Алън Дийн Фостър
Пришълци (13)

Глава тринадесета

Сервизният тунел между окачения акустичен таван и металния покрив беше пълен с пришълци. Толкова много, че той просто не можа да ги преброи. Те висяха с главата надолу по тръбите и гредите, пълзяха като плъхове към светлината, лъщяха като метални. Покриваха тунела докъдето стигаше светлината му.

Той не се нуждаеше от детектор, за да усети движението зад себе си. Когато се обърна, лъча улови един пришълец само на метър от него. Чудовището се хвърли към лицето му. Ефрейторът се скри светкавично и усети нокти, които можеха да раздерат метал да се вкопчват в бронята на гърба му.

Докато падаше в Командната зала, нахлулите чудовища вкупом пуснаха крайниците и ноктите, които ги придържаха към покрива. Крехкият окачен таван експлодира и отгоре заваляха почупени метални парчета и кошмарни тела. Нют изпищя, Хъдзън започна да стреля, а Васкес подаде ръка на Хикс, като същевременно пусна огнехвъргачката. Рипли грабна Нют и хукна назад. Само след миг Горман беше до нея и стреляше с гранатомета си. Никой нямаше време да забележи как Бърк се шмугна в единствения свободен коридор, този който свързваше Командната зала с медицинското крило.

Огнехвъргачките осветяваха хаоса и овъгляваха пришълците един след друг. Те падаха един върху друг, крещейки неистово и правейки объркването и пожара още по-страшни. Те пищяха по-скоро от ярост, отколкото от болка. От обгорените тела се изливаше киселина и прояждаше огромни дупки в тавана, като още повече увеличаваше опасността.

— Медицинското! — Рипли бавно отстъпваше, като не изпускаше Нют. — Изнасяйте се към медицинското! — Тя се обърна и хукна към коридора.

Стените наоколо трепереха, но тавана отгоре оставаше здрав. Тя успя да се концентрира в коридора напред. Погледът й засече Бърк, който тъкмо отваряше тежката врата към лабораторията и я затвори след себе си. Рипли се втурна към вратата и задърпа дръжката отвън в мига, в който тя се залости от другата страна.

— Бърк! Отвори вратата! Отвори вратата, Бърк!

Нют задърпа Рипли за панталона и се скри зад нея, сочейки надолу по коридора.

— Виж!

Един пришълец, един огромен пришълец вървеше по коридора към тях. Треперейки, Рипли вдигна гранатомета, като се стараеше в една секунда да си припомни всичко, което Хикс я беше научил. Тя насочи цевта точно в средата на лъскавата, кокалеста гръд и натисна спусъка.

Нищо!

Приближаващото чудовище засъска зловещо. Външните му челюсти се отвориха и от тях по пода покапа слуз. „Спокойно, спокойно, съсредоточи се!“ каза си Рипли. Тя провери предпазителя. Беше махнат. Погледът й засече непокътнатия пълнител. Нют отчаяно се притискаше до крака й и започна да вие. Ръцете на Рипли трепереха така силно, че тя едва не изпусна оръжието.

Когато чудовището беше почти над главите им, тя си спомни, че първия снаряд се зареждаше ръчно. Тя го вкара в цевта и натисна бързо спусъка. Гранатометът изгърмя в лицето на отвратителното същество и го захвърли назад. Рипли се обърна и сви ръце да предпази лицето си от плисналата киселина. Но снарядът, които разби от упор пришълеца, беше толкова мощен, и го запрати с такава сила назад, че киселината изобщо не достигна до тях.

Макар и омекотен, откатът беше достатъчно силен, за да я накара да загуби равновесие и тя пристъпи назад към залостената врата. Зениците й за миг се осветиха от близката експлозия и Рипли замига отчаяно, стараейки се отново да фокусира погледа си. Тътенът кънтеше в ушите й.

В Командната зала, Хикс погледна нагоре миг преди чудовището да скочи отгоре му. Мощният пулсиращ снаряд запрати нападателя в едно горящо шкафче. С общи усилия, огнехвъргачките бяха успели да задействат противопожарните устройства и те вече заливаха стаята с потоци вода, която се просмукваше в ефрейтора и останалите щурмоваци. Централният компютър на колонията се намокри и напълно излезе от строя. Водата, за щастие, поне не се завираше около краката им. Киселината беше прогорила достатъчно дупки по пода, през който потока се стичаше надолу. Пожарната сирена виеше като обезумяла и правеше връзката между бойците невъзможна, а дори и най-елементарната обща тактика — немислима.

