Алън Дийн Фостър
Пришълци (11)

Глава единадесета

Хъдзън беше сложил командното табло на тактическите съоръжения до главния терминал на колонията. От таблото към компютъра вървяха кабели — бъркотия от безбройни връзки, които даваха възможност да се свърже командното табло с работещата апаратура на колонията. Хикс погледна към Рипли, която току-що влизаше и се беше протегнала да изключи алармата. Всички се събраха около таблото.

— Идват — каза Хикс спокойно. — Просто реших, че трябва да го знаете. Вече са в тунела.

Рипли прехапа устни и впери поглед в данните на таблото.

— Готови ли сме?

Ефрейторът вдигна рамене, завъртя някакво копче и каза:

— Готови, доколкото е възможно. Да се надяваме, че всичко, което сме заложили ще заработи нормално. Гаранциите на производителя няма да ни бъдат от полза, ако нещо откаже, точно когато трябва да стреля, като роботизираните оръдия например. Те май са всичко, с което разполагаме.

— Не се притеснявай, бе човек, ще проработят. — В сравнения с онова, което беше, когато излезе от атмосферната станция, Хъдзън изглеждаше по-добре от всякога. — Поставял съм стотици такива. Щом светне червената лампичка, можеш да ги оставиш и да забравиш за тях. Само не знам дали ще са достатъчни.

— Няма какво да му мислиш. Извадили сме всичко, с което разполагаме. Роботизираните оръдия или ще ги спрат, или не. Зависи колко са пришълците — отвърна Хикс и натисна два контактни бутона. Всичко беше включено и работеше. Той погледна данните от детекторите за движение, монтирани на двете оръдия. Те мигаха все по-бързо и накрая светнаха непрекъснато. В този момент подът леко потрепери от тътена на силната оръдейна стрелба.

— Оръдия А и В. Засичат много цели и стрелят. — Хикс погледна към Хъдзън. — Добри са ти стрелочниците.

Компютърният техник не му обърна внимание, загледан в данните на апаратурата.

— Още дузина оръдия — измърмори си той под носа. — Идеално щяха да ни свършат работа. Ако имахме още дузина оръдия.

Непрекъснатият тътен на оръдията отдолу ехтеше из комплекса. Цифрите на броячите, които отчитаха останалите снаряди, безжалостно клоняха към нула.

— Петдесет снаряда на оръдие. Как ще ги спрат с петдесет снаряда? — промърмори Хикс.

— Сигурно е пълно с пришълци там долу. Вижте как отчитат броячите. Като на стрелбище.

— А киселината? — попита Рипли. — Знам, че тези оръдия са бронирани, но вие видяхте как тази киселина прояжда всичко.

— Щом стрелят, значи още са в ред — отвърна Хикс. — Тези оръдия имат много голяма ударна сила. Ако продължават да стрелят по тях, киселината няма да ги достигне. Ще се разплиска навсякъде по пода и стените, но няма да порази оръдията.

Вероятно долу нещата се развиваха точно така, защото двете оръдия не спряха непрекъснатата си канонада. Минаха две минути, три. Броячът на оръдие В стигна до нула и тътена отдолу намаля наполовина. Детекторът за движение продължаваше да мига на таблото, а оръдието засичаше цели, по които вече не можеше да стреля.

— Снарядите на оръдие В свършиха. На А му осяват двадесет. — Хикс гледаше брояча и гърлото му пресъхваше. — Десет. Пет. Край.

В командния пулт настана мрачна тишина, която само отекващите трясъци отдолу нарушаваха. Те се повтаряха на равни интервали, като ударите на огромен гонг. Всички знаеха какво означаваше това.

— Те са при противопожарния изход — промълви Рипли.

Трясъците ставаха все по-силни и зловещи. Сега се чуваше и друг звук — убийственото драскане на нокти по метал.

— Мислите ли, че ще проникнат през вратата? — каза Рипли и си помисли, че Хикс изглежда удивително спокоен. Дали това беше увереност или примирение пред съдбата?

— Едно от тях направо отскубна люка на бронетранспортьора, когато се опитваше да изтегли Горман навън — напомни им Рипли.

— Това долу не е люк. — Васкес кимна към пода. — Това е първокласна, двойнобронирана, противопожарна врата — три пласта стоманена сплав с въглеродно-тъканни смеси между тях. Вратата ще издържи. Притеснявам се за заварките. Нямахме много време. Щях да се чувствам по-добре, ако имах две пръчки хромов припой и един лазер, вместо тази газова огнехвъргачка.

— И още един час на разположение — добави Хъдзън. — Защо не си пожелаеш и две противотанкови ракети „Катюша 6“ тъй и тъй си тръгнала. Едно от тези сладурчета щеше да прочисти целия тунел.

Системата за вътрешна връзка иззвъня и ги стресна. Хикс натисна копчето.

— Тук Бишоп. Чух оръдията. Как е положението?

— Както се очакваше. Двете оръдия останаха без снаряди, но трябва да са поразили някое и друго чудовище.

— Това е добре, защото се опасявам, че имам лоши новини за вас.

