Алън Дийн Фостър
Пришълци (5)

Глава пета

„Сулако“ беше гигантска метална черупка, която плуваше в голямо, черно море. Синкави светлини горяха безшумно по фланговете на грозния скелет — насочен към стационарна орбита. Бишоп стоеше на мостика и без да мига, наблюдаваше данните по апаратурата. От време на време, той докосваше някой превключвател или подаваше разни команди на системата. Иначе, работата му се състоеше в това да наблюдава, докато компютрите въвеждаха кораба в желаната орбита. При автоматизацията, която беше направила междузвездните полети възможни, ролята на човека бе сведена до тази на спомагателна система за крайна нужда. Сега андроиди като Бишоп бяха заменили и човека… Изследването на космоса се беше превърнало в шофьорлък.

Когато данните по различната апаратура го задоволиха, Бишоп се наведе към близкия говорител и каза:

— Внимание! Говори мостика! Тук е Бишоп. Маневрите за въвеждане в стационарна орбита приключиха. Изкуствената гравитация е съобразена с тази на Акерон. Благодаря ви за съдействието. Можете да започвате работа.

За разлика от спокойствието и тишината, които царяха из целия кораб, в товарния пристан кипеше усилен труд. Спанкмайер седеше в кабината на един голям свръхтоварач — машина, която приличаше на скелет на механичен слон и беше изключително силна. Специалните ръкавици на ръцете и краката на младши сержанта улавяха движенията му и ги предаваха на металните крайници на машината, като умножаваха силата им с хиляди пъти.

Той плъзна дългите, бронирани ръце в препълнената с оръдия клетка и повдигна една палета с малки тактически снаряди. С помощта на плавните движения на своята външна протеза, Спанкмайер без усилие пренесе товара в корпуса на совалката, която прие снарядите и автоматично ги разпредели по местата им. Отвътре се чу звън на метал и Спанкмайер отиде за следващия товар.

Свръхтоварачът беше очукан и омазан с масло. На гърба му надписът „Гъсеничен трактор“ едва се четеше.

Другите войници караха влекачи или управляваха разни товарни устройства. От време на време те си подвикваха един на друг, но като цяло товарните и подготвителни операции се изпълняваха без много приказки и без произшествия. Щурмоваците бяха като съставни части на една полуметална, полуорганична машина. Въпреки ограниченото пространство, в което се намираха и многото опасна апаратура, която непрекъснато се движеше, никой дори не беше закачил съседа си.

Хикс наблюдаваше всичко, отмяташе товар след товар на електронната митническа декларация и от време на време си кимаше доволно, когато някоя важна подготвителна операция беше успешно завършена.

В оръжейната Виерзбовски, Дрейк и Васкес разглобяваха лекото оръжие. Пръстите им се движеха точно толкова прецизно, колкото и товарните машини в пристана. Те сваляха, проверяваха и почистваха от прах и мъх тънките платки. После отново ги поставяха в тези машини за смърт, направени от лъскав метал и пластмаса.

Васкес сне своето интелигентно оръжие от стойката, закрепи го на работния стенд и с любов започна да го проверява. Оръжието беше конструирано да се носи не с ръце, а с тялото. То бе снабдено с напълно компютризиран спусъчен механизъм, с апаратура за следене и разпознаване на целта, а свръхчувствителния му жироскоп го стабилизираше, независимо от движенията на оператора.

Оръжието можеше всичко. Само трябваше някой да натисне спусъка му.

Васкес се усмихваше мило, докато работеше. За нея оръдието беше като трудно дете, но то щеше да предпази нея и другарите й от опасностите. Тя проявяваше повече разбиране и внимание към него, отколкото към който и да е от войниците.

Дрейк напълно я разбираше. Той също говореше на своето оръдие, макар и наум. Никой не намираше такова поведение за ненормално. Всички знаеха, че хората от Колониалния Флот са малко луди, а операторите на интелигентно оръжие бяха най-лудите измежду тях. Те приемаха оръжието като част от собствените си тела. За разлика от останалите, тяхното основно задължение беше да боравят с оръжие. Дрейк и Васкес нямаше нужда да изучават комуникационните съоръжения, да пилотират совалката или пък да возят личния състав в бронирани коли. Не се налагаше дори да помагат при товаренето. Всичко, което се изискваше от тях, беше да стрелят. Играта със смъртта бе тяхна специалност и те обичаха работата си.

Не всички бяха така заети. Бърк беше привършил личните си приготовления, а Горман вече можеше да остави Апоун да наглежда подготовката. Докато стояха встрани и гледаха, представителят на Компанията от време на време говореше с лейтенанта.

— Още ли няма нищо от колонията?

Горман кимна. Беше забелязал някаква нередност в товаренето и даде указания по електронния си говорител. После отвърна на Бърк:

— Никъде нищо. Всички канали са глухи.

— А това за релейния сателит сигурно ли е?

— Бишоп твърди, че го е проверил внимателно и че сателитът е отговорил правилно на всички команди. Това е била единствената му работа, докато сме пътували за насам. Изпратил е стандартен тест-сигнал по релейния сателит към Земята и след няколко дни трябва да получим отговор. Това ще бъде последното потвърждение, но след направената проверка Бишоп е почти напълно сигурен, че системата работи нормално.

— Тогава проблемът сигурно е някъде на повърхността.

Горман кимна.

— Както и подозирахме.

Бърк се замисли.

— А местната комуникация? Видеофоните, връзката с влекачите, релейните връзки между станциите, които преработват атмосферата и други такива?

Лейтенантът със съжаление поклати глава.

— Ако изобщо някой предава сигнали на някого там долу, то това става чрез пушек или с огледала. С изключение на нискочестотното излъчване на местното слънце, електромагнитния спектър е напълно глух.

