Алън Дийн Фостър
Пришълци (7)

Глава седма

Момиченцето седеше сгушено в стола, свило колене до гърдите си. То беше вперило поглед напред и не виждаше възрастните, които го оглеждаха с любопитство. Вниманието му бе приковано в някаква далечна точка. На лявата му ръка, като гривна, беше прикрепен биомонитор, който Дитрих трябваше да пригоди към малката ръчичка на детето.

Докато ординаторът следеше информацията от монитора, Горман, който седеше наблизо, попита:

— Как й беше името?

Дитрих записваше нещо в електронния си бележник и не го чу.

— Какво казваш?

— Питам за името й. Нали бяхме разбрали как се казва?

Ординаторът кимна разсеяно, съсредоточена в данните от апаратурата.

— Май беше Ребека — отвърна тя.

— Чудесно. — Лейтенантът наложи най-добрата си усмивка и се наведе към детето с ръце на коленете. — Спомни си, Ребека. Концентрирай се. Трябва да се опиташ да ни помогнеш, за да можем да ти помогнем и ние. Затова сме тук. Искам, без да бързаш, да ни разкажеш всичко, което си спомняш. Каквото и да е. Опитай се да започнеш от самото начало.

Момиченцето не помръдна. Изражението му не се промени изобщо. То не отговаряше, но не беше неадекватно. Мълчеше, но не бе нямо. Горман се облегна разочарован и хвърли бегъл поглед към Рипли, която влезе в стаята с чаша горещо какао.

— Къде са родителите ти? — подхвана пак Горман. — Трябва да се опиташ…

— Горман! Остави детето намира! — намеси се Рипли.

Желанието на лейтенанта да отговори остро постепенно намаля и той кимна примирено. После стана, поклати глава и каза:

— Тя е абсолютно неадекватна. Опитах всичко. Само не съм крещял насреща й, а и нямам намерение. Това може да се окаже капката, от която чашата ще прелее. Ами ако не е в ред?

— В ред е — каза Дитрих, изключи портативната диагностична апаратура и нежно свали сензорната гривна от отпуснатата ръка на детето. — Физически е добре. Системно недохранване, което мисля, че ще остане без трайни последици. Направо е чудо, че изобщо е останала жива при тази необработена храна и дълбоко замразените прахчета, с които е задоволявала глада си — добави тя и погледна към Рипли. — Видя ли някъде опаковки с витамини?

— Нямах време да огледам, пък и тя не пожела да ме разведе наоколо — отвърна Рипли и кимна към момиченцето.

— Малката хитруша сигурно знае, че трябва да получава добавки към храната, защото няма признаци за критичен недостиг на витамини.

— А какво е душевното й състояние? — попита Рипли и отпи от кафето си, загледана в сирачето на стола. Кожата беше като пергамент на ръцете му.

— Не мога да кажа нищо определено, но рефлексите й са нормални. Мисля, че е прекалено рано да се каже, че е неадекватна. Бих казала, че е в шок.

— Все тая — каза Горман и тръгна да излиза. — Каквото и да е, губим си времето като се мъчим да я накараме да проговори.

Той излезе от стаята и се върна в Командния блок при Бърк и Бишоп да гледа централния компютър на колонията. Дитрих също излезе.

Рипли погледа тримата мъже, които се бяха съсредоточили върху възстановения терминал и коленичи до момиченцето. Тя нежно среса неподдържаната коса на детето и откри очите му. Сякаш решеше статуя. Без да спира да се усмихва, тя подаде чашата, от която излизаше пара и каза:

— Ето, опитай това. Щом не си гладна, сигурно си жадна. Сигурна съм, че във въздухопровода е било студено, след като и инсталацията не работи.

Тя раздвижи чашата, за да може топлият аромат да достигне до малкото носле.

— Като топъл шоколад е. Не обичаш ли шоколад?

Момиченцето отново не реагира. Рипли хвана малките длани и пръстче по пръстче ги обви около чашата. После ги наклони нагоре.

Дитрих беше съвсем права за рефлексите. Детето отпи механично, без да съзнава какво всъщност прави. Какаото се стече по брадичката му, но повечето все пак влезе в малкото гърло. Усилията на Рипли се оправдаха.

Тя дръпна чашата преди течността да разстрои свития стомах на детето.

— Браво. Нали беше хубаво? След малко ще ти дам още. Не знам какво си яла и пила досега и трябва да внимаваме да не ти стане лошо от толкова хубави неща наведнъж.

Рипли пак отметна русите кичури.

