Алън Дийн Фостър
Пришълци (4)

Глава четвърта

Корабът беше грозен. Очукан, износен, повредените му части бяха поправяни, вместо да бъдат сменени, но той бе прекалено устойчив и ценен, за да бъде изхвърлен. За собствениците му беше по-лесно да го осъвременяват и модифицират, отколкото да построят нов. Очертанията му бяха странни, двигателите — прекалено големи. Планина от метал, керамика и разни съставки, летяща купчина старо желязо, паметник на войната, който брутално си проправяше път през тази мистерия, наречена хиперкосмос. Корабът, както екипажът на борда му, бе съвсем функционален. Името му беше „Сулако“.

Този път спящите бяха четиринадесет. Единадесет от тях бяха заети с наркотичните си сънища — прости и целенасочени, като кораба, който ги носеше през пространството. Двама бяха по-специални, а последният спеше, натъпкан с успокоителни, за да се приглуши ефекта на спохождащите го кошмари.

Четиринадесет спящи — и един, за който сънят беше излишна абстракция.

Строеви офицер Бишоп проверяваше данните и въртеше копчетата по таблото. Дългото чакане бе към своя край. Из масивната военна машина се разнесе звука на алармен сигнал. Дълго спалата апаратура, чиято мощност бе намалена, за да се пести енергия, се възвръщаше към живота. Хората също се събуждаха, а анабиозните им капсули се зареждаха и плавно се отваряха.

Доволен, че поверениците му бяха преживели дългата хибернация, Бишоп се зае да постави „Сулако“ в ниска геостационарна орбита около колониалния свят на Акерон.

Рипли се събуди първа. Не защото се приспособяваше по-лесно от спътниците си, нито защото бе по-привикнала с действието на анабиозата, а просто защото нейната капсула беше първа в редицата и се презареди най-напред. Седнала в овалното легло, тя разкърши рязко ръце и се зае да раздвижи краката си. Бърк се изправи в капсулата до нея, а след това и лейтенантът — как му беше името? А, да, Горман.

Останалите капсули съдържаха военното попълнение на „Сулако“: осем мъже и три жени. Те бяха специално подбрана група от хора, които прекарваха по-голямата част от съзнателните си дни, рискувайки живота си. Бяха индивиди, свикнали на дълги периоди анабиоза и кратки, но интензивни периоди на будност. Типове, на които хората правят място по тротоарите или в някой бар.

Младши сержант Спанкмайер беше шеф на спускателния екип и отговаряше заедно с ефрейтор Феро за безаварийното кацане на останалите на повърхността на дадената планета и за тяхното връщане обратно на кораба. Наведнъж и бързо, ако това се окажеше необходимо.

Той разтри очи и примига, пъшкайки в анабиозната си капсула.

— Вече съм прекалено стар за това.

Никой не обърна внимание на тази забележка, защото беше всеизвестно — или поне така се говореше — че Спанкмайер е влязъл във флота преди да навърши необходимата възраст. Въпреки това, никой не се шегуваше с неговата зрялост или липсата й, когато летяха към повърхността на нова планета в спускаемия апарат, направляван от капитана.

От капсулата до тази на Спанкмайер, се излюпи редник Дрейк. Той беше малко по-възрастен от Спанкмайер, но доста по-грозен. Освен че приличаше на „Сулако“ или иначе казано беше като стара транспортна машина, Дрейк бе издръжлив особняк, с рамене като легендарния едноок моряк.^[1]

Носът му беше така почупен, че и козметичната хирургия не можеше да му помогне. Отвратителен белег разкривяваше устата му в непрестанна усмивка. Той можеше да си направи пластична операция, за да го скрие, но Дрейк държеше на него. Белегът му беше като медал, който можеше да носи непрекъснато. Редникът носеше прилепнала мека шапка, която съвсем не можеше да се нарече хубава.

Дрейк беше специалист по хитрото оръжие. Той също чудесно се справяше с нарезни оръдия, автомати, гранати, всякакво хладно оръжие, включително и собствените си зъби.

— Не ни плащат достатъчно за всичко това — промърмори той.

— Определено е малко, като се има предвид, че трябва да се събуждам до лицето ти, Дрейк.