Бърк сви рамене.

— Всъщност, май не сме очаквали нещо друго. Но все пак имахме някаква надежда.

— Все още имаме. Може би колонията е дала тържествен обет да мълчи или пък за нещо са се разсърдили.

— Защо смяташ, че може да направят нещо такова?

— Откъде да знам? Сигурно масово са приели някаква нова религия или нещо подобно, което изисква да не се обаждат по радиото.

— Може.

Бърк и Горман искаха взаимно да си повярват, но дори за миг не си вярваха. Колонията на Акерон не беше замлъкнала по свое желание. По принцип, хората обичаха да разговарят, заселниците — още повече. Те не биха изключили всички комуникации, без да има сериозна причина.

През цялото това време, Рипли беше наблюдавала двамата мъже. Сега гледаше товаренето и подготовката за кацане. Тя бе виждала военни совалки по телевизията, но сега за първи път стоеше близо до една от тях. Това я караше да се чувства по-спокойна. Бронирана и въоръжена до зъби, совалката приличаше на гигантска черна оса. Докато Рипли гледаше, в корпуса на совалката натовариха бронираната кола за личния състав. Тя беше като кюлче желязо, ниска и плоска, грозна на външен вид, но много функционална.

Отляво нещо се движеше и тя пристъпи встрани. Фрост возеше към нея една палета със сложна апаратура.

— Отместете се, моля — каза той учтиво.

Тя се извини и се дръпна настрана, но беше принудена пак да се махне, за да не пречи на Хъдзън.

— Ако обичате — каза Хъдзън, без да я погледне.

Псувайки наум, тя се промъкна през суматохата и намери Апоун. Той говореше с Хикс и двамата разглеждаха списъка на ефрейтора. Тя се доближи и постоя без да се намесва. Най-накрая сержантът забеляза присъствието й.

— Има ли нещо? — попита той с любопитство.

— Да. Чувствам се като пето колело и ми писна да бездействам.

Апоун се усмихна.

— Всички сме така. Какво предлагаш?

— Не може ли да ми дадете някаква работа?

Той се почеса по врата и я огледа.

— Не знам. Какво можеш да правиш?

Тя се обърна и посочи:

— Мога да карам този товарач. Имам втори разряд за докер. Това беше последното ми повишение.

Апоун погледна онова, което Рипли сочеше. Резервният свръхтоварач на „Сулако“ стоеше неподвижен на мястото си. Хората му бяха с универсални способности, но те бяха войници, а не строители. Още един чифт ръце щеше да бъде добре дошъл при товаренето на тежкото оборудване, особено ако бяха от титанова сплав, като ръцете на свръхтоварача.

— Това не е играчка.

Скептицизмът в гласа на Апоун, съвпадаше с изражението на Хикс.

— Съгласна съм — отвърна тя решително. — Но и сега не е Коледа.

Сержантът сви устни.

— Втори разряд казваш?

Вместо отговор, тя се врътна на пети и тръгна към товарача. Качи се по стълбичката, седна в кабината и огледа съоръжението набързо. Както бе очаквала, товарачът много приличаше на тези, които бе карала на Земята. Вероятно беше малко по-нов модел. Тя превключи няколко лоста последователно и моторите заработиха. Машината мощно изрева, а после затрака равномерно. Рипли пъхна ръцете и краката си в специалните ръкавици и товарачът, като парализиран динозавър, който се завръща към живота, повдигна титановите си крайници. Тя го закара с гръм и трясък до купчината товарни модули. Огромните крайници се протегнаха и се плъзнаха в отворите под най-близкия контейнер. Тя повдигна товара и го завъртя към двамата мъже, които я наблюдаваха. Надвиквайки шума от моторите и Рипли попита:

— Къде да го занеса?

Хикс погледна сержанта и вдигна одобрително вежди.

Личните приготовления се извършваха дори по-внимателно и от товаренето. С бронетранспортьорите, със запасите, с комуникациите и резервните съоръжения, можеше да се случи нещо, но никой войник не би позволил да се случи каквото и да било с личното му снаряжение. С него всеки беше в състояние сам да се бори и да победи в една малка война.

Най-напред се сваляха броните и се проверяваха за пукнатини и деформации. След това идваше реда на специалните ботуши, които можеха да издържат на лоши атмосферни условия, корозия и остри зъби. После се проверяваха раниците, които позволяваха на крехките човешки същества да изкарат повече от месец във вредна среда без каквато и да е допълнителна помощ. След това защитните колани, които задържаха телата при лошо кацане и при движение по грапав терен; каските, които предпазваха главата; шлемовете, които прикриваха очите; предавателите за връзка със совалката и бронетранспортьора…

Всички връзки и възли се проверяваха щателно и когато всичко беше наред, когато станеше ясно, че цялото снаряжение е изправно, процедурата се повтаряше отначало. А след като и това приключеше, ако останеше време, всеки преглеждаше работата на съседа си.

Апоун се разхождаше между хората си и правеше дискретните си проверки, въпреки че знаеше, че това не е необходимо. Той, обаче, бе привърженик на девиза „Око да види, ръка да пипне“. Сега беше моментът да се забележи недогледаното. Когато се обърнеше колата, щеше вече да е късно.

— Хайде, милички! Стройте се! Да тръгваме. Имахте достатъчно време да си починете.

Те се строиха и тръгнаха към совалката. После се групираха по двама, по трима и си бъбреха възбудено. Апоун можеше да ги накара да се строят в красиви, прави редици и да вървят в такт, но хората му не бяха гвардейци и той не възнамеряваше да им казва как да вървят. Сержантът беше доволен, че техният нов лейтенант вече се бе научил да си трае. Те влязоха в кораба, говорейки сякаш на себе си. Нямаше развети знамена, нито гърмяща духова музика. Техният химн бяха няколко изтъркани и познати сквернословия, които преминаха от една уста на друга — язвителни думи, изказани от мъже и жени, готови да предизвикат смъртта. Апоун също се присъедини към тях. И те, като всички щурмоваци от хилядолетия насам, бяха разбрали, че в смъртта няма нищо благородно.