— Горкичкото. Ти май не обичаш да говориш много. Нищо и така е добре. Ако искаш да си мълчиш, няма проблеми. И аз понякога съм такава. Много хора приказват непрекъснато, без да казват кой знае какво. Особено възрастните, когато говорят с деца. Сякаш просто искат да се изкажат, а не виждат, че може би не ги чуваш. Все искат да ги слушаш, пък никога не са опитвали те да те чуят. Според мен това е пълна глупост. Щом си малка, това не значи, че няма какво да им кажеш.

Тя остави чашата и избърса с кърпа мръсното личице. Под опънатата кожа се усещаха ръбчетата на незавършените кости.

— Ей! — усмихна се тя широко. — Тук се показа чисто местенце. Видя ли колко бързо стана. Май ще трябва да изчистя и останалото личице, иначе няма да си хубава.

Тя извади пластмасова бутилка с преварена вода от отворения пакет до нея и навлажни кърпата. С тази подръчна гъба тя изтри прахта, наслоената мръсотия и капките шоколад от лицето на момиченцето. По време на процедурата детето седеше спокойно. Светлите му очи шареха насам-натам и то сякаш започна да фокусира Рипли.

Тя се зарадва, но се постара да не го показва.

— Просто не мога да повярвам, че под цялата тази мръсотия всъщност има едно малко момиченце — каза Рипли и заразглежда кърпата. — Виж — сажди за цяла мина.

Тя се наведе и загледа чистото лице с преценяващ поглед.

— Да, това наистина е едно малко момиченце. И при това много хубаво.

После се огледа, за да се увери, че никой от Контролния блок не се кани да влиза. В този критичен момент чуждата намеса щеше да развали всичко, което тя с толкова усилия беше постигнала.

Нямаше място за притеснение. Всички в Контролния блок бяха около главния терминал. Хъдзън седеше на таблото, а останалите гледаха.

На екрана се появи триизмерното изображение на колонията. Геометричните фигури бавно се изнизваха от ляво на дясно, от горе на долу, според командите на Хъдзън. Той не си играеше, нито пък се опитваше да покаже на какво е способен. Той търсеше нещо определено. Устните му не бълваха обичайните щуротии. Беше време за работа.

Компютърът имаше отговор за всичко. Да се намерят правилните въпроси обаче, беше мъчително бавен процес.

Бърк, който досега бе разглеждал апаратурата наоколо, се приближи и прошепна на Горман:

— Какво търси?

— Личните предаватели. На всеки заселник още при пристигането се имплантира един предавател.

— Знам. Компанията произвежда тези устройства. Не виждам обаче смисъл да търсим предавателите. Ако имаше още живи хора в този комплекс, досега със сигурност щяхме да ги открием. Или пък те нас.

— Не е ясно — отвърна учтиво Горман.

По принцип Бърк беше дошъл като наблюдател на Компанията. Работата му беше да пази нейните финансови интереси. За тази негова екскурзия плащаше Колониалната администрация, но правомощията му не бяха съвсем ясни. Той можеше да дава съвети, но не и да заповядва. Експедицията беше военна и за нея отговаряше Горман. На хартия Бърк беше равен с него, но в действителност нещата стояха по-иначе.

— Възможно е някой от тях да е жив, но да не може да се движи — ранен или попаднал в капан сред развалините. Вярно, че това претърсване е много сложно и отнема време, но се налага да го направим. Длъжни сме да проверим всичко — каза Горман и се обърна към Хъдзън. — Апаратурата работи ли нормално?

— Ако има жив човек в радиус от два километра, компютърът ще го засече. Досега, като изключим детето всичките ни усилия са напразни.

От дъното на стаята се обади Виерзбовски:

— Личните предаватели не излъчват ли, когато носителят е мъртъв?

— Тези новите — не — отвърна Дитрих, докато подреждаше инструментите си. — Те отчасти се захранват от енергийното поле на носителя. Ако той умре, сигналът спира. Труповете не излъчват енергия и това е единственият проблем при използването на тялото като батерия.

— Ти шегуваш ли се? — погледна недоверчиво Хъдзън. — А как разбираш кой е на прав, кой на променлив ток?

— При тебе е съвсем ясно — токът ти е недостатъчен.

 

 

Беше по-лесно да се намери друга кърпа, отколкото да се изчисти предишната. Рипли усилено търкаше чернилката между пръстите и под ноктите. Под напластената мръсотия се появяваше чиста, гладка кожа. През цялото време тя бъбреше весело.

— Не знам как си оживяла след като всички са измрели, но ти си много смело момиче, Ребека.

Момиченцето едва-едва промълви:

— Н-нют.

Рипли се стегна, извърна поглед, за да скрие вълнението си и продължи да търка с кърпата.

— Извинявай, миличко. Не те разбрах. Нещо не съм добре със слуха. Какво казваш?

— Нют. Казвам се Нют. Никой не ми вика Ребека, освен брат ми.

