, докато ти се глезеше с твоя продавач на ризи в „Шарбе“.

Тя внимателно изложи на леглото колекция от бельо, достатъчна за зареждането на малък бутик: всичко беше от коприна, разбира се, имаше в черно и в много блед оттенък на лавандуловото и изглеждаха сякаш най-лекият повей на бриза ще ги отвее от леглото.

— От един страхотен малък магазин на „Рю де Сен Пер“, казва се „Сабия Роса“. Мими го нарича център за екипировка на момичета. — Тя пристъпи крачка напред и се усмихна на Сам с вирната глава. — Какво мислиш?

Сам прокара пръсти по фината коприна на нещо толкова дребно, че първоначално го взе за малка кърпичка, и поклати глава.

— Не знам. Мисля, че трябва да ги видя на теб, за да се уверя, че ти стават.

— Естествено. — Елена ги загреба от леглото и се отправи към гардеробната. Погледна през рамо и намигна. — Не мърдай оттук.

Глава 3

Клодин обясни, че писмото е било доставено лично от много добре облечен господин, пристигнал с мерцедес. Не беше оставил име.

Рьобул отвори плика, чиято вътрешност бе облицована с шоколадовокафява тъкан, и извади единствения лист от тънка бледожълта хартия. Вместо адрес имаше изискан релефен надпис, който обявяваше, че подателят е виконт Дьо Пертюи. Писмото беше кратко и по същество:

Ще бъда изключително благодарен, ако ми отделите няколко минути да обсъдим въпрос от взаимен интерес и изгода. Изцяло на ваше разположение съм за време и място за среща. Моля, обадете ми се на номера, изписан по-долу, за да се уговорим.

Беше подписано просто с „Пертюи“.

През годините Рьобул, подобно на повечето богаташи, бе получавал безброй молби от хора, които предлагат да увеличат богатството му по един или друг съмнителен начин. Някои бяха забавни, други удивляваха с въображението, вложено в идеи за използване на парите му. Този път обаче бе заинтригуван повече. Може би причината бе в титлата, въпреки че аристокрацията в тези времена наистина бе станала дълбоко користолюбива и продажна. Но човек никога не знае, може би си заслужаваше няколко минути. Той взе телефона си и набра номера.

— Пертюи.

— Рьобул.

Гласът моментално се промени, стана угоднически.

— Мосю Рьобул, колко мило, че се обаждате. Радвам се да ви чуя.

— Очевидно съм получил бележката ви. Свободен съм днес следобед около три часа, ако това ви устройва. Мисля, че знаете къде живея.

— Разбира се, разбира се. В три часа. С нетърпение очаквам да се срещнем.

 

 

Елена и Сам бяха прекарали сутринта като туристи. В Марсилия бяха протекли много промени покрай подготовката за 2013 г., когато беше станала Европейска столица на културата. И Елена, ненаситен колекционер на ценни напътствия, беше прочела за всички — от преобразяването на някога запуснатите докове („Големия лифтинг“) до превръщането на „Шато дьо ма мер“ на Паньол в средиземноморски филмов център. Имаше нови музеи и изложбени зали, градини от всякакъв вид, дори бляскав стъклен купол, който да осигурява на посетителите на рибния пазар защита поне от стихиите, ако не от цветистия език. Като цяло имаше достатъчно новости, които поне за месец да занимават дори най-скоростните туристи.

Сам се стараеше да не изостава от Елена, но това беше изтощителна задача. Гледаше с все по-нарастващ копнеж кафенетата, покрай които прелитаха, но не можеше да продължава да мълчи.

— Обяд — заяви той с ледено решителен глас. — Трябва да обядваме.

Спря такси, набута Елена вътре и каза на шофьора да ги закара до Валон дез Оф, съвсем близо до „Корниш“. Елена прибра в чантата си записките от обиколката и въздъхна продължително и театрално.

— Културата е сломена и лакомията отново печели, точно когато наистина се забавлявах. Къде отиваме?

— Малко пристанище с два превъзходни ресторанта, „Ше Фонфон“ и „Ше Жано“. Филип ми каза за тях. При Жано се поръчват moules farcies^[4], при Фонфон — bouillabaisse^[5].

Елена погледна светлосинята си тениска и кремавата ленена пола.

— Не съм облечена за буябес. Какво ще кажеш за миди?

Валон дез Оф е миниатюрно пристанище, твърде малко да побере други съдове, освен най-скромните по размер лодки. Без съмнение най-подходящото място да оцениш малката като мащаб, но невероятно живописна гледка е терасата на „Ше Жано“ и Елена се настани с лека въздишка на задоволство.

— Приятно е — призна тя. — Може би в крайна сметка беше прав.

— Съжалявам. Няма да допусна да се повтори. — Преди Елена да успее да завърти очи — дежурната й реакция на опитите на Сам да бъде саркастичен, — той вече беше забил нос във Винената листа. — Да видим… Жизнено малко розе? Или може би свежо и красиво балансирано бяло със съвсем лек намек за безочливост от лозята на Каси?

С годините Елена беше свикнала с приповдигнатото настроение на Сам в мига, в който кракът му стъпи във Франция. Беше част от преживяването.

— Дали предлагат пържени картофи с мидите?

— Pomme frites, скъпа, pommes frites.

— Сам, държиш се като речник. Не ставай досаден.

— Досаден? Аз съм жаден, гладен, краката ме болят, но иначе целият съм чар и добро настроение. И така — какво да бъде? Розе или бяло?

След като донесоха розето. Сам вдигна чаша към Елена.

— За нашата почивка. Какво е усещането да се върнеш тук?

Елена отпи глътка от виното и за момент я задържа в устата си.

— Хубаво. Не — повече от хубаво. Прекрасно е. Прованс ми липсваше. Знам колко ти харесва тук и на теб. — Тя си свали слънчевите очила и се наведе напред, внезапно добила замислено изражение. — Какво ще кажеш да си вземем малък имот тук? Само за лятото. Място, където да си държиш еспадрилите.

Сам вдигна вежди.

— Няма ли да ти липсва лятото в Лос Анджелис, когато смогът е най-красив?

— Предполагам, че ще оцелея. Сам, говоря сериозно.

— Добре, решено. — Той се усмихна на слисаното изражение на Елена и отново вдигна чаша. — Беше лесно. Всъщност и аз се канех да предложа същото. Може да се науча да играя петанк. А ти да се научиш да готвиш.

Преди Елена да успее да измисли подобаващо съкрушителен отговор, пристигнаха пълнените миди, приготвени с подправки, чесън и според сервитьора — с beacoup d’amour^[6], придружени с картофи, изпържени два пъти, за да бъдат хрупкави отвън и меки отвътре. Обядът беше съпроводен с развълнувано, но неокончателно обсъждане на имотите в Прованс: предимствата и недостатъците на крайбрежието и вътрешността, селска къща в Люберон или апартамент в Марсилия. По време на кафето се разбраха да се свържат с брокери на недвижими имоти, които да им съдействат да поогледат наоколо. Накрая Елена настоя да плати сметката. Възнамеряваше да я сложи в рамка за спомен от деня, в който бяха взели решението.

Когато се завърнаха във Фаро рано привечер, завариха Рьобул все още бесен. Беше посетен от екземпляр, когото им описа като продавач на коли втора употреба, представящ се за виконт. Казал му, че е намерил изключително богат купувач за Фаро, човек с възможно най-дълбоките джобове. Рьобул категорично бе заявил, че няма намерение да продава. Нито дори за петдесет милиона евро? Рьобул настоял, че къщата не се продава. „Аха, казал Виконтът, добре известно е обаче, че всичко си има цена. Възможно е да убедя клиента си да бръкне още по-дълбоко в джоба си“.

— И тогава му показах вратата — обясни Рьобул. — Всичко си има цена, така ли? Quel culot!^[7] — Е, предполагам, можем да изключим този брокер на недвижими имоти от списъка си — заключи Сам.

Рьобул застина с тирбушон в ръка.

— Какво имаш предвид?

— Взехме решение по време на обяда. Бихме искали да се опитаме да си купим малък имот тук.

Лицето на Рьобул грейна.

— Наистина ли? Колко хубаво. Това наистина си заслужава да се полее. — Той се зае да отваря бутилка „Шасан-Монтраше“. — Най-страхотната новина, която съм чувал от седмици. Какво искате? С какво мога да ви помогна?

Виконтът, трябва да му се признае, беше много издръжлив човек. Освен това многократно се беше сблъсквал с подобни възражения и повечето от тях изчезваха, когато отсрещната страна видеше достатъчно голям чек. И докато докладваше на Вронски на борда на „Каспийската кралица“, успя да докара изражение на сдържан оптимизъм.

— Разбира се, той каза, че няма намерение да продава. Това казват всички в началото — отколешен номер за повишаване на цената. Чувал съм го десетки пъти. — Виконтът се усмихна, като кимна с благодарност за чашата шампанско, сложена пред него от главния стюард на Вронски. — Установил съм, че обикновено е най-добре да ги оставиш да помислят седмица-две и отново да се свържеш с тях. Надявам се, че нямаш намерение да отплаваш нанякъде?

Вронски поклати глава.

— Не обичам недовършената работа. Имотът е точно като за мен и няма да си тръгна от Марсилия, докато не стане мой.

Глава 4

Рьобул беше убедил Елена да убеди на свой ред Сам да загърби ужаса си от всичко плаващо и да направят обиколка на Корсика. Лодката му, както се помъчи да обясни на Сам, беше създадена повече за удобство, отколкото за висока скорост, а като допълнителен стимул обеща, че при никакво положение няма да загубват сушата от поглед. Всъщност според него по всеобщо мнение най-добрият начин да видиш Корсика е да плаваш около нея. Много от най-прелестните плажове са недостъпни с кола, а по това време на годината пустеят. Пък и, както отбеляза Елена, на всяко момиче му се отразява добре да има цял плаж на свое разположение. Тя беше в стихията си — боса, с избистрен поглед, кожата й беше с цвета на тъмен мед, разположението на духа — ангелско, радостта й от живота — заразна. Как можеше Сам да устои? Макар да беше закоравял любител на сушата, трябваше да признае, че плаването има своите добри страни.

Бяха прекарали нощта на котва в пристанището на Калви с изглед към масивната цитадела, бранила града в продължение на шестстотин години. Вечеряха в ресторант на две крачки от кея: крехка daurade royale^[8], риба, възхвалявана от почитателите й като „плейбоя на Средиземно море“. Беше приготвена в кора от сол и сервирана с пикантен сос айоли. Следваше brocciu, мекото местно сирене, което се съчетава най-добре с щедри количества сладко от смокини. Сега отново бяха на лодката, сънени и сити, кожата им още пламтеше от дневното слънце.

Рьобул беше оставил Елена и Сам на палубата да броят звездите, излегнати в шезлонгите. Като се върна, носеше три чаши.

— Трябва да приключим като корсиканците — с малко питие преди лягане, от което ще спим като бебета.

Сложи бутилката на масата. Като външен вид тя беше възможно най-далеч от екстравагантно разкрасените бутилки, толкова често използвани за дижестив. Нямаше напечатан етикет, нито натруфена запушалка. Все пак имаше някакво подобие на етикет, залепен странично, с една-единствена, написана на ръка дума: Myrte. И имаше запушалка — коркова тапа, потъмняла от времето, която изглеждаше все едно е била използвана и за други бутилки. Цялостният й вид никога не би спечелил награда за елегантност.

Рьобул нареди чашите в редица и се захвана да сипва.

— Направено е от фермер, който живее близо до леля ми в Спелонкато. Миртови плодове, накиснати в смес от бренди и захар, с малко лимон и няколко зрънца карамфил.

Той плъзна две чаши по масата.

Елена отпи, после още веднъж и каза с най-убедителния си тон на винен дегустатор:

— А, да, струва ми се, че долавям нотка на карамфил. — Тя се усмихна на Рьобул. — Мисля, че мога да се науча да го харесвам много. Прекрасно е — сладко, но някак пиперливо. Мислиш ли, че фермерът на леля ти може да направи малко и за мен?

На следващата сутрин отплаваха на юг. Рьобул искаше да им покаже село Жиролата, до което се стига само по море или по волски път, където Себастиен, стар негов приятел, беше решил да прекарва летата си като пенсионер. За развлечение беше отворил бар на плажа и беше наел красиво местно момиче за барманка, а той самият бе поел скромните отговорности на готвач. Тъй като в менюто имаше само едно ястие — местната лангуста, задълженията му в кухнята му позволяваха да отделя предостатъчно време на любимото си хоби, припичането на слънце.

Той беше застанал във водата да ги приветства — жилав, загорял, с лице, което представляваше мрежа от бръчки, разведрявано от широка усмивка с бели зъби. Прегърна Рьобул, целуна ръка на Елена, ръкува се със Сам и ги поведе нагоре по плажа към колиба с маси и столове отпред, наредени под избледнели брезентови чадъри. Над бара висеше табела, на която пишеше „Дьо Как Карант“, а с по-малки букви: Les chéques sont pas acceptés^[9].

— „Как Карант“ — доста странно име за бар — отбеляза Елена. — Някакъв корсикански специалитет ли е?

Рьобул се ухили.

— Не точно. Това е френското съответствие на индекса „Дау Джоунс“ — движението на четиресетте най-важни акции на борсата. Себастиен работеше там.

Настаниха се около масата и докато изучаваха написаната на ръка винена листа с размера на пощенска картичка, телефонът на Рьобул звънна. Той стана от масата и се отдалечи да проведе разговора на плажа. Върна се с намръщена физиономия. Клатеше глава, докато сядаше.

— Няма да повярвате. Беше Клодин. Онзи брокер на имоти се появил с Вронски, побъркания руснак с хеликоптера. Казали на Клодин, че съм им разрешил да огледат къщата. Докато тя говореше с мен, двамата се измъкнали и влезли в дневната. Казах й да повика полиция и да се погрижи да ги изритат от дома ми. — Той отново поклати глава. — Не мога да повярвам.

Сам взе бутилка от шампаниерата и напълни чаша.

— Това може да помогне. „Канарели“, любимото розе на Себастиен.

И наистина първата голяма, вещо преценена глътка явно оказа успокоително въздействие над Рьобул.

— Кажи ми, Сам — подзе той, — какво би се случило, ако някой направи това в Щатите?

— Ами трябва да имаш предвид, че в Америка домът не е без оръжие. Предполагам, че бихме го застреляли. Това обикновено има ефект.

Рьобул се усмихна, доброто му настроение се бе завърнало.

— Трябва да го запомня.

Лангустите бяха пресни, твърди и сладки, поднесени с майонеза, толкова гъста, че да я режеш с нож, направена от жълтъци и корсикански зехтин екстра върджин. Беше поръчана втора бутилка и разговорът се насочи към намерението на Елена и Сам да си купят малък имот в Прованс — нищо грандиозно, но, както Елена каза, с beaucoup de charme^[10].

— Налага се да те предупредя — намеси се Рьобул, — че тези три думи се запаметяват още с раждането от всички брокери на недвижими имоти в Прованс. Очарованието е голямото извинение за тъмни стаи, малки прозорци, ниски тавани, съмнителен водопровод, плъхове в мазето, прилепи в спалнята и всичко, което може да се приеме като недостатък. Ако къщата наистина с взела-дала и се разпада на парчета, има un charme fou — лудо очарование. И като че ли това не стига, ами има и „огромен потенциал“. Така че не се изненадвай, ако брокерът ти предложи розови очила. — Той замълча, за да отпие от виното. — Както и да е, като се върнем, ще намеря хора, с които да се свържете.

След три слънчеви, лениви дни те се прибраха. За всички това беше кратка, но вълшебна почивка от истинския живот и беше породила в тях усещане за благосклонност към останалата част от света. То, разбира се, не продължи дълго.

Истинският живот ги чакаше в засада.

Елена, която бе оставила във Фаро всичките си електронни устройства, свързващи я с работата, отвори своя блекбъри и откри десетина съобщения от клиенти, които блажено бе забравила. Сам, човек, твърде зает да се наслаждава на живота, вместо да размишлява за смъртта, намери изключително строг имейл от адвоката си, който твърдеше, че е силно загрижен, защото въпреки неколкократните подсещания Сам все още не е изготвил завещание. А Рьобул, пряко себе си, бе все по-погълнат от мисли за Вронски — не само мисли, а и въпреки. Когато някой се интересува толкова агресивно от дома ти, съвсем естествено е да искаш да узнаеш повече за него.

За щастие на Рьобул той можеше да се обърне към Ерве, началника на полицията в Марсилия, с когото се беше свързал наскоро заради хеликоптера на Вронски. Както Рьобул бе установил няколко пъти в миналото, пипалата на Ерве явно стигаха навсякъде — до подземния свят, правителството, Интерпол, дори до дълбините на местната търговска камара. Двамата мъже се срещаха три-четири пъти годишно да обменят клюки и услуги, което устройваше и двамата.

— Е, старче — засмя се Ерве, — какво си направил този път? Твърде много фишове за неправилно паркиране? Нападнал си политик? Отново са те хванали да щипеш момичета по дупето?

Докато смехът му долиташе по телефона, Рьобул си представи лицето му — кръгло, ухилено и ведро, подвеждащо лице, което прикриваше неумолимия и решителен полицейски служител, какъвто Рьобул добре знаеше, че той е.

— Трябват ми малко сведения — каза Рьобул. — Помниш ли историята с хеликоптера? Ами, струва ми се, че онзи тип, който го беше организирал, отново души наоколо. Докато ме нямаше, влязъл в къщата на екскурзионна обиколка. Бих искал да знам малко повече за него. Казва се Вронски. Руснак, богат. Много богат.

— Нека да видя какво мога да намеря. Не е толкова сложно да проследиш богатите руснаци в Европа. Ще се опитам да го проуча до няколко дни. Междувременно не прави нищо, което не бих направил аз, ясно?

Глава 5

Вечерното спокойствие във Фаро — часът на l’apéritif — бе нарушено от двигател на мотоциклет. Водачът му, широкоплещест полицай с излъскани до блясък ботуши, паркира машината си внимателно, свали каската и я сложи на седалката, след което позвъни на входната врата и зачака. Беше му обяснено, че доставката е изключително важна, възложена е от самия началник на полицията, и трябва да се отнесе извънредно съвестно.

Клодин отвори вратата. Полицаят козирува.

— За мосю Рьобул — съобщи той, като подаде кафяв пощенски плик.

— Merci, monsieur.^[11]

— De rien, madame. Bonne soirée.^[12]

След като задачата бе изпълнена, той козирува отново и потегли с ръмжене по алеята.

Клодин веднага занесе плика на Рьобул, който го разряза и извади три листа. Първият беше написана на ръка бележка от Ерве.

Скъпи приятелю,

Взимам малка предпазна мярка, като използвам старомодния начин на общуване, на хартия. Както знаеш, в наши дни нищо електронно не е напълно поверително, и предпочитам това да не се озовава в интернет.

Сам ще видиш, че мосю Вронски има доста интересна кариера. Нещото, което ме удивява, е високата смъртност на неговите съдружници. Въпреки че нищо не е доказано, не вярвам в съвпадения и възприемам тези смъртни случаи като сериозно предупреждение. Силно ти препоръчвам да стоиш настрана от този човек. Изглежда извънредно опасен.

Сърдечни поздрави,

Е.

Рьобул си сипа за подкрепление малко уиски и насочи вниманието си към другите два листа, напечатани на машина.

ВРОНСКИ, Олег. Роден в Петербург на 4 януари 1970 г. Няма данни за получено образование в рамките на официалната образователна система.

От 1989 г. до 1992 г. е служил във войската, започва като редник, после се издига до сержант, командваш танков батальон. След като се завръща към цивилния живот, заедно с приятеля си от армията Владимир Пугачев използват връзките си с военните, за да започнат търговия с оръжие първо на Балканите, впоследствие бизнесът им разцъфтява и се прехвърлят в Западна Африка. Бизнесът продължава да расте, но Пугачев загива при неизяснени обстоятелства по време на работно пътуване в Уагадугу, неговият дял от компанията преминава у Вронски. Слуховете за нечестна игра са категорично отречени.

Вронски продължава да преуспява. След като продава африканския си бизнес на предприемчивия диктатор Марлон Батумбе, той се завръща в Русия и основава ПРН (Природные ресурсы неограниченые — Неограничени природни ресурси), компания, която да се занимава с експлоатацията на минерални залежи в Южен Урал. Следват няколко доходоносни години и Вронски осъществява сделка с по-голяма компания, собственост на Сергей Попов. Обединението на двете фирми няма и две години, когато Попов загива при неизяснени обстоятелства по време на семинар за боксита в Магнитогорск, неговият дял от компанията преминава у Вронски. Слуховете за нечестна игра са категорично отречени.

Все по-богат, с отлични връзки и влияние Вронски разширява империята си с експлоатации в Арктика и басейна на Амазонка. Също така притежава жилищна сграда на „Парк авеню“ в Ню Йорк, закупена съвместно с Джак Леви, манхатънски строителен предприемач. По всеобщо мнение самоубийството на Леви — скочил от балкон на трийсет и осмия етаж, е било огромна загуба за общността. То обаче носи голяма изгода на Вронски, който придобива дела на Леви от сградата.

Вронски няма постоянен адрес, предпочита да използва за седалище яхтата си „Каспийската кралица“. По време на пътувания отсяда в хотели. Подробностите за личния му живот са оскъдни, но все пак излязоха една-две. Въпреки че е забелязван с различни красиви жени, единственият му брак е завършил с развод и няма деца. Хобитата му са лов на мечки, шах и бални танци.

— Изглеждаш доста умислен, Франсис — отбеляза Сам, застанал на вратата на дневната. — Наред ли е всичко?

— Да, да. Точно се запознавам със сведенията за руснака. Сипи си питие и прочети това.

Той подаде документите на Сам, който си наля чаша вино и се настани удобно на канапето.

— Бива си я биографията му — подхвърли Сам след няколко минути. — Не е човек, с когото да правиш бизнес, а? Когато освобождава някого, хич не си поплюва. — Сам поклати глава. — Да загуби трима съдружници? Чудя се как нито веднъж не са го пипнали. Или поне да го бяха порицали за небрежност.

— Не забравяй, че ги е загубил в три различни случая, в три различни държави. Можеш ли да си представиш африканската, руската и американската полиция да обединят усилия? — Рьобул събра книжата и ги прибра в едно чекмедже. — Стига за него. Къде е прелестната Елена?

— Опитва се да подобри съвършенството — сви рамене Сам. — Забелязал съм, че когато е във Франция, й отнема двойно повече от обичайно да се гримира и да се приготви. Тройно повече, когато е в Париж, където според нея конкуренцията е много по-голяма.

— Колко скучен би бил животът без жените. — Рьобул се усмихна. — Знаеш ли къде ще ходите тази вечер?

— Приятел на Филип и Мими, казва се Ив, е превъзходен готвач. Той и съпругата му Жинет съвсем наскоро получиха звезда от „Мишлен“ и отиваме в ресторанта му да празнуваме. А ти?

Рьобул направи печална физиономия и поклати глава.

— Романтична вечер със счетоводителя ми, ще преглеждаме сметките. Следващия месец трябва да подадем декларация за имуществения данък — нещо, което вие, американците, много мъдро сте предпочели да избегнете. — Лицето му грейна, когато погледна към вратата. — Ах, ето я — Ла Бомба. Пленителна си, мила моя, пленителна.