Хъдзън се намръщи и се облегна на един шкаф.

— Ето нещо за разнообразие.

— Какви са лошите новини? — попита Хикс.

— Ще е по-лесно да ви покажа, вместо да ви обяснявам. Идвам веднага.

— Чакаме те. — Хикс прекъсна връзката. — Прекрасно.

— Не, очарователно — каза оперения Хъдзън. — Така или иначе, вече сме вътре с двата крака. Какво повече да се притесняваме?

Андроидът пристигна бързо и отиде до единствения прозорец, който гледаше почти над целия комплекс. Вятърът се бе усилил отново и бе отвял закотвената мъгла. Видимостта пак беше далеч от идеалната, но бе достатъчна, за да видят атмосферния реактор. Изведнъж, от дъното на станцията огнен език се издигна към небето. За миг той беше по-ярък от постоянния пламък, който излизаше от конусовидния връх на реактора.

— Какво беше това? — Хъдзън долепи лице до стъклото.

— Аварийно излъчване — отвърна Бишоп.

— Конструкцията ще издържи ли на натоварването? — попита Рипли, която беше застанала до компютърния техник.

— Никакъв шанс. Дори и цифрите, които видях на монитора да се наполовина верни, въпреки че нямам основание да смятам, че не са абсолютно точни.

— Какво е станало? — попита Хикс, вървейки към командното табло. — Пришълците ли са причинили тези дивотии вътре?

— Не е ясно. Може би. По-вероятно е някой да е уцелил някаква важна част по време на битката на трето ниво. Или пък повредата е причинена, когато совалката се разби в основите на комплекса. Не са важни причините. Важен е резултатът, а той съвсем не е положителен.

Рипли започна да почуква с пръсти по стъклото, после размисли и спря. Навън можеше да има нещо, което да слухти. Докато гледаше, още една струя свръхнагрят газ излезе от атмосферния реактор.

— След колко време ще гръмне?

— Не можем да бъдем сигурни. Може да пресметнем, като вземем наличните данни, но без каквато и да било сигурност. Има прекалено много променливи величини, които могат само грубо да се определят, а изчисленията са сложни и трябва да обхващат всички необходими стойности.

— Колко? — попита нетърпеливо Хикс.

Андроидът се обърна към него и каза:

— Базирайки се на информацията, която успях да събера, предвиждам пълен отказ на системата след по-малко от четири часа. Ударната вълна ще бъде чиста, с радиус около тридесет километра. Без радиоактивни частици, разбира се. Около десет мегатона.

— Много обнадеждаващо! — каза сухо Хъдзън.

Хикс пое дълбоко въздух.

— Пак проблеми.

Компютърният техник свали скръстените си ръце и тръгна да се разхожда насам-натам.

— Не мога да повярвам — каза той печално. — Вие можете ли да повярвате във всичко това? Роботизираните оръдия разбиват на парчета част от тях, противопожарната врата все още издържа и всичко е напразно!

— Късно ли е да се изключи станцията? Ако необходимата апаратура още работи, разбира се. — Рипли погледна към андроида. — Не, че имам кой знае какво желание да изтичам през площадката, но ако това е единственият ни изход, бих го приела.

Той се усмихна със съжаление.

— Спести си усилията. Късно е. Ударът от совалката, или оръжието, или каквото е било, са причинили прекалено много вреди. Претоварването вече е неизбежно.

— Прекрасно! И какво се препоръчва в такъв момент?

Васкес й се ухили.

— Навеждаш се, слагаш глава между краката и целуваш задника си за сбогом.

Хъдзън се разхождаше насам-натам, като котка в клетка.

— О, боже. И аз тъкмо бях към края! Четири седмици и край. Три от тях в анабиоза. Ранно пенсиониране. Десет години във Флота и после шапка на тояга, така ми разправяха. Новобранци. Сега ще изгния на тези скали. Не е честно, бе хора!

На Васкес й писна.

— Хайде стига, Хъдзън.

Той се обърна към нея.

— Лесно ти е да го кажеш, Васкес. Ти си от наемниците. Обичаш да се мотаеш около такива иноземни боклуци, за да имаш възможност да стреляш по всеки, който вдигне глава. Аз съм тук за пенсия. Десет години и край. Взимам кредита, купувам си един малък бар някъде, наемам някой да го върти, за да мога аз да се изтегна и да си приказвам с клиентите, докато парите се трупат в касата.

Васкес погледна към прозореца. Още един огнен език освети замъгления изглед.

— Просто ми късаш сърцето. Иди свържи някое кабелче, направи нещо — каза тя остро.

— Работата е ясна — каза Рипли и погледна към Хикс. — Не можем да останем тук, значи трябва да се махаме. Единственият начин да се измъкнем оттук е да вземем другата совалка. Онази, която още е на „Сулако“. Трябва някак си да я докараме дистанционно. Трябва да има начин да се направи това.

— Има. Смяташ ли, че не съм мислил за това откакто Феро се разби с нашата в станцията? — Хъдзън спря да се разхожда. — Ще ползваме късовълнов предавател настроен само за управление на совалката.