Рипли вече привършваше с почистването. Ако не кажеше нещо, детето пак щеше да млъкне. Освен това трябваше да внимава какво говори, защото можеше да го отблъсне. Тя реши да запази тона си и да не пита нищо.

— Чудесно. Значи Нют. Аз съм Рипли. Всички така ми викат, но ти можеш да ми казваш както искаш.

Момиченцето не отговори и Рипли вдигна вече чистата ръчичка и се ръкува.

— Радвам се да се запозная с теб, Нют!

Тя посочи главата на куклата, която детето все още здраво стискаше и добави:

— А тя как се казва? Има ли си име? Обзалагам се, че да. Всички кукли имат имена. Когато бях колкото теб, имах много кукли и всяка си имаше име. Иначе как ще ги различиш?

Нют погледна празните стъклени очи на пластмасовата сфера и каза:

— Кейси. Тя е единствената ми приятелка.

— А аз?

Момиченцето погледна така остро, че Рипли се дръпна. Твърдостта в очите на Нют беше неприсъща за едно дете. Тонът й — равен и неутрален.

— Не искам да ми ставаш приятелка.

Рипли се опита да прикрие учудването си.

— Защо?

— Защото и ти ще умреш като другите. Като всички. — Тя погледна към куклата. — Кейси ми стига. Тя ще остане с мен, но ти ще си отидеш. Ще умреш и пак ще бъда самичка.

В думите на детето нямаше гняв. То не обвиняваше Рипли в предателство. Говореше спокойно и с такава сигурност, сякаш казаното вече се бе случило. Това не беше предвещание, а по-скоро предупреждение за онова, което предстоеше. То смрази Рипли и я ужаси повече от всичко, което бе преживяла откакто напуснаха „Сулако“.

— О, Нют, мама и татко са загинали, нали, миличка? И ти просто не искаш дори да помислиш за това.

Детето кимна, свело глава, вперило поглед в коленете си. Белите му ръчички стискаха куклата.

— Ако можеха, щяха да са при теб сега, моето момиче. Сигурна съм, че щяха.

— Те са мъртви. Затова не идват вече при мен. Мъртви са, като всички останали.

— Може би не са. Откъде знаеш?

Нют вдигна очи и погледна право в Рипли. В погледа й нямаше нищо детско. Тя беше дете само на вид.

— Сигурна съм. Те са мъртви. Мъртви са и ти скоро ще умреш. А аз и Кейси пак ще бъдем сами.

Рипли не извърна поглед, не се усмихна. Тя знаеше, че от това дете не можеше да се скрие нищо.

— Нют! Погледни ме, Нют. Аз няма да те оставя и няма да умра. Обещавам ти. Ще бъда до теб дотогава, докогато решиш ти.

Момиченцето не вдигна очи. Рипли виждаше как то вътрешно се бори да повярва в онова, което току-що чу. Искаше му се да вярва. След малко детето я погледна.

— Обещаваш ли?

— Заклевам се! — каза Рипли и се прекръсти по детски.

— И ако излъжа да умра?

Сега Рипли наистина се усмихна широко.

— И ако излъжа да умра!

Момиченцето и жената се спогледаха. Очите на Нют се изпълниха със сълзи, долната й устна затрепери. Напрежението полека напусна малкото телце и безразличието, изписано на лицето й се смени с нещо много по-естествено — вида на уплашено дете. Тя се хвърли към Рипли и заплака. Сълзите се стичаха по чистите бузки и капеха по врата на Рипли, която залюля детето и му зашепна успокояващо.

Тя също затвори очи, за да спре сълзите, страха и смразяващото предчувствие за смърт, което тегнеше над Хадли и се молеше да удържи на обещанието си.

Пробивът, който Рипли направи с момиченцето съвпадна с този в Командния блок, където Хъдзън нададе триумфиращ вик:

— Ха! Внимание, шапки — долу! Открих ги! Дайте на стария Хъдзън една свястна машина и той ще намери парите ви, тайните ви и дори вашия затрит братовчед Джед. — Той приятелски потупа командния пулт. — Това сладурче е доста разнебитено, но още върши работа.

Горман се наведе над Хъдзън.

— В какво състояние са?

— Не е ясно. Личните предаватели не дават никакви подробности, но изглежда всички заселници са на едно място.

— Къде?

— Горе при атмосферното устройство. — Хъдзън разгледа схемата. — В трето подниво под южната част на комплекса — каза той и чукна с пръст по екрана. — Когато стане дума да се определи местоположение, той е страшен вълшебник.

Всички се струпаха около компютърния техник. Всеки искаше да погледне в екрана. Хъдзън фиксира картината и я увеличи. В средата на схемата, като дълбочинни рачета, светеха множество сини точки.