Елена направи кратък реверанс.

— Благодаря ви, мили господине.

Тя наистина изглеждаше пленителна в копринената рокля с цвят на ванилия, която подчертаваше тъмната й коса и силния корсикански загар. Сам трябваше да признае, че чакането си е струвало.

В таксито на път към ресторанта разказа на Елена какво бе научил току-що за Вронски. Тя направо не можа да повярва.

— Мислиш ли, че той наистина очаква Франсис да продаде Фаро?

— Не съм сигурен — отвърна Сам. — Но човек с толкова много пари и власт не е свикнал да приема отговор „не“. Смята, че всичко може да му се размине, защото така е било години наред. И има доста страховито минало. Според мен трябва да го държим под око.

Глава 6

В Пале дю Фаро имаше галавечер. Преди шест месеца Рьобул бе позволил на добрата страна на характера си да вземе превес и се беше съгласил да бъде домакин на вечеря в подкрепа на местна благотворителна инициатива. Тя беше спонсорирана от комитет от тукашни бизнесмени, чиито цели не бяха изцяло лишени от лични интереси, в края на краищата благотворителността започва у дома. Но каузата си струваше и беше много привлекателна на местно ниво — да се рекламира Марсилия като крайбрежен център със събития, съперничещи на филмовия фестивал в Кан, на фестивала на цветята в Ница и на турнирите по тенис и формула 1 в Монако.

Какво различно можеше да предложи Марсилия? Състезания с яхти, музикални и театрални фестивали, плаващо казино, световен шампионат по петанк и турнир по водни ски бяха обмисляни като възможни атракции. Но подобни амбициозни планове се нуждаят от пари и вечерята в Пале дю Фаро с куверт от хиляда евро имаше за цел да задвижи нещата и да постави началото на набирането на средства.

Рьобул се беше постарал да накара „Приятелите на Марсилия“ да се гордеят. Просторната задна тераса на Фаро беше превърната в нещо средно между малка гора и огромна беседка. Имаше маслинови и лимонови дървета, бамбук с черни стъбла, всичките в грамадни теракотени саксии и окичени с гирлянди от лампички. Сред дърветата имаше двайсет маси за по шестима с плътни ленени покривки и салфетки в истинско марсилско синьо, фенери със свещи и букет от бели рози в средата. Малък оркестър, разположен на подиум в единия ъгъл, изпълняваше френски шлагери — „Морето“, „Животът в розово“, мелодията от „Един мъж и една жена“. Дори природата беше дала своя принос: въздухът беше мек и безветрен, небето беше ширнало се черно кадифе, осеяно със звезди. Както един от дошлите в началото гости бе отбелязал — un décor magique^[13].

Домакинът и неговата компания пиеха по чаша шампанско, за да се подготвят за вечерните събития. Елена беше облечена в, както го наричаше, церемониално черно, въпреки че отказа да обясни каква точно церемония има предвид. На Сам не му липсваха идеи, но му беше наредено да си ги запази за себе си. Наскоро сгодените Мими и Филип се държаха за ръце, докато си пиеха шампанското, а Рьобул и Сам блестяха в смокинги с бели сака.

— Е — обърна се Сам към приятеля си, — измисли ли речта си?

Рьобул потрепна.

— Съгласен съм с човека, който е казал, че правилата за добра реч са прости: заставаш, казваш две думи и млъкваш. Трябва да е къса и приятна. — Погледът му беше привлечен от фигура, задаваща се през тълпата. — Ах, ето я и нея… моята наставница по светските въпроси.

Мари-Анж Пикар беше професионален организатор на събития от този вид. Слаба, руса жена на трийсет и няколко, тя се беше напъхала в твърде тясна черна рокля, скроена така, че да се разкрива пищната й гръд, а табелката с името й беше стратегически разположена там, където щеше да получи най-голямо внимание. Рьобул я представи на компанията си и Елена и Мари-Анж се огледаха взаимно като боксьори, които се приготвят да се качат на ринга.

— Каква сладка малка рокля — отбеляза Мари-Анж.

Елена наклони глава с усмивка и си каза наум „не толкова малка като твоята, може би следващия път трябва да заложиш на дреха, която ти е по мярка“.

Мари-Анж насочи вниманието си към Рьобул, като с всяко следващо изречение все повече се приближаваше до него.

— Alors, мосю Франсис. Доволен ли сте от разпределението на местата на вашата маса? Искате ли да прегледате отново списъка с гости? В последния момент направихме една-две добавки.

Гърдите на Мари-Анж вече почти бяха притиснали гръдта на Рьобул. Той отстъпи крачка назад, за да избяга от мъглата на парфюма й, и огледа препълнената с хора тераса.

— Всички маси ли са заети?

— Последните две-три бяха запазени вчера — отвърна Мари-Анж. — Едната е за руски джентълмен. Купи всичките шест места.

Рьобул се намръщи. Колко руски джентълмени, готови да похарчат шест хиляди евро за вечеря, имаше в Марсилия?

— Кой е той?

Мари-Анж погледна списъка на гостите.

— Мосю Вронски. Може би го познавате?

Рьобул поклати глава.

— Не съм имал това удоволствие.

След това Мари-Анж го отведе на подиума. Оркестърът завърши класиката на Едит Пиаф „Не, не съжалявам за нищо“ с апломб и Мари-Анж взе микрофона.

— Госпожи, господа, приятели на Марсилия — приветствам ви сърдечно с добре дошли. Мога да ви обещая вечер, която никога няма да забравите. — Тя хвърли бърз поглед на бележките си. — След вечерята, и то каква вечеря — замълча, за да целуне върховете на пръстите си, — ще има търг, луксозен търг, който ще ви изкуши да проявите екстравагантност. Но екстравагантност за най-достойната кауза. Първо имаме уикенд за двама в „Пти Нис“ с три звезди от „Мишлен“, великолепни гледки към морето и легендарна буябес. — Още една пауза за целуване на върховете на пръстите. — Шест бутилки от личната изба на домакина ни — Lafitte-Rothschild, 1982, една от най-забележителните реколти на това вълшебно вино. След това за всички почитатели на футбола — четири билета за специалната ложа за всички домакински мачове на „Олимпик Марсилия“. И накрая, предлагаме рядката възможност да се сдобиете с наистина необикновена кола — класическо „Бентли“, купено от крал Фарук, за да отпразнува своето гражданство на Монако през 1959 г.

След това изложение Мари-Анж се обърна към Рьобул.

— А сега — каза тя с вида на фокусник, който ще извади особено красив бял заек от шапката си — бих искала да поканя нашия така щедър домакин Франсис Рьобул, да каже няколко думи — наистина няколко, както той ме помоли да ви уверя, — за да ви приветства с добре дошли.

След като даде тон за аплодисменти, тя връчи микрофона на следващия говорител, който видимо не гореше от желание да се изказва.

В кратката си, но увлекателна реч Рьобул благодари на публиката си за подкрепата им и подчерта, че тази вечер е само начало — първа стъпка от пътешествие, което той се надяваше да приключи със забележително допълнение към прелестите на любимата му Марсилия.

— Но съм сигурен, че всички вие сте гладни — каза той, като хвърли поглед към лятната кухня, — и виждам, че моят приятел, готвачът Алфонс, е нетърпелив. От опит знам, че той не е човек, когото може да караш да чака. Allons, mes amis! A la bouffe!^[14].

Масите постепенно бяха заети от над сто души, Рьобул добре познаваше лично повечето: доста от местните бизнесмени и съпругите им, Ерве, началникът на полицията, Гастон, който уреждаше всякакви въпроси, мадам Спинели от Женската лига на Марсилия, придружавана от Бруно, значително по-младия й партньор, изпълнителният съвет на „Олимпик Марсилия“ и светски персони, които се съревноваваха помежду си с тен и бижута. С други думи, тук беше всеки, който имаше някакво значение в обществената йерархия на Марсилия.

И някои, които нямаха, поне все още нямаха. На една от най-хубавите маси магнум бутилка „Дом Периньон“ напредваше сред група, която Мари-Анж описа шепнешком на Рьобул като „руския контингент“. Той включваше Вронски с кадифено сако в цвят на слива, от едната му страна седеше Наташа, а от другата — Катя; виконт Дьо Пертюи и мадам виконтесата, модерно анорексична жена, която размахваше сребърното си цигаре с опасно нехайство; и облегнат на стола бляскав на вид млад мъж с пепеляворуса коса и слънчеви очила, отразяващи светлината, облечен в черна кожа от глава до пети.

Рьобул се беше отправил към масата си, след като бе поздравил приятели, когато чу да го викат по име. Обърна се и се озова изправен пред леденосините очи на Олег Вронски.

— Мосю Рьобул, аз съм Вронски.

Както никога, добрите обноски на Рьобул го напуснаха.

— Знам — процеди през зъби и се обърна.

Вронски го настигна и го хвана за ръката.

— Трябва да поговорим. Може да се окаже доста интересно за вас.

— Съмнявам се.

Рьобул отблъсна ръката на Вронски и се върна на масата си, остави руснака да стои сам, изложен на любопитни погледи от хората на близките маси. Той се съвзе и избута сервитьора, за да се върне на мястото си.

Беше намръщен, когато седна.

— Арогантно френско лайно — каза на виконта. — За кого се мисли?

На масата на Рьобул бе направен доста подобен коментар, само националността на арогантното лайно беше сменена.

— Не мога да повярвам — не се сдържа Сам. — Надявам се, се е извинил, че е нахлул в къщата ти?

Рьобул поклати глава.

— Разговорът не беше дълъг. — Той се обърна към Елена, която седеше до него. — Съжалявам, скъпа моя. Прости ми. Да не си разваляме вечерта.

Глава 7

Както Рьобул обясни на Елена, менюто на вечерята, което беше съставил с готвача си Алфонс, беше изцяло в провансалски дух.

— Започваме с пъпеши от Кавайон, град, от който идват най-хубавите пъпеши във Франция. Толкова са хубави, че през XIX век Александър Дюма сключил с Кавайон сделка „книги за пъпеши“. Всъщност в градските архиви още се пазят избрани книги, които Дюма е изпращал в замяна на своите дузина пъпеши годишно. — Той спря да отпие от шампанското и осъзна, че останалите на масата са млъкнали и го слушат. — И най-сочните, най-вкусните са пъпешите, които ще ядем тази вечер, melons de dix, делят се на десет съвършени резена.

Елена погледна към отсрещната страна на масата.

— Сам, надявам се, че си водиш бележки. Ти ще отговаряш за кухнята, когато си вземем къща тук. Добре, Франсис, какво следва?

— Daube d’Avignonnaise, лятна яхния от агнешко, мариновано в бяло вино, тя е малко по-лека от зимните daubes с телешко в червено вино. Сервира се с паста и бяло „Шатоньоф дю пап“. После идва сиренето от нашите добри приятелки местните кози, а за завършек любимите ми ягоди от Карпентра със сос, измислен от Алфонс, или поне така твърди той. Представлява смес от сметана и кисело мляко със съвсем малко балсамов оцет. Voilà — това би трябвало да предразположи всички за търга.

Докато ядяха пъпешите, действително бяха ароматни и сочни, Филип, който тъкмо бе прекарал два дена като репортер в Кан, отговаряше на обичайните въпроси за филмовия фестивал. Кои звезди е срещнал? Гледал ли е наистина някакви филми? Дали тазгодишният любимец, изпълнител на главна роля, високият разбивач на сърца, изглежда като на екрана или е, както се беше изразил един нелюбезен журналист, „джудже с акне“?

Накрая, когато Рьобул го попита дали е добил общо впечатление за тези два дни, Филип кимна утвърдително.

— Ако съдя по онова, което видях, край с разговора очи в очи — каза той. — Навсякъде попадах на хора, които са заедно, но не разговарят помежду си и дори не се гледат. Всички зяпаха в мобилните си телефони. Единствените ми истински разговори бяха с бармана в „Мартинес“.

Тази мрачна оценка бе прекъсната от лятната daube, която по всеобщо мнение бе оценена като триумф: лека, крехка и апетитна.

— Елена, водиш ли си бележки? — попита Сам, докато отопяваше последните следи от соса с парче хляб.

— Току-що ти казах, че ти отговаряш за кухнята.

— Аз се занимавам само с пъпешите. След това делегирам отговорности.

Елена завъртя очи, както Сам знаеше, че ще направи, и разговорът се насочи към търсенето на къща и абсолютната необходимост от голяма винена изба и звукоизолирана стая за гости. С появата на ягодите дразнещото поведение на Олег Вронски отново изникна като тема. Сам беше на мнение, че той е болен натрапник, когато иде реч за недвижими имоти, и трябва да бъде официално предупреден от полицията да престане да досажда. Рьобул беше по-философски настроен.

— Въпреки че, ако ме обезпокои отново, ще трябва да направя нещо — заключи той.

Но какво? Преди да успеят да разгледат възможностите, Мари-Анж отново се качи на подиума; появата й беше придружена от барабанене и дискретно наместване на гърдите. Беше време за търга.

Пръв беше уикендът за двама, предлаган в „Пти Нис“, известен из цяла Франция, както Мари-Анж напомни на публиката си, с неговото превъзходно разположение с изглед към морето, стилните и удобни стаи и най-вече с тризвездната си кухня. Увлечена във възторга си, тя продължи в захлас за радостите на обядите и вечерите на терасата, за легендарната буябес, висококачествения зехтин (специално доставян на хотела) и след като за пореден път целуна върховете на пръстите си, откри наддаването.

То започна с много скромните 500 евро, но бързо стигна до 2000, после до 3000.

— Трябва да се постараете повече — настоя Мари-Анж, — това не е просто приказен уикенд, а капиталовложение в бъдещето на нашия град.

След финална суматоха от наддаване уикендът бе продаден за 5000 евро. Купувачът беше изтъкнат местен бизнесмен, добре известен със склонността си да се заглежда по жени, и на Рьобул му се наложи да потисне желанието да го попита кого възнамерява да вземе за уикенда — съпругата или любовницата си.

Търгът продължи напред, а наддаванията — нагоре. Шестте бутилки „Шато Лафит“ се продадоха за 20000 евро, а след повече убеждаване специалните билети за мачовете на „Олимпик Марсилия“ бяха взети за 50000. Мари-Анж беше доволна, но още не беше приключила. След като отпи възстановителна глътка шампанско, тя премина към кулминацията на търга, класическото бентли. То беше паркирано за случая пред къщата, където привличаше значително внимание от страна на пристигащите гости. Беше великолепна машина — перленосива, с тапицерия от леопардова кожа и тръба със златен мундщук за даване на указания на шофьора от задната седалка. Както Мари-Анж каза, в не толкова деликатно напомняне за самоличността на предишния собственик, кола, достойна за крал.

— За тази уникална кола — подхвана тя — ние се надяваме да направите специално, много специално усилие. Нека да повторя, че е за доброто на Марсилия. Така че, госпожи и господа, моля, използвайте чековите си книжки. Кой ще започне наддаването?

Разговорите бяха секнали, а терасата достатъчно притихнала, за да се чуе стърженето на стол, бутнат назад върху плочките. Вронски се изправи с вдигната ръка, свита в юмрук.

— За доброто на Марсилия — обяви той, като стисна пръсти — давам един милион евро.

След няколко секунди на потрес терасата избухна в аплодисменти, водени от Мари-Анж, която изприпка при ухиления руснак и го млясна по двете бузи.

Филип, чиито журналистически инстинкти бяха събудени и под напрежение, беше извадил бележника си и започна да си нахвърля записки.

— От това може да се получи хубава малка история за „Прованс“ — каза той и се обърна към Рьобул. — Нали нямаш нищо против?

Рьобул сви рамене и се усмихна.

— Разбира се, че не. Защо не направиш интервю с него? И ако ти се удаде възможност, покажи му пътя към Москва.

 

 

Заглавието на трета страница на „Прованс“ гласеше „Le Meilleur ami de Marseille“ — най-добрият приятел на Марсилия. Материалът беше придружен с леко размазана снимка, направена с мобилния телефон на Филип, на която Вронски се беше облегнал на току-що придобитото си бентли, кръстосал ръце на гърдите.

След няколко любезни думи за благотворителността и описание на вечерния търг статията преминаваше към кратка поредица от въпроси и отговори. Какво възнамерява да прави с бентлито мосю Вронски? Има ли планове да прекара повече време тук? Отговорът на този въпрос беше категорично „да“, което от само себе си бе довело до следващия — къде ще живее. „Набелязал съм имот и това е единственото, което ще кажа засега“.

 

 

Рьобул остави вестника и изсумтя.

— Нагло копеле. Сам, видя ли го как душеше наоколо след вечерята? Само дето не измерваше завесите. Quel culot!

Той се отдалечи с тежка крачка, а тялото му беше сковано от възмущение.

Сам видя Елена да се задава по терасата след сутрешното си потапяне в басейна и й сипа чаша кафе.

— Какво му е на Франсис? — попита тя. — Едва успя да измърмори „добро утро“. Да не си го разстроил с нещо?

Сам вдигна ръце в знак, че се предава.

— Не съм аз, а онзи руснак. — Подаде й вестника и посочи статията на Филип. — Прочети последните две изречения — не е учудващо, че Франсис е в скапано настроение.

Елена ги прочете и бутна вестника настрани.

— Що за нахалство. Дали си мисли, че може да принуди Франсис да му продаде къщата си?

Сам сви рамене.

— Погледни кариерата му. Правил е бизнес на доста опасни места, конкурирал се е с доста опасни хора, които или е победил, или е отстранил. По един или друг начин успява да надвие. Очевидно разполага с неограничени парични средства и доста голяма власт, освен това е свикнал да получава, каквото иска. Сега иска Фаро и изглежда тип, който ще направи всичко, за да го докопа. Погледни историята му. Според мен засега е сигурен, че единственото, което трябва да направи, е да хвърли достатъчно пари на Франсис, и ще получи къщата. Предполагам, че в Русия става така.

— Така става и в Щатите, Сам. Или не си забелязал?

Сам поклати глава и се ухили.

— Твърде зает съм да гледам теб, сладка моя. А днес какво ти се прави? Да обикаляме из града? Да търсим къща? Пазар? Нудистки плаж?

— Бих искала да направя нещо, което ще ободри Франсис.

— Страхотна идея. Значи нудистки плаж.

Елена въздъхна и запази моментно мълчание. Когато разговорът беше подновен, решиха да изведат Рьобул на дълъг, спокоен обяд — идея, която моментално му повдигна духа. Сам се обади на Филип и го покани да се присъедини към тях в ресторант на име „Перон“, направиха резервация и малко след дванайсет часа се качиха в колата и поеха.

Тъкмо минаваха през първия забой, им се наложи рязко да спрат, защото пътят беше препречен от бентлито на Вронски, паркирано по средата на алеята. Руснакът стоеше пред колата с бляскавия млад мъж, който седеше на масата му на вечерята — облеченият от глава до пети в черна кожа. Сега беше докаран в бяла тениска без ръкави, която подчертаваше силно загорелите му мускулести ръце, прилепнали къси панталони от велур и мотоциклетистки ботуши, а на врата му беше окачен фотоапарат с телеобектив.

Рьобул слезе от колата и Вронски дойде да го поздрави, разцъфнал в усмивка.

— Скъпи мосю Рьобул, надявам се, че ще ни простите. — Той махна с ръка към придружителя си. — Ники, моят телохранител, искаше да направи няколко снимки на Фаро, за да ги прати на майка си. Тя живее в Минск и никога не е виждала такава архитектура.

Преди Рьобул да успее да отговори, Вронски се приближи още повече и гласът му стана поверителен.

— Трябва да призная, че се влюбих във великолепната ви къща и ще ви платя, колкото поискате за нея. — Той погледна Рьобул и кимна, леденосините му очи се присвиха. — Колкото поискате.

Рьобул събра цялото самообладание, на което бе способен.

— Казах на брокера ви, сега казвам и на вас — къщата ми не се продава. Според мен е най-добре да си вървите. Веднага.

Вронски си пое дълбоко дъх. Откакто бе служил в армията, никой не му бе говорил така.

— Много добре — каза и се обърна да си тръгне. — Надявам се обаче, че няма да съжалявате за това решение.

Рьобул беше бесен, докато следваха бентлито по алеята, и Сам направи всичко възможно да разведри обстановката с коментари за телохранителя Ники.

— Със сигурност си боядисва косата и си бръсне краката. — Той се ухили и се обърна към Елена. — Вероятно мога да се сдобия с доста съвети за стил. Как ли ще изглеждам в панталони като неговите?

— Сам, повярвай ми, не искаш да знаеш. Но бръсненето на краката може и да не е лоша идея.

Когато стигнаха в ресторанта, изглеждаше, че Рьобул е дошъл на себе си.

— Радвам се, че ще видим Филип — сподели той. — Интересно ми е да чуя какво мислиш за Вронски. — Поклати глава. — Имам нужда от питие.

Четиримата отпиваха от розето си и се наслаждаваха на менюто, когато двама минаващи сервитьори се заковаха на място.

— Дявол да го вземе! — възкликна единият. — Виж това.

Пред тях иззад носа бавно изпълзяваше масивният корпус на „Каспийската кралица“.

Рьобул едва не се задави с виното.

— Това е пак онзи проклет руснак — убеден съм, че ни преследва.

Сам потупа приятеля си по рамото.

— Отпусни се, Франсис. Тук сме в безопасност. Никога няма да намери къде да паркира.

Филип, който беше необичайно мълчалив, прочисти гърло и огледа приятелите си.

— Трябва да ви призная нещо. — Замълча, очевидно се чувстваше неловко. — Той ме покани на яхтата си.

Три чифта вежди бяха повдигнати, преди да продължи.

— Обади ми се да каже колко много е харесал статията за търга. Иска да направя очерк за него — „да се представя на новите си съседи, жителите на Марсилия“, така каза. — Филип замълча, за да отпие. — И тогава предложи да гостувам на яхтата му за ден-два да го опозная. Не искаше обаче да определи точна дата, каза, че бил твърде зает. Но ще се обади, когато е готов.

— Ти какво каза? — попита Рьобул.

— Първоначалната ми реакция бе да му кажа да се разкара. После си помислих „добре, ако той се опитва да те изработи, може би не е зле някой да проникне във вражеския лагер. Навярно ще изпусне нещо, което да се окаже полезно“.

Рьобул кимна бавно.

— Идеята не е лоша. — Той се обърна към останалите. — Какво мислите?

Елена и Сам се съгласиха. Нямаше какво да губят.

— Интересно ми е, Филип, понеже си прекарал повече време с Вронски от нас — какво мислиш за него?

— Напомня ми за политици, които съм срещал. Сещаш се, арогантен тип. Много самодоволен. Не е човек, когото да ядосаш, бих казал. Но, изглежда, много харесва това, което е видял от Марсилия. Особено твоята къща.

Глава 8

Обектът на обсъждането в „Перон“ седеше на ВИП палубата на яхтата си и водеше сериозен разговор с телохранителя си. През годините, откакто бяха заедно, Вронски разчиташе на помощта на Ники в решаването на досадни проблеми. Руснакът беше установил, че решенията на Ники, практични, макар и брутални понякога, неизменно са ефикасни. Последната ситуация, подобно на други в миналото, несъмнено щеше да бъде разрешена. Но как?

