Алън Дийн Фостър
Пришълци (3)

Глава трета

В апартамента беше тихо. Само звука от екрана на стената нарушаваше тази тишина. Рипли не гледаше предаването. Беше се вторачила в дима на безникотинната си цигара. Той изписваше лениви размазани заврънкулки в застоялия въздух.

Въпреки че денят беше напреднал, тя бе успяла да избегне срещата си с каквито и да било огледала. И толкова по-добре, защото видът й, измъчен и занемарен, само щеше да я депресира още повече.

Апартаментът изглеждаше по-добре от нея. Декоративните елементи бяха точно толкова, колкото да не изглежда обстановката спартанска. В подредбата не бе вложено нищо лично и това беше разбираемо. Тя бе надживяла всичко. Мивката беше пълна с мръсни съдове, въпреки че машината за миене на чинии стоеше празна под нея.

Рипли бе облечена в хавлия, която се износваше толкова бързо, колкото и собственичката й. В съседната стая, върху проснатите на земята дюшеци, бяха натрупани чаршафи и одеяла. Джоунс обикаляше из кухнята и търсеше забравена храна. Нямаше да намери. Кухнята сама се поддържаше идеално чиста, въпреки упорития отказ на стопанката да й съдейства в това начинание.

— Ей, Боб! — вяло изблея някой от екрана. — Чух, че си тръгнал със семейството си за колониите!

— Това е най-доброто решение, което някога съм взимал, Фил — отвърна едно дебело, ухилено нищожество. — Ще започнем нов живот от нулата в един чист свят — без престъпления и безработица…

Докато слушаше с половин ухо, Рипли язвително си помисли, че напудрените артисти, които играят този одобрен от администрацията скеч, сигурно живеят в скъп зелен пояс на Източния Бряг. Най-вероятно в именията „Кейп Код“ над „Лозята на Марта“ или „Хилтън Хед“ или над някое друго незамърсено, скъпо, снобско убежище за малкото щастливци, които знаеха как да се подмазват, да гукат и щом по-висшите началници щракнеха с пръсти — да заиграват по свирката им. Нищо от тези благинки не беше за нея — нито миризмата на сол, нито прохладния планински ветрец. Мръсният градски център — това беше милостинята на Компанията и тя трябваше да бъде доволна, че има поне толкова.

Скоро щеше да си намери нещо подходящо. Искаха да я накарат да си мълчи за известно време, докато се успокои и щяха с удоволствие да й помогнат да се премести на ново място и да се възстанови. След което — веднага щяха да я забравят. Така им бе по-удобно. Според Рипли това беше просто прекрасно. Компанията не искаше да има нищо общо с нея, тя също.

Ако не бяха отнели разрешителното й, отдавна щеше да се махне далече оттук.

На вратата рязко се позвъни и тя подскочи. Джоунс само погледна към входа и измяука преди да се затъркаля към кухнята. Той не обичаше непознати. Беше умно коте.

Рипли остави цигарата, която „гарантираме, че не съдържа канцерогенни вещества, никотин, тютюн и е безвредна за здравето ви“, или поне така пишеше на кутията, и отиде да отвори вратата. Тя не си направи труда да погледне през шпионката. Сградата, в която живееше беше с усилена охрана, а и след всичко преживяно, надали имаше нещо в този орбитален град, което можеше да я изплаши.

Когато отвори, срещу нея стоеше Картър Бърк с обичайната си извинителна усмивка. До него стоеше млад мъж в строгата черна униформа на офицер от Колониалния флот. Той изглеждаше неприветлив.

— Здрасти, Рипли — каза Бърк и посочи спътника си. — Това е лейтенант Горман от Ко…

Тя дори не го дочака да завърши. Затварянето на вратата прекъсна изречението му по средата. Рипли се обърна, но забрави да изключи говорителя в антрето и гласът на Бърк достигна до нея през скритата мембрана.

— Рипли, трябва да поговорим.

— Не, не трябва. Изчезвайте, Картър! И ти, и приятелят ти!

— Няма да стане. Важно е.

— Не и за мен. Нищо не ме интересува.

Бърк замълча, но тя чувстваше, че той не си е отишъл. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере, че той няма да се откаже лесно. Този представител на Компанията не беше настоятелен, но беше съвършен ласкател.

В края на краищата, не му се наложи да я увещава дълго. Достатъчно бе само едно изречение.