Зяпнал в екрана, Хикс промърмори:

— Май имат събрание.

— Защо ли са отишли там? — размишляваше на глас Дитрих. — Нали решихме, че това тук е било последното им убежище?

— Може би са намерили начин да се измъкнат оттук и да си намерят по-сигурно място — каза Горман и се обърна рязко, като образцов офицер. — Не забравяйте, че в атмосферните устройства захранването все още е съвсем нормално. В тези условия, това наистина е много ценно. Хайде! Тръгваме и ще видим на място.

— Добре, стягайте се бързо. Не ни плащат на час — каза Апоун и намести снаряжението на гърба си. В Командния блок закипя дейност. — Как ще стигнем дотам? — попита той Хъдзън.

Компютърният техник настрои екрана и разгледа общия план на колонията.

— Има един малък сервизен коридор, но доста ще повървим, шефе.

Апоун погледна към Горман и зачака заповедите му.

— Не знам какво мислите, сержанте, — каза лейтенантът — но на мене никак не ми харесват дългите, тесни коридори. Освен това ми се иска хората да са свежи, когато пристигнем. Бронираната кола с цялото оборудване трябва да ни подкрепя отзад, когато влезем.

— Взехте ми думите от устата, сър.

Сержантът се успокои. Той се беше приготвил да спори и да убеждава лейтенанта и беше доволен, че не се стигна дотам. Щурмоваците също бяха доволни. Горман може би не беше кой знае колко опитен, но той не беше луд.

— Ей, Рипли, тръгваме на разходка в полето. Идваш ли? — викна Хикс към стаята.

— Идваме и двете — отвърна Рипли и изведе момиченцето. В залата ги посрещнаха учудени погледи. — Това е Нют. Нют, това са моите приятели. Те са и твои приятели.

Момиченцето само кимна. Все още не й се искаше да създава много приятели. Тази привилегия засега беше само за Рипли. Някои от войниците кимнаха за поздрав, а Горман беше направо удивен.

Нют погледна живата си приятелка, като още стискаше куклата в ръка.

— Къде отиваме?

— На сигурно място. Скоро ще бъдем там.

Нют почти се усмихна.

По време на пътуването, атмосферата в бронетранспортьора беше по-напрегната, отколкото преди, когато за първи път стъпиха на повърхността на колонията. Повсеместната разруха, празните, порутени сгради и очевидните следи от тежка битка бяха поохладили първоначалния им ентусиазъм. Вече беше ясно, че липсата на връзка със Земята нямаше нищо общо нито с релейния сателит, нито с другата апаратура. Тук беше замесено чудовището на Рипли. Заселниците бяха прекратили предаванията, защото нещо ги беше принудило. Ако можеше да се вярва на Рипли, това нещо все още беше тук. Несъмнено малкото момиченце можеше да им разкаже много неща, но никой не смееше да го попита нищо. Такива бяха нарежданията на Дитрих. Детето все още не се беше възстановило напълно, за да бъде подложено на разпит. Единственото, което им оставаше беше да попълват празнотите в информацията на Рипли с помощта на собственото си въображение. А войниците имат развито въображение.

Виерзбовски караше бронетранспортьора през мрачния пейзаж. Скоро те прекосиха шосето, което свързваше колониалния комплекс със станцията за преработване на атмосферата. Вятърът брулеше масивния автомобил, но не можеше да го помести. В бронираната кола се пътуваше удобно и при скорост на вятъра триста километра в час. Бурите на Акерон не представляваха опасност за нея. Отзад на пистата, совалката стоеше и чакаше завръщането на войните. Отпред конусовидната кула на масивния реактор искреше във всички цветове на дъгата и продължаваше да преработва негостоприемната атмосфера на Акерон.

Рипли и Нют седяха една до друга зад кабината, където Виерзбовски шофираше съсредоточено. Сред относителната сигурност на бронирания автомобил момиченцето постепенно се отпусна и забъбри. Въпреки че Рипли искаше да я пита хиляди неща, тя просто седеше търпеливо и слушаше. Говорейки, малката се освобождаваше от напрежението и сама отговаряше на незададени въпроси.

— Аз бях най-добрата в играта. — Нют притисна куклата и се вгледа в стената отсреща. — Познавах целия лабиринт.

— Лабиринт ли? Имаш предвид вентилационните шахти?

— Да де, ти ги знаеш — отвърна гордо малката. — И не само вентилационните шахти. Влизах и в тунели, пълни с жици и такива работи, между стените и под подовете. Просто можех да се мушна навсякъде. Бях страхотна! Криех се по-добре от всички. Всички казваха, че ги надхитрявам, защото съм най-малка, но то не беше заради това. Наистина бях по-хитра — това е. А и имам много добра памет — запомням местата, където съм била.