Тази шега дойде от ефрейтор Дитрих, която можеше да се нарече най-красивата в групата, ако не си отваряше устата.

— Гледай си работата! — отвърна Дрейк и погледна към една от капсулите, която се бе отворила последна. — Ей, Хикс, изглеждаш точно така, както аз се чувствам.

Хикс беше сержантът в групата и втори по ранг след старши сержант Апоун. Той не говореше много и винаги беше на мястото си при смъртно опасни ситуации — нещо, което неговите колеги много ценяха. Когато другите избухваха, той си мълчеше. Но когато беше решил да говори, онова, което имаше да каже си струваше да се чуе.

Рипли се беше изправила и се опитваше да възстанови кръвообращението на краката си, като ги разтриваше и приклякваше, за да раздвижи схванатите си стави. Тя гледаше хората от екипажа, които се тътреха към редицата шкафчета до стената. Сред тях нямаше супермени, нито прекалено мускулести екземпляри, но всичките бяха жилести и здрави. Тя подозираше, че и най-слабия измежду тях е способен да търчи цял ден, с пълна екипировка по повърхността на планета с две посоки и същевременно да се бие, а после да прекара нощта, сглобявайки и разглобявайки сложна компютърна апаратура. Акъл и мускули — колкото искаш. Нищо, че говореха като прости улични хулигани. Те бяха най-доброто, което съвременната армия можеше да предложи.

Тя се почувства малко по-сигурна, но само малко.

Старши сержант Апоун тръгна между анабиозните капсули и каза по нещо на всеки един от току-що събудилите се войници. Апоун приличаше на човек, който може с голи ръце да разкъса средно голям камион. Докато минаваше покрай капсулата на ефрейтор Хъдзън, компютърният техник се оплака:

— Подът е леден.

— И ти беше леден преди десет минути. Никога не съм виждал такава сбирщина от глезльовци. Да не би да искаш да ти донеса пантофите, Хъдзън?

Ефрейторът примига и каза:

— Да, ако обичате, сър. Ще ви бъда много благодарен.

Останалите удостоиха отговора на Хъдзън с дрезгав смях. Апоун се усмихна и продължи обиколката си, като непрекъснато гълчеше хората си и ги караше да побързат. Рипли стоеше настрана докато те се изнизваха с тежки стъпки покрай нея.

Бяха сплотена комбина, нещо като боен организъм с единадесет глави и тя не беше част от групата им.

Рипли се чувстваше изолирана. Двама-трима от тях й кимнаха, докато минаваха покрай нея, а някои бегло я поздравиха. Това беше всичко, което Рипли можеше да очаква, но то не я накара да се почувства по-спокойна в компанията им.

Младши сержант Васкес само погледна Рипли и отмина. Дори роботи я бяха гледали по-топло. Вторият оръжейник не смигна, не се усмихна. С тънките си устни, черната коса и още по-черните си очи, тя можеше да изглежда привлекателна, ако беше положила поне елементарни усилия.

Изискваше се невероятен талант, уникална комбинация от сила, ум и рефлекси, за да се борави със сложното оръжие.

Рипли очакваше жената да каже нещо, но тя не продума. Всички изглеждаха жилави, Дрейк и Васкес бяха и зли.

Когато Васкес се приближи до шкафчето на Дрейк, той подвикна:

— Ей, Васкес, бъркали ли са те някога с мъж?

После подаде длан, тя я плесна и пръстите му веднага се затвориха около нейните. И двамата стискаха здраво. Това беше безмълвен, болезнен поздрав.

Най-накрая тя го плесна през лицето и ръцете им се отделиха. Те се смееха. Бяха като малки доберманчета, които си играят.

Бишоп тихо се движеше около групата, масажираше ги, даваше им специална пост-анабиозна течност и се държеше по-скоро като камериер, отколкото като офицер на междузвезден кораб. Той изглеждаше по-възрастен от всички, дори и от Апоун. Когато мина покрай Рипли, тя забеляза познат алфа код, татуиран на лявата му ръка. Това я накара да настръхне, но тя не каза нищо.

— Ей! — извика редник Фрост на някого, когото Рипли не виждаше — да си ми взимал кърпата?