С влизането в совалката, направо се настаниха в бронетранспортьора. Той щеше да излезе веднага щом кацнеха. Очертаваше се тежко пътуване, но хората от Колониалния флот не бяха глезени.

След като всички бяха на борда и вратите на совалката се затвориха, зави сирена, която сигнализираше, че изкуственото налягане в товарния пристан на „Сулако“ спада. Помощните роботи хукнаха да се крият. Замигаха предупредителни светлини.

Щурмоваците седяха в редици от двете страни на бронетранспортьора. До тях, в тромавото си снаряжение, Рипли се чувстваше малка и уязвима. Освен униформата, тя носеше само пилотско яке и предавател. Никой не й беше дал оръжие.

Хъдзън беше прекалено развълнуван, за да седи мирно. Адреналинът му се беше покачил и очите му бяха широко отворени. Той се разхождаше нервно по пътечката между редовете, като хищник, като котка, готова за скок. Докато крачеше, той постоянно си мърмореше нещо, което не можеше да остане нечуто в това тясно пространство.

— Готов съм. Готов съм да започвам. Виж ме! Направо съм върха. Шедьовър. Никой няма да иска да си има работа с мен. Ей, Рипли!

Тя го погледна безизразно.

— Не се притеснявай, миличка. Аз и моят отбор от съвършени машини за убиване ще те пазим. Бъди сигурна!

Той удари копчетата на автоматичното оръдие, монтирано в отделението отгоре, като внимаваше да не изстреля някой от готовите снаряди.

— Бойно фалангово оръдие със самонасочващи се снаряди. Не е ли красавец? Можеш да взривиш половин град с това кутре. Имаме тактически снаряди, плазмени пулсиращи нарезни снаряди. Имаме електронни оръдия, които стрелят със скоростта на звука, имаме ядрени снаряди, също и ножове, остри копия и изобщо — не разчитаме само на късмета си.

Хикс стана, хвана Хъдзън за предпазния му колан и го настани на празната седалка. Гласът му беше тих, но се чу.

— Хайде стига.

— Окей, Хикс.

Хъдзън седна, учудващо кротък.

Рипли кимна с благодарност към ефрейтора.

„Младо лице, състарени очи“ — помисли си тя, докато го наблюдаваше. Той беше преживял повече отколкото предполагаха годините му. Може би повече отколкото самият той би искал.

Тишината, която последва монологът на Хъдзън, й беше добре дошла. Достатъчно истерия беше видяла долу. Нямаше нужда от повече. Ефрейторът се наведе към нея.

— Не обръщай внимание на Хъдзън. Изобщо на никого не обръщай внимание. Те са си такива, но в трудни моменти няма по-добри от тях.

— Ако борави с оръжието така добре, както и с устата си, това може би ще ме поуспокои малко.

Хикс се усмихна.

— Не се притеснявай за това. Хъдзън е компютърен техник, но той е и специалист по близка стрелба, като всички останали.

— И като теб ли?

Той се върна на мястото си доволен, сдържан, готов за бой.

— Тук съм не защото съм искал да стана сладкар.

Моторите започнаха да бучат. Совалката се наклони. Основата й се отдели от товарния пристан.

— Ей! — извика Фрост. — Някой провери ли вратите на този ковчег? Ако не са плътно затворени, ще излетим като тапи от совалката.

— Спокойно, милички — каза Дитрих. — Лично съм ги проверила. Всичко е наред. Тази бракма няма да мръдне никъде докато не целунем прахоляка долу.

Фрост изглеждаше успокоен.

Двигателите на совалката заръмжаха. Стомасите им се разбушуваха, когато напуснаха изкуствената гравитация на „Сулако“. Сега те бяха в открития космос и бавно отлитаха далеч от големия транспортен кораб. Скоро двигателите щяха да заработят с пълна сила. Ръцете и краката им заплуваха в безтегловност, но предпазните колани ги държаха здраво за седалките. Подът и стените на бронетранспортьора трептяха от шума на двигателите. Гравитацията си отмъщаваше.

Бърк изглеждаше сякаш пътува в риболовен кораб около Ямайка. Той се усмихваше и с нетърпение чакаше истинското приключение да започне.

Рипли затвори очи, но почти веднага ги отвори. Всяка гледка беше по-добра от това да гледа тъмната страна на клепачите си. Те бяха като малки видеоекранчета, по които се носеха искри и зелени петна. Тези петна добиваха зловещи форми. Опънатите, уверени лица на Фрост, Кроу, Апоун и Хикс бяха по-успокоителна гледка.

Горе в кабината, Спанкмайер и Феро следяха данните и настройваха апаратурата. С нарастване на скоростта на совалката, натоварването в бронетранспортьора растеше. Устните потреперваха. Никой не промълви докато навлизаха в атмосферата.

Отдолу се виждаше сивото преддверие на ада. Мантията от тъмни облаци, която обвиваше повърхността на Акерон изведнъж стана нещо повече от бисерно сияние, което можеше да се наблюдава от високо. Атмосферата беше гъста и кипеше над пресъхналите пустини и безжизнените скали, като правеше околността непроницаема за всичко, с изключение на сложните сензори и специалната отражателна апаратура.

Совалката подскачаше по въздушните ями на чуждата планета. Гласът на Феро беше ледено спокоен. Тя уверено водеше устремения кораб през пясъчните бури.

