Питър Мейл
Корсиканска афера (6)

Глава 6

В Пале дю Фаро имаше галавечер. Преди шест месеца Рьобул бе позволил на добрата страна на характера си да вземе превес и се беше съгласил да бъде домакин на вечеря в подкрепа на местна благотворителна инициатива. Тя беше спонсорирана от комитет от тукашни бизнесмени, чиито цели не бяха изцяло лишени от лични интереси, в края на краищата благотворителността започва у дома. Но каузата си струваше и беше много привлекателна на местно ниво — да се рекламира Марсилия като крайбрежен център със събития, съперничещи на филмовия фестивал в Кан, на фестивала на цветята в Ница и на турнирите по тенис и формула 1 в Монако.

Какво различно можеше да предложи Марсилия? Състезания с яхти, музикални и театрални фестивали, плаващо казино, световен шампионат по петанк и турнир по водни ски бяха обмисляни като възможни атракции. Но подобни амбициозни планове се нуждаят от пари и вечерята в Пале дю Фаро с куверт от хиляда евро имаше за цел да задвижи нещата и да постави началото на набирането на средства.

Рьобул се беше постарал да накара „Приятелите на Марсилия“ да се гордеят. Просторната задна тераса на Фаро беше превърната в нещо средно между малка гора и огромна беседка. Имаше маслинови и лимонови дървета, бамбук с черни стъбла, всичките в грамадни теракотени саксии и окичени с гирлянди от лампички. Сред дърветата имаше двайсет маси за по шестима с плътни ленени покривки и салфетки в истинско марсилско синьо, фенери със свещи и букет от бели рози в средата. Малък оркестър, разположен на подиум в единия ъгъл, изпълняваше френски шлагери — „Морето“, „Животът в розово“, мелодията от „Един мъж и една жена“. Дори природата беше дала своя принос: въздухът беше мек и безветрен, небето беше ширнало се черно кадифе, осеяно със звезди. Както един от дошлите в началото гости бе отбелязал — un décor magique^[1].

Домакинът и неговата компания пиеха по чаша шампанско, за да се подготвят за вечерните събития. Елена беше облечена в, както го наричаше, церемониално черно, въпреки че отказа да обясни каква точно церемония има предвид. На Сам не му липсваха идеи, но му беше наредено да си ги запази за себе си. Наскоро сгодените Мими и Филип се държаха за ръце, докато си пиеха шампанското, а Рьобул и Сам блестяха в смокинги с бели сака.

— Е — обърна се Сам към приятеля си, — измисли ли речта си?

Рьобул потрепна.

— Съгласен съм с човека, който е казал, че правилата за добра реч са прости: заставаш, казваш две думи и млъкваш. Трябва да е къса и приятна. — Погледът му беше привлечен от фигура, задаваща се през тълпата. — Ах, ето я и нея… моята наставница по светските въпроси.

Мари-Анж Пикар беше професионален организатор на събития от този вид. Слаба, руса жена на трийсет и няколко, тя се беше напъхала в твърде тясна черна рокля, скроена така, че да се разкрива пищната й гръд, а табелката с името й беше стратегически разположена там, където щеше да получи най-голямо внимание. Рьобул я представи на компанията си и Елена и Мари-Анж се огледаха взаимно като боксьори, които се приготвят да се качат на ринга.

— Каква сладка малка рокля — отбеляза Мари-Анж.

Елена наклони глава с усмивка и си каза наум „не толкова малка като твоята, може би следващия път трябва да заложиш на дреха, която ти е по мярка“.

Мари-Анж насочи вниманието си към Рьобул, като с всяко следващо изречение все повече се приближаваше до него.

— Alors, мосю Франсис. Доволен ли сте от разпределението на местата на вашата маса? Искате ли да прегледате отново списъка с гости? В последния момент направихме една-две добавки.

Гърдите на Мари-Анж вече почти бяха притиснали гръдта на Рьобул. Той отстъпи крачка назад, за да избяга от мъглата на парфюма й, и огледа препълнената с хора тераса.

— Всички маси ли са заети?

— Последните две-три бяха запазени вчера — отвърна Мари-Анж. — Едната е за руски джентълмен. Купи всичките шест места.

Рьобул се намръщи. Колко руски джентълмени, готови да похарчат шест хиляди евро за вечеря, имаше в Марсилия?

— Кой е той?

Мари-Анж погледна списъка на гостите.

— Мосю Вронски. Може би го познавате?

Рьобул поклати глава.

— Не съм имал това удоволствие.

