Питър Мейл
Корсиканска афера (18)

Глава 18

— Така, това е корсиканският ми тоалет.

Сам стоеше пред Елена с ръце в джобовете, широкопола панамена шапка на главата и много големи, много тъмни слънчеви очила на носа. Беше облечен в бледосиня риза и бели панталони, униформата на джентълмен на почивка в Южна Франция.

— Идеята на всичко това — започна да обяснява — е Обломови да ме разпознаят от разстояние, но в същото време да скрия голяма част от лицето си. Какво мислиш?

Елена го огледа от глава до пети и кимна.

— Ще се справиш — каза накрая. — Но ми обещай, че ще внимаваш. Никакви прояви на героизъм, ясно? А сега свали тези проклети очила, за да те целуна за късмет.

И целувката беше продължителна и страстна.

— Това беше интересно — усмихна се Сам. — Какво ли ще получа, ако си сваля шапката?

Слязоха долу при Рьобул, който беше настоял да отиде с тях. Щеше да изпълнява ролята на телохранител на Елена, докато Сам е зает. Двамата щяха да отседнат във „Вила Престиж“, луксозна къща със засилена охрана на няколко минути път с кола от центъра на Калви.

Седнаха един до друг на задната седалка на колата, която щеше да ги откара в участъка на марсилското летище, запазен за частни самолети. По пътя Сам отново им обясни какво ще се случи, като кацнат в Калви. Елена и Рьобул трябваше да изчакат в самолета, докато Сам напусне летището. Като слезе от самолета, той щеше да се качи в колата, уредена от Фигатели — голямо пежо, набиващо се на очи заради много тъмните стъкла. Шофьорът му щеше да го откара в къщата на мадам Ломбар в Спелонкато, а Рьобул и Елена щяха да отидат във „Вила Престиж“.

По време на краткия полет до Корсика всички бяха унили, а сега, когато вече бяха пристъпили към действие — и все по-напрегнати. Рьобул беше неспокоен, занимаваше се с мобилния си телефон. Елена мълчеше, стискаше ръката на Сам и зяпаше през прозореца. Сам се беше изключил, за да се съсредоточи, както правеше винаги преди работа. Премисли щателните приготовления, които беше провел с Фигатели. На теория, заключи той, бяха покрили всяка възможност. И въпреки това никога не можеш да си сигурен. Където има гангстери и оръжия, е възможно да се стигне до грешки. Но все пак — именно заради риска всичко това си струва. И с тази философска мисъл той се върна към действителността и целуна Елена по ухото.

Самолетът кацна гладко. Когато вратата се отвори, пежото вече се задаваше по пистата към тях. Сам слезе бавно по стълбите, за да може всеки, който наблюдава от терминала, да успее да го огледа добре, и поздрави шофьора, застанал до отворената задна врата. Това беше един от по-възрастните членове на клана Фигатели, чичо Думе, набит, жилав мъж със сладка крива усмивка и впечатляващи рошави бели вежди. Той взе багажа на Сам и поеха по лъкатушния път към Спелонкато.

На терминала Саша Обломов свали бинокъла си с изсумтяване.

— Очаквах да е по-възрастен — каза той на братята Фигатели. — Изглежда по-млад, отколкото на снимките.

— Вероятно са направени преди пластичната операция — знаеш ги богаташите — обади се Фло. — Сигурно отива направо в Спелонкато. Няма нужда да го следим. Освен ако не настоявате?

Обломов поклати глава.

— Имаме предостатъчно време. Искам да отидем някъде да изпробваме пистолетите.

Напуснаха летището и се отправиха към пустеещата местност Баланя, където паркираха в сянката на дъб, след което си проправиха път през плетеницата от maquis^[1] към малко сечище. Жо разопакова оръжията и подаде едното на Саша. Вдигна другото, за да даде разяснения.