— Ти наистина си голяма работа.

Момиченцето изглеждаше доволно. Рипли се усмихна и погледна през илюминатора. Точно пред тях се издигаше огромното тяло на станцията.

То беше грубо, строено само за да върши работа. С годините камъчетата и песъчинките, които вятърът разнасяше, бяха издраскали и продупчили многобройните му тръби, шахти и въздухопроводи. Беше колкото грозно, толкова и продуктивно. Тази и другите станции, разпръснати по планетата, непрекъснато години наред разлагаха атмосферата на Акерон, пречистваха я, добавяха животворни съставки към нея и щяха най-накрая да я превърнат в приятна биосфера, с мек и приятен климат, като този на Земята. Беше невероятно от този грозен конус да бликне такава красота.

Когато Виерзбовски спря пред главния вход, монолитната метална маса сякаш ги притисна. Водени от Хикс и Апоун, щурмоваците заеха позиции пред огромната врата. Тук, близо до комплекса, тътенът на тежката апаратура биеше в ушите им и заглушаваше непрекъснатия вой на вятъра. Дори в отсъствието на стопаните, съвършените устройства продължаваха да изпълняват задачата си.

Пръв на входа беше Хъдзън. Той опипа контролното табло на вратата, като прецизен ключар и каза:

— Чудна работа, другарчета. Всичко работи.

После натисна един-единствен бутон и тежката преграда се плъзна встрани и разкри дълъг вътрешен коридор. Вдясно бетонна рампа водеше надолу.

— Накъде, сър? — попита Апоун.

— Слезте по рампата — каза Горман от бронетранспортьора. — По-надолу ще видите още една. Тръгнете по нея към трето ниво.

— Тръгваме! — Сержантът махна към щурмоваците. — Дрейк, бъди готов! Останалите — след него по двама. Хайде!

Хъдзън се колебаеше при входа.

— А вратата, сър?

— Навън няма никой, остави я отворена.

Те тръгнаха по широката рампа към вътрешността на станцията. Светлината от горе проникваше през металните решетки на подовете и сервизните коридори и въздухопроводите, подредени един до друг като тръби на орган, я пречупваха. Въпреки че не беше съвсем тъмно, щурмоваците бяха включили прожекторите си. Докато слизаха, апаратурата наоколо непрекъснато бумтеше.

Картината, която камерите предаваха, подскачаше и се люшкаше с всяка стъпка и ставаше неразгадаема за онези, които следяха мониторите. Когато тръгнаха по равното, изображението се стабилизира. Многобройните камери улавяха коридора, пълен с тежки цилиндри, тръби, купища пластмасови контейнери и високи бутилки за сгъстен газ.

— Намирате се на второ ниво — каза Горман по говорителя. — Те са отдолу. Вървете по-бавно. Нищо не се вижда.

— Може би иска да летим, за да не му подскача картината — подхвърли Дитрих на Фрост.

— По-лесно е да те понося, вместо да летиш — предложи й Хъдзън.

— А най-лесно е да те хвърля през парапета. Докато падаш картината ще е идеална — отвърна тя.

— Я млъкнете там отзад! — изръмжа Апоун и сви надолу по рампата. Хъдзън и останалите престанаха.

 

 

В бронетранспортьора Рипли надничаше през едното рамо на Горман, а Бърк през другото. Нют се мъчеше да си пробие път между тях. Въпреки че лейтенантът непрекъснато настройваше видеоапаратурата, нито една от камерите не предаваше ясно онова, което щурмоваците виждаха.

— Опитай с фината настройка — предложи Бърк.

— Това беше първата ми работа, г-н Бърк. Долу има страхотни смущения. Колкото по-навътре влизат, толкова повече метал трябва да преодоляват сигналите им, а тези камери не са толкова мощни. От какво е изграден атмосферния реактор.

— Въглеродно-тъканни смеси, покрити, където е възможно, с кварцови съединения за по-голяма здравина и олекотяване на конструкцията. Метално стъкло в преградните стени. Основите и поднивата — те са чак толкова специални — бетон и стомана с много титанови сплави.

Горман напразно мъчеше да настрои апаратурата и едва сдържаше нервите си.

— Ако аварийното захранване беше излязло от строя и станцията не работеше, щях да получавам по-добра картина, но само с прожекторите, те щяха да се движат като с вързани очи. Въпросът е, кое е по-добро?

Той се вгледа в неясните картини и поклати глава.

— Не виждаме добре. Какво е това? — каза Горман по говорителя.

Статичното напрежение изопачаваше гласа на Хъдзън, както и онова, което се виждаше през камерата му.

— Вие ми кажете. Аз съм тук отскоро.