Хъдзън крещеше с пълна сила и пронизителния му писък успя да надвика сирените.

— Давайте! Да се махаме!

— Медицинското! — извика му Хикс и замаха като луд, оттегляйки се към коридора. — Хайде!

Компютърният техник се обърна да го последва и плочите на пода изригнаха пред него. Крайници с дълги нокти го сграбчиха, силните пръсти се вкопчиха в глезените му и го повлякоха надолу. Зад него извиси огромното си тяло второ чудовище и само след миг Хъдзън изчезна, погълнат от живия под отдолу. Хикс тегли един откат към зеещата дупка, като се надяваше, че е убил и Хъдзън, заедно с похитителите му и после хукна да бяга. Васкес и Горман тичаха след него. Жената непрекъснато изписваше смъртоносен кръг около тях с гранатомета си и ги прикриваше.

Рипли се мъчеше да отвори вратата, когато Нют я задърпа, за да привлече вниманието й. Момиченцето посочи безмълвно кървящия, полумъртъв пришълец, който се надигаше. Потрепервайки при силния тътен и блясък от стрелбата, Рипли направи чудовището на решето. Цевта на гранатомета подскачаше към тавана. Нют стискаше уши пред оглушителния тътен. Чудовището вече не помръдваше.

— Стига! Спри да стреляш! — прозвуча глас зад гърба им. Хикс и останалите се появиха зад димната завеса. Лицата им бяха белязани от пепел, телата им — мокри до кости. Тя пристъпи встрани и посочи вратата.

— Блокирана е.

Нямаше нужда да обяснява как и защо. Хикс просто кимна и каза:

— Отдръпнете се!

Той извади от колана си една горелка, миниатюрно подобие на онази, с която Васкес беше заварила вратата на командната зала, и започна да прогаря ключалката.

В дъното на коридора се появиха чудовищни тела. Рипли се чудеше как успяват така ловко да усещат плячката си. По тях не се виждаха нито уши, нито очи, нито нещо като ноздри. Какви бяха тези мощни, непознати, иноземни сетива? Един ден може би някой учен щеше да успее да направи дисекция на тези отвратителни същества и да намери отговора на въпросите й. Един ден, далече след смъртта й, защото тя нямаше желание да е наблизо, когато това изследване започне.

Васкес даде огнехвъргачката на Горман и свали гранатомета от рамото си. После извади от торбичката си няколко прилични на яйца топки и ги пъхна в установката на гранатомета.

Когато я видя, че зарежда гранатите, Горман се ококори.

— Ей, не можеш да ги използваш тук! — възкликна той и се дръпна назад.

— Да. Нарушавам член деветдесет и пет до деветдесет и осем от правилника за близък бой. Пусни рапорт. — Тя насочи цевта към напиращата орда. Огън! Гранатите полетяха и тя леко извърна глава.

Ударът зашемети Рипли и почти събори Васкес на пода. Рипли беше сигурна, че когато блясъкът на експлозията освети изцапаното лице на Васкес, тя се усмихваше. Хикс се разклати и яркосиния пламък на горелката му за миг заигра бясно нагоре. Ефрейторът стъпи здраво на краката си и отново се зае с рязането.

Не след дълго ключалката падна от вратата и изкънтя вътре в медицинското крило. Той прибра горелката, изправи се и изрита вратата. Капки разтопен метал се разхвърчаха наоколо, но това не пречеше на щурмоваците, които бяха успели да се спасят от плискащата киселина.

Той се обърна за миг колкото да извика на Васкес.

— Много ти благодаря! Вече нищо не чувам!

Тя го погледна с учудване, което беше толкова искрено и сърдечно, колкото и нежната й природа и сви длан около ухото си.

— Моля?

Те влязоха в опустошената лаборатория. Последна беше Васкес. Тя се обърна, плъзна тежката врата до половината и изстреля една след друга три гранати през тесния отвор. Миг преди да се взривят, тя затвори вратата до края и хукна навътре. Тройният взрив прокънтя като гигантски гонг и тежката метална врата се изви навътре.

Рипли вече беше стигнала до второто помещение и се мъчеше да отвори вратата. Този път тя изобщо не се изненада, че е залостена. Започна да се справя с нея, докато Хикс заваряваше входа, от който току-що бяха влезли.