Вронски вече започваше да си дава сметка, че му е нужно нещо повече от пари, за да подтикне Рьобул да размисли и да продаде къщата си. Очевидно той беше достатъчно богат, за да не се повлияе от големи суми.

— Секс? — предложи Ники. Това беше оръжие, което често бе използвал успешно. — В Кан има десетки привлекателни проститутки за фестивала. Любовна среща в хотелска стая — снимки, изнудване. Може да се уреди.

Вронски поклати глава.

— Забрави. Той е богат, живее в Марсилия от години. Ако му се прииска да разнообрази, да смени любовницата, няма да срещне никакви затруднения да намери жена.

— Момчета?

— Не ми изглежда такъв — ухили се Вронски. — Ти би трябвало да знаеш най-добре.

Ники се нацупи.

Вронски се приближи до парапета и обхвана с очи гледката — гладкото сияние на Средиземно море, старото пристанище на Марсилия и на високо, на своя хълм, Пале дю Фаро. Трябваше да признае, че къщата го е обсебила. Непрекъснато мислеше за нея и си представяше какво е да живее там. Чувстваше, че я заслужава след всичко, което бе постигнал. И неудовлетвореността му се допълваше от факта, че беше уникална — както като стил, така и като разположение. Нямаше да намери друг такъв имот. Но ако парите, сексът и изнудването не можеха да убедят Рьобул, какво би могло?

Ники дойде при него. И двамата бяха наясно, че съществува друг, по-сигурен начин, към който бяха прибягвали в миналото.

— Мислех си — подзе Ники — за онзи тип в Ню Йорк, който падна от терасата си и представляваше толкова грозна гледка на „Парк авеню“.

— Трагична злополука. Много тъжно. — Последва кратка пауза, докато двамата мъже „се мъчеха да овладеят скръбта си“. — Но защо го споменаваш? Имаш ли нещо наум?

— Може би друга трагична злополука. В края на краищата по целия свят стават злополуки.

Ники се извърна от гледката и насочи очи към Вронски с невинно изражение и въпросително повдигнати вежди.

— Нека да помисля — отвърна Вронски.

— Разбира се, ще трябва да научим много повече за навиците на Рьобул — къде ходи да се развлича, има ли телохранител, упражнява ли някакво опасно хоби, с кого спи, къде се храни, такива неща. Никога не знаеш какво може да ти е от полза.

Вронски въздъхна. В Русия би било толкова по-лесно.

По-късно вечерта, когато лампите изгаснаха в Марсилия, Вронски беше отново на палубата, пушеше пура, вперил поглед във Фаро. През нощта къщата изглеждаше още по-примамлива с фасадата, обляна в мека светлина. Вронски можеше да си се представи там — сърдечният домакин, който забавлява на вечеря елегантни жени и техните заможни и влиятелни придружители. После може би малко танци — във Фаро имаше предостатъчно място за бална зала. И единственото, което заставаше между него и този приятен живот, бе онзи упорит идиот французин.

Решението на Ники, смърт при злополука, беше последният изход, призна Вронски. Но другите варианти бяха изчерпани и сега нещата стояха съвсем просто: или да остави Ники да действа, или да се сбогува с всяка възможност да осъществи мечтата си. Що се отнасяше до по-големия въпрос — струва ли си да убиеш за нещо, което искаш, Вронски беше отговорил преди много години, когато основателни делови причини бяха наложили отстраняването на колеги, създаващи проблеми. Всякакви угризения отдавна бяха изчезнали.

Вронски се прозя, протегна се и взе решение. Тази нощ спа особено добре.

 

 

Рьобул се настани на пътническата седалка отпред, докато Оливие, неговият шофьор, особено старателно наместваше слънчевите си очила, преди да се влее в ранния сутрешен трафик на път към Старото пристанище. Отиваха в малката, запусната сграда, където се намираше офисът на Рьобул. Макар да беше запусната отвън, посетителите неизменно се удивляваха от вътрешността, която беше лъскава, комфортна и модерна. Единствената антика сред столовете на Еймс^[15] и лакираните бюра и маси от тик беше секретарката на Рьобул, шейсетгодишно съкровище на име мадам Жордано, която беше с него вече трийсет години, от началото на бизнеса му на младини. Мадам Же, както обикновено я наричаха, обожаваше Рьобул, вещо и делово движеше професионалния му живот и като цяло се отнасяше към него е търпеливото снизхождение на майка към обично непослушно дете.

Оливие намали скоростта и тъкмо се канеше да паркира пред офиса, когато Рьобул го потупа по рамото.

— Продължавай. Има нещо, което искам да проверя. Виждаш ли онова бяло пежо зад нас? Беше спряло на пътя пред Фаро, когато излязохме. Забелязах го, защото страничното му огледало е откъртено и е залепено с черно тиксо. Още се навърта около нас, а това е голямо съвпадение. Имам усещането, че ни следят.

Оливие вдигна поглед към огледалото за задно виждане.

— Искаш ли да се откачим от този тип?

— Не, само го поизпоти малко.

Нямаше нищо, което Оливие да обича повече от гонитбата, и той се впусна в обиколка по странични улички, връщаше се по едни и същи маршрути и минаваше на червено на някой и друг светофар. Пежото през цялото време беше на не повече от петдесет метра зад тях.

— Този знае как да кара — отбеляза Оливие. — И си прав. Няма никакво съмнение, че ни следи.

Най-сетне се откачиха от него, като завиха от булевард „Шарл Ливон“ към „Серкл де Нажьор“, частен плувен клуб недалеч от Фаро, където не допускаха хора, които не са членове и карат разнебитени стари пежа. Рьобул позвъни на мадам Же, за да й каже, че няма да отиде на работа, сетне се настани на маса край басейна с чаша кафе. Беше замислен, опитваше се да разбере кой би могъл да го следи и защо. Извади си телефона и понечи да се обади на Ерве, но прекъсна връзката и се порица, че се държи като нервна старица. Въпреки това, каза си, не беше никак учудващо, че е разтревожен.

По-късно на Старото пристанище Ники седеше на маса в кафене и се наслаждаваше на следобедното слънце — далеч не се набиваше толкова на очи, беше заменил впитите къси панталони и мотористките ботуши с униформата на джентълмен на почивка: чисти и добре изгладени памучни панталони, бяла ленена риза и широкопола панамена шапка. Беше в компанията на марсилец на име Рока, съмнителна персона, която си изкарваше прехраната, като душеше за адвокати или извършваше „правни проучвания“, както предпочиташе да нарича заниманията си. Беше нает да следи измисления обект на Ники, доста заможен мъж, чиято съпруга го подозираше, че има любовница, с която се среща в тайно жилище. Беше напълно възможно да се стигне до развод и спогодба за милиони, но първо трябваше да се набавят доказателства.

— Е — подхвана Ники, — къде ходи той?

Рока сви рамене и отпи голяма глътка пастис.

— Къде ли не. Обиколи множество задни улички, стигна до доковете и после отиде близо до Фаро, където го загубих; не, където той по-скоро се откачи от мен. Влезе в един клуб — „Серкл де Нажьор“, много шикозно място, само за членове, не биха ме допуснали дори до паркинга. Така че чаках отвън, докато стана време за срещата ни. Нямаше и помен от него.

— Копеле — възмути се Ники. — Очевидно се среща с любовницата си. Какво да кажа на горката му жена? — Рока отново сви рамене. — Мислиш ли, че се е досетил, че го следят?

— Според мен не. Но ако искаш да продължа да го държа под око, ще ми трябва друга кола, различна от разпадащо се бяло пежо.

Ники кимна и плъзна плик по масата.

— Наеми друга кола. Направи списък на местата, където ходи, и ми се обаждай всяка вечер.

 

 

Елена и Сам бяха решили да отделят известно време за търсене на къща и си бяха уговорили среща с брокер на недвижими имоти в Люберон, на около час път с кола от Марсилия. Това е район, както им бе обяснил Филип, прочут със забележителните си пейзажи и прелестни средновековни селца. И също толкова известен в настоящите времена на обожание на знаменитостите с факта, че всяко лято посреща нашествие от кинозвезди и режисьори, рок музиканти, представители на парижкия елит, по някой и друг високопоставен политик, които до един се надяват да бъдат разпознати въпреки непроницаемите си слънчеви очила, Филип им беше казал, че списанието за знаменитости „Гала“ изпраща там специален летен кореспондент, който да се спотайва в близост, за да наблюдава как богатите и известните се забавляват и с малко късмет да ги хване в издънка. Но, беше добавил Филип, ако човек избягва тази общност и тяхното поведение, Люберон е спокойно и красиво място.

— Да, несъмнено е красиво — отбеляза Елена.

Бяха минали по Комб, тесен, лъкатушел път, който прекосява хълмовете, за да свърже по-модерната северна част на Люберон с по-спокойните, не толкова прочути селца на юг. Имаха среща с брокера в кантората й в Горд, понякога наричано столица на летния beau monde, живописна поредица от варовикови сгради, загладени от многовековното действие на слънцето и мистрала. Селото е разположено на върха на възвишение, заобиколено от просторни и прелестни гледки, и наскоро се бе върнало с пълна сила към живота след зимния сън.

Английски, американски, немски и японски туристи, студенти от близкото училище по изкуствата в Лакост — те бяха тук, фотоапаратите им щракаха, когато откриваха поредната старинна павирана уличка или любезен местен, с когото да позират за снимка. Елена и Сам си проправиха път през тълпата, за да намерят кантората на брокера, сгушена в една от стръмните улици, тръгващи от Плас дю Шато.

До кантората се стигаше през арка, която водеше към висока, тясна къща, окичена с глицинии, чиито кепенци бяха наполовина спуснати срещу слънцето. Излъсканата месингова табела на входната врата обявяваше, че това е седалището на „Верин, брокер на луксозни имоти“, а във витрина до вратата бяха изложени снимки на десетина красиви къщи без цена. Това, както Елена и Сам щяха да открият, бе деликатен въпрос, който е най-добре да бъде обсъден в дискретен разговор.

Докато разглеждаха снимките, входната врата се отвори и на прага се появи в целия си блясък самата мадам Верин, брокерът, която поздрави Елена и Сам за точността им, доста необичайна за Прованс, както обясни тя. По-късно Елена щеше да опише мадам Верин като кораб с опънати платна — висока, закръглена, на петдесет и няколко, масивната й фигура бе обвита в талази ярко оцветена коприна, на шията и китките й проблясваха златни бижута, налятото й лице беше доказателство за подмладяващото въздействие на добрата пластична хирургия.

— Така — подхвана тя, като ги поведе към кабинета си, — американци сте, нали? Значи ще говорим на английски.

Махна им да се настанят в две кресла, а самата тя зае мястото си зад бюрото.

— Това би било прекрасно за мен — призна Елена.

— Нямате грижи. Тук, в Горд, английският е втори език. Първо трябва да попитам дали имате бюджет.

— Много е гъвкав — обясни Сам. — Зависи какво ще видим. Както знаете, купуването на къща е емоционално преживяване. Ако се влюбим в нещо — е, нямаме никакви ограничения. Нека не се тревожим за пари.

Именно парите бяха нещото, за което мадам Верин искаше да се тревожи, но тя понесе разочарованието стоически и отвори дебел албум, който сложи пред тях.

— Това са някои от моите имоти — обяви тя, като потупа първите снимки с тъмночервен нокът. — Прекъснете ме, когато видите нещо, което ви е заинтригувало.

Но това беше по-лесно на думи, отколкото на дело. С развихрена описателна енергия тя се впусна в рекламиране, което не подлежеше на прекъсване. Както Рьобул беше предвидил, имаше charme fou в изобилие, по петите го следваха къщи с необикновен потенциал, къщи, предлагащи чудни възможности за инвестиране, къщи, притежавани от знаменитости или от разведени двойки. Всички те без изключение бяха affaires à saisir^[16], които трябваше да бъдат грабнати преди юли и август, когато идваха големите пари от Париж и хората щяха да се бият — буквално ще се бият — за толкова желани имоти.

Към края на сутринта, замаяни от неспирния порой от думи на мадам Верин, те успяха да избягат, като обещаха да премислят и да се върнат при нея.

— Ау! — възкликна Елена. — Първият ми френски брокер на недвижими имоти. Според теб всички ли са такива?

— Това е много конкурентен бизнес. Видях пет кантори само тук, в селото. При това положение предполагам, че трябва да си пробивен по природа. Ако не си, по-добре да се насочиш към нещо по-леко, например престъпна дейност. А сега да пробваме ли онова място, което Филип препоръча за обяд?

След петдесет години служба като склад и гараж за трактори „Ла Вией Гранж“ беше взет от млада двойка, Карин и Марк, и беше превърнат в ресторант от старомодния тип: кратко меню на достъпни цени с прясна местна продукция, тукашни вина и сирена и пълна липса на каквито и да било претенции. Всеки сервитьор с бели ръкавици би се почувствал крайно неловко. Всъщност сервитьорското място вече беше заето от Жозеф, чичото на Карин.

Сградата, продълговата и ниска, се намираше в края на тесен селски път, отклоняващ се от шосето, което свързва селата Лурмарен и Лори, разположени в по-спокойната южна част на Люберон. Редовен минувач би забелязал, че всеки ден по обед полето до склада е препълнено с коли, което говореше добре за готварските умения на Марк.

Сам паркира колата до старо рено и докато се отправяха към склада, забеляза отсъствието на големи лъскави коли с чуждестранни номера. Изглежда, че това беше преди всичко заведение за местните. Когато отвориха вратата, ги посрещна шум от плещене на плътни тукашни акценти. Въпреки че едва минаваше дванайсет часа, ресторантът вече беше почти пълен. Усмихнатата Карин им намери ъглова маса за двама, даде им по едно малко меню и препоръча гарафа с розе в този така горещ ден.

Дългото правоъгълно помещение беше приятно и съвсем не задръстено с мебели, нямаше ги претрупаните детайли, дело на интериорен дизайнер, обстановката и декорът се създаваха от клиентите. Масите и столовете бяха семпли и удобни, покривките бяха хартиени, а чашите за вино всъщност бяха водни чаши с дебели стени.

— Място по мой вкус — отбеляза Сам. — Сигурен съм, че много от тези хора са редовни клиенти — изглежда, всички се познават.

Елена наля вино от емайлираната кана, покрита с мъниста от влага.

— Не чух никой да говори английски — сподели тя. — Нямаш ли чувството, че сме единствените чужденци тук?

Сам кимаше, когато вдигна очи от менюто.

— Това определено е място по мой вкус. Виждаш ли? Имат veloulé d’asfrerges^[17] — а сега е най-доброто време за аспержи. После предлагат печени патешки гърди, напълнени със зелени маслини. Идеално за мен. — Той остави менюто, взе си чашата и я вдигна към Елена. — На кого му е притрябвала кухня, като има такива ресторанти?

Елена се усмихна. Ентусиазмът на Сам, обзет от добро настроение, беше заразен.

— Спечели ме — каза тя. — Ще поръчам същото.

След като взеха тези жизненоважни решения, разговорът им се насочи отново към мадам Верин и нейния сякаш неизчерпаем запас от имоти. Само след няколко минути Елена някак колебливо се наведе през масата и хвана ръката на Сам.

— Надявам се, че няма да те разочаровам много — подхвана тя, — но като гледах тези самотни къщи в провинцията, внезапно осъзнах нещо — аз съм градско момиче, имам нужда от хора, от улици и кипеж от звуците на града, от глъчката. Не знам дали мога да се справя с цялото това спокойствие и тишина. Знам, че е красиво, и мисля, че е чудесно за уикендите, но… — Тя замълча и стисна ръката на Сам. — Е, разбираш какво имам предвид.

Преди Сам да успее да отговори, чичо Жозеф дойде с кошничка топъл хляб, първото ястие и измърмори bon appétit, докато слагаше две дълбоки супени купички пред тях. Всъщност супа би била твърде скромна дума, с която да се опише съдържанието им, фино ухаещо и видимо гладко, като бледозелено кадифе, гарнирано с щедро количество сметана.

— Първо важните неща — заяви Сам, който не изглеждаше ни най-малко изненадан от признанието на Елена. — Изяж я, докато е топла, после ще се върнем на недвижимите имоти. — Той надвеси глава над купичката, помириса, вдигна очи към тавана, разбърка сметаната и загреба с лъжицата. — Превъзходно. Не просто превъзходно, ами и тъй като това са първите аспержи за годината, имаш право да си намислиш желание. Стара провансалска традиция.

Елена беше твърде заета, за да успее да отговори, и едва след като купичките им бяха изпразнени и последните капки отопени с хляб, тя се обади.

— Не изглеждаш много разочарован, Сам. Наистина ли не си?

— Не съм. Така, както го виждам, Прованс с удоволствие един път в живота, но трябва да е нашето удоволствие. Нямам нищо против града, стига от време на време да можем да идваме на места като това. А как ти се струва апартамент в Марсилия?

Изражението на Елена беше отговорът, от който имаше нужда Сам, и през остатъка от обяда — великолепните патешки гърди, гладкото, леко влажно козе сирене, леката като перце ябълкова тарта — Марсилия беше единствената тема за разговор. Или по-скоро Елена говореше, а Сам слушаше. Градът според нея имаше идеалното разположение: само на час от прелестната провинция, на хвърлей от Каси, който и двамата обичаха, не твърде далеч от Сен Тропе и Ривиерата, ако им се приискаше малко блясък, а голямото допълнително предимство бе, че Франсис и Филип живеят там и ще могат да ги ориентират.

След като постигнаха съгласие по този въпрос, се отправиха към Марсилия във възможно най-приповдигнат дух, който често съпровожда взимането на ексцентрично решение под въздействието на отличен обяд и чаша-две розе.

Глава 9

— Имаме изненада за теб, Франсис — ще ставаме съседи.

Рьобул вдигна поглед от бюрото си, когато развълнуваната Елена влетя в стаята и се наведе да го целуне по челото.

— Решихме да си потърсим жилище в Марсилия. Не е ли страхотно?

Рьобул се изправи, на лицето му грейна широка усмивка и на свой ред също целуна Елена.

— Това искрено ме радва. И по удивителна случайност имам бутилка шампанско навън, на терасата, която чака да бъде изпита. Къде е Сам?

Когато Сам се присъедини към тях на терасата, бутилката вече беше отворена, а чашите напълнени.

— Вдигам тост — обяви Сам — за Марсилия, за хубавите времена и преди всичко за приятелството ни. Благодаря ти, Франсис.

— За мен е удоволствие — отвърна Рьобул. — Много съм доволен от новината, но кажете — какво се случи с живота в Люберон?

— Ами няма съмнение, че е невъобразимо красиво, наистина прекрасно място. Но осъзнахме, че не сме създадени за провинцията. Ние сме градски хора. Елена е напълно права — спокойният живот в отдалечена ферма, от която наблюдаваме как расте лавандулата, ще ни подлуди.

Рьобул кимна.

— Разбирам ви. В старата ми ферма в Камарг е истинско блаженство за три дена. След това започвам да каня конете на питие.

Докато продължаваха да говорят за плановете си — Елена имаше да зададе поне сто въпроса за всичко, от задължителния изглед към морето до достойнствата на различните квартали, — стана ясно, че нещо гложди Рьобул. Беше замислен и все по-притихнал, което накара Елена да спре по средата на изречението си.

— Франсис, добре ли си?

Рьобул поклати глава и въздъхна.

— Извинявайте. Заради онзи идиот, руснака е — току-що получих доклад от хората в Париж, които проучиха личността му и методите му като бизнесмен. Новините не са добри. — Той се изправи, влезе в къщата и се върна с тънка папка. — Всички подробности са тук вътре. Изглежда, че повечето му сделки са имали фатални последствия за някого.

Отвори папката и разстла листовете по масата.

— Не става дума само за така наречените злополуки в Африка и Русия — помня, че първоначално се шегувахме с това, — същото се е случило в района на Амазонка и в Арктика. Конкуренти и на двете места са пострадали от тежки странични ефекти. — Той вдигна очи и прокара ръката си странично през гърлото. — И после онази злополука в Ню Йорк. — Замълча, за да отпие от шампанското.

Сам се мръщеше.

— Къде е била позицията, когато е станало всичко това?

Рьобул потупа страницата пред себе си.

— Били са проведени разследвания или поне така пише тук. Но е имало проблем, неизменно един и същ — винаги по време на тези смъртоносни инциденти Вронски е отсъствал от страната, понякога дори не е бил на същия континент. — Рьобул сви рамене. — Как да се докаже, че е някой, който не е бил на мястото, е извършил престъпление? Може да имаш колкото си искаш подозрения и теории, но са нужни доказателства.

Елена взе бутилката от шампаниерата и доля чашите им.

— Хората, които са изготвили доклада, какво препоръчват?

— Да стоя настрана от него. И не забравяйте, че явно е най-опасен, когато е някъде далеч. — Рьобул затвори папката и се насили да се усмихне. — Така че най-добре да сме в течение на плановете му за пътувания.

Едва по-късно, след вечеря, той спомена за колата, която го бе следила сутринта. Опита се да го представи небрежно, но вечерта трима души си легнаха притеснени.

Оптимизмът се завърна с утринното слънце, поне при Сам. Той се постара да не изглежда твърде жизнерадостен пред Рьобул, но не губи време да изложи идеята си.

— Хайде тази сутрин да си разменим местата — предложи Сам. — Отстъпи ми Оливие и колата си и ще видим дали нашият приятел с пежото иска да играе на криеницата. Ако иска, бих желал да си разменя някоя друга дума с него.

Рьобул се пресегна и го потупа по бузата.

— Ти си чудесен приятел, Сам. Благодаря ти, но не. Проблемът е мой и не искам да се замесваш.

— Франсис, ти не разбираш — аз обичам такива малки предизвикателства. Освен това — той размаха пръст към Рьобул — така ще се спася от Елена. Двете с Мими са замислили забавен ден с марсилски брокери на недвижими имоти, а след мадам Верин не мисля, че мога да понеса още възторженост. Приятна, спокойна разходка с кола ще ми се отрази превъзходно. — Той замълча и прецени, че усеща как съпротивата на Рьобул започва да омеква. — Е, разбрахме ли се?

— Но онзи тип няма ли да се досети, че в колата не съм аз?

— Никакъв шанс. Виждал е само тила ти от трийсет — четиресет метра. Ще познае колата — ухили се Сам. — Признай си, че доводите ти се изчерпаха.

Рьобул се изправи и втренчи поглед през прозореца.

— Много добре. Но, Сам, трябва да ми обещаеш, че няма да правиш нищо опасно.

— Добре, тате.

Оливие беше доволен от изгледите да разнообрази редовния си курс до офиса на Рьобул и обратно.

— Ако този тип наистина ни следи — каза Сам, — искам да намерим място, където можем да спрем и да си побъбрим с него. Сещаш ли се нещо подходящо?

Оливие намести слънчевите си очила, докато размишляваше.

— Pas de soudci, няма никакъв проблем. Имам идея — той извади мобилния си телефон. — Само ми дай минутка.

След като приключи разговора, обясни идеята си. Беше се обадил на Ахмед, огромния и вдъхващ страхопочитание градинар на Фаро. Ако ги следяха, щеше да му позвъни отново, да му даде подробни указания къде може да се срещнат и да му каже да следи преследвача, който щеше да се превърне в пълнеж на сандвич от три коли.

— След това — заключи Оливие — остава само да се избере подходящо място, et voilà.

Сам беше впечатлен.

— Правил ли си такива неща преди?