— Изгубихме връзка с колонията на Акерон.

Сърцето й се сви, когато вникна в смисъла на това неочаквано съобщение. Всъщност, може би не чак толкова неочаквано. Тя се поколеба за миг преди да отвори вратата. Не, това не беше номер. Бърк говореше сериозно. Горман гледаше ту единия, ту другия и явно се чувстваше неудобно, че го игнорират, въпреки че се стараеше да не го показва.

Рипли ги покани да влязат.

Бърк огледа апартамента и великодушно премълча впечатленията си, вместо да подхвърли някоя безсмислица, като „Добре си се устроила“, което очевидно не беше така. Той се въздържа също да й каже „Изглеждаш чудесно“, тъй като и това явно щеше да бъде невярно. Заради тази тактичност, тя му беше благодарна.

Рипли посочи към масата и каза:

— Искате ли нещо? Кафе, чай, шприц?

— Кафе — отвърна Бърк. Горман кимна в съгласие.

Тя отиде в компактната кухня и програмира машината за няколко чашки кафе. Процесорът започна да издава бълбукащи звуци и тя се върна в стаята.

— Нямаше нужда да водиш и флотата — усмихна се Рипли леко. — Преминала съм опасния стадий. Така казаха психиатрите, а и го пише на картона ми.

Тя махна с ръка към бюрото, отрупано с дискети и документи.

— Та защо си водиш и ескорт?

— Тук съм като официален представител на корпуса.

Горман явно се чувстваше неудобно и искаше Бърк да подхване разговора. Тя се чудеше какво ли са му казали за нея и дали не е останал разочарован, че тя не е вкаменена стара вещица. Всъщност мнението му не я интересуваше.

— Значи сте изгубили връзка? — тя симулираше безразличие. — И какво?

Бърк погледна към тънкото си, бронирано куфарче.

— Трябва да се провери бързо. Всички комуникации са прекъснати. И то от доста време насам, за да се дължи на повреда в апаратурата. Акерон е в системата отдавна. Хората там са обучени и разполагат с необходимата резервна апаратура. Може би в момента работят по отстраняването на повредата, но от сума време не са се обаждали. Тук взеха да се притесняват. Някой трябва да отиде и лично да провери какво става. Това е единственият начин да се успокоят ония тъпанари. Може би ще отстранят проблема, докато корабът е на път и цялото пътуване ще се окаже загуба на време и средства, но то трябва да се предприеме.

Нямаше нужда да обяснява повече. Рипли вече беше разбрала накъде бие. Тя отиде в кухнята и донесе кафетата.

Докато Горман отпиваше от мътилката, тя започне да се разхожда насам-натам. Стаята беше прекалено малка за истински разходки, но тя все пак опита.

Бърк седеше и чакаше.

— Не — каза тя накрая. — Няма да стане.

— Изслушай ме. Не е това, което си мислиш.

Тя спря в средата на стаята и впери невярващи очи в него.

— Не е това, което си мисля? Не било това, което си мисля! Аз просто няма нужда да мисля, Бърк. Аз бях остъргана, пресована и дадена на химическо чистене от твоите другарчета, а сега искаш да се върна пак там. Забрави!

Тя трепереше. Горман погрешно реши, че е от яд, но това си беше чист страх. Тя беше уплашена до смърт и се опитваше да скрие страха си зад негодувание. Бърк знаеше какво изпитва, но въпреки всичко продължи. Той нямаше друг избор.

— Виж сега — подхвана той по начин, който смяташе за най-подходящ, — не знаем какво става там. Ако релейният сателит е излязъл от строя, а наземните им предаватели са в ред, единственият начин да решим проблема е да отидем там с помощен екип. В колонията няма летателни апарати и ако случаят е такъв, сега те седят и псуват Компанията, че не си мърда пръста и не праща веднага ремонтен екип. При повреда в релейния сателит техниците дори няма нужда да стъпват на самата планета. Но не знаем как стоят нещата и ако не е сателитът, бих искал да бъдеш с нас. Само като консултант. Това е всичко.

Горман преполови кафето си и каза:

— Няма нужда да слизаш долу с групата, ако изобщо се наложи да кацаме. Гарантирам за сигурността ти.

Рипли обърна очи и погледна в тавана.