— Знам — каза тя нетърпеливо. — Аз също съм мислила за това, но така няма да стане.

— Права си. Предавателят беше на бронетранспортьора.

— Трябва да има друг начин да докараме совалката дотук. Не ме интересува как. Намери начин. Ти си компютърният техник. Измисли нещо.

— Какво да мисля? Ще загинем.

— Можеш повече, Хъдзън. А предавателя на колонията? Онази предавателна кула на другия край на комплекса? Може да я програмираме на контролната честота на совалката. Защо да не я използваме? Изглежда в ред.

— Минавала ми е тази мисъл. — Всички се обърнаха към Бишоп. — Проверих я вече. Основните кабели оттук до кулата са били прекъснати по време на битката между заселниците и пришълците — още една причина, поради която те не са могли да влязат във връзка с релейния сателит, нито дори да оставят предупреждение за тези, които ще дойдат да видят какво става.

Мисълта на Рипли се въртеше като динамо. Тя обмисляше всяка възможност, преценяваше и отхвърляше вероятните решения, докато накрая остана само едно.

— Какво ще кажеш, ако самият предавател работи, но не може да се използва оттук?

Андроидът се замисли и накрая кимна.

— Ако получава своето енергийно захранване, тогава да, не виждам защо няма да успее да изпрати необходимите сигнали. Няма нужда от много енергия, тъй като всички други канали, които обикновено излъчват, сега са глухи.

— Значи това е. — Тя огледа лицата им. — Някой просто трябва да отиде там. Да вземе портативен терминал и да го включи ръчно.

— О, да, да! — каза Хъдзън с подигравателен ентусиазъм. — При тия чудовища, които се разкарват насам-натам? Няма начин.

Бишоп пристъпи напред.

— Аз ще отида — каза той спокойно, делово, сякаш това беше единствената алтернатива.

— Какво? — зяпна го Рипли.

Той се усмихна почтително.

— Наистина само аз имам необходимата квалификация, за да пилотирам дистанционно совалка. А и времето навън няма да ми се отрази така, както би се отразило на вас. Освен това не мога да се притеснявам, колкото вас и ще се концентрирам в работата.

— Ако не те спрат преминаващите наоколо пешеходци — отбеляза Рипли.

— Да, ще бъде чудесно, ако не ме прекъсват. — Усмивката му стана по-широка. — Повярвай ми, бих предпочел да не се налага да правя това. Може да съм синтетичен, но не съм глупав. Но тъй като другата алтернатива е ядрено изпепеляване, готов съм да опитам.

— Добре. Да започваме. Какво ще ти трябва?

— Портативният предавател, естествено. Трябва да проверим дали антената все още приема. Щом като ще предаваме отвъд атмосферата на къси вълни, предавателят трябва да се пренастрои колкото е възможно по-точно. Ще ми трябва също и…

Васкес ги прекъсна рязко.

— Чуйте!

— Какво? — Хъдзън се обърна бавно. — Нищо не се чува.

— Точно така. Спряха.

Тя беше права. Бумкането и дращенето по противопожарната врата престана. Докато се вслушваха, аларменият сигнал на детектора за движение наруши тишината. Хикс погледна към таблото.

— Те са вътре в комплекса.

Приготвянето на екипировка за Бишоп не им отне много време. Да намерят безопасен път, по който той да мине, беше съвсем друго нещо. Те обсъдиха възможните начини за излизане, като ползваха едновременно информацията от компютъра на колонията и данните на командното табло. Накрая добавиха и личното си мнение и единодушно избраха един път, който беше най-надеждния от безнадеждните.

Те го показаха на Бишоп. Андроид или не, последната дума се падаше на него. Заедно с многото други човешки емоции, новите синтетични бяха напълно програмирани да се самосъхраняват. Или както Бишоп отбеляза, когато разискването за възможните изходи се разгорещи прекалено, щеше да му е по-лесно да стигне до Филаделфия.

Нямаше място за спор. Всички бяха съгласни, че избрания път е единственият, който даваше поне петдесет процента шанс на Бишоп да се измъкне от Контролната кула, без да привлече вниманието на неприятеля. До тръгването му всички мълчаха неловко.

Киселината, която беше част от изгубената битка на заселниците с пришълците, бе прояла голяма дупка на пода на медицинската лаборатория. През нея се влизаше в лабиринт от тръбопроводи и сервизни изходи. Някои от тях бяха поставяни допълнително към оригиналната конструкция на колонията и бяха наслагани, както бе хрумнало на работливите заселници на Хадли. По едно от тези допълнения трябваше да мине Бишоп.

Андроидът се пъхна през отвора и с въртене и плъзгане се придвижи надолу, докато легна по гръб.

— Как е? — попита го Хикс.

Бишоп погледна между краката си и изви врат, за да погледне избраната пътека.

— Тъмно, празно и тясно, но мисля, че ще се справя.

„Дано“, помисли си Рипли.

— Готов ли си за терминала?

Чифт ръце се подадоха, сякаш молеха.

— Подай го.

Тя спусна тежкия компактен компютър.