В главната лаборатория Бърк усети, че отстъпва в тъмнината. Този път изобщо нямаше да си губят времето да разискват предполагаемите му простъпки и да му задават учтиви въпроси. Щяха да го убият на място. Хикс и Горман можеше и да го пропуснат, но нищо нямаше да е в състояние да спре Хъдзън или онази луда жена Васкес.

Задъхан, той тръгна към вратата, която водеше към основния комплекс. Ако пришълците бяха изцяло заети с бившите му съратници, той може би щеше да има шанс да се измъкне, въпреки че всичко вървеше толкова зле. Може би щеше да успее да се шмугне невредим в колонията, далече от битката и на бегом да заобиколи до летателната площадка. Бишоп беше податлив на убеждаване и обяснения, какъвто трябваше да бъде всеки добър андроид. Вероятно щеше да успее да го убеди, че всички останали са мъртви. Ако успееше майсторски да изключи комуникатора му, другите нямаше да могат да се свържат с него и да го опровергаят. И тогава нямаше да им остане нищо друго, освен незабавно да отлетят. Ако нарежданията се дадяха на Бишоп достатъчно строго и никой не им се противопоставеше, андроидът щеше да се подчини.

Пръстите му вече почти докосваха дръжката на вратата, когато той се смрази и не мръдна повече. Дръжката се въртеше, сякаш от само себе си. Скован от страх, той се дръпна назад. Вратата бавно се отвори от другата страна. Никой оттатък не чу силния трясък на зловещото чудовище.

След погрома, който Васкес устрои по коридора, той остана чист, достатъчно дълго, за да може Хикс да завари вратата. Това им даде няколко минути спокойствие. Време, през което можеха само да си разменят окуражаващи погледи и нищо повече. Ефрейторът вече се отдръпваше от вратата и зареждаше гранатомета си за последната битка, когато нещо заблъска металната преграда отвън и тя се изкоруби по средата. При втория удар металът заскърца и вратата започна да се отделя от рамката си.

Нют настоятелно дърпаше Рипли за ръката, докато най-после жената й обърна внимание, като едва отдели поглед от вратата, която всеки момент щеше да поддаде.

— Ела, хайде! Насам! — Нют я дърпаше към стената отсреща.

— Няма да стане, Нют. Аз няма да мога да се провра през твоите тайни входове. Останалите са с брони и са по-едри от мен. Те изобщо няма да могат да се напъхат там.

— Не оттам — каза момиченцето нетърпеливо. — Има друг проход.

На стената зад бюрото се виждаше черния квадратен отвор на една въздушна шахта. Нют ловко свали предпазната решетка и отвори прохода. Тя се наведе навътре, но Рипли я издърпа обратно.

Детето погледна ядосано.

— Знам къде отивам.

— И за миг не съм се съмнявала, Нют. Само, че нека аз да тръгна първа, това е всичко.

— Преди винаги тръгвах първа.

— Да, но преди мен ме нямаше, а и всичките пришълци на Акерон не те преследваха.

Тя отиде до Горман и смени гранатомета си с неговата огнехвъргачка преди той да успее дори да протестира. После спря за миг, колкото да погали нежно Нют по косата, падна на колене и се пъхна в шахтата. Пред нея беше непознатата тъмнина. Сега тя беше за нея като стар, добър приятел.

Рипли погледна през рамо и каза:

— Извикай останалите и тръгвай след мен.

Нют кимна стегнато и изчезна. След секунди, тя отново се появи и се гмурна във въздухопровода след Рипли, която запълзя напред. Хикс, Горман и Васкес последваха детето. Те едва се провряха между броните и тежките гранатомети. Отворът беше тесен за тях, но щурмоваците успяха да се поберат в него. Васкес дръпна решетката след себе си.

Ако тунелът се стесняваше надолу или пък се разделяше на няколко по-малки тръбопровода, те щяха да попаднат в капан, но Рипли не се притесняваше. Тя имаше огромно доверие на Нют. В най-лошия случай, щяха да имат време да си кажат мило сбогом, преди да теглят жребий кой да им поднесе последния смъртен удар. Тя погледна назад и видя, че момиченцето е след нея.

Дори по-близо. Свикнала да се движи бързо по лабиринта от тръби, Нют почти се катереше по краката на Рипли.

— Хайде, — приканваше я тя непрекъснато — лази по-бързо.

— Правя каквото мога, но не съм създадена за това, Нют. Никой от нас не е, а и нямаме твоя опит. Сигурна ли си, че знаеш къде сме?