След това Мари-Анж го отведе на подиума. Оркестърът завърши класиката на Едит Пиаф „Не, не съжалявам за нищо“ с апломб и Мари-Анж взе микрофона.

— Госпожи, господа, приятели на Марсилия — приветствам ви сърдечно с добре дошли. Мога да ви обещая вечер, която никога няма да забравите. — Тя хвърли бърз поглед на бележките си. — След вечерята, и то каква вечеря — замълча, за да целуне върховете на пръстите си, — ще има търг, луксозен търг, който ще ви изкуши да проявите екстравагантност. Но екстравагантност за най-достойната кауза. Първо имаме уикенд за двама в „Пти Нис“ с три звезди от „Мишлен“, великолепни гледки към морето и легендарна буябес. — Още една пауза за целуване на върховете на пръстите. — Шест бутилки от личната изба на домакина ни — Lafitte-Rothschild, 1982, една от най-забележителните реколти на това вълшебно вино. След това за всички почитатели на футбола — четири билета за специалната ложа за всички домакински мачове на „Олимпик Марсилия“. И накрая, предлагаме рядката възможност да се сдобиете с наистина необикновена кола — класическо „Бентли“, купено от крал Фарук, за да отпразнува своето гражданство на Монако през 1959 г.

След това изложение Мари-Анж се обърна към Рьобул.

— А сега — каза тя с вида на фокусник, който ще извади особено красив бял заек от шапката си — бих искала да поканя нашия така щедър домакин Франсис Рьобул, да каже няколко думи — наистина няколко, както той ме помоли да ви уверя, — за да ви приветства с добре дошли.

След като даде тон за аплодисменти, тя връчи микрофона на следващия говорител, който видимо не гореше от желание да се изказва.

В кратката си, но увлекателна реч Рьобул благодари на публиката си за подкрепата им и подчерта, че тази вечер е само начало — първа стъпка от пътешествие, което той се надяваше да приключи със забележително допълнение към прелестите на любимата му Марсилия.

— Но съм сигурен, че всички вие сте гладни — каза той, като хвърли поглед към лятната кухня, — и виждам, че моят приятел, готвачът Алфонс, е нетърпелив. От опит знам, че той не е човек, когото може да караш да чака. Allons, mes amis! A la bouffe!^[2].

Масите постепенно бяха заети от над сто души, Рьобул добре познаваше лично повечето: доста от местните бизнесмени и съпругите им, Ерве, началникът на полицията, Гастон, който уреждаше всякакви въпроси, мадам Спинели от Женската лига на Марсилия, придружавана от Бруно, значително по-младия й партньор, изпълнителният съвет на „Олимпик Марсилия“ и светски персони, които се съревноваваха помежду си с тен и бижута. С други думи, тук беше всеки, който имаше някакво значение в обществената йерархия на Марсилия.

И някои, които нямаха, поне все още нямаха. На една от най-хубавите маси магнум бутилка „Дом Периньон“ напредваше сред група, която Мари-Анж описа шепнешком на Рьобул като „руския контингент“. Той включваше Вронски с кадифено сако в цвят на слива, от едната му страна седеше Наташа, а от другата — Катя; виконт Дьо Пертюи и мадам виконтесата, модерно анорексична жена, която размахваше сребърното си цигаре с опасно нехайство; и облегнат на стола бляскав на вид млад мъж с пепеляворуса коса и слънчеви очила, отразяващи светлината, облечен в черна кожа от глава до пети.

Рьобул се беше отправил към масата си, след като бе поздравил приятели, когато чу да го викат по име. Обърна се и се озова изправен пред леденосините очи на Олег Вронски.

— Мосю Рьобул, аз съм Вронски.

Както никога, добрите обноски на Рьобул го напуснаха.

— Знам — процеди през зъби и се обърна.

Вронски го настигна и го хвана за ръката.

— Трябва да поговорим. Може да се окаже доста интересно за вас.

— Съмнявам се.

Рьобул отблъсна ръката на Вронски и се върна на масата си, остави руснака да стои сам, изложен на любопитни погледи от хората на близките маси. Той се съвзе и избута сервитьора, за да се върне на мястото си.

Беше намръщен, когато седна.

— Арогантно френско лайно — каза на виконта. — За кого се мисли?

На масата на Рьобул бе направен доста подобен коментар, само националността на арогантното лайно беше сменена.

— Не мога да повярвам — не се сдържа Сам. — Надявам се, се е извинил, че е нахлул в къщата ти?

Рьобул поклати глава.

— Разговорът не беше дълъг. — Той се обърна към Елена, която седеше до него. — Съжалявам, скъпа моя. Прости ми. Да не си разваляме вечерта.