Той се завъртя с усилие и го избута в тясната шахта пред себе си. За щастие компютърът беше обвит в предпазна пластмаса. Щеше да издава някакъв шум, когато се плъзгаше по тръбопровода, но не като метал с метал. Бишоп се обърна по гръб и пак подаде ръце.

— Давайте останалото.

Рипли му подаде малка чантичка. В нея имаше инструменти, кабели, резервни платки, адаптери, един сервизен пистолет и малка огнехвъргачка, заедно с горивото. Това беше допълнителен товар, но без него не можеше. По-добре беше Бишоп да стигне до предавателната кула по-бавно, отколкото да липсва нещо важно.

— Запомни ли пътя, по който трябва да минеш? — попита го Рипли.

— Ако осъвременената карта на колонията е вярна, да. Този тунел отива почти до предавателя. Сто и осемдесет метра. Ще ми трябват около четиридесет минути, за да изпълзя дотам. Щеше да ми е по-лесно, ако бях на шини или на колела, но дизайнерите ми са били много сантиментални. Дали са ми само крака.

Никой не се засмя.

— Като стигна там, за един час ще свържа и настроя антената. Ако получа отговор веднага, ще ми трябват тридесет минути да подготвя кораба и после още петдесет минути за полета.

— Защо толкова много? — попита Хикс.

— Ако имаше пилот на борда, совалката щеше да дойде за двадесет и пет минути, но дистанционното пилотиране ще бъде много трудно. Съвсем не искам да бързам с кацането и да загубя връзка и контрол над совалката. Трябва ми повече време, за да я приземя бавно. Иначе може да свърши като другата.

Рипли погледна хронометъра.

— Няма време. Тръгвай.

— Добре. Ще се видим скоро.

От поздрава му бликаше пресилена ведрост. Рипли знаеше, че тя е насочена към тях. Защо ли пък да се трогва? Той беше само един андроид, почти машина.

Тя се дръпна от отвора и Васкес сложи лист ламарина отгоре и започна да го заварява. Нямаше съмнение какво трябваше да направи Бишоп. Ако не успееше, те нямаше да се мъчат да задържат пришълците. Жертвеният огън, който бавно гореше в атмосферния реактор, щеше да ги довърши.

Бишоп лежеше по гръб и гледаше как светлината от огнехвъргачката на Васкес изписва кръг над главата му. Беше красиво, а той бе достатъчно изтънчен и ценеше красотата, но сега нямаше свободно време да й се наслаждава, обърна се по корем и започна да се плъзга напред, избутвайки терминала и чантата пред себе си. Бутай, плъзгай се, бутай, плъзгай се — той напредваше бавно. Тръбопроводът беше толкова тесен, че едва побираше раменете му. За щастие той не беше склонен към клаустрофобия, още по-малко пък страдаше от световъртеж или пък от която и да е душевна болест на човечеството.

Пред него тунелът се виеше към безкрайността. „Сигурно така се чувства куршумът в дулото на пистолета“ — помисли си той. Само, че куршумът не беше обременен с чувства, за разлика от него. Той ги имаше, защото така го бяха програмирали.

Тъмнината и самотата му даваха достатъчно време за размисъл. Движението напред не изискваше умствени усилия и той можеше спокойно да обмисли положението си.

Чувства и програмиране. Органични изблици или пък объркани байтове? Имаше ли съществена разлика между него и Рипли или пък, който и да е човек? Като изключим факта, че той беше пацифист, а те — войнствено настроени. Как хората определяха чувствата си?

С бавно програмиране. Децата идваха на света вече програмирани от инстинкта, но можеха коренно да се препрограмират вследствие на околната среда, приятелите, обучението и хиляди други фактори. Бишоп знаеше, че неговото програмиране не се влияеше от околната среда. Какво се беше случило на себеподобния му? Онзи, който се беше сбъркал и заради когото Рипли толкова го мразеше. Грешка в програмирането или злонамерено препрограмирана от страна на някой все още неразкрит човек? Защо един човек би направил нещо подобно?

Независимо колко прецизна бе програмата му и колко неща щеше да научи за времето, което му бе отредено да съществува, Бишоп знаеше, че този биологичен вид, който го бе създал, ще остане за него обвит в мистерия. За андроидите човечеството винаги щеше да бъде загадка. Занимателна, любопитна загадка.

В пришълците, обаче, нямаше нищо мистериозно — нито неразбираемо, нито многозначно. Бишоп можеше спокойно да предвиди всяка тяхна реакция. Още повече че дузина пришълци щяха да реагират по еднакъв начин, докато дузина човеци може да направят дузина напълно различни и несвързани помежду им неща и поне половината от тях ще са нелогични. Хората, значи, не бяха част от една общност. Те, обаче, не мислеха така. Бишоп се обърка.

Огромната разлика между хората, пришълците и андроидите не беше в това. Те всички бяха свикнали да живеят в общества. Разликата бе, че в обществото на хората цареше хаос, причинен от това странно нещо, наречено индивидуалност. И той бе програмиран с нея, и той беше отчасти човек. Почетен член на тяхното общество. От една страна той беше по-добър от хората, от друга, по-несъвършен. Чувстваше се най-добре, когато те се държаха с него като с равен.