Фрост беше на възрастта на Хъдзън, но изглеждаше по-добре или поне така разправяше на онези, които имаха време да го слушат. Когато ставаше въпрос за хвалби и двамата бяха ненадминати. Единствената разлика бе, че Хъдзън обичаше да използва силата на гласа си като аргумент, докато Фрост успяваше да намери подходящите думи.

Спанкмайер беше почти в началото на редицата и още се оплакваше.

— Трябва малко да се отпусна. Как може така рязко да ни връщат към живота? Не е честно. Трябва да ни дадат малко време.

Хикс промърмори:

— Нали досега си се отпускал. Или искаш да я караш така цял живот?

— Имам предвид да се отпусна на въздух, а не в онзи хладилник. Три седмици в камерата не е истинска почивка.

— Какво става там, шефе? — полюбопитства Дитрих.

— Нали знаеш, че каквото и да става, никога не стига до мен. — Апоун повиши глас, за да чуят и останалите. — Добре, стига сте се прозявали. Първата оперативка е в три часа. Дотогава, всички искам да заприличате на хора. Знам, че за някои от вас това ще бъде много трудно. Хайде, действайте!

Анабиозните облекла бяха свалени и хвърлени в шахтата. Беше по-лесно да се изгорят и да се вземат нови за връщането, отколкото да се възстановяват панталони и горнища, които бяха носени непрекъснато в продължение на няколко седмици. Жилави, голи тела потеглиха в редичка към душовете. Вода под високо налягане отми наслоената пот и мръсотия и накара нервните окончания да затрептят под вече чистата кожа. Изпод душа, Хъдзън, Васкес и Феро гледаха Рипли, която се сушеше.

— Коя е новата? — попита Васкес докато отмиваше шампоана от косата си.

— Май е някакъв консултант. Не знам много за нея.

Дребната Феро изтри мускулестия си, равен като стоманена плочка корем и с пресилен възторг добави:

— Тя е виждала пришълец. Или поне така се говори.

— Брей! — възкликна Хъдзън. — Потресен съм.

Апоун извика през стената. Той вече беше излязъл в съблекалнята и избърсваше раменете си. Те бяха мускулести, без грам тлъстина, както у щурмоваците двадесет години по-рано.

— Бързо! Бързо! Тайфа мързеливци! Ще се разгрявате докато съвсем се скапете. Давай! Тичай! Целта е да се изпотите преди още да сте изсъхнали.

В столовата неофициалното разделение веднага пролича. Всичко стана съвсем спонтанно. Не беше необходимо някой на ухо да ти казва къде да седнеш, нито да се слагат табелки до чашите. Апоун и войниците му заеха голямата маса, а Рипли, Горман, Бърк и Бишоп седнаха на другата. Всички се подкрепиха с кафе, чай, шприц или вода, докато чакаха автомата да сервира омлет с някакво подобие на бекон, препечени филийки, разни буламачи, подправки и витаминни добавки.

Човек можеше да различи войниците по униформите им. Една с една не си приличаха. Това не беше някаква специална маркировка, а просто признак на личен вкус. „Сулако“ не беше казарма, нито пък Акерон — площад за паради. От време на време, Апоун скастряше някого за някое особено фрапантно допълнение към облеклото, като например Кроу, който се беше появил с портрет на последната си приятелка, изписан с компютър на гърба на бронята му, но в повечето случаи, той все пак оставяше войниците си да се обличат, както им харесва.

— Ей, шефе! — Хъдзън пак подгони Апоун — Кажи сега, каква е работата?

— Да, бе! — включи се Фрост, който правеше балончета в чая си. — Единственото, което разбрах е, че ме викат на борда и че даже нямам време да кажа „чао“ на Мирна.

— Мирна ли? — попита редник Виерзбовски и от учудване повдигна рунтавите си вежди. — Нали беше Дейна?

Фрост се поколеба за миг.

— Май Дейна беше преди три месеца или може би шест.

— Това е спасителна операция — отговори Апоун, докато си сипваше кафе. — Има няколко сладки дъщерички на заселници, които трябва да спасим.

Феро се направи на отегчена.