— Включвам компютърния скенер. Видимост нула. Чудно място за пикник. Какви са тия камънаци!

— Две, четири, нула.

Спанкмайер беше прекалено зает, за да отвърне на забележката й.

— Движим се по повърхността. Корпусът на совалката се йонизира.

Феро погледна компютъра.

— Кофти ли е? — попита Спанкмайер.

— Не е нещо, с което филтрите да не могат да се справят. Вятър — над двеста.

Екранът между тях се включи и те видяха топографската карта на терена, над който прелитаха.

— Компютърният скенер се включи. Какво очакваш, Феро? Тропически плажове ли?

Той докосна три превключвателя.

— Започваме да се борим с термалите. Вертикалното отклонение е непредвидимо. Вихрушката е голяма.

— Готово.

Феро натисна някакъв бутон.

— С нищо не ни изненадват. Всичко това го бяхме предвидили. Времето е точно такова, каквото очаквахме.

Тя видя нещо изписано на екрана.

— Навлизаме във вихър.

Гласът на пилота прозвуча строго по говорителите в бронетранспортьора.

— Тук е Феро. Всички виждате пейзажа на тази мръсна топка. Не е райска градина. Стойте на линия за някои разяснения.

Очите на Рипли пробягаха по лицата на спътниците й, гъсто насядали в бронираната кола. Хикс седеше наведен настрани. Беше заспал в седалката си, здраво привързан с предпазните колани. Друсането изглежда изобщо не му пречеше. Останалите щурмоваци седяха умълчани, вперили поглед пред себе си и унесени в свои мисли. Хъдзън непрекъснато си шепнеше нещо. Устните му се движеха непрестанно. Рипли не се опитваше да разбере какво казват.

Бърк разглеждаше интериора на бронетранспортьора с професионален интерес. Срещу него седеше Горман с плътно затворени очи. Той беше блед, по челото и шията му беше избила пот. Ръцете му се движеха непрекъснато и разтриваха коленете му. Рипли се замисли дали се опитва да намали напрежението или пък да изтрие студената влага, която беше обляла тялото му. Реши, че ако има с кого да си говори ще му е по-леко.

— За кой път кацате на чужда планета, лейтенанте?

Очите му се отвориха и той примига срещу Рипли.

— За тридесет и осми, заедно с тези на тренажора.

— А колко действителни? — попита Васкес.

Горман се постара отговорът му да прозвучи безразлично. Това беше второстепенен въпрос, какво общо имаше той с останалото?

— Ами, две. Три с това кацане.

Васкес и Дрейк се спогледаха без да кажат нищо. Просто нямаше нужда. Лицата им бяха достатъчно изразителни. Рипли хвърли на Бърк обвинителен поглед и той й отвърна с безразлична безпомощност, сякаш искаше да каже „Аз съм цивилен и нямам власт да назначавам военни“.

Това, естествено, беше пълна глупост, но сега просто бе излишно да се обсъжда. Под тях лежеше Акерон, а земната бюрокрация беше наистина прекалено далече. Тя задъвка долната си устна и се опита да не мисли за Горман. Той изглеждаше достатъчно компетентен. Освен това, при сражение Апоун щеше да командва. Апоун и Хикс.

Гласовете от кабината продължаваха да звучат по говорителя, Феро беше успяла да бие Спанкмайер на канадска борба с три на едно. Между играта и коментарите те успяваха и да управляват совалката.

— Правим последен завой преди кацане — каза тя. — Наближаваме седем-нула-девет. Крайно насочване — включено.

— Знаех си аз, че си крайна — каза Спанкмайер.

Това беше стара пилотска шега и Феро изобщо не й обърна внимание.

— Гледай си екрана. Не мога да управлявам совалката и да следя картата на терена едновременно. Внимавай с планините — каза Феро и след кратка пауза добави:

— Къде са сигналните светлини?

— Не виждам нищо на радара — гласът на Спанкмайер беше спокоен. — Сигурно са излезли от строя заедно с комуникациите.

— Това е лудост и ти го знаеш. Сигналните светлини са автоматични и се захранват отделно.

— Добре, де. Намери ги ти.

— Ще гледам за човек с флагче.

Последва тишина. Никой от щурмоваците не изглеждаше загрижен. Феро и Спанкмайер ги бяха приземявали като в памук и при по-лоши атмосферни условия от тези на Акерон.

— Вятърът утихва. Чудно време да си пуснем хвърчила. За малко ще я задържим тук стабилно, докато дечицата отзад си приготвят играчките.

Щурмоваците се раздвижиха и започнаха да се подготвят за кацане. Горман свали предпазните колани и тръгна към кабината на бронираната кола. Бърк и Рипли го последваха и оставиха взвода да се оправя.

Тримата влязоха в командната кабина. Горман се пъхна пред таблото, а Бърк застана зад него, така че да може да вижда през рамото му. Рипли със задоволство забеляза, че няма нищо нередно в уменията на Горман. Той се чувстваше по-спокоен сега, когато имаше работа. Пръстите му съживяваха мониторите, както пианистът създава музика от безжизнените клавиши.

По говорителите прозвуча радостният глас на Феро.

— Най-после открихме сигналните светлини. Неясни са, но се различават. И облаците се разнесоха. Вече виждаме Хадли.

— Как изглежда? — попита Горман по микрофона.

— Точно както в проспектите — отвърна тя язвително. — Ваканционно селище в галактиката. Масивна конструкция. Мръсотия. Тук-там се виждат светлини, явно все пак имат някакво захранване. От тук не мога да разбера дали светлините са редовни или аварийни. Не са много. Може би при тях е нощ.

— Спанкмайер, твоите впечатления?

— Изглежда ветровито. Струва ми се, че не са били бомбардирани. Целостта на структурите е запазена, поне така се вижда отгоре при тази оскъдна светлина. Извинете, но сме много заети. Не можем да оглеждаме повърхността сега.