Той погледна хронометъра си. Трябваше да се движи по-бързо, защото иначе нямаше да стигне навреме.

 

 

Роботизираните оръдия, които пазеха входа към контролния блок, се задействаха. Металният им трясък кънтеше по коридорите. Рипли взе огнехвъргачката си и тръгна към централния компютър. Васкес завари ламарината, която затваряше тунела на Бишоп, остави огнехвъргачката и я последва.

Хикс гледаше контролното табло, вцепенен от картината, която видеокамерите на оръдията предаваха, и бегло кимна на новодошлите.

— Елате да видите — каза той спокойно.

Рипли с усилие погледна в екрана. Това, че ги виждаха като далечни двуизмерни изображения, а не на живо, правеше картината по-малко ужасяваща. При всеки изстрел, екранът побеляваше от силния блясък, но те все пак виждаха достатъчно ясно ордата пришълци, която напредваше по коридора. При всяко точно попадение, тялото на жертвата се пръсваше и обливаше с киселина всичко наоколо. По стените и пода зееха огромни дупки. Само пришълците оставаха незасегнати от киселината.

Трасиращият огън на оръдията, които продължаваха да отблъскват нашествениците, осветяваше мъглата, плъзнала от зеещите дупки по коридора.

— Двадесет метра! Приближават се! — Хикс беше съсредоточил цялото си внимание в дисплея. — Петнадесет. Снарядите са наполовина.

Рипли провери предпазителя на огнехвъргачката. Васкес нямаше нужда от проверки. Гранатометът бе част от нея.

Детекторите мигаха непрекъснато. Сред тътена на стрелбата се чуваха смразяващи, нечовешки писъци.

— Колко са? — попита Рипли.

— Не знам. Много. Трудно е да се каже колко от тях са живи. Настъпват дори без ръце и крака, докато не ги разстрелят от упор — отвърна Хъдзън и погледна към броячите. — На едното оръдие му остават двадесет снаряда. Десет. — Той преглътна. — Край.

Изведнъж стрелбата спря. Другото оръдие също бе останало без снаряди. Пушекът и мъглата правеха картината от двете камери неясна. Тук-там по коридора горяха малки огньове. Подът беше пълен с обезобразени, овъглени тела — биомеханична костница. Докато гледаха в мониторите, няколко тела рухнаха и изчезнаха от екрана. Киселината, която капеше от крайниците им прояждаше чудовищни дупки по пода.

Нищо не се движеше сред лепкавия дим към утихналите оръдия. Алармата на детектора за движение мълчеше.

— Какво става? — Хъдзън нервно човъркаше по апаратурата. — Къде са?

— Да не би… — въздъхна Рипли. — Отказаха се. Отстъпиха. Оръдията ги спряха. Това означава, че имат достатъчно разум, за да свържат причината със следствието. Значи не настъпват без да мислят.

— Да, но виж това. — Броячът на едното оръдие беше на нула. На другото му оставаха още десет снаряда. Това бяха само още няколко секунди стрелба. — Следващия път ще стигнат спокойно до вратата и ще почукат. Ех, ако не беше гръмнал бронетранспортьора.

— Ако не беше гръмнал бронетранспортьора, нямаше да седим и да си приказваме тук. Щяхме да се возим и да стреляме от оръдейната кула — отбеляза хладно Васкес.

Само Рипли не беше обезкуражена.

— Но те не знаят колко снаряда има в оръдията. Ние ги отблъснахме! Наистина ги отблъснахме. Сигурно се съвещават някъде или каквото там правят, когато трябва да вземат колективно решение. Те ще потърсят начин да проникнат при нас. Това ще им отнеме време, а когато решат откъде да минат, ще бъдат по-предпазливи. Навсякъде ще им се привиждат оръдия.

— Може би ги обезсърчихме. — Хъдзън беше взел малко от куража й. Лицето му вече придобиваше някакъв цвят. — Ти беше права, Рипли. Тези отвратителни чудовища не са неуязвими.

Хикс вдигна очи от командното табло и каза на Хъдзън и Васкес:

— Искам ви по целия периметър. От командния блок до медицинското крило. Това е всичко, което можем да покрием. Знам, че нервите на всички ни са опънати до скъсване, но опитайте се да бъдете свежи и нащрек. Ако Рипли се окаже права, те ще тръгнат да проверяват стените и тръбопроводите. Трябва да ги спрем, преди да са проникнали вътре. Унищожавайте ги един по един, щом тръгнат да влизат.

Двамата кимнаха. Хъдзън стана от командното табло, взе гранатомета и тръгна с Васкес към главния коридор. Рипли видя недопита чаша с кафе, взе я и изпи хладката течност на една глътка. Кафето беше отвратително на вкус, но смаза пресъхналото й гърло. Ефрейторът я погледна, изчака я да свърши и каза:

— Откога не си спала? Двадесет и четири часа?