— О, веднъж — два пъти. Преди да започна работа при мосю Франсис, бях полицай. Всъщност — каза Оливие, като сложи пръст на устните си — още си пазя оръжието. Но това си остава entre nous^[18].

Докато излизаха от алеята, Сам надникна иззад вестника, с който си криеше лицето, да види дали има някаква следа от бяло пежо.

— Не го виждам.

— Не бери грижи. Ако е професионалист, трябва да е сменил колите. И не би чакал на същото място.

Оливие вече беше свърнал в лабиринта от улички зад Старото пристанище, през няколко секунди очите му се вдигаха към огледалото за задно виждане. С внезапно натискане на педала за газта той пресече кръстовище, докато светлините се сменяха, след което намали скоростта.

— А, ето те, копеле. Не се обръщай — каза той на Сам. — Сиво рено под наем, на около двайсет метра зад нас.

Оливие си извади телефона, обади се на Ахмед и му каза след десет минути да ги чака пред Банк дьо Франс на улица „Паради“. Даде му указания да последва сивото рено, което щеше да е на няколко метра зад тях.

— Не искам да го загубим — обърна се той към Сам, — а трябва да убием няколко минути. Ще минем по дългия път по „Паради“, това би трябвало да свърши работа.

Пристигнаха пред Банк дьо Франс, където завариха Ахмед, паркирал успоредно на друга кола, да гледа под капака на пикапа си и да търси някаква въображаема механична повреда. Оливие му даде сигнал с фарове. Ахмед затвори капака, качи се в пикапа и се включи в пътното движение две коли след реното.

Шествието от три автомобила, които бяха на голямо разстояние един от друг и не бързаха, премина през центъра на града.

— Помниш ли последния си престой тук, когато беше отседнал в другата къща на мосю Франсис?

— Там ли отиваме?

— Не точно. В края на този път има rond-point — кръгово. Изглежда все едно води нанякъде, но не е така. Това е краят на пътя.

Те продължиха през седми и осми район, където много от най-богатите жители на Марсилия обитаваха огромни къщи зад високи каменни стени. Сега трафикът беше по-рехав и реното беше изостанало, често се губеше от погледа на тесния, криволичещ път. Подминаха старата къща на Рьобул.

— Малко остава — обяви Оливие, след което се обади на Ахмед и му даде указания да се приближи към реното.

Още двеста метра и един последен завой. Пътят се беше стеснил до една-единствена лента, преди да завърши в малко кръгово. Реното направи този последен завой и спря малко зад Оливие. Пикапът на Ахмед се закова непосредствено след реното. Шофьорът му нямаше къде да отиде. Беше в капан.

Сам и Оливие отидоха при колата, където ги чакаше Ахмед с кръстосани ръце, вперил гневен поглед в Рока, шофьора. Той сякаш се беше смалил зад волана, на лицето му беше изписан страх. Оливие отвори вратата откъм неговото място и с най-заплашителния си полицейски маниер му нареди да излезе.

— Никой никога не идва тук — каза той, — така че можем хубаво да си побъбрим, без да ни притесняват. Сега да видя шофьорската ви книжка и ми дайте мобилния си телефон.

За части от секундата Рока може и да си беше помислил да възрази. Но при положение че трима едри и съвсем не приятелски настроени мъже бяха надвиснали над него, размисли и изпълни нарежданията. Оливие си записа данните от книжката и му я върна, но телефона задържа.

След това, подготвен с въпроси от Сам, започна да върти Рока на шиш. Кой го е наел? Как се свързва с него? Къде се срещат? Кога е следващото им рандеву? Защо се интересуват от Рьобул? Какво точно търсят?

На много от въпросите Рока нямаше отговори и стана ясно, че бе държан на тъмно, знаеше само скалъпената история за изневяра. След двайсет мъчителни минути бяха готови да го пуснат.

Вече с включен двигател на колата и отворен прозорец Рока събра кураж да си поиска телефона. Оливие се наведе, за да може мъжът съвсем ясно да види непроницаемите му слънчеви очила.

— Имаш късмет, че си получаваш колата — каза той, като удари по покрива.

Рока потегли, клюмнал облекчено.

Глава 10

Рьобул крачеше нервно из терасата, нетърпелив за новини. Слуша внимателно, докато Сам му изложи историята в резюме.

От шофьорската книжка разполагаха с името на Рока, както и с адреса, който бе дал неохотно. Но бяха убедени, че той знае много малко, освен името на мъжа, който го е наел, а то вероятно бе измислено също като историята за любовницата. Що се отнася до описанието, то важеше за почти всеки мъж с панамена шапка, бяла риза и слънчеви очила. Единствената им сигурна следа беше телефонният номер, даден на Рока с указание всяка вечер да звъни на него и да докладва. Към номера имаше име, но то беше мосю Мартен, носено от повече от 220000 френски семейства, еквивалент на англосаксонското мистър Смит.

Рьобул изглеждаше и звучеше обезкуражен.

— Е, какво следва оттук нататък?

— Ами имаме този номер, което е някакво начало — отвърна Сам. — Да звъннем, да проверим кой ще вдигне и да се опитаме да се сдобием с истинското му име. И мисля, че познавам подходящия човек, който може да го направи, без да събуди подозрение: Мими.

Сам й се обади да й обясни проблема и да изложи идеята си — Мими да се представи за служител на отдела за връзки с клиенти в телефонната компания, който провежда проучване за оценка на услугите.

— Ако успееш да научиш адреса и името му, ще е страхотно.

Почти чу как Мими поклаща глава.

— Но от телефонната компания би трябвало да ги имат — досети се тя. — Защо не проверим първо при тях?

Което и направи един от приятелите полицаи на Оливие, но откри, че абонатът не е частно лице, а компания: „Ескарго инвестмънтс“ с пощенски адрес в Монако.

За момент последва разочаровано мълчание, в крайна сметка прекъснато от Сам.

— Моя стара приятелка работи на Уолстрийт, прави проучвания за инвестиционен банкер. Специалността й са корпоративните тайни. Дай й името на някоя компания, регистрирана, където и да било по света, и ще открие кой я притежава. — Сам огледа лицата на останалите и сви рамене. — А можем и да отидем в Монако да си пробваме късмета.

Елена беше съблазнена от идеята за пътешествие до Монако, където никога не бе стъпвала, и зададе очевидния въпрос:

— Защо не направим и двете?

Ако няма напредък, поне да се развива някаква дейност, все е нещо. И единодушно решиха, че трябва да направят и двете. Първо обаждането. В Ню Йорк беше едва 7:30 часа, но на Уолстрийт започват работа рано и приятелката на Сам вдигна на второто позвъняване.

— Гейл? Обажда се старият ти обожател Сам. Все така красива ли си? — Той потрепна и отдалечи телефона от ухото си. — Толкова ли не ме бива да поддържам връзка? Съжалявам, наистина е така, но пътувам много. Гейл, слушай, върша една работа във Франция и ми трябват малко сведения за компания в Монако.

Наложи му се да понесе няколко минути приятелско мъмрене от Гейл, докато тя се успокои и се съгласи да провери какво може да изрови за „Ескарго инвестмънтс“ в замяна на обяд — дълъг обяд — в „Дейниъл“ следващия път, когато Сам е в Ню Йорк.

 

 

Сам и Елена отпътуваха за Монако рано на следващата сутрин. Рьобул беше настоял Оливие да ги закара, тъй като добре познавал Монако, там живеела негова любима леля, която ще се радва да види. На излизане от Марсилия за магистралата Елена, вечно жадна за информация за всяко ново място, беше забила нос в пътеводител, взет от библиотеката на Рьобул. От време на време споделяше по нещо със Сам: Монако заема едва 500 акра, можеше лесно да се побере в нюйоркския Сентръл парк, разположен на близо 850 акра. Населението наброява около 36000 души, представители на повече от 120 националности. Първият камък на замъка, в който живее настоящият принц, е бил положен на 10 юни 1215 г.

— Сутринта или следобед? — попита Сам, който не изпитваше особена потребност от статистически данни.

Елена въздъхна, преди да продължи.

— За да примамят нови жители, първите владетели създали привлекателна финансова система.

— Казано другояче, жителите не плащат данъци. Чудно.

Лекцията за Монако бе тактично прекъсната от Оливие, който ги попита дали имат някакви планове за обяд. Ако за тях няма проблем, той би искал да се измъкне за малко, за да се види с леля си.

Щом пристигнаха в Монако, ги остави на „Плас дю Казино“, където вниманието на Сам бе привлечено от един от любимите му френски пейзажи: дългата, сенчеста и приканваща тераса на бар и ресторант. Това беше „Кафе дю Пари“, което той тутакси разпозна като идеално място за обяд. Но за да им дойде апетитът, първо искаше да посетят седалището на „Ескарго инвестмънтс“.

Адресът, предоставен от телефонната компания, се оказа на модерен жилищен блок, недалеч от казиното. Ако се съдеше по десетките дискретни месингови табелки, изложени във фоайето, в сградата се помещаваха предимно компании. А сред тях беше и „Ескарго инвестмънтс“, в апартамент на петнайсетия етаж.

Офисът беше отбелязан с поредната месингова табела, закачена на тежка заключена врата. Сам натисна звънеца и металически глас го прикани да се представи и да каже по какъв повод е дошъл.

— Казвам се Филипс — отговори Сам — и хер Траунер, моят банкер от Цюрих, ми препоръча да дойда при вас, за да обсъдим инвестиционен проект.

Вратата щракна и се отбори, след което Елена и Сам се озоваха в малка приемна, елегантно обзаведена в нюанси на сивото. Рецепционистка, също толкова елегантна, седеше зад огромно полирано бюро, голо, като се изключат ваза с бели рози и отворен брой на „Вог“.

— Bonjour — поздрави тя. — Нямате уговорена среща, нали?

— Именно това искам да уредя сега. — Сам потупа джобовете си и извади откъсната страница от бележника си. — Да видим… казаха ми да търся мосю Мартен.

Рецепционистката се намръщи, с което развали симетрията на двете си съвършено оскубани вежди.

— Съжалявам. Тук няма човек с това име. Сигурен ли сте, че не е мосю Мортон?

Сам се плесна по челото.

— Разбира се. На мен винаги може да се разчита да объркам нещата. Дали мосю Мортон е на разположение за кратък разговор?

Намръщването се засили и рецепционистката се извини отново. Мосю Мортон беше на работно посещение в Шанхай и никой не беше на разположение.

 

 

— Какъв фалстарт — заяви Сам. — Няма как да го броим за кой знае какъв напредък, нали? Може би чаша розе ще помогне.

Седяха на терасата на „Кафе дю Пари“ с изглед към „Плас дю Казино“. Елена, чието увлечение по отблъскващи подробности не спираше да изненадва Сам, изучаваше фасадата на казиното.

— Тези типове, закоравелите комарджии, които губят всичко, според теб къде отиват да се самоубият?

— Радвам се, че попита — отвърна Сам. — Обикновено го правят под една от онези големи палми, ето там. Ако не, би трябвало в малкия ти пътеводител да са посочени други места. Под буквата С.

Виното пристигна и те се облегнаха на столовете си да се наслаждават на вечно менящата се гледка на сбирщината туристи, които нападат Монако всяко лято. Както винаги, тоалетите на жените бяха по-занимателни от безкрайните бейзболни шапки и комбат панталони, носени от мъжете, и Сам се радваше на настоящата мания по свръхкъси панталони и обувки на високи токове. Елена беше далеч по-малко впечатлена от друга популярна лятна мода — бели поли или рокли, отрупани с пластове волани, които й напомняха за старинните лампиони на баба й. Разсъждаваше по темата на глас — „тези рокли са за десетгодишни момичета със загорели крака“, и в това време звънна телефонът на Сам.

Беше Гейл, обаждаше се от Ню Йорк, където тъкмо минаваше седем сутринта. Сам й направи комплимент за ранното начало на деня и тя отвърна, че вече е била във фитнес залата и е закусила с протеинов шейк.

— И така — мина тя по същество, — за компанията „Ескарго инвестмънтс“… Сложно е, което винаги ме навежда на мисълта, че в цялата работа има нещо нередно. Компанията е регистрирана в Монако, но е собственост на тръст на Каймановите острови, който на свой ред е притежаван от Anstali^[19] в Лихтенщайн с клонове в Цюрих и Насау. С други думи, който и да е истинският собственик, не иска светът да знае това.

— Но все някъде трябва да има хора с имена — настоя Сам.

— Разбира се, че има — лицата за връзка с тръстовете, които обикновено са местни адвокати, но това не ни води доникъде. Ще продължа да опитвам. Имам приятел в Насау, който ми дължи услуга. Ще го помоля да изрови, каквото може.

— Гейл, ти си принцеса.

— Имам само една дума за теб, Сам Левит — „Дейниъл“.

След това връзката прекъсна.

Докато Сам говореше, Елена изучаваше менюто и кимаше с видимо задоволство.

— Дроб и бекон — неща, които вече не можеш да намериш в Щатите, после профитероли с горещ шоколадов сос — заключи тя и шумно затвори менюто, след което се наведе напред. — Кажи ми, какво е намерила твоята хрътка?

Мина един много приятен час и вече пиеха втората си чаша кафе, когато Елена надникна над слънчевите си очила към Плас дю Казино.

— Така, така, така — посочи с глава. — Виж кой е там с любимата си леля.

На площада сред тълпата вървеше Оливие, прегърнал през кръста изключително красива блондинка, която със сигурност нямаше повече от двайсет и пет години.

— И преди съм го забелязвал, тук имат много млади лели. — Усмихна се Сам. — Според мен се дължи на средиземноморския климат.

Той извади телефона си и позвъни на Оливие.

— Можеш ли да ни вземеш след десетина минути? Седнали сме в „Кафе дю Пари“.

Оливие се извърна, видя ги, засмя се и вдигна палец, след което двамата с прелестната му леля забързаха през тълпата.

По пътя на връщане Елена дремеше в колата, а Сам размишляваше за постигнатия напредък. Не беше голям, трябваше да признае. Никак даже.

Глава 11

Олег Вронски не беше доволен. Единственото, което беше узнал от следенето на колата на Рьобул, бе, че е наясно, че го следят и е напълно способен да се справи с това.

— Значи — обърна се той към Ники, — не е глупак и знае, че нещо се мъти. Нямам представа колко ги бива копоите му, но има вероятност да открие, че аз съм замесен, а това никак няма да ми хареса.

Ники, прекъснат, докато четеше списанието „Боди бютифул“, кимна съчувствено.

Бяха на борда на „Каспийската кралица“, отправила се на изток по крайбрежието към Антиб. Вронски щеше да обядва със Сергей Калинин, стар приятел от Москва, който имаше загадъчни, но очевидно много изгодни връзки с министерството, отговорно за експлоатацията на руския природен газ. Подобно на някои свои заможни сънародници, той беше решил, че голяма вила в Антиб във всяко отношение е за предпочитане пред дача във влажните и мрачни гори в покрайнините на Москва или дори пред разкошна плажна къща в Сочи. Имаше по-хубава храна и по-голям избор от момичета например. Очертаваше се забавен обяд.

Но беше малко вероятно той да приближи Вронски до придобиването на Фаро, която, както бе убедил себе си, заслужаваше, беше един от най-успелите хора в света и сред най-богатите. От години правеше точно каквото иска. А сега единствената пречка да се сбъдне мечтата му беше онзи упорит, арогантен, досаден французин.

Ники беше прекарал с Вронски достатъчно време, за да се научи да разчита настроенията му, и усещаше, че недоволството на шефа му става все по-очевидно. Самият Ники вече се беше отегчил от бездействието и липсата на напредък и дори бе обмислял сам някои крайни решения. Отвличане? Бомба в колата? Сипване на цианид в уискито на Рьобул? Но затруднението, както често му се напомняше, идваше от намерението на Вронски да превърне Фаро, веднъж станала негова, в своя база. Щеше да прекарва доста време в Марсилия и вниманието от страна на местната полиция беше крайно нежелателно. Трябваше да се избегне скандалът. Каквото и да се случеше на Рьобул, трябваше да стане далеч от града. Но къде? И какво?

 

 

„Каспийската кралица“ загаси двигателите и спря на неколкостотин метра от брега. Едната лодка „Рива“ беше спусната и подготвена за краткото пътуване до частния пристан, където Калинин, мъж като бъчва, с камуфлажни къси панталони, тениска „Аз обичам Путин“ и яхтсменска шапка, чакаше да приветства гостите си.

— Оли!

— Сергей! Толкова отдавна не сме се виждали!

— Прекалено отдавна!

Двамата мъже се прегърнаха по възторжен руски маниер, досущ като двама борци, които търсят възможност да преметнат смъртоносно противника. И след това, без да спират да се потупват по рамото, се отдръпнаха за ритуалната размяна на обиди.

Вронски каза на шишкавия Калинин:

— Ой! Виждам, че диетата не е дала резултати.

Калинин върна на дребния Вронски:

— Какво е това? Вече не носиш обувки на високи токове?

Последва трескаво тупане по гърба, Ники беше представен и тримата мъже тръгнаха по пътека, опасана с борове, водеща към, както я нарече Калинин, неговата „малка провинциална къщурка“.

В действителност беше имение, построено през 30-те години на XX век, чиято мазилка бе избледняла до пясъчно розово.

— Някога Набоков е бил единственият руснак тук — каза Калинин. — Сега сме навсякъде. Владимир — помниш ли го? — има вила малко по-нагоре по пътя, а момчетата Обломови са взели къщата отсреща. Ще дойдат на обяд. Владимир върти малък сладък бизнес в Ница — само да видиш момичетата му, — а Обломови се сближават с корсиканската мафия. Така че всичко си тече, както обикновено. А сега, какво ще пиете? Мога да препоръчам Dom Perignon, 1969, да се слегне прахолякът в гърлата.

Обядът продължи в този приповдигнат дух с шампанско, блини, хайвер и омар, от басейна излизаха момичета по монокини, а Калинин запя руска песен по време на кафето. Но Вронски, макар да се забавляваше, беше някак умислен. Поводът за това бе споменаването на корсиканската мафия.

По обратния път към „Каспийската кралица“ след обяда в лодката седяха още двама пътници: Саша Обломов и Игор, вторият му братовчед. Въпреки че връзката им беше далечна, общата любов към престъпленията и големите пари ги беше сближила още на младини и оттогава работеха заедно. Сега по покана на Вронски се бяха съгласили да се качат на борда, за да обсъдят един, както Вронски им го беше описал, „интересен проект“.

Четиримата се настаниха от двете страни на ниска маса в личния апартамент на Вронски, а стюардът обикаляше да взима поръчки за пури и арманяк. Очевидно правилата за облекло бяха гъвкави — Вронски беше пременен в добре изгладени ленени дрехи, Ники беше с бели джинси и тясна черна тениска, а Обломови приличаха на две мечки, еднакво облечени в смачкани тениски и камуфлажни къси панталони, които явно бяха de rigueur^[20] за руските обитатели на Антиб.

Вронски изчака стюардът да излезе от помещението и мина по същество.

— Имам проблем в Марсилия и нашият добър приятел Сергей загатна, че вие можете да ми помогнете. — Той огледа припламващия връх на пурата си внимателно, сякаш търси вдъхновение. — Надявам се, че не е бил недискретен, но спомена, че вие имате — как да се изразя? — делови връзки в Корсика.

Погледна Обломови с въпросително вдигнати вежди. Двамата свиха рамене едновременно — реакция, която Вронски реши да приеме като потвърждение. Продължи под настоятелно вперените им погледи, като обясни проблема си и възможното му разрешаване, но само в най-общи линии. Подробностите остави за по-късен етап.

Накрая се облегна на стола и запали повторно пурата си.

— Някакви въпроси?

Саша Обломов си вдигна дясната ръка и потърка палеца в показалеца, универсалния жест за пари. Вронски се усмихна.

— Добре. Сега можем да поговорим.

 

 

Франсис Рьобул си възвръщаше доброто разположение на духа след тревогата и раздразнението, причинени от поведението на Вронски. Бяха минали няколко дни без произшествия и без никакви признаци, че го следят. Животът, изглежда, се беше завърнал към обичайния си ход, а търсенето на жилище за Елена и Сам го разсейваше приятно.

Блаженото облекчение обаче приключи една вечер, докато се наслаждаваха на питието си и Сам съобщи, че се е чул с детектива си на Уолстрийт.

— Гейл се обади току-що. Не знам как го е направила, но е успяла да пробие през всичките офшорни глупости и фалшиви тръстове, така че сега знаем кой е собственикът на „Ескарго инвестмънтс“. — Той си пое дълбоко дъх. — Опасявам се, че, както и подозирахме, собственик е Вронски. Което, предполагам, означава, че вероятно той е поръчал да те следят.

Сам видя как лицето на Рьобул се стяга, бръчките от двете страни на устата му станаха по-дълбоки и отчетливи, а физиономията му заприлича на гневна маска. Той успя да се окопити с видимо усилие и каза:

— Бих искал да обсъдим всичко, което се случи от самото начало. — Погледна си часовника и изруга. — Тази вечер имам среща. Сам, може ли да поговорим утре сутрин?

На сутринта Рьобул още беше напрегнат, напрежение, примесено с гняв, който само нарасна още повече, докато двамата със Сам повториха събитията от последните няколко дни, от нахлуването на хеликоптера до представлението на Вронски на благотворителната вечеря, появата му на алеята на следващия ден и вероятното му участие в следенето на колата на Рьобул. Сам се опита да погледне обективно ситуацията.

— Виж, в най-добрия случай е проклет трън в задника, а в най-лошия — опасен откачен, но не е престъпил никакви закони. Единственото, което полицията може да направи, е да го държи под око от разстояние.

Рьобул крачеше напред-назад със свити в юмруци ръце.

— Достатъчно търпях — заяви той. — Искам да се изправя пред него, да му кажа в очите, че ако не ме остави на мира, ще има последствия.

Сам поклати глава.

— Съжалявам, Франсис, но идеята ти е неразумна. Така само ще усилиш решимостта му. Срещал съм типове като него, а те не се отказват лесно. Освен това не забравяй, че поне трима души, които са се изпречили на пътя му, са загинали при доста съмнителни обстоятелства. — Той се приближи до приятеля си и го хвана за рамото. — Повярвай ми, не е моментът да скачаш слепешката и да се надяваш на най-добрия изход. Нали разбираш, сега Вронски знае повече за теб, отколкото ти за него. Така например може да ни е от полза да узнаем колко време възнамерява да остане в Марсилия. Ако се съди по досието му, май е по-малък проблем, когато е наблизо, отколкото когато е далеч. Какво мислиш?

— Съгласен съм. Колкото повече знаеш за врага си, толкова по-добре. Но надали можем да му звъннем и да го питаме.

— Ами познавам някой, който може. Нашият любим журналист.

Глава 12

— Филип?

— Кой се обажда? Кое време е?

— Време е най-добрият репортер на Марсилия да е навън и да си върши работата. Сам се обажда.

— Ох. — Последва изсумтяване, явно Филип беше седнал в леглото. — Толкова ли е спешно?

— Дори нещо повече. Това е твоят шанс да извършиш добро дело, за да помогнеш на приятеля си Франсис.

— Какво е направил?

— Не той, а Вронски. Напълно сигурни сме, че е поръчал да следят Франсис, и бог знае какво ще предприеме. Наистина трябва да научим повече за него. Кажи ми той свърза ли се пак с теб във връзка с поканата да го интервюираш на яхтата му?