— Мисля, че ще ви хареса: „Глок“ 23. Лек, надежден, използван от полицията в цяла Америка. Има тринайсет патрона, предпазителят е тук — той го щракна — общо взето, това е всичко, което трябва да знаете. Нека ги заредя и да поставя мишена и може да ги пробвате. О, съвсем забравил. Тези пистолети пристигнаха в Корсика миналата нощ и са съвсем нови. Тази вечер трябва да ги занеса на един тип, когото често сме ползвали да изтрие серийните номера. Просто предпазна мярка.

Обломови кимнаха одобрително при това свидетелство за професионална дискретност.

Оръжията бяха заредени и бирените кутии, купени от Фигатели за мишени, бяха поставени. Обломови започнаха да стрелят, първоначално бавно, а като свикнаха с пистолетите — по-бързо. Тутакси стана ясно, че и двамата имат опит с оръжия и са добри стрелци. Докато куршумите летяха и бирените кутии подскачаха, впечатлението на Фло се потвърди. Тези не бяха аматьори.

Обломови бяха започнали да показват известен ентусиазъм, кимаха и се усмихваха, потупваха се един друг по гърба. След като изстреляха пет пълнителя, най-после се задоволиха и върнаха пистолетите. Отношенията между тях и братята Фигатели бяха станали, ако не точно топли, то поне сърдечни. Бяха единодушни, че е отбелязан полезен напредък: жертвата беше идентифицирана, оръжията бяха изпробвани и с отлично качество. Сега трябваше да намерят идеалното място и възможност за действие, Фигатели казаха, че ще се допитат до племенницата си за движението на жертвата, за да могат да изберат подходящ момент.

Сам, който не се чувстваше комфортно при резки промени в посоката, било с лодка, със самолет или с кола, полагаше неимоверни усилия да продължава да се усмихва, докато чичо Думе прелиташе с пежото през все по-тесни завои, надувайки клаксона. Спелонкато, където се надяваше да пристигне жив, е разположено на две хиляди метра надморско равнище с постоянно население 270 души според последното преброяване. Има една-единствена претенция за слава — пещерите си. Влажни и мрачни, те са ставали сцена на много тъмни дела, както пише в пътеводителя. Любопитният читател, жаден за знания, остава разочарован обаче, защото не са посочени никакви подробности за тези тъмни дела. Сам се утеши с мисълта, че лелята на Рьобул, мадам Ломбар, със сигурност ще ги сподели с него.

След чутото от Рьобул по неин адрес той очакваше с нетърпение да се срещнат. Дъщеря на дипломат на служба В Англия, тя беше завършила „Роудийн“, едно от най-престижните девически училища в страната, където се беше научила да играе хокей на трева, който ненавиждаше, и да говори перфектен английски провлечено като човек от висшето общество. Беше надхвърлила седемдесетте. Никога не се беше омъжвала, но според Рьобул си беше взела полагаемия дял от любовни истории. Прекарваше лятото в старата семейна къща в Спелонкато, зимата в Гщаад, а остатъка от годината в Париж.

Като стигнаха до малкия площад в центъра на селото, чичо Думе паркира пред четириетажна къща с цвят на тъмна охра и обяви появата си с последен триумфален рев на клаксона. Почти веднага предната врата се отвори и навън надникна жизнена млада жена, чието лице грейна, когато разпозна чичо Думе.

Той разтвори обятия и тръгна към нея.

— Жозет! Красива както винаги! — Целуна я по бузите три пъти — лява, дясна, лява, и отстъпи назад да представи Сам: — Това е мосю Сам, приятел на мосю Франсис от Марсилия. Мадам Ломбар го очаква.

Жозет кимна, ръкува се със Сам и взе багажа му.

— Мадам е в салона. Моля, оттук.

Тя ги преведе през антре с плочки до просторно помещение в задната част на къщата, обзаведено в тежкия, натруфен стил на отдавна отминала епоха — кадифе, махагон, брокат, драпирани завеси, семейни портрети в позлатени рамки. Сам имаше чувството, че е пристъпил в XIX век.