— Хората, които ще дойдат с нас не са обикновени градски полицаи или редови войници, Рипли — каза Бърк убеждаващо. — Хората на Колониалния флот са яки момчета, а и ще вземат възможно най-доброто оръжие. Хора плюс машини — няма нещо, с което да не могат да се справят. Нали така, лейтенант?

Горман си позволи една лека усмивка и отвърна:

— Ние сме обучени да се справяме с неочакваното. Били сме и на по-лоши светове от Акерон. Смъртните ни случаи за подобни операции се движат около нулата. Надявам се след това посещение резултатите ни да се подобрят.

Ако тази декларация целеше да впечатли Рипли, то тя се провали. Тя отново погледна Бърк и каза:

— А ти? Какво печелиш от това?

— Ами Компанията финансира колониите съвместно с Колониалната Администрация. Това е нещо като аванс срещу правата над суровините и част от дългосрочните приходи от развитието. Ние влагаме капитал в различни предприятия, инвестираме много в земесъздаването. Това е нещо като търговия с недвижими имоти в галактически мащаб. Строим по-добри светове — това е.

— Да, да… — измънка тя. — Това съм го гледала по рекламите.

— Корпорацията няма да получи никакви сериозни приходи от Акерон докато не приключи земесъздаването, но огромен проект, като този, се счита за дългосрочен.

Виждайки, че думите му нямат ефект върху Рипли, Бърк превключи на друга тема:

— Разбрах, че работиш на товарния док край Портсайд?

Тя веднага зае отбранителна позиция, както се и очакваше.

— Така е. И какво от това?

Бърк игнорира заплахата.

— Товарни роботи, електроповдигачи, телфери — разни такива.

— Това е всичко, на което мога да разчитам. Не съм луда да живея от подаяния цял живот. Както и да е. Бях спряла да мисля през тези няколко дни, а такива моменти са най-неприятни. Но все пак предпочитам да правя нещо.

— Харесва ли ти такъв вид работа?

— Ти шегуваш ли се?

Той си играеше с дръжката на куфарчето.

— Може би това не е всичко. Какво ще кажеш, ако ти съдействам да те реабилитират като летателен офицер и да ти върнат разрешителното? А ако ти кажа, че Компанията е съгласна да продължи договора ти? Без повече кавги с разни комисии и без повече доказателства — наложеното наказание излиза от досието ти, без дори да остави следа. Ако някой пита — ти си в отпуска. Това е съвсем нормално след дълго пътуване. Всичко ще бъде сякаш нищо не се е случило. Дори няма да се отрази в класа ти за пенсия.

— А ЕКА и ония от застрахователното?

— Застраховката е уредена, приключена, минала и заминала. И тъй като досието ти ще е чисто, няма да те смятат за по-опасна отколкото, когато си тръгнала за последното ти пътуване. А що се отнася до ЕКА, те също искат да отидеш с помощния екип. За всичко е помислено.

— Ако изобщо отида.

— Ако изобщо отидеш.

Той кимна и се наведе леко към нея. Не й се молеше, а по-скоро прилагаше отигран вече номер.

— Това е още един шанс, малката. Повечето хора, които са свалени от Бюрото при някакво разследване, никога нямат шанса да се върнат. Ако проблемът се състои само в един повреден релеен сателит, цялата ти работа е да си седиш в кабината, да четеш книжка, докато техниците се справят с повредата и да си получиш заплатата за полета още докато си в анабиоза. С това пътуване ще имаш възможност да заличиш всичките си неприятности и да се върнеш там, където си била — пълна заплата, пълен стаж за пенсия, постоянна работа. Видях ти досието, трябва ти още едно по-дълго пътуване и си готова да те произведат в „капитан“. А най-хубавото от всичко е, че ще можеш да застанеш лице в лице с този страх и да го победиш. Трябва да се метнеш пак на коня, Рипли.

— Спести ми всичко това, Бърк — каза тя хладно. — Вече получих психооценката си за този месец.

По лицето му пробягна усмивка, но тонът му стана още по-решителен.

— Добре. Стига сме се лъгали. Аз също четох оценката ти. Будиш се всяка нощ, плувнала в пот, с един и същи кошмар, който непрекъснато те измъчва.

— Не! Отговорът ми е: Не.

Тя прибра и двете чаши, въпреки че не бяха празни. Това беше един вид изгонване.

— Сега моля ви, вървете си. Съжалявам. Просто си вървете, ако обичате.