— По дяволите, това може да те откаже напълно.

— Виж ти! Кой го казва това? — захили й се похотливо Хъдзън и тя го замери с бучка захар.

Апоун само слушаше и гледаше. Нямаше смисъл да се намесва. Можеше да ги накара да млъкнат, да действа, както пише по книгите, но той ги остави да се шегуват и да си играят само защото знаеше, че неговите хора са най-добрите. Той беше готов да влезе в битка с всеки един от тях, без да се притеснява, че може да бъде нападнат отзад, защото знаеше, че те щяха да го защитят, както самият той би се защитил, ако имаше очи и на гърба си. Нека си играят, нека псуват ЕКА, Корпуса, Компанията и него самият. Когато му дойдеше времето, те щяха да оставят игрите и всеки един от тях щеше да си бъде на мястото.

— Тъпи заселници! — каза Спанкмайер, загледан в чинията си, където яденето беше започнало да придобива вид. След триседмичния сън, той беше гладен, но все пак не дотам, че да не направи задължителния войнишки коментар по отношение на храната. — Що за чудо е това?

— Яйца, глупчо! — отвърна Феро.

— Знам какво е яйце, тъпчо. Имах предвид това плоско, жълто нещо, което е накиснато отстрани.

— Мисля, че е царевичен хляб — каза Виерзбовски и побутна с пръст порцията си. — Нямам нищо против да ми донесат малко от онази Арктурианска гадост^[2]. Спомняте ли си?

Хикс седеше отдясно. Той погледна встрани за миг и после пак се съсредоточи върху чинията си.

— Май тоя нов лейтенант е прекалено добър, за да яде с такива долни простаци като нас. Залепил се е за представителя на Компанията.

Виерзбовски се вторачи в лейтенанта, без изобщо да му пука дали някой ще забележи накъде гледа.

— Да, бе!

— Това не е толкова важно, ако си разбира от работата — каза Кроу.

— Ето това е вълшебната думичка! — намеси се Фрост и разряза яйцето си. — Ще имаме възможност да видим.

Може би младостта на Горман ги притесняваше, въпреки че той беше по-възрастен от повечето войници. По-скоро стряскаше ги вида му. Косата му — подредена, дори след дългия сън, ръбовете на панталоните му — остри и прави, ботушите му — блестящи като черен метал. Той изглеждаше прекалено спретнат.

Докато щурмоваците ядяха, мърмореха и зяпаха наляво-надясно, Бишоп седна на празното място до Рипли. Тя стана рязко и се премести на отсрещната страна на масата. Андроидът изглеждаше засегнат.

— Съжалявам, че се отнасяш така със синтетичните, Рипли — каза Бишоп.

Тя не му обърна никакво внимание. Погледна Бърк и рязко каза:

— Никога не си споменавал, че на кораба има андроид! Защо? Така или иначе, не можеш да ме излъжеш, Картър. Видях татуировката му пред банята.

Бърк изглеждаше объркан.

— Ами, не ми е идвало наум да ти кажа. Не разбирам защо си толкова разстроена. Компанията от години изпраща по един синтетичен при всеки полет. Те не се нуждаят от анабиоза, а и е значително по-евтино, отколкото да наемеш човек да наглежда междузвездните скокове. Те не биха се побъркали, ако прекарат целия полет сами. Това не е нищо необикновено.

— Предпочитам да ме наричат „изкуствен човек“ — вметна кротко Бишоп. — Има ли някакъв проблем? Бих могъл да помогна с нещо.

— Съмнявам се — каза Бърк и избърса устата си. — При предишното й пътуване един от синтетичните се повредил и причинил смъртта на няколко човека.

— Шокиран съм. Отдавна ли е било?

— Всъщност доста отдавна — отвърна Бърк, без да навлиза в повече подробности, за което Рипли му беше благодарна.

— Сигурно е бил някакъв стар модел.

— Система „Хипердайн“ 120-А/2.

Бишоп смирено се изправи и се обърна към Рипли.