— Не. Каза, че ще се обади, но не е звънял.

— Е, имам идея, която може да захапе.

— Целият съм в слух. — Филип вече не звучеше сънено, а съсредоточено.

— Нещо, което ще поласкае суетата му и ще му помогне да стане по-известен в Марсилия, а това е една от целите му. Ето какъв е планът. Убедил си редакционния съвет на вестника да направиш поредица от задълбочени профили на „Приятелите на Марсилия“ и кой е по-подходящ да бъде пръв от най-щедрия от всички приятели, мосю Вронски.

— Но аз вече го представих, не помниш ли? След търга.

— Да, но това беше само скициране. Мисля за цялостен портрет: човекът отблизо — неговите надежди, мечти, прегрешения, всичко. Знаеш ги тези богаташи. Егото им е с размера на къща и обожават да говорят за себе си. Голямото предимство е, че е харесал статията ти за него.

Преди Филип да успее да отговори, Сам хвърли примамката. Понеже познаваше любовта на приятеля си към обяда като цяло и към „Льо Бистро д’Едуар“ конкретно, предложи да се срещнат по-късно в ресторанта, където можеха да обсъдят въпроса на четири очи. Филип се огъна под неопровержимата логика на доводите на Сам. Уговориха се за обяд.

Сам остави телефона си и погледна към Елена, която седеше срещу него на масата за закуска. Беше се надвесила над „Интернешънъл Ню Йорк таймс“, кафето и кроасанът й стояха забравени, лицето й беше напрегнато и намръщено. Това, както Сам вече прекрасно знаеше, беше нейното изражение „Не ме безпокойте“. Тя дочете статията, изсумтя презрително и отмести вестника с опакото на ръката си.

— Господи, повдига ми се от тези безделници във Вашингтон. Колкото по-скоро ги изритат и на тяхно място дойдат жени, толкова по-добре. — Набрала скорост по темата, тя размаха гневно пръст на Сам. — Как може да си против аборта и за оръжията? Тези идиоти повтарят, че човешкият живот е свещен, въпреки че човекът дори не е роден, а заедно с приятелчетата си от Националната стрелкова асоциация предпочитат да пренебрегват факта, че всяка година оръжията убиват хиляди американци. Не е ли абсурдно?

Тя остави Сам да размишлява над този интересен въпрос и нападна кроасана си. В действителност той от много години беше имунизиран срещу чара на който и да било политик, независимо от партията, и все още се учудваше, че някой може да приема такава пасмина от облагодетелстващи се празнодумци на сериозно. Това беше гледна точка, която Елена възприемаше като конституционно безотговорна, затова реши да зареже темата и да премине на по-безопасна територия.

— Как ти звучи обяд с двама обожатели? — попита я Сам. — Филип и аз.

Елена вдигна очи към него и му се усмихна, настроението й внезапно се подобри.

— Мисля, че мога да се освободя.

 

 

Бяха минали две години, откакто Филип бе запознал Елена и Сам с „Льо Бистро д’Едуар“ и за двамата това беше любов от първа хапка. Елена още си спомняше какво беше яла тогава и беше изкушена отново да хапне от същото. Тапаси в пълния им блясък, от шунка pata negra до хайвер от риба тон, поръсен със зехтин, пържени патладжани, подправени с мента, тартар от сьомга с мед и копър, пържени цветове от тиквички, артишок, аншоа, миди — общо петнайсет блюда, за които тя заяви, че с радост би ги опитала всичките. Но решиха все пак да проявят известна умереност и накрая се задоволиха с по четири тапаса на човек и споделяне на удоволствията.

В добрия ресторант има един специален момент, преди да си вкусил първата хапка, и той трябва да бъде посочен най-отгоре в менюто. Това е очакването с убедеността, че няма да бъдеш разочарован. Поръчката ти е взета, първата ти чаша вино е пред теб, откъм кухненската врата долитат възбуждащи апетита ухания при всяко нейно отваряне, сервитьорите търчат, чува се влажно скърцане на коркови тапи, изваждане от бутилките, и всичко е, каквото трябва да бъде. Отпускаш се на стола си и всичко в света е наред.

— Истински рай — каза Елена.

Филип беше запазил маса в салона на горния стаж с неговия написан на ръка фриз, повтаряш, се около цялото помещение, в който всички бяха приканени с buvez, riez, chantez — пийте, смейте се, пейте. Все още беше малко рано за пеене, но другите две предложения се следваха с огромен ентусиазъм.

— И така — подхвана Сам, — това е работен обяд, ясно? Да започнем с това какво знаем и после да измислим какво да предприемем. Първо, знаем, че Вронски отчаяно иска Фаро. Второ, знаем, че е известен с факта, че получава, каквото иска, като често урежда препятствията да изчезнат, дори да са във вид на хора. Трето, винаги е някъде другаде, когато се случва нещо грозно. Общо взето, това е, и съвсем не е достатъчно. — Той замълча, за да опита виното. — Всеки човек си има слабост, нещо, което го прави уязвим, и аз много бих искал да науча каква е неговата. — Кимна към Филип. — И най-големият ни шанс да разберем си ти.

Преди Филип да успее да отговори, пристигнаха поръчките, цял един пейзаж от тапаси, който зае почти цялата маса, и мислите за Вронски бяха оставени настрана, за да се отдаде дължимото уважение на готвача.

— Това беше съвършено — отбеляза Елена, докато отопяваше с парче хляб последните следи от мед и копър от чинията си. — Толкова се радвам, че не поръчахме основно. Видяхте ли, че имат churros^[21] с шоколадов сос?

Беше ред на Сам да завърти очи. За него бе загадка как Елена изяжда какво ли не, без видимо да качи и килограм.

— Да се върнем на темата, Филип, какво мислиш? Сигурно си интервюирал доста магнати. Обичат да говорят, нали?

— Само се опитай да ги спреш. — Филип отпи голяма глътка от виното си. — Стига да се придържаш към любимата им тема.

— Която е тяхната персона, нали?

— Точно така. Няма да е трудно да го накарам да приказва.

Елена сложи длан на ръката на Филип.

— Трябва да направим нещо — каза тя. — Това се отразява на Франсис. Мъчно ми е да го гледам притеснен.

Филип кимна в съгласие.

— Нека поработя над въпроса. За мен всичко зависи от това доколко Вронски иска да е важна клечка в Марсилия. Ако го иска, а аз смятам, че е така, не би трябвало да имаме проблем.

Елена му стисна ръката.

— За тези думи можеш да получиш един от моите churros.

Сам вдигна чаша към Филип.

— Ти си на ход, jeune homme^[22].

 

 

Междувременно телефонните линии между Антиб и Корсика бяха доста натоварени, докато Обломови правеха сондажи сред хората си в Калви и Аячо. Но в толкова малка и сплотена общност беше почти невъзможно дори един сондаж да остане незабелязан, особено като става дума за убийство и пари. Ушите вечно бяха наострени за небрежно изпуснати реплики и не след дълго намеци, че нещо се готви, достигнаха до Фло и Жо, братята Фигатели.

Тъй като редовно се движеха в някои от по-необичайните кръгове на корсиканското общество, често чуваха слухове и новини, които не бяха за обща употреба. Така стана и този път. Техният приятел и колега Морис, професионален посетител на барове и кръчми, беше дочул откъслечен разговор, в който се загатваше, че някакви руснаци от Ривиерата предлагат вагон с пари за нечие отстраняване, Фигатели, неизменно бдителни за такива слухове, помолиха Морис да продължи да души и да ги държи в течение с обещание за допълнително възнаграждение, ако може да посочи мишената.

 

 

Обломови вече се чувстваха съвсем като у дома на борда на „Каспийската кралица“. Отново бяха в луксозния пашкул на апартамента на Вронски, с цигари и коняк на разположение, за да докладват дали имат напредък. Започнаха обнадеждаващо.

— Каза, че искаш добри новини и ти ги носим — подзе Саша Обломов. — Има един човек в Калви, казва се Нино Зонза, работил е с нас по един-два проекта. Твърди, че може да ни помогне.

— По какъв начин? — попита Вронски.

— По всякакъв. — Обломов отпи от коняка и потрепери от удоволствие. — Дори ще организира погребението, ако това искаш.

Вронски кимна одобрително. Обичаше да си има вземане-даване с професионалисти, предлагащи пълно обслужване.

— Но не забравяйте — подчерта той, — изключено е да бъда замесен по какъвто и да било начин.

— Зонза може да го гарантира, стига работата да бъде свършена в Корсика. — Саша се наведе напред, като потупа носа си отстрани с показалец. — Където някои неща могат да бъдат уредени, без да се безпокоят френските власти.

— А какво би подтикнало Рьобул да предприеме пътуване до Корсика? Помислете за това. Междувременно трябва да научим повече за него — не просто къде ходи, а какви навици има. Не искам някакви аматьори да го следят с кола, намерете ми някой сериозен.

Обломов почеса едва наболата коса по черепа си.

— Да видим — трябва ни човек с опит и контакти, който да изрови всички мръсни дребни подробности. — Лицето му внезапно светна. — Като бракоразводния ми адвокат в Ница например. Има информатори по цялото крайбрежие и откри неща за бившата ми съпруга, които дори тя не знае. Освен това си държи устата затворена.

Вронски, самият той оцелял след неудобно бракоразводно проучване, хареса идеята. И така двете страни поставиха началото на разследване на противника, без да подозират, че и те самите са разследвани.

Глава 13

Вронски беше доволен и дори малко поласкан от поканата на Филип да бъде пръв във важна поредица от интервюта. Чувстваше се спокоен с младия журналист и съзря в това възможност да се наложи като един от по-значимите благодетели на Марсилия, която вече възприемаше като свой втори роден град. Ето защо с удоволствие се съгласи, че първият разговор трябва да се проведе на борда на „Каспийската кралица“, където по случайност играчките и свитата му щяха да са на показ.

За Филип интервюто започна обещаващо с кратко, но тузарско пътуване с „Рива“. Домакинът го очакваше на подвижното мостче, окичен с приветствени усмивки и Филип моментално разбра, че ще го обработват. Щеше да има ласкателство и мехлеми за егото и Вронски щеше да се държи все едно това е най-забележителният момент от деня му. Филип бе виждал всичко това много пъти, обикновено от страна на дребни държавни служители, които се надяваха, че интервю, представящо ги в благоприятна светлина, ще ги изстреля на върха, ще ги превърне във високопоставени държавни служители. Но колкото и да бе запознат с модела, трябваше да признае, че Вронски започва впечатляващо представление.

Първото действие беше кратка обиколка с екскурзовод, самия руснак, на по-явните атракции на простия живот по море — лодките „Рива“, хеликоптера, басейна със сладка вода (Вронски беше установил, че от солената получава сърбежи), палубата за слънчеви бани, палубата за коктейли и капитанския мостик с набора от най-нови чудеса на техниката, Филип се постара да изглежда смаян, въпреки че общото му впечатление, което, разбира се, запази за себе си, бе, че парите, пръснати за тази плаваща екстравагантност, щяха да бъдат далеч по-добре похарчени със закупуването на великолепна къща в Марсилия, апартамент в Париж и две-три първокласни лозя в Каси.

След това влязоха вътре и Филип бе преведен през просторна дневна към частта за гости: пет апартамента, всеки с джакузи, и, както Вронски отбеляза със скромна усмивка, с изглед към морето. Оттам преминаха към огледа на кухня, която би накарала готвач в ресторант с три звезди от „Мишлен“ да се чувства като у дома, винена изба, достойна за шато, и хладилно помещение с отделения за гъши дроб и хайвер. Както Вронски каза, такива дребни детайли превръщаха „Каспийската кралица“ в удобен дом далеч от дома.

— А ако не е неудобно да попитам, къде е домът ви? — поинтересува се Филип.

— Светът — отвърна Вронски. — Светът е моят дом. А сега да ви покажа кабинета си и можем да се захванем за работа.

Кабинетът беше голям и модерен, украсен с различни атрибути, с които Олег Вронски се гордееше. Огромна глава на мечка, застреляна в Сибир, делеше място на стената с гигантска черно-бяла снимка на облечения в смокинг Вронски, който се въртеше в бална зала с красиво момиче в обятията си. На други, по-малки фотографии Вронски позираше със знаменитости от типа, който привличат богатите хора, а имаше и няколко писма в рамки, повечето на руски, за които домакинът обясни, че са получени от „приятели по върховете“.

Беше поднесено шампанско и бяха предложени пури. Филип извади списъка си с въпроси и диктофона и интервюто започна.

Два часа по-късно в по-малък и не толкова бляскав кабинет в пряка на „Променад дез Англе“ в Ница бракоразводният адвокат Антоан Прат седеше надвесен над тефтера си и си играеше с нули, за да изчисли колко може да струва последната му поръчка. Най-скорошният му клиент, Саша Обломов, му беше дал указания да не пести средства в усилията да разкрие всяка подробност от живота и действията на Франсис Рьобул. Разследването щеше да е продължително и сложно и ако Прат щеше да има нещо общо с него — чудовищно скъпо. Той се поздрави, както често правеше, задето е избрал занимание, което се поддържа от човешката слабост, греховност и алчност, три качества, които бяха допринесли съществено за щедрите му приходи през годините. След като прибра надрасканите си сметки в чекмеджето, той повика секретарката си, младата Никол, и започна да планира първите си стъпки.

 

 

Тази вечер Рьобул беше решил да загърби грижите и да представи на Елена едно от любимите си провансалски вина, бледото и изящно розе на Шато ла Канорг, напълно натурално, без добавени сулфити. Това, както твърдеше той, го правеше не само вкусно, но и полезно, теория, която Елена проверяваше с ентусиазъм. Тя беше доволна, че приятелят им прилича повече на стария жизнерадостен Рьобул, беше силно привързана към него и на драго сърце приветстваше всяко разсейване, течно или друго, което би могло да го ободри.

Първата чаша беше изпита изненадващо бързо, както често става с първата чаша.

— Действа — отбеляза Елена. — Вече се чувствам по-добре.

Рьобул се усмихна, доля й чашата и тъкмо се канеше да обясни връзката между сулфитите и махмурлука, когато Сам се присъедини към тях и, докато се настаняваше, замени телефона в ръката си с чаша.

— Току-що се обади Филип, Вронски с целувал задника му от единия край на яхтата до другия.

Рьобул потрепна при мисълта за това.

— Да разбирам, че е минало добре.

— Надали би могло да мине по-добре. Ако Вронски не е имал уговорка за вечеря, Филип още щеше да е на яхтата.

— Добрал ли се е до нещо интересно? — попита Елена.

— Нищо драматично — отвърна Сам. — Вероятно е твърде рано да очакваме недискретни откровения. Но Вронски иска да се видят отново, този път и с фотограф, изглежда обещаващо.

Рьобул остави чашата и се наведе напред.

— Вижте, Вронски иска Фаро — той го заяви достатъчно ясно. И ако това, което чуваме, е вярно, ще направи, каквото е необходимо, за да я докопа. Но какво е то и как възнамерява да го направи? Съжалявам, но няма да го каже на журналист, нали?

Сам вдигна ръка.

— Никога не можеш да предвидиш какво ще му се изплъзне от езика. Щом веднъж се почувства наистина удобно в присъствието на Филип — а той очевидно се е запътил в тази посока, — ще свали гарда. Ще се раздрънка, за да се покаже какъв умник е. Това се случва непрекъснато. А и за момента Филип е единствената ни връзка с него. Знам, че е обезсърчаващо, но според мен най-добрият ни ход е да запазим търпение и да го чакаме да предприеме действия. И докато чакаме, да внимаваме. Много да внимаваме.

По време на вечеря по предложение на Сам започнаха да съставят списък на темите и въпросите за Филип към Вронски по време на следващия им разговор. Търпението обаче щеше да се окаже трудна работа.

Глава 14

Беше приятна, мека корсиканска вечер. Братята Фигатели чакаха на уреченото място, пред входа на бара си в Калви, недалеч от къщата, където е роден Христофор Колумб. Преди няколко дни бяха уговорили аудиенцията с мъжа, с когото предстоеше да се срещнат, бяха успели да го постигнат единствено благодарение на малка услуга, която му бяха направили предишната година. Бяха предложили да се видят в задната стая на бара им. Но отсрещната страна, предпазлив човек, предпочиташе да избегне риска да бъде видян с тях публично. Щеше да изпрати кола да ги вземе и да ги откара на по-уединено място.

С точност, рядка за Корсика, голямо сиво рено паркира съвсем навреме. Шофьорът му на пръв поглед сякаш нямаше врат — само масивна глава, подаваща се от още по-масивни рамене. Той кимна на Фигатели да се качат в колата и потегли, без да обръща внимание на опитите им да завържат разговор. След няколко минути спря пред зацапана от времето вековна къща в старата част на града. Предната врата беше отворена от друг великан, чиито размери се подчертаваха от прилепнала тениска. Той поведе братята Фигатели по зле осветен коридор към подобна на пещера затъмнена стая с висок, сводест таван. Единственият признак на живот беше приглушената светлина на екрана на телевизора с изключен звук.

Това беше седалището на Нино Зонза, човек, който в продължение на петдесет години беше влиятелна, макар и малко позната фигура зад сцената на корсиканския подземен свят. Онези, които действително го познаваха, го ценяха високо за мрежата му от източници и за мащаба и точността на информацията, с които разполагаше. Местната легенда гласеше, че ако си одраскаш задните части в Аячо, новината ще достигне до Зонза в Калви в рамките на час.

— Влезте. Седнете.

Гласът, долетял от дъното на помещението, беше тънък, но дрезгав. Техният домакин, дребен, плешив мъж, чезнещ от годините, беше кацнал на ръба на кресло, неколкократно по-голямо, отколкото предполагаха размерите му. Надничаше към братята Фигатели през много тъмни слънчеви очила.

— Помня ви, момчета. Бяхте ми полезни. Какво искате от старец като мен?

— Радваме се да ви видим отново, мосю Зонза — подхвана Жо. — И високо ще оценим помощта ви.

Зонза наклони глава, очилата му отразяваха светлината от телевизионния екран.

— Чухме слух — продължи Жо. — Изглежда, че някакви руснаци от Ривиерата правят проучвания във връзка с определена работа, която искат да бъде свършена. Отстраняване.

— А, да. Човек все по-често чува такива слухове в последно време. — Старецът се усмихна и поклати глава. — Опасен свят е това.

Жо също се усмихна в отговор.

— Несъмнено е така. Говори се за виден марсилски бизнесмен, който е замесен по някакъв начин. И понеже имаме много приятели в Марсилия, бихме искали да знаем кой е той. — Жо разпери ръце и сви рамене. — В случай че можем да помогнем.

— Наистина — каза Зонза. — Разбирам интереса ви. Но подобни сведения — толкова деликатни, толкова тайни — не се получават лесно. И естествено — никога даром.

— Разбира се, разбира се. Но ще се радваме да…

Зонза си вдигна ръката, покрита със старчески петна.

— Ще имаме достатъчно време да обсъдим заплащането, ако се появят сведения. Нека да помисля. Ако чуя нещо, ще се погрижа да ви оставят съобщение в бара.

— Знаете ли адреса? — попита Жо.

Зонза се усмихна, с което разкри множество златни зъби.

— Знам всичко за Калви.

След като Фигатели бяха изпратени, Зонза си сипа чаша myrte и обмисли положението си. Предишната седмица Обломови му бяха отправили привлекателно предложение. Сега по всичко личеше, че Фигатели се замесват, и като корсиканец той предпочиташе да си има вземане-даване с корсиканци; разбира се, при условие че те бяха готови да се мерят с руската оферта. Но, каза си той, излишно бе да бърза с решението. Всъщност имаше шанс да омае и двете страни и да получи пари и от едните, и от другите. Интересно. Той си наля втора чаша myrte и се настани да гледа повторението на поредния епизод на „Далас“.

 

 

Докато пиеха кафе в задното помещение на бара си, братя Фигатели сравняваха впечатленията си от срещата.

— Така — подхвана Фло, — аз ли ставам подозрителен на стари години или той наистина знае много повече, отколкото ни каза?

— Със сигурност знае всичко. Ако Морис е успял да подочуе слуха в миг на трезвеност, той несъмнено е достигнал до Зонза при неговата мрежа от информатори. Колко негови хора слухтят на улицата? Десет? Петдесет? Няма начин да не знае.

Братята седяха в мълчание известно време, като се опитваха да измислят някакъв начин да убедят Зонза да им каже какво е узнал. Но, както трябваше да признаят, той не беше човек, който би реагирал добре на натиск. Заплахите бяха изключени. Парите можеше и да свършат работа, но колко?

— Ако успеем да открием кои са тези руснаци, поне ще имаме някакви варианти — заключи Жо, след което извади телефона си. — Да повикаме Морис. Може би той ще си спомни къде го е чул.

Морис влезе по обичайния си предпазлив маниер, сякаш очакваше да бъде нападнат в гръб. Дребен и тъмен, с проскубана брадичка, той се гордееше с незабележителната си външност. „Лесно е да се загубиш в тълпа, обичаше да казва, но аз почти мога да изчезна в празна стая“. И това беше самата истина. Подобно на хамелеон той умееше да се слива с обстановката — най-голямото предимство на подслушвача.

Прие чаша корсиканско уиски и погледна братята Фигатели очаквателно, вечно нащрек за изгледи за нова задача.

— Помниш ли онзи слух за двама руснаци, който си чул? — попита Фло.

Морис вдигна ръце.

— Не ме пришпорвайте. Пуснал съм си връзките, но тези неща не се обявяват във вечерните новини. Да узная името на мишената? Това ще отнеме време.

— Може би ще е по-лесно, ако знаем имената на руснаците.

— Ами… — почеса се Морис по главата. — Прав си. От дума на дума всичко ще излезе наяве. Искате ли да…

Фло се ухили.

— Онази твоя малка премия непрекъснато расте.

Морис си допи уискито и стана.

— За мен винаги е удоволствие да работим заедно, господа. Ще се свържа с вас съвсем скоро.

Глава 15

Първото интервю с Вронски, в което Филип приложи ласкателството, обикновено запазено за неуверени политици, беше минало добре. Към края му Вронски изглеждаше отпуснат, в свои води и, както се надяваше Филип, по-склонен да изтърве някоя неудобна тайна. За следващия разговор руснакът дори се беше съгласил да напусне плаващата утроба на „Каспийската кралица“ и да се срещне с Филип за обяд в „Перон“, само настоя да бъде запазена отделна маса за Ники, вечно съпътстващия го телохранител.

Обядът започна с реакция от страна на Вронски, която вещаеше хубава насока на интервюто. Това беше първото му посещение в „Перон“ и бе очарован от ширналата се гледка към морето, в която по случайност присъстваше и „Каспийската кралица“, закотвена на петстотин метра от брега.

— Виждате ли? — кимна той към яхтата. — Следва ме като вярно куче.

Филип се усмихна и сипа виното.

— Мислех си… — подхвана той. — Водили сте забележителен живот, обиколили сте целия свят, спечелили сте милиони — извинете, милиарди — и би било срамота да се опитаме да сбием всичко, което сте постигнал, в едно интервю. Направо си плаче за по-достойно отразяване.

Вронски вдигна вежди.

— Имате ли нещо предвид?

— Всъщност да. Бих искал да ви предложа да напиша вашата биография.