Лейтенантът погледна към Бърк.

— Твоите хора строили ли са такова нещо?

Представителят на Компанията се наведе към редицата монитори и се опита да разбере мътните образи, които се предаваха от вътрешността на атмосферния реактор.

— По дяволите, не.

— Тоест и ти не знаеш какво е?

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Възможно ли е заселниците да са го направили?

Бърк пак се вгледа и поклати глава.

— Ако е така, те са си го измислили. Това го няма в нито един наръчник за изграждане на атмосферни реактори.

Нещо беше добавено върху цялата плетеница от тръби и въздухопроводи на трето ниво. Без съмнение то беше направено нарочно и не беше последица от непозната промишлена авария. Странният материал, от който бе направена тази добавка към станцията, беше на вид мокър, лъскав на места и приличаше на втвърдена смола. Някъде светлината проникваше няколко сантиметра навътре в сложната структура, а другаде веществото беше непрозрачно. Цветът му, там, където можеше да се различи някакъв цвят, беше убит — зеленикаво, сиво, тук-там тъмнозелено. Странни дупки с размери от един до дванадесет метра в диаметър зееха в това невиждано покритие. Те бяха заплетени в крехка на вид паяжина, която всъщност беше здрава, като стоманено въже. Дълги тунели се виеха навътре в лабиринта. По пода имаше странни конусовидни вдлъбнатини. Материалът така плътно прилепваше към наличната апаратура, че беше трудно да се разбере къде свършва делото на човека и къде създаденото от съвсем друга природа започва. На места смолистата маса почти повтаряше формите наоколо. Никой не можеше да каже дали това е съзнателна имитация или просто сляпо повторение на интериора.

Лъскавото покритие се простираше, докъдето им стигаше погледа. Въпреки че запълваше и най-малката пролука по апаратурата, смолистата кора изглежда не беше повлияла на нормалната работа на станцията. Тя продължаваше да тътне и да побеждава въздуха на Акерон, безразлична към хетероморфното вещество, което запълваше последното й ниво.

От всички, само Рипли имаше някаква представа на какво са се натъкнали щурмоваците, но тя бе онемяла от ужас, за да им обясни. Тя беше отворила широко очи и в главата й нахлуваха спомени.

Горман я погледна за миг и веднага улови израза на лицето й.

— Какво е това, Рипли?

— Не знам.

— Все пак знаеш повече от всеки един от нас. Хайде, Рипли. Кажи. Какво ли не бих дал в този момент, за да чуя предположението на осведомен човек.

— Наистина не знам. Мисля, че съм виждала нещо подобно, но не съм сигурна. Това е някак различно. По-развито и…

— Кажи ми, когато мозъкът ти заработи отново — отвърна разочарован лейтенантът и хвана микрофона.

— Продължавайте навътре, сержант!

Щурмоваците пак тръгнаха. Прожекторите им осветяваха лъскавите стени наоколо. Колкото повече навлизаха в плетеницата, толкова по-силно ставаше усещането, че това нещо не е построено, а по-скоро е някакъв израстък или секрет. Лабиринтът приличаше на вътрешността на някакъв гигантски орган или кост. Тази вътрешност не беше човешка.

Каквото и да бе предназначението му, покритието събираше в себе си топлината, излъчвана от реактора. По пода капеше вода и се изпаряваше шумно. Реакторът дишаше.

— Тук става по-широко — каза Хикс и завъртя камерата си наоколо.

Групата влизаше в голяма куполовидна зала. Стените тук бяха съвсем различни. Това, че нито един от щурмоваците не загуби съзнание, беше доказателство за огромния им опит.

— О, Боже! — промълви Рипли.

Шокиран, Бърк смотолеви нещо.

Прожекторите осветиха залата. За разлика от гладките, заоблени стени, които бяха видели преди, тези бяха грапави и груби. Вездесъщата прозрачна смола беше вкаменила в ужасяващ релеф мебели, кабели, твърди и течни частици, части от счупени машини, разкъсани дрехи, човешки кости и черепи.

Хъдзън протегна ръка, опипа стената и случайно погали човешки ребра. Той се опита да откъсне част от смолистото покритие, но успя само да го надраска.

— Виждали ли сте такова нещо?

— Аз не съм — отвърна Хикс и щеше да се изплюе, ако имаше къде. — Не съм химик.

Очакваше се Дитрих да изрази мнението си и тя го направи.

— Прилича ми на някакъв лепкав секрет. Твоите чудовища изпускат ли такива неща, Рипли?

— Н-не знам как е станало всичко това, но съм го виждала и преди, в много по-малък мащаб.

Горман прехапа устни. Логиката му взе връх над първоначалния шок.