— Ние лично ще се заемем с това.

Горман се върна към екраните. Колкото повече се приближаваха до момента на кацането, толкова по-уверен ставаше той. Рипли си помисли, че страхът от височините беше единствената му слабост. Ако това се окажеше вярно, тя можеше да бъде спокойна.

Освен екраните пред този, който управляваше бронетранспортьора, имаше и два по-малки монитора за двамата му придружители. Всичките бяха надписани. Горните предаваха картина от камерите, монтирани на всяка предпазна каска. Долните следяха индивидуалните биологичните данни: електроенцефалограма, електрокардиограма, дишане, кръвообращение, острота на сетивата и така нататък. Тази информация беше напълно достатъчна, за да може онзи, който следи екраните да си изгради пълна представа за състоянието на всеки един от щурмоваците. Отстрани бяха монтирани по-големи монитори, които даваха пълна картина за терена наоколо.

Горман натискаше разни бутони и скритите сигнализатори писукаха в отговор.

— Това е чудесно — промърмори той. — Всички са на линия.

Рипли забеляза, че датчиците за кръвното налягане на щурмоваците не помръдваха. Нито един пулс не се качи над седемдесет и пет удара в минута.

На един от мониторите картината беше замряла.

— Дрейк, провери си камерата — нареди Горман. — Не получавам картина. Фрост, покажи ми Дрейк. Може би повредата е външна.

На съседния екран се появи лицето на Дрейк, който се удряше отстрани по каската с личния си акумулатор. Екранът му веднага светна.

— Така е по-добре. Я се завърти насам-натам.

Дрейк се подчини.

— Това съм го учил в часовете по техника — каза той. — Трябва, обаче, да се удряш само отляво, иначе не става.

— А ако се удариш отдясно? — попита Рипли.

— Пренатоварваш вътрешното напрежение, което държи каската на главата ти. — Дрейк се ухили свирепо в камерата на Фрост. — Очите ти хлътват навътре и мозъкът ти се пръска.

— Какъв мозък, бе? Ти имаш ли мозък? — изхриптя Васкес.

Дрейк бързо се наведе и понечи да удари каската й отдясно.

Апоун ги укроти. Той знаеше, че проблемите с каската на Дрейк не бяха от значение, тъй като той щеше да я зареже при първия удобен случай. Васкес също. Дрейк щеше да се разхожда с широката си шапка, а Васкес с неизменната си червена кърпа. Това бяха техните бойни униформи. И двамата твърдяха, че каските им пречат да виждат прицела и, ако наистина така ги чувстваха, Апоун нямаше защо да спори с тях. Ако искаха, можеха да си обръснат главите до кожа и да се бият така — важното беше да стрелят точно.

— Готови! Първа огнева група, строй се! Проверете си резервните системи и личното захранване. Всеки, който вземе да умира заради неизправност в екипировката, там и ще си остане. Ако някой вампир ви подмине, аз ще ви унищожа. Действайте! Имате две минути. — Той погледна надясно. — Някой да събуди Хикс.

Сред щурмоваците се разнесе смях. Рипли също се усмихна като погледна монитора на ефрейтора. Данните разкриваха един обзет от досада човек. Заместникът на Апоун се беше унесъл в дълбок сън и без съмнение сънуваше райски градини. Тя също искаше да може да се отпусне така. Някога това й се отдаваше. След това пътуване, може би пак щеше да спи истински.

Сред пътниците отново настана суматоха. Надяваха се раници, подготвяха се оръжия. Васкес и Дрейк си помагаха при закопчаването на коланите, които крепяха интелигентното им оръжие.

Предното стъкло на командната кабина разкриваше същата гледка, каквато виждаха Феро и Спанкмайер. Точно отсреща един метален вулкан възправяше идеалния си конус към облаците и изхвърляше топъл газ в небесата. Предавателите заглушаваха тътена на атмосферните реактори.

— Колко такива има на Акерон? — Рипли попита Бърк.

— Тридесетина. Не мога да ти дам координатите на всички. Те са разпръснати из цялата планета. Всъщност, не точно разпръснати, а поставени така, че да осигуряват оптимално разпределение на емисиите в атмосферата. Всичките са напълно автоматизирани, а мощността им се контролира централно от Хадли. Капацитетът им ще бъде намален, когато въздухът тук стане близък до този на Земята. Накрая те сами ще се изключат. Дотогава, те ще работят непрекъснато още двадесет-тридесет години. Реакторите са скъпи и надеждни. Между другото, ние ги произвеждаме.

Совалката изглеждаше като летяща прашинка на фона на огромната, тътнеща кула. Рипли беше удивена. Като човек, който е летял в космоса, тя бе чувала за земесъздателната апаратура, но никога не се бе надявала да я види лично.

Горман въртеше копчетата и местеше главната външна камера наоколо, за да огледа тихите покриви на колонията.

— Задръж на четиридесет — нареди той на Феро по микрофона. — Направи бавен кръг над комплекса. Съмнявам се, че ще видим нещо оттук, но така пише в правилника, и ние ще процедираме според него.

— Не мога — отвърна пилотът. — Нека да останем тук. Има вероятност пак да ни понесе, ако тръгнем да обикаляме. Не забравяй, че това не е атмосферен кораб, а само една тромава совалка. Маневрите на ниска орбита не са коронния номер в репертоара й.

— Изпълнявайте, ефрейтор!

— Слушам, сър!

Феро добави още нещо, но шепнешком и микрофонът не го улови. Рипли се съмняваше, че е комплимент.

Те направиха кръг над града. Нищо не се движеше между сградите отдолу. Малкото светлини, които бяха забелязали от високо, продължаваха да светят.