Мадам Ломбар вдигна поглед от писалището си и дойде при него, усмихната, с протегната изящна ръка, която той се наведе да целуне.

— Мили боже — удиви се тя. — Още ли целуват ръце в Америка? Колко хубаво. Хайде, елате да седнете.

Беше трудно за вярване, че тази жена е над седемдесет години. Косите й бяха побелели, да, къси и красиво подстригани. Но кожата на лицето й беше гладка, сините очи — живи, тялото, стройно като на млада жена. Беше облечена семпло, с черна копринена риза и кремава пола, която подчертаваше тена на прекрасните й крака. Сам си даде сметка, че я зяпа.

— Е, какво очаквахте? — попита го тя. — Някоя стара вещица с пенсне и мустаци?

— Извинете ме, съжалявам, но не очаквах… просто не очаквах жена, която изглежда като вас.

Тя се усмихна.

— Ще го приема като комплимент. А сега… Франсис ми каза много малко, освен че сте американец и му правите огромна услуга. Естествено аз горя от нетърпение да науча повече. — Тя махна с ръка към шампаниерата на ниската маса между тях. — Защо не сипете по чаша шампанско и да ми разкажете всичко?

Говориха чак до вечерта. Първоначално, когато Сам описа Вронски и какво възнамерява да направи той, мадам Ломбар седеше притихнала, лицето й беше застинало и сериозно.

— Но той наистина ли е готов да поръча убийство само за да получи къща?

— Опасявам се, че да — отвърна Сам, — ако се съди по миналото му. Но ние няма да позволим това да се случи.

И през следващия половин час обясни какво точно ще направят той и братята Фигатели.

След като свърши, тя изпита огромно облекчение, което още повече се засили при поредната чаша шампанско. В хода на по-нататъшния разговор му каза да я нарича Лора, а тя самата започна да се обръща към него със „скъпо момче“. Тъкмо питаше с какво може да помогне, когато бяха прекъснати от шумно драскане по вратата.

— Ах — Лора отиде да отвори, — надявам се, че харесваш кучета. Това е Алфред, мъжът на моя живот. Не е ли великолепен?

Той беше огромен, черен и рошав, кръстоска, както стопанката му обясни, между бриар и ротвайлер. Кучето с тихи стъпки се приближи до Сам, огледа го, подуши го, сложи огромна лапа на коляното му и го погледна очаквателно.

— Харесва те — увери го Лора. — Радвам се. Толкова добре преценява характерите. Навремето имах приятел, когото Алфред направо ненавиждаше. И знаеш ли, беше съвсем прав. Мъжът се оказа отвратително малко лайно.

Сам се чудеше как да освободи коляното си от лапата, без да засегне Алфред, но в това време готвачката надникна през открехнатата врата, за да обяви, че вечерята е готова.

Тя се състоеше от добре опечени агнешки пържоли, салата, сирене и бутилка „Шато Марго“. — „Местните вина са ужасни“, обясни Лора — и докато ядяха, разговорът отново стана сериозен, а домакинята повтори желанието си да помогне.

— Има две неща — отвърна Сам. — Първо, трябва да намеря място, където може да ми бъде устроена засада, очевидно някъде извън селото. И второ, трябва да имам причина да се шляя насред нищото. В противен случай се притеснявам, че Обломови ще надушат нещо.

— Няма нищо по-лесно — оживи се Лора. — Мога да ти покажа къде точно да отидеш, а причината да отидеш се е настанила на крака ти. Това значи, че наистина те харесва. Защо не го изведеш на разходка утре?

По време на кафето обсъдиха подробностите. Сам щеше да се обади на Жо и да му каже къде и кога ще разходи кучето. Жо щеше да каже на Обломови, че е получил сведенията от племенницата си, и щяха да уредят да се скрият близо до мястото, където Сам ще мине. След това, както Сам отбеляза, работата беше в кърпа вързана.