— Изглежда са събрали какво ли не от колонията и са го използвали за строителен материал. — Той посочи нещо на екрана на Хикс. — Виж тук са вградени цяла купчина дискети.

— Дори преносими акумулатори. — Бърк махна към друг монитор. — Все скъпи работи. Съсипали са всичко.

— Вградили са дори заселниците, — каза ядосано Рипли — след като са ги довършили.

Тя се обърна към помраченото личице на момиченцето и добави:

— Нют, иди седни отпред. Хайде!

Малката кимна и послушно тръгна към кабината.

Навътре в залата, парата ставаше все по-силна. Температурата се покачваше.

— Тук е горещо като в пещ — промърмори Фрост.

— Да, пък и е сухичко — саркастично отвърна Хъдзън.

Рипли погледна Бърк и Горман, които бяха като заковани на екраните. Вляво от лейтенанта, на малък монитор беше изобразена схемата на станцията.

— Намират се точно под основните топлообменници — забеляза Рипли.

— Да — отвърна Бърк, без да отделя поглед от екрана. — Вероятно организмите обичат топлината и за това са изградили…

— Не това имам предвид. Горман, ако се наложи хората ти да използват оръжие там, ще разрушат охладителната система.

Бърк изведнъж осъзна за какво намеква Рипли.

— Тя е права.

— И? — попита лейтенантът.

— И… — продължи тя — освобождава се фреон или вода, кондензирана от въздуха, за охлаждане.

— Чудесно. Тъкмо ще ги поразхлади.

— Няма само да ги поразхлади, ще направи много повече.

— Например?

— Не се поддържа синтеза.

— И какво от това? Какво?

Защо не говореше направо? Не разбираше ли тая жена, че той се опитва да командва експедицията?

— Говорим за термоядрена експлозия!

Това накара Горман да седне и да помисли. Той прецени възможностите и взе решение бързо, защото възможности всъщност нямаше.

— Апоун, събери пълнителите на всички. Там не може да се стреля.

Не само Апоун чу заповедта. Щурмоваците се спогледаха смутено и не вярваха на ушите си.

— Тоя луд ли е? — каза Виерзбовски и притисна гранатомета си. Нека Горман, ако посмее, да дойде и лично да го обезоръжи.

Хъдзън само изръмжа:

— И какво ще използваме, човече? Благи думи ли? — Той хвана говорителя си. — Ей, лейтенанте, искаш да се оправяме с джудо ли? Ами ако нямат ръце?

— Имат — увери ги Рипли.

— Няма да влезеш гол, Хъдзън — каза му Горман. — Имате и други оръжия.

— Това не е лоша идея — промърмори Дитрих.

— Кое? Да използваме алтернативните ли? — попита Виерзбовски.

— Не. Хъдзън да влезе гол. Няма живо същество, което да издържи на шока!

— Да ти го начукам, Дитрих! — отвърна компютърния техник.

— Няма да стане — отсече тя и извади пълнителя от гранатомета си.

— Само огнехвъргачки! — Горман не се шегуваше. — Искам да забравите за гранатометите.

— Чухте ли какво каза лейтенанта? — каза Апоун и тръгна да събира пълнителите. — Хайде, вадете ги.

Едно по едно, всички оръжия бяха обезвредени. Васкес предаде захранващите касети на оръдието си с видима неохота. Трима от щурмоваците, освен огнестрелното оръжие, носеха и огнехвъргачки, които бяха прегледани, подготвени и запалени. Като видя, че очите на сержанта и камерите са далеч от нея, Васкес незабелязано извади резервна касета от задния си джоб и я пъхна в оръдието. Дрейк направи същото. Двамата си намигнаха решително.

Хикс нямаше на кого да намигне, нито оръдие, с което да изхитрува. Единственото, което му оставаше беше кобурът, закачен от вътрешната страна на екипа му. Той свали ципа, отвори кобура и извади стара оловносива дванадесеткалиброва двуцевка с отрязана цев. Хъдзън тъкмо прояви професионален интерес към антиката и ефрейторът прибра дълго пазената реликва.

— Откъде я намери, Хикс? Като видях, че криеш нещо помислих, че си носиш пиячка, но това не ти е в стила. От някой музей ли я открадна?

— Стара семейна реликва. Хубава е, нали?

— Значи част от семейството. А върши ли работа?

Хикс му показа една гилза.

— Не е като стандартните военни високоскоростни бронебойни снаряди, но не ти пожелавам да я усетиш в лицето си. — Той сниши глас и добави: — Винаги я държа под ръка. За близка стрелба. Съмнявам се, че куршумът може да стигне толкова далеч, че да направи някоя беля.

— Да, наистина е хубава, Хикс — каза Хъдзън и се полюбува на двуцевката за последен път. — Винаги си бил традиционалист!