— Всичко изглежда нормално — каза Бърк. — Да не би да ги е налегнала някаква чума?

— Може.

На Горман, колонията му приличаше на развалините на старинен товарен кораб, захвърлен на дъното на океана.

— Добре — каза той остро на Апоун. — Тръгвайте.

Във вътрешността на бронираната кола старши сержантът стана от мястото си и огледа щурмоваците, като се държеше, за да не падне. Совалката се клатеше, носена от непрестанните бури на Акерон.

— Хайде! Чухте лейтенанта. Този път искам да се разпръснете, както пише по книгите. Следете човека пред вас. Всеки, които дръзне да се отдалечи, ще бъде връщан веднага на кораба.

— Обещаваш ли? — попита невинно Кроу.

— Ей, Кроу! Да не би да ти домъчня за майка ти? — захили се Виерзбовски.

— Ти се радвай, че не е тук — отвърна редникът. — Тя би забърсала пода с половината от вас.

Те се заблъскаха към изхода. Докато минаваше, Васкес побутна Рипли.

— Ти тук ли оставаш?

— Познай!

— Номерца! — Васкес се обърна и впери поглед в тила на Дрейк.

— Спусни с шестдесет метра близката страна на главната телеметрична мачта.

Горман включи сканиращата камера. Долу все още нямаше признаци на живот.

— Щом като ти кажа, веднага отлиташ, намираш си мек облак и оставаш на линия.

— Слушам! — отвърна Феро уставно.

Апоун следеше вграденият в ръкава му хронометър.

— Десет секунди. Внимавайте!

Совалката се спусна на сто и петдесет метра от пистата на колонията. Външните й прожектори се включиха автоматично, силните лъчи проникнаха далече в мрака. Настилката беше мокра и пълна с купища боклуци, донесени от вятъра. Нито един от тях не беше толкова голям, че да наруши внимателно премереното кацане на Феро. Хидравличните амортисьори поеха удара при сблъсъка на тоновете метал с пистата. Секунди по-късно, бронираната кола изръмжа и излезе от совалката. Едва докоснала повърхността на Акерон, совалката забръмча и отлетя обратно в тъмното небе.

Нищо не изникна от мръсотията и не се препречи пред бронетранспортьора по пътя му към първата сграда на безмълвната колония. Изпод здравите му колела хвърчеше пясък и кал. Той рязко зави и спря пред главния вход на колонията. Вратата леко се открехна и Хъдзън изтича навън. След него и останалите. Те бързо се разпръснаха и покриха пространството пред входа, без да се изпускат от очи.

Вниманието на Апоун беше приковано в екранния усилвател на шлема му. Той внимателно оглеждаше сградите наоколо. Вграденият компютър на сканиращото устройство увеличаваше наличната светлина и правеше гледката малко по-ясна. Тя беше все така мрачна, но поне се виждаше ярко и контрастно, което засега бе достатъчно.

Архитектурата на колонията се придържаше към онова, което беше абсолютно необходимо. Околността щеше да се разкрасява по-късно, когато вятърът вече нямаше да се противопоставя на всеки опит да се създаде нещо красиво.

Между сградите — тези непоколебими канари, които нищо не можеше да помръдне — вятърът разнасяше прах и отпадъци. Огромен метален отломък напразно се блъскаше в близката стена. Нищо не можеше да заглуши ветровете на Акерон. Няколко неонови лампи примигваха несигурно.

В комуникаторите прозвуча решителния глас на Горман.

— Първи отряд — на линия! Хикс, направете кордон между входа и бронираната кола! Пазете гърбовете си! Васкес, прицели се! Започваме.

Щурмоваците тръгнаха в редица към главния вход. Никой не очакваше да ги посрещне делегация, още по-малко пък вратата да се отвори без усилие. И все пак всички бяха шокирани, когато видяха два тежки булдозера, паркирани един срещу друг пред огромната врата така, че да блокират входа. Това означаваше, че онези, които бяха вътре, съзнателно бяха барикадирали входа, за да се предпазят от нещо.

Васкес се приближи до машините първа и надникна в кабината. Таблото беше изтръгнато, а частите му — разпилени наоколо. Тя се промуши невъзмутимо между булдозерите и хладно докладва за обстановката.

— Някой е потрошил уредите.

Когато стигна до вратата, Васкес кимна към Дрейк, който я прикриваше отдясно. После дойде Апоун, огледа преградата и се зае с контролното табло на вратата. Пръстите му опитаха всички комбинации. Нито една не се оказа успешна.

— Повредено ли е? — попита Дрейк.

— Не, изолирано е отвътре. Има разлика, Хъдзън, ела тук! Трябва да намерим начин да отворим вратата.

Този път компютърният техник не се шегуваше. Той изцяло се отдаде на задачата. Остави оръжието си и се наведе да огледа таблото.

— Стандартно е — каза той след секунди.

После извади отвертка от колана си, свали капака и разгледа свръзките.

— Поеми си въздух, сержанте. Ще стане.

Пръстите му се движеха ловко и точно, въпреки вятъра и студа. Той започна да сглобява онова, което беше останало от веригата. Апоун и останалите стояха и гледаха.

— Първи отряд! — извика сержантът по говорителя — Елате на главния вход!

Някаква табела се откачи наполовина и заскърца над главите им. Вятърът виеше наоколо и брулеше по-скоро нервите, отколкото телата им.

Хъдзън свърза кабелите и два от индикаторите просветнаха. Вратата простена, преодолявайки натрупаната по релсите прах, и се плъзна встрани, като ту тръгваше, ту спираше в синхрон с мигащите светлини. Едва стигнала средата, тя блокира и повече не мръдна. Това беше напълно достатъчно.