— Разбира се. — Гласът на момиченцето прозвуча с такова безразличие, сякаш Рипли беше попитала за най-очевидното нещо на света.

— И знаеш как се стига оттук до летателната площадка?

— Да. Карай нататък. Още малко и този тунел се слива в един по-голям. После завиваме наляво.

— По-голям ли? — Гласът на Хикс отекна в металните стени. — Детенце, когато се приберем вкъщи ще ти купя най-голямата кукла на света. Или каквото си избереш.

— Едно легло ще бъде напълно достатъчно, г-н Хикс.

И наистина, след няколко минути бързо пълзене, те попаднаха в главната вентилационна шахта на колонията, точно както беше казала Нют. Тръбопроводът беше достатъчно широк, за да могат да тичат приведени. Лактите и коленете на Рипли проскърцаха с облекчение и скоростта й се увеличи значително. Тя пак удряше главата си в ниския таван, но се чувстваше толкова добре, че се е изправила на два крака, че почти не усещаше периодичните удари.

Въпреки че се движеше по-бързо, Нют не изоставаше. Там, където възрастните трябваше да се навеждат, тя стоеше права и тичаше. Снаряжението тракаше и кънтеше в дълбокия тунел, но всички бяха единодушни, че сега бързината беше по-важна от тишината. Бяха наясно, че пришълците чуваха слабо и ги намираха по миризмата.

Те стигнаха до едно място, където се пресичаха два главни тръбопровода. Рипли забави ход и за всеки случай обгори и двата тунела с огнехвъргачката си.

— Накъде?

Нют дори не се замисли.

— Завий надясно.

Рипли се обърна и тръгна по десния тунел. Той беше по-тесен от главния, но все пак не чак колкото този, по който се измъкнаха от медицинското крило. Зад нея и Нют, Хикс, вървейки, настройваше микрофона си.

— Бишоп, тук Хикс. Чуваш ли ни? Чуваш ли, Бишоп? Край.

Първото му запитване бе удостоено с гробна тишина, но в края на краищата, неговата настоятелност бе дарена с изкривен от статичното напрежение, но познат глас.

— Да, чувам ви. Слабо, но ви чувам.

— И така е добре — отвърна Хикс. — Сигналът ще се изчисти, когато се приближим. На път сме, Бишоп. Пълзим по лабиринта от тръбопроводи на колонията. Затова връзката е толкова лоша. Как са нещата при тебе?

— И добре, и зле — отговори андроидът. — Вятърът много се засили, но совалката е на път. Току-що препотвърдих кацането и совалката се отдели от „Сулако“. Време на кацане според изчисленията — след шестнадесет минути. Няма да остана без работа, ако трябва да приземя дистанционно совалката при този вятър.

Електронен тътен изкриви края на изречението.

— Какво беше това? — Хикс взе да настройва микрофона си. — Повтори пак Бишоп. Това вятърът ли беше?

— Не, атмосферният реактор. Системата за аварийно охлаждане започва да се претоварва. Скоро ще гръмне, ефрейтор Хикс. Не спирайте за обяд.

Ефрейторът се усмихна в тъмнината. Не всички андроиди бяха програмирани с чувство за хумор, а и тези, които го имаха рядко се възползваха от него. Бишоп, обаче, беше друга работа.

— Не се притеснявай. На никой от нас не му е до ядене сега. Ще стигнем навреме. Стой там за връзка. Край.

Зает с разговора, той почти се блъсна в Нют, която беше спряла в тунела. Хикс погледна над детето и видя, че и Рипли е спряла отпред.

— Какво има? Какво става?

— Не съм сигурна. — Гласът й беше призрачен в тъмнината. — Мога да се закълна, че видях там…

В самия край на лъча от прожектора й, Хикс видя зловеща фигура, която се движеше. Като опитомен пор, пришълеца някак си бе успял да направи тялото си толкова плоско, че да се провре в тунела. Зад него се виждаха още движещи се фигури.

— Назад! Дръпнете се назад! — изкрещя Рипли.

Всички се втурнаха назад и се наблъскаха един върху друг в тясното пространство. Отзад се чу резкия звук на разкъсан метал и прокънтя в тунела. Решетката отлетя с трясък и в отвора се появи чудовищен силует. Васкес хвана огнехвъргачката и окъпа в огън тунела зад тях. Всички бяха наясно, че това е временна победа. Те бяха в капан.

Васкес се наведе настрани и вдигна поглед нагоре.