Двамата мъже се спогледаха. Видът на Горман беше непроницаем, но тя имаше чувството, че отношението му се промени от любопитно към презрително. Да върви по дяволите!

Какво знаеше той?

Бърк се ровеше в някакъв джоб, извади полупрозрачна карта и я сложи на масата преди да тръгне към вратата. Той се спря на изхода и й се усмихна.

— Помисли си!

После те си тръгнаха и я оставиха насаме с мислите й.

 

 

Неприятни спътници. Вятър. Вятър, пясък и стенещо небе. Чуждо слънце, чиито бледи контури се развяваха като хартиена изрезка зад разкъсаната атмосфера. Силен, непрекъснато усилващ се вихър, който идваше все по-близо и по-близо, докато накрая така те притискаше, че дъхът ти секваше.

С гърлен стон, Рипли се изправи в леглото си и се хвана за гърдите. Дишаше трудно и болезнено. Поемайки дълбоко въздух, тя огледа тясната спалня. Мижавата лампа на нощното шкафче осветяваше голите стени, тоалетката, скрина, чаршафите, изритани в края на леглото…

Джоунс лежеше проснат върху скрина — най-високото място в стаята — и я гледаше безизразно. След завръщането им, той беше свикнал да лежи там. Когато си лягаха, той се свиваше до нея, но след като тя заспиваше, той предпочиташе сигурността на скрина пред топлината на тялото й. Той знаеше, че кошмарът рано или късно ще дойде и му правеше място.

Тя избърса потта от челото и страните си с ъгълчето на чаршафа. Пръстите й опипаха чекмеджето на нощното шкафче и накрая намериха една цигара. Тя отвори капачето на запалката и зачака цилиндъра да се нажежи. Нещо става! Главата й се въртеше наоколо. Не, нищо. Само лекото бръмчене на часовника. В стаята нямаше никой друг, освен нея и Джоунс. Нямаше и никакъв вятър.

Наведена наляво, тя се порови в другото чекмедже и извади картата, която Бърк беше оставил. Повъртя я из пръстите си и накрая я плъзна в един отвор на таблото до кревата. Видеоекранът, който заемаше цялата стена отсреща, светна веднага и на него се появи надпис: „МОЛЯ ИЗЧАКАЙТЕ“ Тя почака нетърпеливо докато лицето на Бърк се появи на екрана. Той беше небръснат, с насълзени очи. Явно се беше събудил от дълбок сън, но успя да се усмихне, когато видя кой се обажда.

— Ало? О, Рипли. Здрасти.

— Бърк, кажи ми само едно нещо.

Тя се надяваше, че в стаята й е достатъчно светло, за да може монитора да улови изражението и гласа й.

— Че сте тръгнали да ги убиете. Не да ги изучавате, не да ги носите тук, а само да ги унищожите, да ги заличите завинаги.

Тя забеляза, че той се събуди бързо.

— Такъв е планът. Ако има нещо опасно там — да го премахнем. Трябва да запазим колонията, а не да си играем на криеница с потенциално опасни организми. Такава е политиката на Компанията. Ако намерим нещо смъртоносно, каквото и да е то — унищожаваме го. Учените да си гледат работата. Давам ти думата си.

Настъпи дълго мълчание и той се наведе към своя монитор. Лицето му стана огромно на екрана.

— Рипли. Рипли? Там ли си още?

Нямаше вече време за мислене. Може би беше дошъл моментът да спре да мисли и да започне да действа.

— Добре. И аз съм в играта.

Ето. Реши и го каза. Незнайно как, но го каза.

Той изглеждаше сякаш искаше да го чуе отново, да я поздрави или пък да й благодари — въобще да направи нещо. Тя прекъсна връзката преди Бърк да успее да каже каквото и да било.

На чаршафа до нея се чу „туп“. Тя се обърна и нежно погледна Джоунс. После прокара пръсти по гръбнака му и той заръмжа очарован и се отърка в бедрото й.

— А ти, скъпи, оставаш тук.

Котаракът мигаше насреща й, докато Рипли го галеше по гърба. Беше съмнително, че е разбрал както думите й, така и същността на телефонния разговор преди малко, но въпреки всичко, не изяви желание да я придружи.

„Поне на единия от нас му е останал малко здрав разум“ — помисли си Рипли и се пъхна обратно под завивките.