Апоун пусна Васкес напред и тя влезе, като държеше дулото на тежкото си оръдие пред нея. Останалите я последваха. Гласът на Горман запращя в комуникаторите.

— Втори отряд, тръгвайте! Прикривайте ги! Бъдете готови! Сержант, какво е положението?

Апоун огледа вътрешността на колонията, където цареше гробна тишина.

— Засега е чисто, сър. Още никой не се вижда.

— Добре. Втори отряд, оглеждайте се назад като вървите!

Лейтенантът спря за миг и хвърли поглед зад гърба си.

— Добре ли си, Рипли?

Изведнъж тя осъзна, че диша прекалено бързо, сякаш току-що е пробягала маратон и кимна рязко, ядосана на себе си, ядосана и на Горман, заради вниманието му. Той забеляза и се обърна към командния пулт.

Васкес и Апоун крачеха по широкия, пуст коридор. Над главите им мъждукаха сини светлини — аварийното осветление, което вече беше започнало да отслабва. Не беше ясно откога работят. Вятърът им пригласяше зад металните решетки. По пода имаше локви вода. По навътре, през дупките от куршуми по тавана, проникваше дъжд. Апоун отметна глава назад, за да може камерата на каската му да улови и предаде следите от стрелба.

— Пулсиращи снаряди — каза той. — Някой здравата е пострелял.

В командната кабина, Рипли хвърли рязък поглед на Бърк.

— Когато хората спят, те обикновено не стрелят с пулсиращи снаряди из жилищата си. Когато не им работят комуникационните системи — също. Причината да правят такива странни неща е друга.

Бърк просто вдигна рамене и пак впери поглед в екраните.

Апоун се намръщи при вида на дупките от снарядите.

— Лоша работа — каза той.

Това беше мнение на професионалист, не на естет. Старши сержантът не обичаше немарливи работи.

„Все пак това са заселници — помисли си той. — Инженери, строителни техници, помощен персонал. Не са войници. Може да има едно-две ченгета, но от войници не е имало нужда. Досега. А сега?“

Вятърът му се присмиваше. Апоун продължи да оглежда коридора пред него и да търси отговор на въпросите си, но намираше само мрак и тишина.

— Движете се!

Васкес отново излезе напред. Тя се движеше по-машинално от който и да е робот. Оръжието й се местеше бавно от ляво на дясно и във всеки миг покриваше всеки инч пред нея. Тя гледаше надолу и следеше монитора, вместо пода под краката си. Около нея отекваха стъпки, но отпред беше тихо.

Горман натисна някакъв голям червен бутон.

— Разделете се и обследвайте по двама! Втора група, влезте вътре! Хикс, поемате второто ниво. Включете детекторите за движение. Ако някой види нещо, което се движи — сигнализирайте!

Някой подхвана първите ноти на молитвата за буря от края на „Рейнско злато“^[1].

На Рипли й се стори, че е Хъдзън, но не беше сигурна. Никой не запя с него. Тя се стараеше да гледа във всички монитори едновременно. Всеки тъмен ъгъл вътре в сградата беше преддверие към Ада, всяка сянка — смъртна заплаха. Едва успяваше да диша равномерно.

Хикс поведе групата си по една изоставена стълба към второто ниво на колониалния град. Коридорът беше огледален образ на този отдолу. Може би беше малко по-тесен, но пак толкова пуст. Единственото му предимство бе, че до него не достигаше вятърът.

Застанал сред група щурмоваци, Хикс приготвяше за действие метална кутия със стъклено прозорче отгоре. Като повечето оборудване на флота, тя беше фина отвътре и здраво бронирана отвън. Той я насочи надолу по коридора и се зае с настройката. Два диода светнаха ярко. Индикаторите останаха неподвижни. Той завъртя детектора наляво, после надясно.

— Нищо — съобщи. — Никакво движение, никакви признаци на живот.

— Продължавайте — отвърна Горман, разочарован.

Хикс държеше детектора пред себе си, а групата му го прикриваше отвсякъде. Те преминаха през стаи и кабинети, чийто интериор беше почти еднакъв и с нищо не ги изненада. Някои от вратите зееха отворени, други бяха затворени плътно.

Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-очевидни ставаха доказателствата за проведената в колонията борба. Мебелите бяха обърнати, документите — разпръснати навсякъде. Взаимозаменяемите компютърни дискове лежаха стъпкани по пода. Личните вещи, докарани на невероятна цена от междузвездни разстояния, бяха захвърлени безразборно, потрошени и унищожени. Безценни книги от истинска хартия плуваха подгизнали в локви вода, която капеше от замръзналите тръби и процепи на тавана.

— Прилича на стаята ми в колежа — безуспешно се пошегува Бърк.

Някои от стаите, през които мина групата на Хикс, не само бяха плячкосани — те бяха изгорени. Черни сажди бяха оставили незаличими следи по металните стени. На места, тройно армираните осигурителни стъкла на прозорците бяха направени на сол. През отворите нахлуваше дъжд и вятър. В един от кабинетите Хикс видя недоядена поничка. Наблизо стоеше чаша от кафе, пълна с дъждовна вода. Тъмните настилки лежаха разпръснати по пода и плуваха като водни червеи в локвите.

Хората на Апоун систематично обследваха долното ниво, разделени по двойки, които функционираха като един организъм. Те преминаха през скромните и компактни жилища на заселниците и ги огледаха едно по едно. Там нямаше какво да се види.

Хъдзън вървеше редом с Васкес, приковал поглед в скенера. Той вдигаше очи само за да разгледа петната по стената. Не се налагаше да ползваш сложни електронни анализатори, за да разбереш от какво са петната. Това беше засъхнала кръв. Всички в командната кабина също ги видяха. Никой не промълви.