— Тук има вертикална шахта. Гладка, без стълба. — Тонът й беше рязък и точен. — Прекалено хлъзгава е. Няма да може да се качим като по комин.

Хикс извади горелката, запали я и започна да прорязва отвор в стената на тръбопровода. Разтопеният метал се разхвърча по бронята му и тясното пространство се изпълни с огнени искри. Огнехвъргачката на Васкес отново лумна и запращя.

— Горивото свършва!

От другата страна пришълците идваха все по-близо, забавени от тесния тунел, през който трябваше да се провират.

Хикс беше изрязал три четвърти от отвора, когато горелката примигна и угасна. Псувайки, той се облегна на отсрещната стена и изрита кръглия прорез. Металът се огъна. Той ритна отново и прохода се откри. Без дори да погледне онова, което беше отзад, той грабна гранатомета, гмурна се в отвора и…

… попадна в един тесен сервизен тунел пълен с тръби и въздухопроводи. Нехаейки за още топлите краища на прорязаната дупка, той се протегна обратно, за да издърпа Нют на сигурно място, но Рипли се беше спряла да помогне на Горман. Хикс се поколеба при входа и видя как огнехвъргачката на Васкес замря. Тя я захвърли встрани и извади резервния си револвер.

Над главата й нещо се раздвижи и едно отвратително чудовище падна по вентилационната шахта. Докато пришълецът падаше, Васкес се извъртя и започна да стреля с автоматичния пистолет. Пришълецът се търколи към нея и от кокалестото му тяло изникнаха малки израстъци. Васкес врътна глава и за секунди избегна жилото. То се заби в металната стена на сантиметри от лицето й.

Плисналата киселина прояде бронята и прогори бедрото й. Тя леко изскимтя от болка.

Горман застина в тунела. Той погледна към Рипли и каза:

— Те са зад мен. Изнасяйте се.

Очите им се срещнаха за един кратък миг. Повече не можеха да си позволят. После тя се провря през отвора и хукна нагоре по сервизния тунел, като влачеше Нют след себе си. Хикс ги последва с неохота. Вперил поглед назад към отвора, който бе пробил във вентилационната шахта, той се надяваше, съзнавайки колко смътна е надеждата му.

Горман запълзя към обездвижената Васкес. Когато стигна до нея, той видя дима, който излизаше от дупката в бронята й, усети отвратителната миризма на изгорена плът. Пръстите му се вкопчиха в ремъците на екипа й и той я задърпа към отвора.

Беше прекалено късно. Първият от пришълците, които идваха от другата страна вече бе стигнал до дупката, която Хикс бе пробил. Горман спря да дърпа и се наведе да погледне крака на Васкес. Там, където киселината бе прояла бронята, екипа и плътта й се виждаше бяла кост.

Очите й бяха ледени, когато го погледна. Гласът й — дрезгав шепот.

— Винаги си бил глупав, Горман.

Пръстите й стиснаха ръката му в предсмъртна хватка. Това беше ръкостискане, което само приятелите си разменяха. Горман отговори на жеста й, дотолкова доколкото му позволяваха силите. После й подаде две гранати и зареди други две за себе си. Пришълците се приближаваха към тях от двете страни на тунела. Той се усмихна и вдигна една от заредените гранати. Тя едва събра сили да повтори жеста му.

— Наздраве — прошепна той.

Не можа да разбере дали тя му се усмихва, защото бе затворил очите си, но имаше чувството, че е така. Нещо силно и непоклатимо го блъсна отзад. Той не се обърна да види какво е.

— Наздраве — промълви едва чуто лейтенанта и в предсмъртен тост, чукна гранатата си в тази на Васкес.

 

 

Докато Рипли, Нют и Хикс тичаха с всички сили надолу, тунелът зад тях светна като слънце. Те бяха далеч от отвора, който ефрейторът бе прорязал в стената, но ударната вълна от четворната експлозия беше толкова силна, че разклати цялото ниво. Нют успя да се задържи на краката си и хукна пред тях. На двамата не им оставаше нищо друго, освен да я последват.

— Насам, насам! — викаше тя възбудено. — Хайде почти стигнахме.

— Нют, чакай! — Рипли се опитваше да ускори крачка, за да настигне момиченцето. Сърцето биеше неистово в ушите й, дробовете й крещяха от болка при всяка крачка, стените наоколо се размазваха в очите й. Тя едва усещаше Хикс, който пуфтеше като парен двигател зад нея. Въпреки снаряжението си, той би могъл да я надмине, но дори не се опита. Напротив, изоставаше, за да я предпази от евентуална атака отзад.