— Това обяснява нещата. Старите А/2 винаги са били малко дръпнати. Сега, с новите отрицателни катализатори на поведението, които ни имплантират, това не може да се случи. За мен е невъзможно да нараня човек или, чрез бездействието си, да позволя друг да го нарани. Катализаторите са фабрично монтирани, заедно с останалите ми церебрални функции. Никой не може да ги преправи. Така че, както виждаш, аз съм съвсем безопасен.

Той й предложи чиния, препълнена с жълти правоъгълничета и добави:

— Искаш ли още царевичен хляб?

Рипли я изби от ръката му и улучи отсрещната стена, но чинията само издрънча, без да се счупи. Царевичният хляб се разпиля по пода.

— Стой настрана от мен, Бишоп! Ясно ли ти е? Стой далеч от мен.

Виерзбовски мълчаливо наблюдаваше този двубой, после вдигна рамене и се върна към храната си.

— Тя и царевичен хляб не обича.

Гневът на Рипли не предизвика повече коментари и щурмоваците свършиха закуската си и се оттеглиха в близката стая. Най-разнообразно екзотично оръжие запълни стените след тях. Двама-трима събраха столовете си и започнаха импровизирана игра на зарове. Беше им трудно да ловят литналите зарчета след като бяха прекарали три седмици в безсъзнание, но те, въпреки всичко, се опитваха. Всички бавно и мързеливо се надигнаха при влизането на Горман и Бърк, но щом Апоун им изкомандва, те веднага скочиха.

— Строй се!

Щурмоваците реагираха като един. Ръцете им — плътно по тялото, очите — право напред. Всички бяха съсредоточени в следващата команда на сержанта.

Очите на Горман заиграха по редицата. Колкото и да е невероятно при команда „Мирно!“ щурмоваците стояха по-неподвижни, отколкото, когато бяха в анабиоза. Лейтенантът ги задържа известно време така и накрая каза:

— Свободно!

Редицата трепна при отпускането на мускулите.

— Съжалявам, че нямахме време да ви информираме преди да тръгнем от „Гейтуей“ но…

— Сър? — каза Хъдзън.

Смутен, Горман погледна към него. Не можеше ли поне да го остави да завърши първото си изречение преди да започне с въпросите? Не, че беше очаквал нещо друго. Бяха го предупредили, че с тази тайфа ще бъде така.

— Да, Хикс, какво има?

— Хъдзън, сър. Това е Хикс. — Той посочи войника до себе си.

— Слушам въпроса ви, ефрейтор!

— Битката истинска ли ще бъде или пак ще ловим буболечки?

— Би ли изчакал малко, Хъдзън, и ще получиш отговор на въпросите си. Разбирам нетърпението и любопитството ви. Няма да обяснявам дълго. Всичко, което знаем е, че все още нямаме връзка с колонията. Строеви офицер Бишоп се е опитал да повика Хадли в момента, в който „Сулако“ е влязъл в обхвата на Акерон, но не е получил никакъв отговор. Планетарният релеен сателит за връзка с далечния космос се оказа изправен при проверката, следователно, не това е причината да нямаме връзка с тях. Все още не знаем за какво става въпрос.

— Има ли някакви предположения? — попита Кроу.

— Има вероятност, подчертавам, засега само вероятност, да е замесен ксеноморфен организъм.

— Какво!? — възкликна Виерзбовски.

Хикс се наведе към него и му прошепна тихо:

— Пак лов на буболечки.

После се обърна към лейтенанта и попита:

— И какви са тези организми, ако наистина ги има?

Горман кимна на Рипли и тя се приближи. Единадесет чифта очи я фиксираха като цеви — бдителни, напрегнати, любопитни и мислещи. Те я преценяваха с поглед, все още несигурни дали да я класират към Бърк и Горман или другаде. Те нито я обичаха, нито я мразеха, защото още не я познаваха.

Дотук добре, да видим по-нататък. Тя постави няколко записани дискети на масата пред себе си.

— Тук съм записала всичко, което знам за тези същества. Има по няколко екземпляра. Можете да ги прочетете по стаите си.

— Аз чета бавно — каза Апоун и леко се усмихна. — Заинтригувайте ни малко.

— Да де, нека да имаме някаква представа — допълни Спанкмайер и се облегна на контейнер с експлозив, достатъчен да взриви малък хотел, сгушвайки се между цеви и детонатори.