Филип очакваше отклик — може би пристъп на фалшива скромност или малко перчене, но Вронски не каза нищо, докато премисляше идеята. Като много богати и успели хора и той често беше жертва на дразнещото усещане, че каквото и да има, не е съвсем достатъчно. Признание, слава, известност — както и да се наричаше това, би било върховното публично потвърждение, че той, Олег Вронски, е изключителна личност. И ласкаеща биография беше един от начините да постигне това. Не беше учудващо, че идеята му се стори привлекателна.

— Направих някои проучвания — подзе Филип — и това е страхотна история за просяка, превърнал се в принц — скромно начало, рискове и приключения в Африка и Бразилия, огромен успех — на хората ще им хареса. — Той поклати глава. — Съжалявам. Знам, че сме тук, за да работим над интервюто. Но наистина съм запален за биографията. Бихте ли помислили над това предложение?

След като беше пуснал мухата, той се върна към бележките си и въпросите потекоха. Започнаха достатъчно безобидно: Как му се струва Франция? Коя ще е следващата му спирка след Марсилия? Играе ли голф? Къде отсяда, когато е в Лондон или Париж? Бил ли е на Ривиерата?

Това съвсем естествено доведе до следващия въпрос.

— Чувал съм, че десетки руснаци са се заселили в Южна Франция. Познавате ли много от тях?

— Няколко — отвърна Вронски, — но не тук. За тях тук е твърде спокойно — няма достатъчно купони. Предпочитат Ривиерата, Антиб например. Бях там наскоро, той се превръща в предградие на Москва.

Обядът продължаваше, виното се лееше и Вронски разкри, че не общува кой знае колко със сънародниците си.

— Повечето са селяндури, които са извадили късмет — шумни, вулгарни и необразовани.

Филип остана с усещането, че това изявление е твърде повърхностно. Мислено си отбеляза да проучи руската колония по крайбрежието.

Обядът вече наближаваше течния си завършек, когато той увери Вронски, че има достатъчно материал да започне да пише, и обеща да уреди фотограф, който да снима важната персона на яхтата й и може би зад волана на бентлито. Разделиха се приятелски, всеки с чувството, че срещата е била повече от плодотворна.

 

 

Нино Зонза преживяваше необичаен пристъп на нерешителност. Обикновено човек, който бързо взима решения, сега той се оказа разкъсан между доходоносната сделка, която беше сключил с Обломови, и инстинкта си да е на страната на Фигатели, които също като него са корсиканци.

Проблемите не свършваха дотук — оставаше въпросът какво да прави с губещите. Ако отсъдеше в полза на Фигатели, Обломови със сигурност щяха да търсят отмъщение. А ако избереше Обломови? Е, Калви не е голям град и има съвсем малко значими тайни, Фигатели несъмнено щяха да научат, че е застанал на другата страна. Нямаше да са никак доволни, а недоволен корсиканец на прага ти е нещо много опасно.

В крайна сметка именно това съображение му помогна да достигне до решение, което му се стори задоволително: да остави проблема с губещите на победителите. Да. Това щеше да е много добър изход. Той повика шофьора си, надраска една бележка и му я връчи да я достави в бара на Фигатели на „Рю дьо ла Плас“.

Срещата беше насрочена за следващата вечер. Както и предния път, Фигатели бяха взети с кола близо до Цитаделата и закарани до къщата на Зонза от безмълвния шофьор. Но този път старецът показа гостоприемство с поднос, три чаши и бутилка myrte на ниската маса пред креслото си. Когато братята влязоха, той им махна да седнат срещу него.

— Както ви писах — подхвана, — до мен достигна определена информация, която може да представлява интерес за вас. Ще бъда по-конкретен, но първо — той пусна усмивка, разкриваща златните му зъби — може би ще искате да се освежите.

Зонза напълни трите чаши, като държеше бутилката с две ръце, за да прикрие старческото треперене.

Вдигна чаша.

— За вас, мои другари корсиканци.

Те сръбнаха от пиперливата, сладка течност. Зонза попи устни с копринена кърпичка, облегна се на креслото си и заговори.

 

 

Късно вечерта тъкмо когато Рьобул излизаше изпод душа, звънна телефонът. Към края на разговора вече беше съвсем изсъхнал. Облече се набързо, слезе по стълбите и завари Сам на чаша вино с Елена преди вечеря. Без да им обръща внимание, отиде право до бара и си сипа голямо бренди.

— Франсис, изглеждаш все едно си видял призрак. — Сам се приближи и потупа приятеля си по рамото. — Какво има?

Преди да отговори, Рьобул отпи огромна глътка от брендито и Сам забеляза, че ръката, с която държи чашата, трепери.

— Току-що ми се обади Жо Фигатели от Калви. — Още една глътка бренди. — Има поръчка да бъда убит.

— Моля?

— Жо казва, че е възложена от двама voyous^[23] — и двамата руснаци, — и това не може да е съвпадение, сигурно е онова копеле Вронски. Той стои зад всичко това, убеден съм.

Елена и Сам проследиха как Рьобул пресуши чашата и си сипа още.

— Това истина ли е? — не можеше да повярва Сам. — Не е ли просто кръчмарски слух?

Рьобул поклати глава.

— Жо е достатъчно умен. А освен това е получил информацията от стар мошеник на име Зонза, който върти повечето престъпни дейности в Калви. С него са се свързали двамата руснаци, Обломови, които търсят местни да им помогнат да изпълнят поръчката. Обещали са на Зонза много пари, ако успее да намери двама надеждни мъже, очевидно корсиканци, да им сътрудничат за убийството. Това не е проблем, но има уловка: част от сделката е работата да бъде свършена в Корсика, не в континентална Франция.

— Защо? — попита Елена и в следващия момент схвана. — О, схващам. Ако е Вронски, той няма да е близо до Корсика, когато поръчката бъде изпълнена. Това е обичайното му алиби, нали? Ще е някъде далеч и ще разполага със свидетели, които да го потвърдят. Чисти ръце, никакви грижи.

Рьобул вече изглеждаше малко по-добре. Шокът беше заменен от гняв и той кипеше от възмущение.

— Какво можем да направим, за да се отървем от този побъркан тип?

— Ами — подхвана Сам, — без доказателства черно на бяло, няма смисъл да се ходи в полицията, а до момента той е прикрил следите си доста добре. Като изключим вариантите да взривим яхтата му и да подкупим телохранителя му да го метне през борда, не е лесно да измислим как да го пипнем. Но ще намерим начин. Винаги има начин.

И с напредването на вечерта Сам излезе с предложение, което всички се съгласиха, че звучи обещаващо.

— Рисковано е, но може и да проработи. Ако успеем да хванем Обломови в крачка, ще можем да им приложим сериозен натиск. При положение че трябва да избират между куршум в главата, доживотна присъда или съдействие, може и да бъдат убедени да свидетелстват срещу поръчителя им, да изплюят камъчето за Вронски и той да бъде обвинен в съучастие в опит за убийство. Това би следвало да е достатъчно да го отстраним за много дълго време, като го пратим на топло в марсилска затворническа килия. Големият проблем, разбира се, е да ги хванем на местопрестъплението и в този капан трябва да има примамка. — Замълча и се обърна към Рьобул. — Казано иначе, Обломови трябва да знаят, че си в Корсика, преди да направят своя ход.

Ставаше късно, а това не беше решение, което да бъде взето с лека ръка. Разбраха се да преспят и да мислят на следващия ден, но преди да си легне, Сам се обади набързо на Филип.

 

 

Сутринта беше сива и дъждовна, рядкост за Марсилия, и времето беше в унисон с мрачните изражения на компанията, която закусваше в очакване на Филип. Рьобул изглеждаше изнемощял след нощ със съвсем малко сън и бяха нужни големи дози кафе и съчувствие от страна на Елена и Сам, за да се повдигне духът му.

Филип пристигна мокър и загрижен. В обаждането си Сам му беше изложил голите факти, без да се впуска в подробности.

— Разкажете ми всичко — настоя той.

Рьобул повтори разговора от предишната вечер, а Филип невярващо клатеше глава.

— Това е лудост — каза накрая. — Сигурен ли си, че е истина?

— Жо е свестен човек. Той не се плаши лесно и не си измисля. Вярвам му.

— И мислиш, че Вронски ще го направи само защото не искаш да му продадеш къщата си?

Рьобул се наведе напред, почуквайки по масата развълнувано.

— Той има история, не помниш ли? Съдружникът му в Африка? Съдружникът му в Русия? Човек, с когото са правели бизнес в Ню Йорк? Всички са мъртви. Това е неговото решение да се справя с хора, които застават на пътя му. Вронски няма правила. Мисли, че може да прави, каквото си поиска, и до момента е бал прав. Защо този път да е различно? Така че, да, вярвам на Жо.

Около масата настъпи мълчание, прекъснато от Рьобул, който стана от мястото си и закрачи напред-назад.

— Достатъчно търпях — отсече той. — Никога през живота си не съм бягал от проблеми, няма да го направя и сега. — Спря пред Сам. — Обади се на Жо и съставете план. Отивам в Корсика.

Глава 16

Братята Фигатели стояха на входа на своя бар и от време на време си поглеждаха часовниците, докато привечерният парад от туристи дефилираше нагоре-надолу по „Рю дьо ла Плас“. В малкото помещение зад бара, което служеше за кабинет, бутилка „Кло Капиторо“, чудесно червено вино от Портичио, беше отворена и оставена да диша. Сам току-що бе позвънил от „Сен Катрин“, местното летище. Беше кацнал и тръгваше към тях, а Фигатели нямаха търпение да го видят. Ако се съдеше по миналото, когато на Сам му хрумнеше някоя от неговите идеи, нямаше нито миг скука.

Пред бара спря такси и Фигатели заеха местата си от двете страни на входа. Отдадоха чест, докато Сам слизаше от таксито, и веднага се впуснаха във възторжени прегръдки. Сетне прекосиха бара, за да стигнат до кабинета.

— Е, приятели мои — подхвана Сам, — точно като едно време. Искате ли вие да започнете или аз да съм пръв? — Той прие чашата вино, която Фло му подаде, и отпи замислено. — Ммм. Може и да свикна с това.

— Аз лично го направих — каза Фло. — Имаме новини, но защо не започнеш ти? Как е Франсис?

— Добре е, но е бесен на Вронски. И е твърдо решен да дойде в Корсика. Дори е измислил причина. Знаете ли, че тук живее негова леля? Има къща в село, наречено Спелонкато, и съчини историята, че тя се възстановява от операция, а той иска да се увери, че се грижат добре за нея. Никак не се радвам, че той възнамерява да дойде тук, но ще го обсъдим по-късно. Ако наистина иска да дойде, трябва да измислим как да се погрижим за безопасността му.

— Ето нещо, което може да помогне — разпали се Жо. — Когато говорихме със Зонза, го помолихме да ни даде имената на двамата, които е наел да помагат на Обломови. Те са местни момчета, познати на наши приятели. Така че има някои интересни възможности. — Той замълча, за да напълни повторно чашите. — Първо, може да успеем да убедим тези двамата да минат на наша страна и да ни кажат какво възнамеряват да направят Обломови с Рьобул — как и кога ще действат. И второ, ако разполагаме с тази информация, може да я използваме да направим засада на Обломови, преди да им се удаде възможност да предприемат нещо опасно.

— Това е страхотно и определено е от полза — каза Сам, — но не забравяйте, че главното е да уличим Вронски. Нужно ни е доказателство, че той стои зад всичко. Трябват ни самопризнанията на Обломови.

Заговорниченето продължи с напредъка на бутилката и по време на вечеря. Когато Сам си тръгна на следващата сутрин, вече беше съставен план, като оставаше да се уточни само един последен детайл — как да бъдат известени Обломови кога и къде ще пристигне Рьобул, без да се събуди подозрението им. Но Фигатели не се съмняваха, че Зонза може да бъде използван за предаването на тези сведения.

Докато обмисляше плана по време на петдесет и пет минутния полет до Марсилия, Сам заключи, че пътуването си е струвало.

 

 

Търпението не беше сред качествата на Олег Вронски и сега, след като бе взел решение да се отърве от Рьобул, той искаше напредък. Редовните обаждания от страна на Обломови, неизменно вечер, до момента завършваха с разочарование. Един и същ въпрос — как да закарат Рьобул в Корсика, се обсъждаше всекидневно. Правеха се планове, разглеждаха се и се отхвърляха. Всичко това беше много обезсърчаващо.

Така че, когато Саша Обломов наруши установения модел и се обади сутринта, Вронски се надяваше късметът да е на негова страна.

— Имаш новини ли? — попита.

— Възможно най-добрите. Моят човек в Калви се обади току-що. Каза ми, че следващата седмица Рьобул пристига в Корсика за два дена. Има някаква стара леля, която иска да види. И тук става наистина интересно. Тя живее в село Спелонкато — недалеч от Калви, но откъснато, заобиколено от гори. Звучи като идеалното място. Можем да го пипнем на влизане или на излизане от селото.

— Добре. Много добре. Обади ми се, когато съставите план.

В приповдигнато настроение Вронски се обади на Филип да му обясни, че фотосесията, насрочена за следващата седмица, трябва да бъде отложена. Спешен делови проблем налагаше присъствието му в Париж, Филип беше самото разбиране и му пожела успешно пътуване. На Вронски му оставаше само да нареди на секретарката си да запази обичайния му апартамент в „Бристол“, et voilà. Алибито му беше в кърпа вързано.

Журналистическият опит на Филип го беше научил да проявява подозрение, когато хора, които иска да интервюира, се измъкват едва ли не в последния момент, и надушил нещо гнило, позвъни на Сам.

— Случвало ми се с няколко пъти. Обикновено с политици, които тъкмо са били хванати със смъкнати гащи и не искат никаква публичност. Този път обаче не знам каква е причината.

— Аз знам — отвърна Сам. — Означава, че се готвят да действат. Можеш ли да си тръгнеш по-рано от работа, за да поговорим с Франсис?

Когато Филип пристигна късно следобед, завари Рьобул удивително спокоен за човек, чийто живот е изложен на опасност. Той отвори бутилка шампанско, преди тримата да преминат към сериозния разговор.

— Всичко ще бъде наред — каза Рьобул. — Вие двамата сте с мен, както и момчетата Фигатели и всички техни хора, а най-важното е, че разполагаме с предварителни сведения. Знаем, че те ще се опитат да ме убият, фактът, че Вронски бяга в Париж, доказва, че той е в основата на всичко. Това прави винаги — изчезва, когато се случват злополуки. — Той вдигна чаша. — Bon voyage!^[24]

Сам имаше определени намерения за Рьобул, но те щяха да почакат, не искаше да попарва оптимистичното настроение на приятеля си. Прекараха приятен половин час, преди Филип да тръгне, за да отразява едно от по-малко вълнуващите събития, които бяха част от работата му — коктейл за откриването на нов клон на местна банка.

— Топло бяло вино и много потупване по гърба — обясни той. — Но те редовно рекламират във вестника и някой трябва да отиде.

Въздъхна, допи си шампанското, погледна тъжно остатъка в бутилката и си тръгна.

— Мисля, че аз също трябва да дойда.

— Категорично не.

Елена и Сам бяха в апартамента си, приготвяха се за вечерята с Рьобул, без да бързат. Елена беше предложила да придружи Сам и Рьобул до Корсика, идея, която далеч не беше очаровала Сам.

— Прекалено опасно е.

— Глупости. Там ще сте ти, Франсис, момчетата Фигатели и половината корсикански подземен свят. А и според мен Франсис има нужда от женска подкрепа. И освен това бих искала да дойда.

— Няма начин.

Спорът продължи, докато Елена се вмъкна в банята и се появи облечена в паяжини от коприна, изпълняващи функцията на бельо.

— Защо всеки път, когато започнеш да губиш в спор, си събличаш дрехите? — запита се Сам. — Възможно ли е да е съвпадение?

— Не е съвпадение, скъпи. Това е тактика. Довлечи задника си насам.

Спорът беше отложен.

Слязоха за вечеря с малко закъснение и зачервени лица и завариха Рьобул, когото не го свърташе на едно място и преливаше от добро настроение. Очевидно беше приел ситуацията и беше уверен, че Сам и Фигатели ще се справят с нея. А и намираше полъха на опасност доста възбуждаш. Дали да се въоръжи, попита той Сам. Ами бронирана жилетка?

Сам разпозна в поведението му типична реакция на новак. Изострена чувствителност, вълнение, примесено със струята адреналин, която често съпътства физическата опасност. И за да развесели Рьобул, реши да му даде някои съвети относно подготовката му за измамата.

— Първо не стреляй, докато не видиш бялото на очите им. Второ, ако трябва да влезеш в опасен участък, прати шофьора си да огледа. Трето, никога не си вдигай телефона, когато някой е насочил оръжие срещу теб.

Рьобул се смееше и клатеше глава.

— Добре, добре. Само питах.

По време на вечеря разговорът се насочи отново към Вронски. Той, както бяха научили от Филип, щеше да е далеч, чак в Париж. Но те въпреки всичко трябваше да го уличат без никакво съмнение, за да бъде обвинен и осъден.

— Знаем ли къде ще отседне в Париж? — попита Рьобул.

— Добър въпрос — отвърна Сам. — Ще накарам Филип да проучи. Може да каже, че трябва да поддържат връзка, за да насрочат друга дата за фотосесията. А като стана дума за Париж, твоят приятел от полицията Ерве има ли добри връзки там? Може да се наложи Вронски да бъде убеден да не напуска Франция.

— Разбира се. Ще му се обадя още утре.

Елена прекрасно си даваше сметка, че Сам няма никакво намерение да излага Рьобул на опасност, но любопитството й надделя.

— А двамата руснаци Обломови какво ще ги накара да се съгласят да бият шута на Вронски?

— Работя по въпроса — отговори Сам. — Имаме идея, която може да реши проблема, но съм суеверен и не искам да говоря, докато не се уреди.

Идеята, зародила се по време на срещата между Сам и братята Фигатели в задната стая на техния бар, тъкмо щеше да бъде подложена на изпитание. Братята отново бяха на посещение при Нино Зонза. След като отпиха от задължителната чаша myrte и й отдадоха дължимото, Жо Фигатели премина по същество с въпрос, чийто отговор вече знаеше. Но искаше потвърждение.

— Кажете ми, мосю Нино, тези двама мъже, които толкова бързо сте намерили да помагат на Обломови, местни ли са?

Зонза кимна.

— Две местни момчета. Много добри, но много скъпи. Бях шокиран. — Той сви рамене. — Но качеството си има цена.

Фигатели кимнаха с разбиране едновременно.

— Ужасно, ужасно — каза Жо. — А те виждали ли са се с Обломови?

— Още не. Ще се запознаят утре, когато Обломови пристигнат в Корсика. Защо питате?

— Защото имаме предложение, което ще ви спести пари и ще улесни всички ни — отвърна Жо.

Зонза се наведе напред, любопитството му беше подсилено от приятната мисъл да спести пари.

— Какво сте си наумили? — попита, след което си позволи да се пошегува. — Нищо незаконно, надявам се?

— Съвсем не. Просто малка промяна в персонала. Ще отмените ангажимента на момчетата, така че няма да ви се налага да им плащате.

— И?

— Ще използвате нас. Ние сме безплатни.

Зонза вдигна вежди и кимна замислено.

— Още по една чаша myrte, господа?

Глава 17

Беше първата сутрин на Вронски в Париж и въпреки че по природа не беше оптимист — никой руснак не е оптимист, не без основание, започваше да мисли, че съдбата е на негова страна.

Какво можеше да се обърка? Обломов току-що се бе обадил да каже, че заедно с братовчед си ще пътуват от Марсилия до Калви с вечерния полет. На следващата сутрин щяха да се срещнат с двамата местни мъже, наети от Зонза, и да прекарат деня в усилена подготовка. На по-следващия ден се очакваше да пристигне Рьобул и да се отправи към къщата на леля си в Спелонкато, където възнамеряваше да остане два-три дни — достатъчно време да се уреди отстраняването му. Вронски отново се запита какво може да се обърка. Запали празнична пура и си погледна часовника. Наташа беше пусната да вилнее в бутиците по „Авеню Монтен“, за които като че ли имаше ненаситен апетит. Но дори най-пристрастеният към пазаруването има нужда от храна и Вронски беше направил резервация за обяд в „Сигал Рекамис“, където готвачът правеше чудеса със суфлето. Очертаваше се превъзходен ден.

И за Сам събитията бяха приели много желан обрат. Жо Фигатели се беше обадил да каже, че с Фло са се споразумели със Зонза да заместят двамата първоначално наети главорези, и ще се срещнат с Обломови на следващия ден. Корсиканецът се разочарова, когато Сам му напомни, че двамата руснаци не може да бъдат удавени, осакатени или дори пребити, беше задължително да бъдат заловени на местопрестъплението. Така щяха да им окажат много по-голям натиск да уличат Вронски. Сам и Фигатели се уговориха за една последна среща в Калви вечерта да уточнят отново всички подробности.

В крайна сметка Сам се беше съгласил Елена да дойде в Корсика с Рьобул, но само, при условие че спазва строги предпазни мерки. Никакво мотаене сама по улиците, никакви посещения при фризьор, нито самотни утрини на плажа. С нея през цялото време трябваше да има човек.

Докато пътуваше към летището, Жо му се обади отново, за да каже, че току-що е научил, че Обломови ще пътуват със същия самолет до Калви.

— Няма как да ги пропуснеш — увери го Жо. — Зонза ни каза, че са доста едри и според него много мърляви. Каза, че приличат на мечки, които имат спешна нужда от баня.

И когато Сам пристигна на летището, моментално ги разпозна на гишето за чекиране — грамадни, размъкнати, облечени в камуфлажни дрехи. Доста противна двойка с еднакво лоши зъби, която бръщолевеше на руски. Разговорът им, приглушен и поверителен, продължи, докато самолетът излиташе. Обсъждаха достойнствата на пистолетите, ножовете, гаротите и брадвите, които, както ги бе уверил Зонза, можеше да им бъдат осигурени моментално. Разбира се, най-важното решение касаеше избора на подходящ момент, но Рьобул възнамеряваше да остане два-три дни, което щеше да им предостави достатъчно възможности да определят идеалното време.

Шест реда зад тях Сам обмисляше предстоящите няколко дни и как Рьобул ще реагира, когато бъде поставен в положение на примамка. Нямаше съмнения по отношение на готовността или смелостта му, но опасността — особено когато човек не е свикнал с нея — може да има непредвидимо въздействие дори върху най-големия куражлия. Именно тази мисъл подтикна Сам да разгледа отново идеята, над която за кратко бе разсъждавал преди два дни. Но първо трябваше да получи отговор на един ключов въпрос.

И това се случи час по-късно, отново в задното помещение на бара на Фигатели.

— Сигурни ли сте? — попита Сам. — Обломови никога не са срещали Рьобул? Дори не са го виждали?

— Не. Те разчитат на наемниците на Зонза — тоест на Фло и мен — да го посочат, когато пристигне на летището. Иначе са виждали само няколко размазани снимки от интернет и изрезки от вестници, но от тях не може да се добие представа за ръста или телосложението му. Така че нашата задача е да го посочим.

— Добре, много добре — каза Сам. — Ще ни трябват кола със затъмнени стъкла и шофьор, широкопола панамена шапка и големи слънчеви очила и сме готови. Като се върна, ще говоря с Франсис и ще го заместя.