Коридорът пред тях се разделяше на две. В края на тунела от ляво, крив вентилационен улей водеше нагоре по четиридесет и пет градуса наклон. В основата му стоеше Нют и ръкомахаше бясно.

— Тук! Трябва да се изкачим.

Рипли спря и огледа шахтата. Тялото й беше благодарно за тази почивка, независимо колко кратка бе тя. Шахтата бе много наклонена, но не беше дълга. В края й се виждаше бледа светлина. Отгоре вятърът свистеше, като в гърлото на бутилка. Малки метални скоби набраздяваха гладките стени на улея.

Тя погледна надолу, където шахтата пробиваше дупка в пода и се губеше в непознати, забулени в тъма дълбини. Нищо не се движеше там. Нищо не се катереше нагоре към тях. Те щяха да успеят.

Тя стъпи на първата скоба и тръгна нагоре. Нют я последва в мига, в който Хикс се появи по главния коридор зад тях.

Момиченцето се обърна и му махна с ръка.

— Ето тук, г-н Хикс. Не е толкова далече, колкото изглежда. Правила съм го хиляди пъ…

Ръждясала от капещата вода, износена от корозионните елементи в неопитомената атмосфера на Акерон, скобата поддаде под краката й. Тя се плъзна и с една ръка успя да се хване за друга скоба. Рипли обгърна опасно хлъзгавата повърхност на улея и се протегна да я хване. Като се навеждаше, тя изпусна фенерчето си и видя как то заподскача тракайки надолу по отвора, докато меката му светлина избледня и съвсем се изгуби.

Тя продължаваше да се напряга, докато не усети, че ръката й всеки момент ще излезе от рамото. Пръстите й се протягаха да хванат ръката на Нют, но колкото и напред да се навеждаше, тя оставаше все толкова далече.

— Рииплиии…

Ръката на Нют не издържа и тя се плъзна надолу по улея. Хикс се хвърли и полетя напред, напълно безразличен към удара, който неизбежно щеше да последва. Тялото му се просна на пода пред улея и пръстите му се вкопчиха в яката на огромното яке на Нют.

Детето се изплъзна от дрехата и изчезна като оловен отвес в тъмнината. Писъците отекнаха по улея.

Хикс захвърли празното яке и погледна Рипли. Очите им за миг се срещнаха. Тя отпусна ръката си и се плъзна надолу по шахтата след Нют. Докато се спускаше, тя разтвори крака, за да контролира доколкото е възможно падането си.

И шахтата, като коридора по-горе се разделяше на две, там където се свързваше с долното ниво. Фенерчето й просветна отдясно и тя наклони тежестта си, така че да се плъзне в тази посока.

— Нют. Нют!

Един далечен вик, жалостен и изкривен от дълбочината и многото метал, долетя до нея.

— Мамо, къде си?

Нют едва се чуваше. Дали се бе спуснала по другия улей?

Шахтата свършваше в един хоризонтален сервизен тунел, на пода на който лежеше фенерчето й невредимо, но от детето нямаше и следа. Когато се наведе да вземе фенерчето, писъкът отново достигна до нея, отразен от тесните стени.

— Маамооо…!

Рипли тръгна по тунела, където предполагаше, че е Нют. Светкавичното спускане по улея напълно обърка ориентацията й. Гласът на Нют се чу отново. Дали не беше по-слаб? Рипли не можеше да разбере. Тя се огледа наоколо. Паниката все повече я завладяваше. Фенерчето осветяваше само влага и мръсотия. Във всеки тунел наоколо й се привиждаха захилени мазни челюсти, всяка дупка й изглеждаше като зейнала иноземна уста. Изведнъж тя се сети, че все още разполага с микрофона си. Сети се и за нещо друго. Нещо, което ефрейторът й бе дал и което тя на свой ред бе дала на Нют.

— Хикс, ела тук долу. Трябва ми локатора на онази гривна, която ми даде. — Тя сви ръце около устните си и извика по сервизния тунел: — Нют! Не мърдай от мястото си! Идваме!

Момиченцето се намираше долу ниско, в едно помещение, подобно на пещера, където другото разклонение на улея я беше запратило. Помещението бе опасано с тръби и пластмасови въздухопроводи и беше пълно с вода до кръста й. Единствената светлина в него проникваше от една здрава решетка. „Може би и гласът на Рипли идва оттам“ помисли си Нют. Използвайки плетеницата от тръби за опора, тя започна да се катери.