— Добре. Най-напред трябва да разберете жизнения цикъл на организма. Той всъщност представлява две същества. Първото се излюпва от спора, нещо като голямо яйце, и се захваща за жертвата си. После вкарва ембрион, откачва се и умира. Това, всъщност, е подвижен възпроизводителен орган.

— Като тебе, Хикс — захили се Хъдзън. Хикс му отговори с обичайната си толерантна усмивка.

Рипли не намираше това за смешно. Нищо, свързано с пришълеца, за нея не беше смешно, но тя го беше виждала. Те все още не бяха убедени, че това, което описва, съществува извън нейното въображение. Тя трябваше да се опита да бъде търпелива с тях. Това нямаше да бъде лесно.

— Ембрионът, втората форма, живее в тялото на жертвата няколко часа. Расте като в утроба. После… — тя трябваше да преглътне, за да се пребори с внезапната сухота в гърлото си — излиза, сменя кожата си и расте бързо. Зрялата форма преминава през няколко междинни етапа и стига до…

Този път Васкес я прекъсна:

— Всичко това е много хубаво, обаче аз искам да знам едно нещо.

— Да?

— Къде са?

Тя насочи пръст към празното пространство между Рипли и вратата, натисна въображаем спусък и гръмна несъществуващ враг. Колегите й се засмяха и завикаха одобрително.

— Браво, Васкес! — извика Дрейк, както винаги, впечатлен от жаждата й за кръв. Нейният прякор беше Гаменът-убиец и съвсем й подхождаше.

Тя кимна рязко.

— Винаги и по всяко време.

— Кой каза „пришълец“? — попита Хъдзън и се облегна на стола си, като вяло подмяташе пушка с изключително дълга и тънка цев. — Тя реши, че говорим за пришълец-престъпник и веднага се включи.

— Гледай си работата! — отвърна Васкес.

Хъдзън започна да я имитира:

— Винаги и по всяко време.

Тонът на Рипли беше по-студен и от тялото на „Сулако“.

— Извинете, че ви прекъсвам, г-н Хъдзън. Знам, че повечето от вас гледат на това като на обикновена акция. Уверявам ви, че става въпрос за нещо по-сериозно. Аз съм виждала това същество. Виждала съм какво то може да направи. Ако попаднете на него, сигурна съм, че няма да ви е толкова весело.

Хъдзън се дръпна, самодоволно ухилен. Рипли се обърна към Васкес.

— Надявам се, че ще бъде така просто, както го представихте, редник. Наистина се надявам.

Очите им се заковаха. Нито едната, нито другата отместваше поглед.

Бърк прекъсна това взиране като застана помежду им и каза на събралите се войници:

— Това е достатъчно за начало. Предлагам ви внимателно да проучите дискетите, които Рипли беше любезна да подготви за вас. Те съдържат допълнителна информация, както и няколко изключително детайлни графики, съставени от съвременен компютър. Надявам се, че всичко това ще ви бъде интересно.

Той отстъпи мястото си на Горман.

Лейтенантът беше рязък и звучеше като главнокомандващ, въпреки че не изглеждаше като такъв.

— Благодаря ви г-н Бърк, г-це Рипли.

Очите му зашариха по безразличните лица на взвода.

— Имате ли въпроси?

Някой в края на групата неочаквано размаха ръка и лейтенантът въздъхна с досада.

— Да, Хъдзън?

Ефрейторът разглеждаше ноктите си.

— Как се излиза от този екип?

Горман се навъси и едва се въздържа да не каже първото, което му дойде наум. Той поблагодари отново на Рипли и тя доволна се върна на мястото си.

— Добре. Искам тази информация да стигне по ред до всеки един от вас. Искам да изучите детайлните компютърни графики и тактическите база данни до осем часа.

Тук-там се чу охкане, но това съвсем не приличаше на силен протест. Всичко се развиваше точно както бяха очаквали.

— Зареждането на артилерийските оръдия, демонтирането и проверката на оръжието, както и подготовката за спускане ще отнемат седем часа. Дотогава искам всичко и всички да сте готови. Действайте! Прекарахте три седмици почивка.