От отсрещната страна на масата го изгледаха две озадачени физиономии. Жо се обади пръв.

— Ще го заместиш?

— Съжалявам, трябваше ви кажа. Реших да бъда Франсис за ден-два.

След още половин час подробно обсъждане тримата излязоха от бара и прекосиха града, за да стигнат до голяма бетонна сграда — сива, анонимна, с множество решетки, разположена навътре от улицата. Това беше седалището и складът на „Бенис Бизнес Съплайс“, компания, специализирана в оръжия и амуниции, от автомати до гранати. Собственикът, добродушен немец с кръгло лице на име Бени Шрьодер, ги посрещна на масивната стоманена врата.

— Добър вечер, момчета — поздрави той, като любопитно огледа Сам. — Отново ще ходите на лов, а? Влезте, влезте.

Преведе ги до кабинета си, който като нищо можеше да принадлежи на висш банков служител — дебел килим, подбрани репродукции по стените и ни помен от нещо смъртоносно.

Шрьодер им се ухили от отсрещната страна на бюрото.

— Отдавна не съм ви виждал, момчета. Какво мога да направя за вас?

— Нищо сложно — отвърна Фло. — Но ще ни трябва бързо — утре или най-късно вдругиден.

— Ще слезем в мазето и ще видите с какво разполагаме. Но първо малко шнапс. — Бени се изкиска. — Никога не работя на празен стомах.

След като си тръгнаха със стара брезентова торба с покупки, Сам внезапно спря.

— На това място има достатъчно оборудване да започнеш трета световна война. От полицията никога ли не го безпокоят?

Фло се усмихна и поклати глава.

— Те са най-големият му клиент.

 

 

На следващата сутрин точно в десет часа братя Фигатели пристигнаха в дома на Нино Зонза за първата си среща с Обломови. Беше поднесено кафе и четиримата мъже се огледаха с предпазлив интерес. Зонза започна срещата със съвета да направят разузнаване в Спелонкато преди пристигането на Рьобул. Даде им карта на селото, на която къщата на мадам Ломбар, лелята на Рьобул, беше оградена в червено. Като част от услугата им каза и за прословутите пещери на селото, където през вековете са били извършвани всевъзможни тъмни дела.

След това Зонза ги изслуша внимателно, докато обсъждаха плановете си за деня: пътуване до селото, разбира се, и щателно проучване на пътищата около Спелонкато, за да се провери дали има подходящи места за засада. Следващият въпрос беше идентифицирането на Рьобул. Фигатели казаха, че това е тяхна грижа, те ще го посочат, когато пристигне на летището. Накрая беше обсъдена още една важна тема — оръжията. Обломови бяха предпочели да не рискуват да пренасят каквото и да било заради проверката за безопасност на летището и много конкретно посочиха какво искат — пистолети, в идеалния случай с десет патрона, за предпочитане „Глок“. Фигатели, които добре си спомняха мазето на Бени Шрьодер и запаса му от пистолети „Глок“, отново ги увериха, че няма никакъв проблем. Четиримата се сбогуваха със Зонза и потеглиха. Очакваше ги натоварен ден.

Сам почти беше изгубил бройката на пътуванията си до Калви. Сега се връщаше в Марсилия за последна среща с Рьобул, в която да изложи намеренията си за следващите няколко дни. За своя изненада и удоволствие завари Елена да го чака на летището.

— Щях да взема такси — целуна я той, — но таксиметровите компании не предлагат шофьори като теб.

— Добра съм, но струвам скъпо — не остана длъжна тя. — Огромен бакшиш, плюс вечеря.

Качиха се в колата за половинчасовото пътуване до града, но вместо да потегли, Елена се облегна на шофьорската седалка и скръсти ръце.

— Никъде няма да ходим, докато не ми кажеш какво си намислил.

Сам въздъхна.

— Добре, но ще ми е нужна помощта ти, защото задачата е трудна. — Елена запали и се включи в движението от летището, докато Сам обясняваше. — Колкото повече гледам ситуацията, толкова повече се убеждавам, че няма място за аматьор оптимист. Мисля, че не бива да допускаме Франсис да се излага на опасност. Твърде много неща може да се объркат.

Елена кимна в съгласие, но не каза нищо.

— Затова искам да заема неговото място. Уредил съм всичко с Фло и Жо. Знаем какво точно ще направим, така че остава само да убедим Франсис. И ти можеш да помогнеш. — Той се пресегна и я потупа по бедрото. — Чувал съм, че си доста убедителна, когато пожелаеш.

Елена се мръщеше, докато разсъждаваше над казаното от Сам. В главата й се бореха противоречиви мисли. Разбира се, искаше Франсис да е възможно най-далеч от Обломови. Но на каква цена за Сам?

— Сигурен ли си? — попита тя. — Не може ли да направим нещо друго? Сам, искам те цял.

Останалата част от пътуването до Марсилия бе запълнена от монолога на Сам. Той разгледа възможните варианти и подробно описа какво възнамеряват да направят с братята Фигатели и как точно ще го направят. И накрая, тъкмо когато паркираха в двора на Фаро, призна, че всичко това много му харесва.

— Знаеш как е, мъжете просто искат да се забавляват.

Елена още клатеше глава, докато влизаха в къщата.

Алфонс, готвачът на Рьобул, беше настоял домакинът и неговите гости да вечерят във Фаро. Негов приятел, човек, когото Алфонс описа като много важна клечка в света на рибите, un veritable maître de poissons^[25], му беше дал първокачествени омари от Бретан, още живи и ухаещи на море. И естествено, както обясни Алфонс, трябваше да бъдат сготвени и изядени пресни. Всичко друго би било престъпление.

Седяха на терасата с по чаша сансер в ръка, когато Сам реши, че е време да започне да обработва Рьобул.

— Франсис, не ме разбирай погрешно, но мисля, че трябва да заема мястото ти в Корсика. — Той замълча, за да прецени реакцията на Рьобул, която далеч не беше обнадеждаваща. — Но преди да ми кажеш да си гледам работата, нека ти обясня защо. Не става дума за смелост или за сила на характера, нито за онази глупост, че мъжът трябва да се държи като мъж. Всичко опира до здравия разум и опита. Да кажем, че имаш теч в банята. Не се опитваш да се справиш с него сам, а викаш водопроводчик. В нашия случай Вронски е течът, а аз съм водопроводчикът. Имам дългогодишен опит с тези неща, а ти нямаш. Разполагам с двама превъзходни помощници в лицето на Фло и Жо и съм уверен, че планът ни ще проработи. Така че предлагам да отида утре в Корсика с твоя самолет. Когато сляза, Фигатели ще ме посочат като Рьобул и оттам ще се оправим. — Той замълча, за да отпие от виното си. — Освен това трябва да призная, че обичам такива малки приключения. Така че, моля те, кажи „да“ и ми пожелай успех.

Наложи се още доста дълго да убеждава Рьобул. Вече пиеха кафе, когато доводите на французина се изчерпаха и той се обърна към Елена.

— Ти какво мислиш?

Елена сви рамене.

— Според мен Сам е прав. Ще направиш на всички ни услуга, ако се съгласиш.

Рьобул се изправи, отиде при стола на Сам, наведе се и го целуна по главата.

— Благодаря ти, Сам.

 

 

Фигатели бяха прекарали седем часа с Обломови и денят им още не беше свършил, тъй като Зонза бе настоял да му докладват всекидневно.

— Е, добре ли се разбирате с новите си колеги? — поинтересува се той.

— Да. Изглеждат професионалисти и задаваха правилните въпроси — по-конкретно как ще следим движението на Рьобул. Очевидно трябва да знаем къде ще бъде, преди да планираме каквото и да било.

— Разбира се. И какво им казахте?

Както винаги, когато изричаше лъжа, лицето на Жо беше образец на искрена невинност.

— Внезапно си спомних, че моя племенница работи при мадам Ломбар като прислужница.

— Колко удобно — отбеляза Зонза.

— Нали? Така че тя може да ни каже кога напуска къщата и къде отива — каза Жо.

— Отлично.

— Утре ще изпробваме оборудването и съм сигурен, че до края на деня нашата малка прислужница ще има някакви новини.

Зонза оголи златните си зъби в нещо като усмивка.

— Дотук добре. Продължавайте в същия дух.

След като Фигатели си отидоха, Зонза си позволи няколко мига на задоволство. Вече се чувстваше доста добре, задето бе минал на другата страна. Никога не беше харесвал особено Обломови, държаха се твърде недодялано, твърде скотски. На Фигатели обаче можеше да се разчита да запомнят помощта му с благодарност. А в Корсика услугите, също като огорченията, важат много години. И накрая — финансовата част също беше доста привлекателна. Обломови вече бяха платили 50 процента от значителна по размери такса, които си оставаха за него, а Фигатели го бяха уверили, че от Рьобул ще дойдат още пари. Като цяло положението беше удовлетворително.

Глава 18

— Така, това е корсиканският ми тоалет.

Сам стоеше пред Елена с ръце в джобовете, широкопола панамена шапка на главата и много големи, много тъмни слънчеви очила на носа. Беше облечен в бледосиня риза и бели панталони, униформата на джентълмен на почивка в Южна Франция.

— Идеята на всичко това — започна да обяснява — е Обломови да ме разпознаят от разстояние, но в същото време да скрия голяма част от лицето си. Какво мислиш?

Елена го огледа от глава до пети и кимна.

— Ще се справиш — каза накрая. — Но ми обещай, че ще внимаваш. Никакви прояви на героизъм, ясно? А сега свали тези проклети очила, за да те целуна за късмет.

И целувката беше продължителна и страстна.

— Това беше интересно — усмихна се Сам. — Какво ли ще получа, ако си сваля шапката?

Слязоха долу при Рьобул, който беше настоял да отиде с тях. Щеше да изпълнява ролята на телохранител на Елена, докато Сам е зает. Двамата щяха да отседнат във „Вила Престиж“, луксозна къща със засилена охрана на няколко минути път с кола от центъра на Калви.

Седнаха един до друг на задната седалка на колата, която щеше да ги откара в участъка на марсилското летище, запазен за частни самолети. По пътя Сам отново им обясни какво ще се случи, като кацнат в Калви. Елена и Рьобул трябваше да изчакат в самолета, докато Сам напусне летището. Като слезе от самолета, той щеше да се качи в колата, уредена от Фигатели — голямо пежо, набиващо се на очи заради много тъмните стъкла. Шофьорът му щеше да го откара в къщата на мадам Ломбар в Спелонкато, а Рьобул и Елена щяха да отидат във „Вила Престиж“.

По време на краткия полет до Корсика всички бяха унили, а сега, когато вече бяха пристъпили към действие — и все по-напрегнати. Рьобул беше неспокоен, занимаваше се с мобилния си телефон. Елена мълчеше, стискаше ръката на Сам и зяпаше през прозореца. Сам се беше изключил, за да се съсредоточи, както правеше винаги преди работа. Премисли щателните приготовления, които беше провел с Фигатели. На теория, заключи той, бяха покрили всяка възможност. И въпреки това никога не можеш да си сигурен. Където има гангстери и оръжия, е възможно да се стигне до грешки. Но все пак — именно заради риска всичко това си струва. И с тази философска мисъл той се върна към действителността и целуна Елена по ухото.

Самолетът кацна гладко. Когато вратата се отвори, пежото вече се задаваше по пистата към тях. Сам слезе бавно по стълбите, за да може всеки, който наблюдава от терминала, да успее да го огледа добре, и поздрави шофьора, застанал до отворената задна врата. Това беше един от по-възрастните членове на клана Фигатели, чичо Думе, набит, жилав мъж със сладка крива усмивка и впечатляващи рошави бели вежди. Той взе багажа на Сам и поеха по лъкатушния път към Спелонкато.

На терминала Саша Обломов свали бинокъла си с изсумтяване.

— Очаквах да е по-възрастен — каза той на братята Фигатели. — Изглежда по-млад, отколкото на снимките.

— Вероятно са направени преди пластичната операция — знаеш ги богаташите — обади се Фло. — Сигурно отива направо в Спелонкато. Няма нужда да го следим. Освен ако не настоявате?

Обломов поклати глава.

— Имаме предостатъчно време. Искам да отидем някъде да изпробваме пистолетите.

Напуснаха летището и се отправиха към пустеещата местност Баланя, където паркираха в сянката на дъб, след което си проправиха път през плетеницата от maquis^[26] към малко сечище. Жо разопакова оръжията и подаде едното на Саша. Вдигна другото, за да даде разяснения.

— Мисля, че ще ви хареса: „Глок“ 23. Лек, надежден, използван от полицията в цяла Америка. Има тринайсет патрона, предпазителят е тук — той го щракна — общо взето, това е всичко, което трябва да знаете. Нека ги заредя и да поставя мишена и може да ги пробвате. О, съвсем забравил. Тези пистолети пристигнаха в Корсика миналата нощ и са съвсем нови. Тази вечер трябва да ги занеса на един тип, когото често сме ползвали да изтрие серийните номера. Просто предпазна мярка.

Обломови кимнаха одобрително при това свидетелство за професионална дискретност.

Оръжията бяха заредени и бирените кутии, купени от Фигатели за мишени, бяха поставени. Обломови започнаха да стрелят, първоначално бавно, а като свикнаха с пистолетите — по-бързо. Тутакси стана ясно, че и двамата имат опит с оръжия и са добри стрелци. Докато куршумите летяха и бирените кутии подскачаха, впечатлението на Фло се потвърди. Тези не бяха аматьори.

Обломови бяха започнали да показват известен ентусиазъм, кимаха и се усмихваха, потупваха се един друг по гърба. След като изстреляха пет пълнителя, най-после се задоволиха и върнаха пистолетите. Отношенията между тях и братята Фигатели бяха станали, ако не точно топли, то поне сърдечни. Бяха единодушни, че е отбелязан полезен напредък: жертвата беше идентифицирана, оръжията бяха изпробвани и с отлично качество. Сега трябваше да намерят идеалното място и възможност за действие, Фигатели казаха, че ще се допитат до племенницата си за движението на жертвата, за да могат да изберат подходящ момент.

 

 

Сам, който не се чувстваше комфортно при резки промени в посоката, било с лодка, със самолет или с кола, полагаше неимоверни усилия да продължава да се усмихва, докато чичо Думе прелиташе с пежото през все по-тесни завои, надувайки клаксона. Спелонкато, където се надяваше да пристигне жив, е разположено на две хиляди метра надморско равнище с постоянно население 270 души според последното преброяване. Има една-единствена претенция за слава — пещерите си. Влажни и мрачни, те са ставали сцена на много тъмни дела, както пише в пътеводителя. Любопитният читател, жаден за знания, остава разочарован обаче, защото не са посочени никакви подробности за тези тъмни дела. Сам се утеши с мисълта, че лелята на Рьобул, мадам Ломбар, със сигурност ще ги сподели с него.

След чутото от Рьобул по неин адрес той очакваше с нетърпение да се срещнат. Дъщеря на дипломат на служба В Англия, тя беше завършила „Роудийн“, едно от най-престижните девически училища в страната, където се беше научила да играе хокей на трева, който ненавиждаше, и да говори перфектен английски провлечено като човек от висшето общество. Беше надхвърлила седемдесетте. Никога не се беше омъжвала, но според Рьобул си беше взела полагаемия дял от любовни истории. Прекарваше лятото в старата семейна къща в Спелонкато, зимата в Гщаад, а остатъка от годината в Париж.

Като стигнаха до малкия площад в центъра на селото, чичо Думе паркира пред четириетажна къща с цвят на тъмна охра и обяви появата си с последен триумфален рев на клаксона. Почти веднага предната врата се отвори и навън надникна жизнена млада жена, чието лице грейна, когато разпозна чичо Думе.

Той разтвори обятия и тръгна към нея.

— Жозет! Красива както винаги! — Целуна я по бузите три пъти — лява, дясна, лява, и отстъпи назад да представи Сам: — Това е мосю Сам, приятел на мосю Франсис от Марсилия. Мадам Ломбар го очаква.

Жозет кимна, ръкува се със Сам и взе багажа му.

— Мадам е в салона. Моля, оттук.

Тя ги преведе през антре с плочки до просторно помещение в задната част на къщата, обзаведено в тежкия, натруфен стил на отдавна отминала епоха — кадифе, махагон, брокат, драпирани завеси, семейни портрети в позлатени рамки. Сам имаше чувството, че е пристъпил в XIX век.

Мадам Ломбар вдигна поглед от писалището си и дойде при него, усмихната, с протегната изящна ръка, която той се наведе да целуне.

— Мили боже — удиви се тя. — Още ли целуват ръце в Америка? Колко хубаво. Хайде, елате да седнете.

Беше трудно за вярване, че тази жена е над седемдесет години. Косите й бяха побелели, да, къси и красиво подстригани. Но кожата на лицето й беше гладка, сините очи — живи, тялото, стройно като на млада жена. Беше облечена семпло, с черна копринена риза и кремава пола, която подчертаваше тена на прекрасните й крака. Сам си даде сметка, че я зяпа.

— Е, какво очаквахте? — попита го тя. — Някоя стара вещица с пенсне и мустаци?

— Извинете ме, съжалявам, но не очаквах… просто не очаквах жена, която изглежда като вас.

Тя се усмихна.

— Ще го приема като комплимент. А сега… Франсис ми каза много малко, освен че сте американец и му правите огромна услуга. Естествено аз горя от нетърпение да науча повече. — Тя махна с ръка към шампаниерата на ниската маса между тях. — Защо не сипете по чаша шампанско и да ми разкажете всичко?

Говориха чак до вечерта. Първоначално, когато Сам описа Вронски и какво възнамерява да направи той, мадам Ломбар седеше притихнала, лицето й беше застинало и сериозно.

— Но той наистина ли е готов да поръча убийство само за да получи къща?

— Опасявам се, че да — отвърна Сам, — ако се съди по миналото му. Но ние няма да позволим това да се случи.

И през следващия половин час обясни какво точно ще направят той и братята Фигатели.

След като свърши, тя изпита огромно облекчение, което още повече се засили при поредната чаша шампанско. В хода на по-нататъшния разговор му каза да я нарича Лора, а тя самата започна да се обръща към него със „скъпо момче“. Тъкмо питаше с какво може да помогне, когато бяха прекъснати от шумно драскане по вратата.

— Ах — Лора отиде да отвори, — надявам се, че харесваш кучета. Това е Алфред, мъжът на моя живот. Не е ли великолепен?

Той беше огромен, черен и рошав, кръстоска, както стопанката му обясни, между бриар и ротвайлер. Кучето с тихи стъпки се приближи до Сам, огледа го, подуши го, сложи огромна лапа на коляното му и го погледна очаквателно.

— Харесва те — увери го Лора. — Радвам се. Толкова добре преценява характерите. Навремето имах приятел, когото Алфред направо ненавиждаше. И знаеш ли, беше съвсем прав. Мъжът се оказа отвратително малко лайно.

Сам се чудеше как да освободи коляното си от лапата, без да засегне Алфред, но в това време готвачката надникна през открехнатата врата, за да обяви, че вечерята е готова.

Тя се състоеше от добре опечени агнешки пържоли, салата, сирене и бутилка „Шато Марго“. — „Местните вина са ужасни“, обясни Лора — и докато ядяха, разговорът отново стана сериозен, а домакинята повтори желанието си да помогне.

— Има две неща — отвърна Сам. — Първо, трябва да намеря място, където може да ми бъде устроена засада, очевидно някъде извън селото. И второ, трябва да имам причина да се шляя насред нищото. В противен случай се притеснявам, че Обломови ще надушат нещо.

— Няма нищо по-лесно — оживи се Лора. — Мога да ти покажа къде точно да отидеш, а причината да отидеш се е настанила на крака ти. Това значи, че наистина те харесва. Защо не го изведеш на разходка утре?

По време на кафето обсъдиха подробностите. Сам щеше да се обади на Жо и да му каже къде и кога ще разходи кучето. Жо щеше да каже на Обломови, че е получил сведенията от племенницата си, и щяха да уредят да се скрият близо до мястото, където Сам ще мине. След това, както Сам отбеляза, работата беше в кърпа вързана.

Глава 19

След първата си нощ в легло с балдахин Сам бе събуден от слънчевите лъчи, нахлуващи през отворен прозорец. Чувстваше се с изострени сетива и приятно напрегнат, както винаги, когато беше близо до върховата точка на операция. Топло и успокояващо накисване в старинна вана от ковано желязо му помогна да се отпусне и след това започна с телефонните разговори.

— Добро утро, съкровище. Как ти се струва тежкият живот в Калви?

— Сам, прекрасно е. Басейн, страхотна храна и чакай само да видиш гардеробната. Огромна е. Направо съм влюбена в нея. Едва не се загубих вътре.

Сам никога не беше чувал Елена да се разтапя за място, където да си окачва дрехите. Обикновено се оплакваше, че няма достатъчно пространство, така че това беше рядко признание от нейна страна.

— Кажи как е Франсис?

— Добре е. Малко нервен, но това се очакваше. И е много притеснен за теб. Какво ще правиш днес?

— О, ще проуча околността, ще намеря място, където да ми устроят засада, ще уредя всичко с Фло и Жо, ще се разправя с руснаците — просто един нормален ден от живота на зает служител.

Елена долови по гласа на Сам, че мислите му са някъде далеч, и след като още веднъж му напомни да е много внимателен, приключи разговора с въздушна целувка.

Сам слезе на долния етаж да потърси кафе и се изненада, като завари домакинята си вече да седи на масата в трапезарията с кроасан и café créme до себе си и лаптоп отпред. Тя обясни, че така следи новините от деня, тъй като най-близкият достъпен вестник е на много километри, чак в Калви.

— Ще останеш много доволен от мен, скъпо момче — увери го тя. — Мисля, че знам къде точно трябва да отидеш, за да ти устроят засада. — Тя затрака по клавиатурата на лаптопа. — А сега си сипи кафе от каната на бюфета и ела да седнеш до мен.

Тя премести лаптопа така, че Сам да вижда по-добре на екрана сниманата от въздуха местност със зелени върхари и ниска растителност.

— Това е типично за района около Спелонкато — обясни Лора. — По-голямата част не ти върши работа, защото липсват пътеки, и човек, който не познава областта, няма начин да намери определено място. Но това тук — тя придвижи курсора надолу — е много по-добро. Водохранилище на девет километра надолу по пътя, което не е никак трудно да бъде открито, заобиколено е от maquis и изоставени маслинови дървета, и ще има предостатъчно места, където да се спотайват онези отвратителни руснаци.

Сам се наведе напред, за да огледа по-отблизо изображението на екрана.

— Това отляво не е ли пътека, при това доста широка?

Лора кимна.

— Тръгва от пътя, но единствените, които я ползват, кажи-речи през шест месеца, са работниците, поддържащи водохранилището. — Тя се облегна с усмивка на задоволство. — Е, мислиш ли, че ще свърши работа?

— Ще отида да го проверя още сега, но изглежда превъзходно. Как мога да ти се отблагодаря? Да видим — дали магнум бутилка „Дом Периньон“ е приемлива отплата?

Лора продължи да се усмихва, накланяйки глава.

— Колко приятно. Магнум бутилките са така разтушаващи, не мислиш ли?