Надолу по улея се спусна огромно тежко тяло. На Хикс нямаше да му хареса това определение, но Рипли почувства невероятно облекчение, когато го видя, колкото и сбръчкан да изглеждаше. Самото присъствие на друго човешко същество в този обитаван от духове тунел беше достатъчно да разсее страха й.

Той се приземи на крака, стиснал здраво гранатомета си в едната ръка и извади локатора от екипа си.

— Дадох гривната на тебе! — каза той обвиняващо, независимо, че вече включваше детектора.

— А аз пък я дадох на Нют. Реших, че на нея ще й трябва повече, отколкото на мен и се оказах права. Добре, че направих така, защото иначе никога нямаше да я намерим в този лабиринт. Ще ми триеш сол на главата после. Сега накъде?

Той погледна детектора, обърна се и тръгна надолу по тунела. Той ги заведе в една част на сервизния проход, където захранването не беше прекъснато и аварийните лампи все още осветяваха тавана и стените. Те изключиха прожекторите си. Отнякъде капеше вода. Погледът на ефрейтора беше прикован в детектора. Той зави надясно.

— Насам. Приближаваме се.

Локаторът ги заведе над една огромна решетка на пода и отдолу се чу глас:

— Рипли?

— Ние сме, Нют.

— Тук! Аз съм тук долу.

Рипли коленичи до решетката, хвана пречката в средата и задърпа. Решетката не се помръдна. Вместо да бъде просто прикрепена за пода, за да се сваля лесно, тя беше заварена. Надничайки през отворите, Рипли едва успя да види разплаканото личице на Нют. Тя се катереше нагоре. Малките й пръстчета се промушиха през гъстата решетка. Рипли ги стисна успокояващо и каза:

— Слез от тази тръба, миличка. Ще трябва да прережем решетката. Ще те извадим оттам само след минутка.

Докато Хикс включваше горелката си, детето послушно се отдръпна и се плъзна по тръбата. Рипли го загледа втренчено, срещна погледа му и тихо каза:

— Колко гориво имаме?

Тя си спомни как горивото на Васкес беше свършило в критичния момент.

Той извърна поглед.

— Достатъчно.

После се наведе и започна да прерязва първата метална пречка.

Отдолу Нют гледаше искрите, които падаха на посоки, докато Хикс прерязваше здравата сплав. В тунела беше студено, а тя отново стоеше във водата. Прехапа устни и се опита да спре напиращите сълзи.

Нют не видя лъскавото чудовище, което се изправи тихо от водата зад нея. И да го беше видяла, тя нямаше къде да избяга. Никой от въздухопроводите наоколо не беше безопасен, за да се шмугне в него. За момент пришълецът застана неподвижен над крехкото й телце. Щом се помръдна, тя усети присъствието му и се обърна светкавично. Едва успя да извика преди сянката да я обхване.

Рипли чу писъка и пляскането на вода долу и напълно обезумя. Решетката беше прорязана наполовина и двамата с Хикс започнаха да я блъскат и ритат, докато част от нея се изви надолу. Следващият ритник запрати парчето разкривен метал във водата.

Без изобщо да забелязва нажежените до червено краища на решетката, Рипли се провря през отвора, стиснала фенерчето в едната ръка. Лъчът му освети тръбите и въздухопроводите долу.

— Нют! Нют!

Гладката повърхност на тъмната вода отрази светлината. След като бе погълнала парчето счупена решетка, водата бе равна и неподвижна. От момиченцето нямаше и следа. Единствено Каси беше знак, че то изобщо е било там. Докато Рипли се взираше безпомощно в тъмнината, куклата потъна в мазната, черна вода.

Хикс с усилие я издърпа от отвора. Тя се бореше бясно да се освободи от здравата му прегръдка.

— Не, неее!

С цялата сила на едрото си тяло той я повлече назад.

— Няма я вече — каза напрегнато. — Нищо не можем да направим. Нито ти, нито аз, нито който и да било друг.

С периферното си зрение той видя нещо да се движи в дъното на коридора, който ги бе отвел до решетката. Дали не го лъжеха очите? И най-малкото недоглеждане можеше да се окаже фатално на Акерон.