Тя сви рамене с безразличие. Въпросът му не я учуди. Постоянното напрежение я бе съсипало. Ако на лицето й беше изписана и половината от умората, която изпитваше, в тревогата на Хикс нямаше нищо чудно. Изтощението заплашваше да я сломи преди пришълците. Когато му отговори, гласът й беше далечен и чужд.

— Какво значение има? Не виждаш ли, че тъпчем на едно място.

— Не е така.

Тя кимна към коридора, който беше погълнал Васкес и Хъдзън.

— Цялата ми увереност беше заради тях. И може би отчасти заради мен самата. Ние може и да заспим, но ТЕ — не. Няма да спрат, нито ще се оттеглят, преди да получат онова, което искат, а те искат нас, Хикс. И ще ни достигнат.

— Може би да, а може би не. — Той леко се усмихна.

Тя се опита да му отвърне с усмивка, но не беше сигурна дали успя или не. В момента бе готова да даде една годишна заплата за чаша топло кафе, но нямаше с кого да го изтъргува, а беше прекалено уморена да пуска машината. Тя преметна огнехвъргачката през рамо и каза:

— Хикс, не искам да свърша като останалите. Като заселниците, Дитрих и Кроу. Ще се погрижиш за това, когато му дойде времето, нали?

— Ако му дойде времето — отвърна той нежно. — Ще се погрижа и за двама ни. Въпреки че ако още сме тук, когато атмосферния реактор избухне, това няма да е необходимо. Взривът ще се погрижи за всички и за нас, и за тях. Да направим всичко възможно да му попречим.

Този път тя успя да се усмихне.

— Не мога да те разбера, Хикс. Войниците, обикновено не са оптимисти.

— Да, знам. Не си първата, която го забелязва. Аз съм странна аномалия. — Той се обърна и взе нещо от командния пулт. — Искам да те запозная с един мой приятел.

С лекота и точност, натрупани през дългата му практика, той извади пълнителя на гранатомета, остави го и й подаде оръжието.

— М-41А, гранатомет за 10 мм пулсиращи снаряди, с установки за изстрелване на 30 мм гранати отдолу и отгоре. Направо сладурче! Най-добрия приятел на войниците във Флота. Дори съпругите ревнуват от него. Почти безотказен, смазва се сам, работи под вода и във вакуум и може да пробие дупка в стоманена плоча. Всичко, което се иска от теб е да го пазиш чисто и да не го блъскаш насам-натам и ще ти запази живота.

Рипли хвана оръжието. То беше обемисто и странно, пълно с противооткатна тъкан, която да омекотява удара от тежките снаряди. Беше много по-впечатляващо от огнехвъргачката й. Тя вдигна дулото и го насочи за проба към отсрещната стена.

— Какво ще кажеш? — попита Хикс. — Ще можеш ли да се справиш с него.

Тя го погледна и с равен глас отвърна:

— А ти как мислиш?

Той кимна с одобрение и й подаде пълнителя.

 

 

Колкото и да се стараеше да не вдига шум, Бишоп не можеше да придвижва напред терминала и чантата, без те да дращят по гладкия тръбопровод. Нямаше човешко същество, което да е в състояние да поддържа неговото темпо през целия път от Командната кула дотук, но това не означаваше, че той се движеше без усилие. Дори и способностите на андроидите имаха някакви граници.

Подобреното зрение му позволяваше да следва стените в тъмния тръбопровод. Един човек би бил напълно сляп в този тунел. Бишоп поне не се притесняваше, че ще се обърка. Тръбата водеше почти направо към предавателната кула.

Отдясно на стената се появи страна пукнатина, през която се процеждаше светлина. Любопитството беше едно от чувствата, които му бяха програмирани. Той спря и погледна в разядената дупка. Щеше да му е от полза да види с очите си къде се намира, вместо да разчита само на разпечатката от компютъра.

Лигави челюсти се спуснаха към лицето му и се разбиха със зловещ трясък в тесния отвор.

Бишоп се долепи до стената отсреща. Ехото от удара кънтеше по метала. Там, където челюстите се бяха ударили в стената имаше малка вдлъбнатина. Той бързо продължи да пълзи напред. За негова голяма изненада, атаката не се повтори, никой не го преследваше.

Може би съществото просто бе усетило движение и бе атакувало на сляпо. И след като никой в тунела не реагира, то не бе повторило атаката си. Как ли разпознава потенциалните гостоприемници? Бишоп дишаше, без всъщност да поема въздух. Той не излъчваше топлина, не миришеше на кръв. За един кръвожаден пришълец андроидът беше просто още една машина. Значи, ако не атакуваш и не оказваш съпротива, може спокойно да се придвижваш под носа им. Не, че Бишоп си падаше по такива разходки, още повече като се има предвид, че мотивацията и реакциите на пришълците все още бяха непредвидими, но това наблюдение щеше да му бъде от полза. Ако хипотезата му се окажеше вярна, това щеше да му даде нови възможности за изследване на пришълците.

Нека някой друг да изследва тия чудовища, помисли си той. Нека да си проверява хипотезите колкото иска. За тази работа трябваше да изпратят някой по-смел модел от него. Той искаше да се махне от Акерон заради собствената си сигурност и заради сигурността на хората, за които работеше.