Детекторът на Хъдзън отекна в празния коридор. Васкес се завъртя, готова за стрелба. Двамата се спогледаха, Хъдзън кимна и тръгна бавно към полуотворената врата, която наполовина висеше от рамката. Дупки от пулсиращи снаряди пронизваха онова, което беше останало от вратата и стените около нея.

Хъдзън леко се отдръпна. Васкес се приближи, изрита нищожната преграда и едва се сдържа да не стреля.

На един проводник висеше, някакъв комутатор, който се люшкаше насам-натам като махало под напора на вятъра, нахлул през счупения прозорец. Тежката метална кутия се удряше в детска люлка, окачена на тавана.

Васкес изръмжа.

— Проклети детектори. Мразя ги!

Двамата се върнаха в коридора.

Рипли следеше картината на монитора на Хикс. Изведнъж тя забеляза нещо и извика:

— Чакай! Кажи му…

Осъзнавайки, че само Горман и Бърк я чуват, тя бързо включи комуникатора си към мрежата.

— Хикс, тук е Рипли. Видях нещо на екрана ти. Върни се малко назад.

Той се подчини и картината на монитора му се отдалечи.

— Така е добре. Сега се обърни наляво. Ето го!

Двамата мъже, които седяха заедно с нея в контролната кабина, проследиха как образът, предаден от камерата на ефрейтора се завърта и спира на една част от стената, изпълнена със странни дупки и вдлъбнатини. Рипли изстина. Тя знаеше какво беше причинило тази разруха.

Хикс опипа с ръкавица увредения метал.

— Добре ли виждате? Изглежда стопено.

— Не стопено — поправи го Рипли — Проядено.

Бърк я погледна удивен.

— Значи киселина вместо кръв!?

— Изглежда, че някой е вкарал едно от чудовищата на Рипли вътре. — Хикс не беше толкова учуден, колкото представителят на Компанията.

Хъдзън също беше открил нещо.

— Ако онова ви харесва, това тук направо ще ви впечатли.

Рипли и спътниците й погледнаха монитора на редника.

Той гледаше надолу. Беше обкрачил една широка дупка и като се наведе напред те видяха втора такава точно под първата. Там, под бледата светлина от каската на Хъдзън, се виждаха съоръженията, които поддържаха живота в колониалния град. Тръби, проводници, кабели — всичко беше проядено от някаква ужасяваща течност.

Апоун разгледа дупката и извика по комуникатора:

— Втори отряд, обадете се! Как е при вас?

В отговор се чу гласът на Хикс:

— Привършваме с огледа. Тук няма нищо.

Старши сержантът кимна като на себе си и каза на тримата в бронетранспортьора:

— Градчето е мъртво, сър. Мъртво и изоставено. Всичко на Хадли е спокойно. Каквото и да се е случило тук, пропуснали сме го.

— Пак закъсняхме за купона — каза Дрейк и изрита парче корозирал метал.

Горман се облегна замислен.

— Добре. Районът е проверен. Да видим какво ще ни каже компютърът им. Първи отряд! Тръгвайте към Контролния блок! Знаете ли къде се намира, сержант?

Апоун натисна някакво копче на ръкава си и от вътрешната страна на шлема му се появи малка карта на колонията.

— Високата конструкция, която видяхме като идвахме насам. Не е далече, сър. Тръгваме.

— Добре. Хъдзън, като стигнете, виж дали ще можеш да включиш централния им процесор. Нищо сложно. Няма да го използваме, само искаме да си поговорим с него. Хикс, идваме. Посрещни ме на южния вход до кулата! Край.

— Разбрано, край.

На Хъдзън му идеше да набие някого, само дето нямаше кого.

— Той идва! Вече се чувствам в безопасност.

Васкес провери дали микрофонът й е изключен преди да се съгласи с ефрейтора.

Бронетранспортьорът напредваше по главната улица на колонията и мощните му прожектори осветяваха мръсните, обветрени стени на сградите. Под един навес бяха паркирани някакви возила. Докато се движеха, лъскавите метални колела на автомобила плискаха струи мръсна вода от огромните локви. Амортисьорите някак неутрализираха ефекта от неравния терен. Дъжд брулеше фаровете.

В кабината Бишоп и Виерзбовски вършеха спокойно работата си. Човекът и синтетичният му събрат бяха постигнали пълна хармония. Всеки уважаваше способностите на другия — и двамата знаеха, например че Виерзбовски никога няма да пренебрегне съветите на Бишоп, а напротив, ще ги следва.

Виерзбовски погледна през малкото прозорче и посочи нещо навън.

— Мисля, че стигнахме.

Бишоп разгледа ярката цветна карта на екрана отпред и отвърна:

— Трябва да е тук. Друг шлюз в този район няма.

Той завъртя волана и тежката машина зави към отвора в стената наблизо, който приличаше на вход за пещера.

— Да, ето го Хикс.

Щом бронетранспортьорът спря, отвътре се появи Хикс и зачака пътниците да слязат. Най-напред излезе Горман с целия си блясък, а след него Бърк, Бишоп и Виерзбовски. Бърк се обърна да види какво става с последния пътник. Рипли стоеше на вратата и не се решаваше да тръгне. Тя изобщо не го виждаше. Беше вперила поглед в тъмата отвъд входа на колонията.

— Рипли!

Тя го погледна и вместо отговор рязко поклати глава.

— Районът е проверен. Нали чу какво каза Апоун.

Бърк се опитваше да бъде внимателен и прояви разбиране, но отново срещна отказа й.

В този момент, в комуникаторите прозвуча гласът на Хъдзън.

— Сър, централният процесор на колонията вече работи.

— Браво, Хъдзън. Стойте в Командния блок. Идваме! — каза лейтенанта и кимна към спътниците си.

— Да тръгваме.