Рипли бързо изпадаше в истерия. Тя пищеше, викаше, мяташе обезумяла крака и ръце. Наложи му се да я вдигне на ръце, за да я спре. Всяко гмуркане в тъмната вода отдолу беше кратък път към самоубийството.

— Не! Не! Тя е жива! Ние трябва да…

— Добре! — изръмжа Хикс. — Жива е! Вярвам ти! Но сега трябва да се махаме и то веднага. Така няма да успееш да я спасиш. — Той кимна към дупката на пода. — Тя няма да те чака там долу, но те… Виж там — посочи Хикс и тя спря да оказва съпротива. В дъното на тунела имаше асансьор.

— След като аварийното захранване в това крило работи, може би и той ще тръгне. Да се махаме оттук! Когато се измъкнем, ще обмислим нещата на спокойствие, без тези чудовища да ни застрашават.

Той едва я довлече до асансьора и я блъсна вътре.

Движението, което бе зърнал в дъното на тунела не беше зрителна измама. Огромният силует на приближаващия пришълец засенчи коридора. Ударът на Хикс направо раздроби пластмасовото покритие на бутона „нагоре“ Двойните врати на асансьора започнаха да се затварят.

Уви, не достатъчно бързо. Чудовището изстреля огромната си ръка между тях. Докато двамата гледаха вцепенени, парализирани от ужас, фотоклетките забръмчаха и вратите започнаха да се отварят. Машината не правеше разлика между човек и пришълец.

Лигавото чудовище се спусна към тях и Хикс го разстреля от упор с гранатомета. Беше прекалено близо. По затварящите се врати се разля киселина и плисна по гърдите му, докато той се опитваше да предпази Рипли с бронята си. Асансьорът скърцайки тръгна нагоре, разклатен от слабото аварийно захранване.

Хикс задърпа ремъците на бронята си. Силната киселина бързо прояждаше здравата повърхност. Отчаяните му усилия изкараха Рипли от вцепенението. Тя се вкопчи в ремъците, мъчейки се всячески да му помогне. Киселината достигна до плътта му и той зави от болка, обелвайки бойната си броня, като насекомо, което хвърля старата си кожа. Димящите плоскости паднаха на пода и безжалостната киселина започна да прояжда метала под краката им. Парлив дим изпълни тясното пространство и залютя в очите и дробовете им.

Сякаш беше изминала цяла вечност, когато асансьорът спря. Киселината проникна през пода и започна да разяжда кабелите и помощните колела.

Вратите се отвориха и двамата се измъкнаха навън. Този път Рипли трябваше да подкрепя Хикс. От гърдите му все още се виеше дим и той се беше свил наполовина в агонията си.

— Хайде! Хайде! Ще успееш! Знам, че си жилаво момче.

Тя пое дълбоко въздух, закашля се и отново задиша тежко. Хикс се опита да й се усмихне, задавен от изпаренията, стиснал зъби от болка.

След мръсотията в тунелите и вонящите въздухопроводи, отвратителния въздух на Акерон им се стори като фин парфюм.

— Почти стигнахме.

Недалеч от тях изящният аеродинамичен корпус на втората совалка нестабилно се спускаше към летателната площадка като мрачен ангел, борейки се с мощните завихряния над повърхността. Те виждаха Бишоп, застанал с гръб към тях под закрилата на предавателната кула, зает с преносимия терминал, който трябваше да приземи совалката. Тя кацна твърдо, плъзна се встрани и спря в средата на летателната площадка. Като се изключи изкривената подпора, совалката остана невредима след твърдото кацане.

Рипли извика. Андроидът се обърна и ги видя да излизат от входа на сградата зад него. Той остави внимателно терминала и изтича да им помогне. Силната му ръка подхвана Хикс и го преведе по пътя към совалката. Докато тичаха, Рипли извика на андроида. Гласът й едва се чуваше сред силния вихър.

— Колко време имаме?

— Колкото искаш! — Бишоп изглеждаше доволен. И имаше защо. — Цели двадесет и шест минути!

— Няма да излитаме! — каза тя, докато се качваха по товарната рампа към топлата, сигурна совалка.

Бишоп зяпна.

— Какво? Защо?

Тя го огледа внимателно, търсейки в лицето му намек за предателство, но то си оставаше все така дружелюбно и смирено. В края на краищата въпросът му беше напълно обясним при тези обстоятелства. Рипли се успокои.

— Ще ти кажа след малко. Дай да се погрижим за Хикс и да затворим совалката и ще ти обясня.