Той погледна хронометъра, който едва мъждукаше в тъмнината. Все още изоставаше. Блед и напрегнат, той се опита да се движи по-бързо.

 

 

Рипли беше допряла приклада на тежкото оръжие до брадата си. Тя правеше всичко възможно да следва плътно инструкциите на Хикс, защото знаеше, че не разполагаха с много време и ако й се наложеше да използва оръжието, нямаше да има възможност да пита кое как работи. Хикс проявяваше огромно търпение към нея, съзнавайки, че трябва да проведе пълна инструкция за употреба на оръжието само за няколко минути.

Ефрейторът стоеше зад нея и нагласяше ръцете й, обяснявайки как се използва вградения мерник. И двамата с усилие се стараеха да не забелязват близостта на телата си. В тази опустошена колония имаше прекалено малко топлина, прекалено малко човечност и този пръв, по-скоро физически, отколкото словесен, контакт помежду им доказваше, че все още са хора.

— Дръж го здравата — обясняваше й той. — Въпреки омекотителите, то все пак рита доста. Това е цената, която трябва да заплатиш за използването на снаряди, които могат да пробият почти всичко. — Той посочи един дисплей отстрани на приклада. — Когато броячът стигне до нула, натисни това. — Той сложи палец на един бутон и пълнителят падна с трясък на пода.

— По принцип трябва да събираме празните пълнители, защото са скъпи, но сега няма да те карам да следваш правилата.

— Недей.

— Зарязваш го и слагаш бързо другия.

Той подаде нов пълнител и тя с усилие задържа тежкото оръжие с една ръка, докато го зареждаше с другата.

— Удари го силно, то обича грубостите.

Тя го блъсна и беше възнаградена с отсечено „трак“ — пълнителят влезе на мястото си.

— Сега зареди.

Тя натисна едно копче и отстрани на зарядния механизъм светна червен индикатор.

Хикс се дръпна и с одобрение огледа стойката й. Тя беше готова за стрелба.

— Това е. Можеш да влизаш в бой. Прегледай всичко още един път.

Рипли повтори процедурата — извади пълнителя, провери го, постави го пак и зареди. Оръдието тежеше на тялото, но успокояваше душата. Ръцете й трепереха от усилието. Тя свали цевта и посочи металния цилиндър под нея.

— Това за какво е?

— Това е установката за гранатите. Не се занимавай с нея сега. Достатъчно неща трябва да запомниш. Ако ти се наложи да употребиш оръжието, трябва да си в състояние да го направиш, без да мислиш.

— Слушай, ти започна. Покажи ми всичко, пък аз ще се оправя.

— Знам.

Той пак започна да обяснява, зареждане на гранатата, изстрелване, целия курс, събран в петнадесет минути. Показа й всичко, с изключение на това как да разглобява и чисти оръжието. Доволна, Рипли го остави да се рови в данните на дисплея и тръгна към медицинското крило при Нют. Увиснал на презрамката на рамото й, новият приятел подскачаше обнадеждаващо.

Тя се спря, чувайки стъпки пред себе си, но после се отпусна. Въпреки огромната си маса, пришълците щяха да вдигнат по-малко шум от лейтенанта. Горман се появи в рамката на вратата. Изглеждаше слаб, но беше вече добре. След него вървеше Бърк, който я погледна с неохота. Рипли се чувстваше прекрасно така. Всеки път, когато Бърк отвореше уста, на нея й идваше да го удуши, но те имаха нужда от него. Трябваше им всяка свободна ръка, дори и изцапаната с кръв. Бърк все още бе един от тях. Човек.

„Силно казано“ — помисли си тя.

— Как си, Горман?

Лейтенантът се подпря на стената и сложи ръка на челото си.

— Добре, струва ми се. Малко съм замаян — красив спомен от преживяното. Виж, Рипли, аз…

— Остави.

Нямаше време за безсмислени извинения. Освен това, не само Горман беше виновен за случилото се. Вината за провала в атмосферния реактор трябваше да се разпредели между онези, които така глупаво и некомпетентно го бяха изпратили да ръководи спасителния отряд. Дори на мястото на Горман да бе някой по-опитен, той също не можеше да бъде толкова подготвен, че да е в състояние да се изправи пред пришълците. Как да организираш битка според правилата, когато си изправен пред противник, който е еднакво опасен, дори и смъртоносно ранен? Тя мина покрай Горман и тръгна към лабораторията.

Той я проследи с поглед и продължи по коридора. Насреща му се появи Васкес. Гледаше го хладно зад присвитите си очи. Кърпата й беше мокра от пот и залепваше за тъмната й коса.

— Още ли искаш да ме убиеш? — тихо попита той.

— Няма да има нужда. — В отговора й се преплитаха разбиране и задоволство. Тя продължи покрай него към следващия пост.