Ефрейторът леко се усмихна.

— Такава е нежната ми природа.

Отпред се чу гласа на Апоун.

— Тръгваме, Хикс! След като толкова ти харесва да стоиш отзад — ще пазиш гърбовете ни.

— Удоволствието е изцяло мое, сержант.

Ефрейторът опря старата двуцевка на дясното си рамо, прихвана я леко с една ръка и нежно сложи пръст на тежкия спусък. Хъдзън се ухили одобрително, вдигна палец да му пожелае успех и затича напред да заеме мястото си.

Въздухът беше тежък. Досадната пара разсейваше светлината от прожекторите. На Хъдзън му се струваше, че се движат в джунгла от пластмаса и метал.

В предавателите прозвуча гласът на Горман:

— Засичате ли движение?

Лейтенантът се чуваше глухо, сякаш говореше от далече, въпреки че беше само няколко нива по-горе. Докато вървеше, Хъдзън непрекъснато гледаше детектора.

— Тук Хъдзън, сър. Засега няма нищо. Пълна тишина. Освен въздуха, нищо друго не се движи.

Той зави зад ъгъла и вдигна поглед от апарата. Онова, което видя го накара да забрави за детектора, за гранатомета, за всичко.

Срещу тях се изправяше още една стена, покрита със странното смолисто вещество. Тя беше неравна, набръчкана, обезобразена от невиждана, нечовешка ръка — чудовищна версия на „Вратите на Ада“ на Роден. Тук бяха изчезналите заселници, погребани живи в същата онази лепкава каша, която бе покрила лабиринтите, тунелите, залите, дори най-малките пролуки в последното ниво на станцията и бе превърнала всичко в детайл от кошмар, чужд на всяка психика.

Заселниците бяха впримчени в стената напълно безразборно. Крайниците им бяха уродливо изкълчени, някъде дори счупени, за да може клетата жертва да се впише в схемата на пришълците. Главите висяха неестествено. Плътта на някои от телата висеше разложена по костите. Други бяха оголени до скелет. Това бяха онези щастливци, които смъртта беше спасила. По едно нещо те си приличаха. Независимо къде и как бяха разположени по стената, гръдният кош на всеки от тях бе разкъсан, сякаш отвътре нещо беше избухнало.

Щурмоваците се движеха бавно. Видът им беше мрачен. Никой не продума. Всички се бяха присмивали на смъртта досега, но това тук бе по-ужасно и от самата смърт. То беше скверно, ужасяващо, отвратително.

Дитрих се приближи до все още здравото тяло на една жена. То беше мъртвешки бледо и пресушено. Жената усети нещо. Движение, присъствие… Клепачите й потрепериха и се отвориха. В очите й имаше лудост. Тя се опита да каже нещо и от гърдите й се изтръгна глух, гробовен, отчаян шепот. Дитрих се наведе напред, за да чуе.

— Моля ви, убийте ме.

Ординаторката се дръпна ужасена. От бронираната кола Рипли гледаше безпомощно и втренчено, хапейки до болка ръката си. Тя знаеше какво предстои, знаеше какво беше изтръгнало от жената тази последна молба, но знаеше също и че нито тя, нито който и да било друг не можеха да направят повече за тази жена. В предавателите се чуха конвулсиите на някой, който повръщаше. На останалите дори не им мина през ум да му се подиграват.

Жената приклещена в стената започна да се гърчи. Някъде дълбоко в себе си тя намери сили да извика. Това беше силен, пронизителен писък на страшна, безплодна агония. В желанието си да предупреди щурмоваците, Рипли посегна към близкия микрофон, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.

Нямаше и нужда. Те внимателно бяха прегледали дискетите, които им бе дала.

— Огнехвъргачка! — викна Апоун. — Бързо!

Фрост му подаде своята и се дръпна. В момента, в който Апоун поемаше огнехвъргачката от гърдите на жената бликна кръв и от зейналата рана се появи малка, зъбата глава, която съскаше зловещо. Апоун натисна спусъка на огнехвъргачката. Другите двама — също. Ослепителен огън, който обгаряше стената и унищожаваше крещящото чудовище, изпълни залата. Лепкавите примки и онова, което беше попаднало в тях, се стапяха и течаха като прозрачна слуз. Докато обгаряха всичко наоколо, из залата се разнасяха оглушителни писъци. Онова, което огъня не беше овъглил се стичаше разтопено по пода. Стената се разкапа и потече покрай краката им като разтопена пластмаса. Миризмата, обаче, беше друга. Слузта издаваше тежка, органична смрад.

Всички бяха вперили поглед в стената и огнехвъргачите. Никой не забеляза как в другата стена нещо потрепна.