Половин час по-късно Сам потегли с доста старо рено, взето назаем от градинаря. Излезе на пътя, който се виеше надолу от селото, и стигна до началото на пътеката, отбелязано с ръждясала табела, на която пишеше „Accés lnterdit“^[27]. Паркира колата на тревата и пое пеша.

Почти навсякъде, накъдето поглеждаше, имаше малки сечища между прораслите, занемарени маслинови дървета, идеални места, където да се скриеш и да чакаш. Самото водохранилище, зловещ оазис, пълен с насекоми, беше заобиколено от телена мрежа с ниска бетонна постройка в единия край, която беше заключена и, както прецени Сам, със сигурност нямаше да представлява интерес за устройващите засадата. Имаше десетки други по-добри възможности. А мястото не можеше да е по-подходящо — лесно за откриване и въпреки това откъснато, нямаше никаква вероятност изстрелите да бъдат чути. Идеално. Сам намери пън, на който да седне, и се обади на Жо Фигатели.

 

 

Имаше някои детайли за доуточняване и те бяха изяснени през следващите няколко минути. Жо и Фло щяха да дойдат с кола от Калви по-късно сутринта, за да се запознаят с района около водохранилището, и след това щяха да се обадят на Обломови да предложат час за засадата. Жо потвърди, че ще донесат, както го нарече, „всичкото необходимо оборудване“, напомни на Сам да изтупа от праха бронираната си жилетка и каза, че ще се обади отново следобед, щом говори с Обломови.

 

 

Телефонът беше вдигнат с ръмжене. Кой ли от двамата Обломови беше? Жо реши да налучка.

— Саша, обажда се Жо Фигатели, имам добри новини. Току-що ми позвъни моята племенница в Спелонкато. Чула е Рьобул да говори с мадам Ломбар, казал, че иска да изведе кучето й на разходка тази вечер. Попитал я къде да отиде и тя препоръчала местното водохранилище, на около пет минути път с кола надолу от селото. Звучи добре. Сега пътуваме натам да огледаме мястото. Ще ти се обадя пак. А как ти се струва изборът на време? Тази вечер става ли?

— Да — отвърна Обломов. — Взехте ли стоката?

— Ще е при нас по-късно сутринта.

— Добре — каза руснакът и връзката прекъсна.

Жо погледна брат си, който шофираше.

— Следващия път ще му се обадиш ти. Може би с теб няма да е толкова разговорлив.

Паркираха в началото на пътеката и тръгнаха към водохранилището.

— Мястото е идеално — отбеляза Фло, — но трябва да намерим къде да скрием колата. Сам няма да измине пеша с кучето целия път от селото дотук. Ще дойде с кола и ще паркира в началото на пътеката, а ако нашата кола вече е там, Обломови ще решат, че сме ги преметнали. Някъде надолу сигурно има място, където хората от поддръжката паркират, когато идват при водохранилището.

Всъщност те вървяха право към него — пространство зад постройката с възможно най-прост паркинг, покрит с напукан бетон, който водеше битка с бурените и определено я губеше.

— Добре — каза Жо, — това ще свърши работа. Сега трябва да намерим къде да скрием руснаците така, че Сам да успее да ги открие.

Бързо видяха, че разполагат с предостатъчно варианти. Имаше сечища между групи дървета, имаше висока до кръста maquis, имаше дори няколко тесни пътеки, проправени от ловджиите. Фигатели проучиха една от пътеките, тръгваща от паркинга, и откриха, че след около триста метра стига до малко сечище, заобиколено от предостатъчно подходящи за скривалище места. Възможно най-доброто, съгласиха се те. На връщане Жо се натъкна на смачкана празна кутия от цигари, която сложи в началото на избраната пътека за знак, по който Сам да се ориентира за посоката.

Оставаше само да вземат оръжията и да му се обадят да му кажат за цигарената кутия. Дори можеше да им остане време за обяд, преди да разположат Обломови в скривалището им.

 

 

Следобедът се точеше бавно за Сам. Проведе дълги разговори с Елена, Рьобул и Жо Фигатели, а след това с удоволствие се остави да бъде разсеян от Лора, която настоя да му даде уроци по разхождане на куче. Те по-скоро бяха понесени, отколкото приветствани от Алфред, който беше изкарал всички уроци наведнъж.

— Съветът ми — подхвана Лора — е да го държиш на повод, докато стигнете навътре по пътеката. Надали ще искаш да хукне подир заек. Може да ти е от полза да вземеш няколко от тези бисквитки. Пристрастен е към тях. — Тя подаде на Сам пет-шест кучешки бисквити във формата на кокал, които той прибра в джоба си. Наблюдателният Алфред тутакси дойде при него и взе да бута с нос издутия джоб. — Сега вече като знае, че имаш, няма да те изпуска от поглед. Много лакомо момче е.

Най-сетне моментът настъпи. Сам си сложи бронираната жилетка, ризата, шапката и очилата. Лора го изпрати до колата, настани Алфред на пътническото място и се надвеси през прозореца да целуне Сам по бузата.

— Късмет, скъпо момче. Шампанското ще те чака охладено, като се върнеш.

 

 

 

От поста си в храстите край пътя Фло Фигатели видя колата на Сам да се задава към водохранилището. Обади се на брат си и побърза да се присъедини към него и Обломови.

— Той е точно в началото на пътеката — съобщи Жо. — Още пет минути и ще е тук.

Обломови кимнаха и извадиха оръжията си. Оказваше се по-лесно, отколкото бяха очаквали. Клекнаха зад храста, като се погрижиха да избегнат гъстия листак, който би възпрепятствал добрата видимост към жертвата.

След като стигна до средата на пътеката, Сам пусна Алфред от каишката. Кучето претърси храстите, щастливо, че открива непознати миризми, но на няколко минути се завръщаше да се увери, че Сам и ценният му запас от бисквити не са твърде далеч. Като се озоваха при водохранилището. Сам намери цигарената кутия и тръгна по пътеката с Алфред пред себе си.

Мислите му бяха прояснени, сетивата му бдителни, а очите — втренчени в косматата задница на Алфред. Предположи, че кучето първо ще долови човешкото присъствие в храстите. Нещо изхрущя под крака му и той погледна надолу, където видя малка купчина от ловджийски отпадъци — празни пълнители, стъпкани в пръстта. След още няколко метра се натъкна на пластмасова манерка. Явно от лова се ожаднява, си каза Сам. Продължиха, като следваха лъкатушенето на пътеката, докато на петдесет метра пред себе си видяха сечището.

Алфред спря. Навел глава, тръгна отново към сечището с премерени, сковани стъпки, сякаш вече беше видял нещо и го дебнеше. Сам се стегна и се съсредоточи, когато стигнаха до края на пътеката. Алфред отново спря, вниманието му беше насочено към храсталак на няколко стъпки пред тях.

Обломови, скрити в същия този храсталак, се двоумяха. Да застрелят първо кучето или първо човека? Със знаци по-възрастният посочи човека. Плащаше им се да застрелят него, по-късно можеха да се отърват от кучето. Вдигнаха пистолети и се прицелиха.

Двата изстрела прозвучаха веднага един след друг. Тялото на Сам се прегъна на две, докато падаше на земята по очи, а Алфред скимтеше до него. Храстите се разтвориха и оттам излязоха Обломови с пистолети в ръце, без да усетят как Фигатели се приближават зад тях, въоръжени с „корсиканското убеждение“ — къса, дървена сопа със стоманен накрайник. Обломови бяха втренчили очи в неподвижното тяло на Сам и ударите им дойдоха изневиделица. Строполиха се на мига.

— Отлична работа, момчета — поздрави Сам братята, като се изправи, разтърка гърди и се опита да избута Алфред, който го лижеше по лицето. — Уф! Никога не съм предполагал, че халосните патрони удрят така силно. Имах късмет, че съм с жилетка. Добре, сега да ги подготвим за звездния им час.

Обломови не показаха никакви признаци да се съвземат, докато бяха претърколени и ръцете им бяха оковани с белезници на гърба. Взеха мобилните им телефони, а оръжията сложиха в найлонови пликове с ръкавици, за да не останат отпечатъци, Фло извади телефона си.

— Можеш да дойдеш — каза. — Ще се свестят след няколко минути.

Когато пристигна голямото пежо със затъмнени стъкла, те бяха с кървясали очи, но в съзнание. Шофьорът, едър мъж със счупен нос като на боксьор, слезе и отвори задната врата, от която се появи чичо Думе. Сам едва го позна. Старите работнически дрехи, сладката усмивка и тридневната брада бяха изчезнали. Пред него сега, ако се съдеше по тъмния костюм и още по-тъмните слънчеви очила, стоеше важна особа. Той бавно се приближи до Обломови и застана над тях с ръце на хълбоците.

— Така, значи това са убийците — той извърна глава. — Клод, столът ми.

Шофьорът донесе от колата голям стол, разтвори го и го сложи пред Обломови. Чичо Думе седна и извади къса пура от джоба си, запали я внимателно и раздуха края, докато се разгоря.

— Докарахте се до сложно и опасно положение — започна той. — Опитахте се да убиете моя добър приятел ето там — той махна с пурата към Сам, — опит, който той и колегите му осуетиха. Сега те са свидетели, които на драго сърце ще дадат показания срещу вас. Като допълнително доказателство отпечатъците ви са по целите оръжия. А се намирате в Корсика, където не се толерира подобно поведение, особено от страна на чужденци.

Замълча и направи кръгче от дим.

— Както казах, опасно положение. Струва ми се, че има няколко възможни изхода, някои по-приятни от други. Първо, можем да ви застреляме и да твърдим, че е било самозащита. — Обломови започваха да показват, че загряват. — Второ, можем да ви съдим за опит за убийство при мой приятел съдия и ви обещавам, че ще излезе със сурова присъда — трийсет — четиресет години в корсикански затвор. И трето, което според мен е най-разумният изход: сътрудничите ни и наградата ви за помощта ще бъде много по-лека присъда, която да излежите във Франция, ако предпочитате. Имате ли въпроси?

Обломови не реагираха по никакъв начин.

— Добре. Ще ви оставя на колегите, но ви предупреждавам. Те не са никак търпеливи.

След тези думи чичо Думе се върна в колата си. Клод сгъна стола и го последва.

Не беше учудващо, че след много кратко обсъждане Обломови избраха третия вариант. Жо Фигатели се обади на един от близките си познати в полицейското управление в Калви и уреди да пратят камионетка, която да вземе руснаците и да ги откара в ареста за разпит.

— Ние ще изчакаме тук — каза Жо на Сам. — Ти си свърши работата за деня. Прибери се и пийни нещо.

Сам се настани в колата, даде на Алфред бисквита, за да отпразнуват успеха, и се обади на Елена.

— Готово, всичко мина според плана. Руснаците отиват в затвора.

Елена въздъхна шумно с облекчение.

— Добре ли си?

— Имам лек обрив от бронираната жилетка, но иначе съм добре. Връщам се в къщата на Лора. Ще ти разкажа всичко на вечеря.

Последва още една продължителна въздишка.

— Сам, толкова се притеснявах.

— Ще се оправя. Обривът обикновено изчезва след някой и друг ден.

Първото нещо, което Сам видя, когато се върна, беше голямото пежо, паркирано пред къщата. Секунда след това се появи комитетът по посрещането, съставен от чичо Думе, Лора, Елена и Рьобул, които чакаха на отворената входна врата. Алфред се втурна от колата и Сам го последва. Прегърна Елена и усети топлите сълзи по страните й. Рьобул го прегърна, потупа го по гърба, стисна го за рамото, разроши му косата и изглеждаше сякаш самият той ще избухне в сълзи. Ухаеща на парфюм целувка от Лора, усмивка и изсумтяване от чичо Думе, и всички влязоха в къщата.

Рьобул почти танцуваше от облекчение и вълнение, а Елена стискаше ръката на Сам така здраво, че той се замисли дали да не я помоли да престане, преди да я откъсне. Кимайки усмихнати, Лора и чичо Думе също се включиха в общия дух на веселие. Влязоха в дневната и се събраха около магнум бутилката шампанско в огромната шампаниера.

Докато Рьобул се занимаваше с тапата, Сам реши, че е време да внесе доза реализъм.

— Неприятно ми е да го кажа, но нека да не прекаляваме с празнуването отсега. Историята не е приключила. Остава ни да се справим с Вронски.

Глава 20

Преди Сам да успее да продължи по проблема с Вронски, телефонът му звънна.

— Жо? Какво е станало? — Сам притисна телефона по-силно до ухото си. — Така ли направиха? И двамата? Това е страхотно. В никакъв случай не ги допускайте близо до телефон. Мисля, че вече може да действаме. Ще се чуем по-късно.

Той се усмихваше, когато прекъсна връзката.

— Добри новини. В замяна на по-леки присъди и двамата Обломови са подписали самопризнания, че са изпълнявали поръчка за убийство. Възложена от Вронски. Това го прави съучастник в опит за убийство и кажи-речи ни стига. Мисля, че ще се справя с едно питие.

Рьобул сипа и Сам отпи. Шампанското никога не му се бе струвало така вкусно.

— Аз също имам една новина — обади се Рьобул. — Нали се сещате за моя приятел Ерве? Той е обяснил всичко на колега в Париж и тамошните ченгета са готови да задържат Вронски, когато кажеш.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отсече Сам. — Нищо няма да спечелим с чакане, а Вронски ще се изнерви, когато не получи вести от Обломови. Ерве работи ли късно вечер? Можем ли да му се обадим сега?

Пет минути по-късно всичко беше подготвено. Полицията щеше да арестува Вронски, когато излиза от „Бристол“ за вечеря. Щеше да прекара нощта в парижка килия. На следващия ден щеше да бъде прехвърлен в Марсилия, където го чакаха разпит и процес. Ерве ги увери, че ако се подшушне някоя и друга дума в правилните уши, може да се уреди Вронски да бъде пратен да излежава присъдата си във френска Гвиана. Много нездравословно място според Ерве, където изгледите да оцелееш не са никак големи.

— А сега, приятели мои — подхвана Рьобул, — мислите ли, че вече е безопасно да празнуваме? Защото имам предложение: обяд във Фаро, може би вдругиден, че готвачът ми да има време да се подготви. Ще се погрижа за придвижването на всички от Калви до Марсилия. Как ви звучи? Само ако сте свободни, разбира се. — Той огледа усмихнатите лица на Лора, Думе, Елена и Сам. — И не бива да забравяме момчетата Фигатели.

 

 

На следващата сутрин Елена и Сам се качиха с Рьобул в частния му самолет за краткия полет обратно до Марсилия. Рьобул беше възбуден от облекчението, когато Ерве се обади да каже, че Вронски е бил заловен и ще бъде докаран в Марсилия по-късно през деня. Той очевидно беше заплашвал всички със съдебни дела за неправомерен арест.

— Може да си врещи, колкото иска — каза Рьобул, — но още не знае за подписаните самопризнания. Сам, не исках да те питам преди, но беше ли сигурен, че онези пистолети са заредени с халосни?

— Разбира се. Фигатели знаят, че ако се издънят, духът ми ще ги преследва. Сериозно, те бяха невероятни. Заредиха пистолетите лично и намериха начин до последния момент да не попаднат в ръцете на Обломови. Нито за миг не съм се тревожил.

След половин час вече бяха в колата на път към Фаро. Рьобул веднага се запъти към кухнята за съвещание с Алфонс относно менюто за празничния обяд. Елена и Сам отидоха при басейна и се опънаха на слънце.

— Още не мога да повярвам, че всичко свърши — каза Елена. Тя се протегна и целуна Сам по върха на носа. — Вече може ли да се върнем към ваканцията си?

— Какво имаш предвид?

— Обичайните неща. Сещаш се, да се любим следобед, да вечеряме под звездите, такива работи. Може да огледаме няколко апартамента, да обиколим заливчетата, да прекараме известно време с Мими и Филип.

— Каквото поискаш, сладка моя, стига да не трябва да нося бронирана жилетка. Какво стана с онази между другото?

— Лора я взе и я сложи в кошницата на Алфред. Каза, че миризмата й ще му напомня за теб.

Сам обмисляше този необичаен комплимент, когато Рьобул дойде при басейна с широка усмивка и лист хартия в ръка.

— Voilà — той размаха листа. — С Алфонс се разбрахме за менюто за утре и то е tour de force^[28]. Няма да ви разкрия подробности и да му разваля изненадата, иска да го направи лично, но мога да ви уверя, че ще е паметен обяд, угощение. А сега трябва да отида в избата да избера вината. — Той замълча и изпусна продължителна театрална въздишка. — Работата ми никога не свършва.

 

 

В групата, която слизаше по стълбите от самолета на Рьобул на следващата сутрин, се забелязваха интересни контрасти в стила на обличане. Лора, елегантна в сива коприна; чичо Думе с риза на цветя и торбести бели панталони; братята Фигатели с джинси и любимите им тениски, черни със златни букви, изписващи успокоителното обещание, че каквото се случва във Вегас, си остава във Вегас.

Краткото пътуване до Марсилия даде възможност на Лора, която никога не беше срещала Фигатели, да ги опознае. Тя очевидно харесваше видяното и флиртуваше най-безсрамно. Те й отговаряха със същото, а тя непрекъснато пърхаше с мигли и се държеше като момиченце. Чичо Думе беше зает в кабината, където взимаше уроци за начинаещи от пилота, и докато настъпи време да кацнат, всички бяха в приповдигнато настроение.

Фаро беше готова. Под вещите напътствия на Елена за украсата Рьобул беше превърнал един ъгъл от терасата в сенчест рай с огромни чадъри, предпазващи частта за сядане и дългата маса от слънцето. Бялото беше навсякъде — чадърите, креслата и диваните, покривките и салфетките, розите „Айсберг“, преливащи от огромни теракотени саксии. Елена и Рьобул също бяха облечени изцяло в бяло.

— Браво, Франсис, браво — потупа Лора племенника си по бузата. — Това е прекрасно, като излязло от онова списание — как се наричаше? — „Коте Сюд“. А сега, ако някой ми предложи от превъзходното шампанско, което виждам на масата, не мисля, че ще се възпротивя.

Рьобул беше дал указания на Клодин, неговата икономка, и Нану, прислужницата му от Мартиника, да се погрижат за гостите и като видя, че всеки държи чаша в ръка, се изправи да ги приветства.

— Първо, нека кажа колко съм благодарен на всички ви за помощта. Човек не може и да мечтае за по-предани приятели и никога няма да забравя какво направихте за мен. Този обяд, това щастливо събитие е начин да ви кажа „благодаря“, но също така искам да ви уверя, че ако някога има нещо, с което мога да ви помогна, само трябва да се обърнете към мен. — Той замълча леко развълнуван, преглътна с усилие и продължи. — Това е ден, в който да ядем, да пием и да се веселим. Никога такъв прекрасен обяд не е бил така добре заслужен. А сега, за да ви подготви за това, което предстои, ви представям Алфонс, краля на кухнята на Фаро и създателя на днешното меню.

Готвачът, който чакаше пред кухненската врата своя ред, пристъпи напред, усмихна се и кимна на гостите.

Алфонс, както Елена по-късно отбеляза, връщаше вярата на човека във френския готвач — класически закръглен, класически жизнерадостен и надянал дълга, тежка престилка, а не някое от изисканите бели сака с монограм, толкова обичани от готвачите от шоубизнеса. Той прекоси терасата под съпровода на аплодисменти, зае мястото си до Рьобул и прочисти гърло.

— Приготвил съм ви прост обяд с, както сами ще се уверите, някои корсикански нюанси в чест на нашите приятели от Корсика. — Той кимна и се усмихна на братята Фигатели и чичо Думе. — За начало миди Сен Жак за събуждане на небцето — само по три на човек, изпържени и гарнирани с див лук, и яхния от пресен грах и бакла със зехтин и съвсем малко сол от Камарг. — Той отпи от шампанското, което Рьобул му беше връчил, преди да премине на следващото ястие. — Оставаме със светците и след като апетитът вече е събуден, имаме филе от свети петрова риба с връхчета от аспержи и лимонова емулсия, направена, разбира се, от най-хубавите корсикански лимони. — Още едно кимване и усмивка към Фигатели. — Следва задушен телешки бут с фрикасе от пресни картофи и моркови и сос с чубрица. Това ще ви предразположи за подбрани кози сирена, но тук, трябва да призная, не мога да гарантирам, че всички кози, дали своя принос, са корсикански. Въпреки това мисля, че сирената ще ви харесат. Те са три: едно меко и маслено; едно твърдо и с наситен вкус; едно cendré, оваляно в пепел. Съчетанието е фино и апетитно. — Погледна към Лора и сведе глава. — За завършека съм задължен на мадам Ломбар, която ми даде рецептата за своята превъзходна торта с тъмен шоколад. Добавил съм ранни череши без костилки, леко затоплени в корсиканска mryrte, докато соковете потекат, и обилно количество бита сметана. — Той огледа с усмивка публиката си и отправи традиционната благословия на готвача. — Alors, bon appétit!

Аплодисментите го изпратиха по пътя към кухнята.

Елена клатеше глава до Сам.

— Ако това е прост обяд, аз съм Пол Бокюз. Ще трябва да ме отнесеш на ръце от масата.

Рьобул, който стоеше до тях, даде вид, че е шокиран.

— Не, не, не — каза. — Знам, че списъкът на ястията е дълъг, но порциите са скромни, поредица от изтънчени хапки. След като се нахраните, ще скочите от масата, готови да потичате около Старото пристанище. — Той вирна глава и намигна. — Или вероятно за сиеста.

— Това вече е приказка — отвърна Елена.

Хубавият обяд е удоволствие навсякъде, но хубавият обяд с приятели навън в слънчев летен ден е истинска радост. Сякаш към всичко е добавено по малко вълшебство. Вината са по-пивки, шегите — по-забавни, комплиментите — по-изискани, храната — по-вкусна. И така беше в този ден във Фаро. Гастрономичното пътешествие от миди Сен Жак до шоколадовия триумф на Лора отне три часа с антракти между блюдата за импровизирани речи, повечето от които всъщност бяха отправени покани. Сам и Елена поканиха всички в Лос Анджелис. Братята Фигатели поканиха всички в Калви. Лора предложи избор между Париж и Гщаад, а чичо Думе предложи посещение на семейното лозе в Патримонио, където, каза той, дори от кранчетата в банята се лее вино.

Рьобул тъкмо се беше изправил и телефонът му звънна. Той застана начело на масата, слушаше внимателно, първоначално се усмихваше, а после се засмя с цяло гърло. Клатеше глава, когато затвори.

— Мога да ви осигуря невиждана гледка, приятели мои. Елате с мен. — Той поведе гостите си към края на терасата, като пътем взе бинокъл от ниска маса, и се загледа в морето. — Обади се Ерве. Всеки момент ще го видим да се задава откъм носа.

Мина минута, после две, и накрая го видяха да завива покрай носа на няколкостотин метра в тъмносин полицейски катер. Съдът изглеждаше смален от онова, което се движеше подире му — „Каспийската кралица“, чието руско знаме беше спуснато наполовина. Бинокълът мина от ръка на ръка и събралите се във Фаро успяха да различат няколко фигури в полицейска униформа да се движат по главната палуба.

— Отиват към пристанището — разясни Рьобул, — където Ерве каза, че яхтата ще стои, докато — как точно се изрази? — собственикът сътрудничи на полицията в разследването. Така че не мисля, че ще видим повече „Каспийската кралица“.

— Ще пия за това — заяви Сам. — Някой иска ли шампанско?