 

 

След като Горман и Бърк излязоха, в лабораторията не остана никой. Тя тръгна към операционната, където бе оставила Нют. Светлината беше слаба, но тя веднага забеляза празното легло. Страхът проникна в нея като отрова. Обърна се и очите й бясно зашариха по стаята. Изведнъж се сети да погледне под леглото и си отдъхна. Момиченцето се бе свило до стената, притиснато колкото е възможно по-назад. То спеше дълбоко, стиснало Каси в малката си ръчичка.

Ангелският му вид съвсем успокои Рипли — невинен и незасегнат от демоните, които бяха тормозили детето и наяве, и на сън. Блажени са децата, помисли си тя, те могат да спят навсякъде и след всичко.

Тя внимателно положи гранатомета на леглото и пропълзя на колене под него. Без да буди детето, тя пъхна ръце под него. Нют се извъртя в съня си и инстинктивно се притисна към топлото тяло на жената. Вроден рефлекс. Рипли се обърна леко и въздъхна.

Изведнъж лицето на Нют се изкриви от някакъв мъчителен сън. Тя извика. Това беше неразбираема, объркана от съня молба.

— Хайде, хайде. Ш-ш-ш. Няма страшно.

 

 

Охладителните тръбопроводи около огромната кула на атмосферния реактор бяха нагрети до червено. Високоволтови дъги се виеха над конусовидната корона и проблясваха в отровната атмосфера на Акерон, осветявайки мрачните сгради на Хадли с ярки мълнии. Беше напълно ясно, че в станцията ставаше нещо страшно. Изолаторите се опитваха да удържат реакция, която вече беше извън контрол. Не бяха програмирани да спират, когато работата им стане безполезна.

От другата страна на летателната площадка висока метална кула беше забола връх в небето. Отгоре стърчаха няколко параболични антени, сгушени като птици през зимата.

В основата на кулата една самотна фигура стоеше наведена над отворено табло, обърнала гръб на вятъра.

Бишоп беше отворил сервизното табло на предавателя и се опитваше да свърже терминала с апаратурата на кулата. Досега нещата вървяха дори по-добре отколкото се бяха надявали. Не като при пътуването дотук. Той беше закъснял, не бе преценил правилно времето, за което можеше да пропълзи по тръбопровода. Сякаш за компенсация, първоначалната проверка мина без грешка и той успя да навакса част от изгубеното време. Дали това беше достатъчно, щеше да стане ясно по-късно.

Той беше преметнал якето си върху клавиатурата и монитора, за да ги предпази от пясъка и прахта. Електрониката беше много по-чувствителна към суровия климат от самия него. През последните няколко минути той светкавично натискаше клавишите. Пръстите му се движеха бясно. Това, което обучен човек би направил за десет минути, на него му отнемаше само една.

Ако беше човек, той би си казал някоя молитва. Дали пък не си казваше? И андроидите си имат свои тайни. Той огледа клавиатурата за последен път и измърмори на глас:

— Сега, ако съм си свършил добре работата и вътре няма нищо повредено…

Той натисна един страничен клавиш, обозначен с една-единствена дума СТАРТ.

Високо отгоре, „Сулако“ се носеше търпеливо и безшумно в празнотата на междузвездното пространство. По пустите му коридори не се движеха забързани фигури. На огромния товарен пристан не бръмчаха машини. Само апаратурата намигаше в тъмнината и поддържаше кораба в геостационарна орбита над колонията.

Засвири сирена, но нямаше кой да я чуе. Предупредителни светлини, червени, сини и зелени, се завъртяха и замигаха в обширния товарен отсек, но нямаше кой да види играта им. Хидравликата простена. Изключително мощни телфери забръмчаха по релсите, закачиха втората совалка и я изтеглиха навън. Колесникът се спусна, трансмисионните колела и лостовете за управление се задействаха. Совалката се спусна към празната летателна площадка.

Щом застана в положение за излитане, сервизни стрели и автоматични проводници изникнаха от стените и пода и се закачиха за корпуса му. Започна предстартовата проверка и зареждането с гориво. Това бяха обикновени, рутинни процедури, които машините извършваха без участието на човека. Всъщност корабът се справяше много по-добре, когато вършеше работата си сам. Хората само се мотаеха насам-натам и забавяха операциите.

Двигателите се включиха, спряха и после пак заработиха. Шлюзовете се отвориха и отново прилепнаха по местата си. Вътрешните терминали присветнаха и си размениха цифрови кодове с главния компютър на „Сулако“. В обширното помещение прокънтя предупредителен запис. Процедурата го изискваше, макар и да нямаше кой да го чуе.

— Внимание. Внимание. Окончателното зареждане започна. Моля, отстранете всички източници на огън.

Бишоп не стана свидетел на тези процедури, не видя въртящите се светлини, не чу предупреждението. Въпреки това той беше доволен. Малките индикатори, които просветваха на таблото пред него бяха красноречиви като Шекспиров сонет. Той знаеше, че совалката е подготвена и в момента се зарежда, защото компютърът му го казваше. Бишоп не само се беше свързал със „Сулако“, той си говореше с него. Не беше необходимо да присъства лично. Терминалът беше неговият електронен заместник. Той съобщаваше всичко, което Бишоп трябваше да знае. Сега новините бяха добри.