Джейми Макгуайър
Красива сватба (9)

Аби

Бях изтръгната от дълбокия сън от някакво бръмчене. През плътните завеси не проникваше светлина, само по краищата им светеха слънчеви лъчи. Одеялото и чаршафите висяха от спалнята. Роклята ми беше паднала от стола на пода при костюма на Травис, разпилян из цялата стая. От обувките си виждах само едната.

Голото ми тяло беше преплетено с това на Травис. Бяхме припаднали от изтощение след третата консумация на брака си.

Бръмченето се повтори. Беше телефонът ми. Протегнах се над Травис и взех апарата от нощното шкафче. Беше Трент.

„Адам е арестуван.“

„Джон Савидж е в списъка на жертвите.“

Нищо друго. Призля ми. Веднага изтрих съобщенията. Тревожех се, че Трент не казва нищо повече, защото от полицията в момента са при Джим и може би го уведомяват за участието на Травис. Погледнах часа. Беше десет.

Джон Савидж… един виновен по-малко за разследването. И още един човек, за чиято смърт Травис да се чувства виновен. Опитах се да си спомня дали видях Джон след избухването на пожара. Беше нокаутиран. Може би така и не се е съвзел. Мислех си за уплашените момичета, които срещнахме с Трент в коридора на сутерена. За Хилъри Шорт, която познавах от часовете по математически анализ и която пет минути преди пожара се усмихваше, застанала до отсрещната стена с новото си гадже. Но упорито се мъчех да не мисля за това колко дълъг е всъщност списъкът с жертвите и кой е в него.

Може би всички трябваше да бъдем наказани. Истината бе, че всички носехме отговорност, защото се бяхме държали безотговорно. Неслучайно пожарните инспектори не разрешават такива събития и настояват за предпазни мерки. Ние пренебрегнахме правилата. Беше невъзможно да пуснем радиоапарат или телевизор, без да видим новините, затова с Травис ги избягвахме. Но цялото това внимание от страна на медиите означаваше, че разследващите ще бъдат още по-нахъсани да посочат виновник. Чудех се дали ще се спрат с Адам, или са жадни за още кръв. Ако бях родител на някое от мъртвите деца, може би и аз щях да бъда.

Не исках да видя как Травис отива зад решетките заради безотговорното поведение на всички, а и редно или нередно, това нямаше да върне никого обратно. Бях направила всичко, за което можех да се сетя, за да го предпазя, и до последен дъх щях да отричам присъствието му в „Кийтън Хол“ онази нощ.

Хората са правили и по-лоши неща за тези, които обичат.

— Травис — смушках го аз.

Той изпъшка, заровил лице под възглавницата:

— Искаш ли закуска? Яйца?

— Минава десет.

— Значи ранен обяд. — Понеже не отговорих, той пак ме подкани: — Добре, а сандвич с яйце?

Аз го погледнах с усмивка.

— Миличък?

— Да?

— Ние сме във Вегас.

Той рязко вдигна глава и светна лампата. Когато последните двайсет и четири часа най-после се проясниха в съзнанието му, той извади ръка изпод възглавницата, прегърна ме и ме притегли под себе си. Намести хълбоци между бедрата ми и започна да ме целува — меко, нежно, плъзгайки устни по моите, докато се стоплиха и потръпнаха.

— Все пак яйцата не отпадат. Искаш ли да се обадя на румсървиса?

— Трябва да хващаме самолета.

Лицето му посърна.

— Колко време имаме?

— Полетът е в четири. Но в единайсет трябва да напуснем стаята.

Травис се намръщи и погледна към прозореца.

— Трябваше да резервирам един ден повече. Да се излежаваме в леглото или до басейна.

Аз го целунах по бузата.

— Утре имаме лекции. Ще спестяваме и ще отидем някъде другаде. Бездруго не искам да прекарам медения си месец във Вегас.

Лицето му се изкриви от погнуса.

— А аз определено не искам да го прекарам в Илинойс.

Кимнах в знак на съгласие. Не можех да споря с това. Илинойс не беше първото място, което свързвах с думите „меден месец“.

— В Сейнт Томас е красиво. Даже няма да ни трябват паспорти.

— Добре. И понеже няма повече да се бия, наистина ще трябва да спестяваме.

Аз се усмихнах.

— Наистина ли?

— Казах ти, Враб. Нямам нужда от това, щом имам теб. Ти промени всичко. Ти си бъдещето. Ти си апокалипсисът.

Аз сбърчих нос.

— Тази дума не ми харесва.

Той се усмихна и се обърна по корем на няколко сантиметра от лявата ми страна. Прибра ръце под гърдите си и се загледа в мен, отпуснал буза върху матрака.

— На сватбата каза нещо… че сме като Джони и Джун. Не го разбрах.

Той се усмихна.

— Не знаеш ли за Джони Кеш и Джун Картър?

— Май не.

— Тя също не му се давала. Карали се, защото той правел много глупости. Но се разбрали и прекарали остатъка от живота си заедно.

— Така ли? Бас ловя, че не е имала баща като Мик.

— Той никога вече няма да те докосне, Враб.

— Не можеш да си сигурен. Точно когато започна да се установявам някъде, той се появява.

— Е, ние ще имаме нормална работа и ще живеем на ръба на нищетата като всички студенти, така че няма да има повод да души наоколо за пари. Ще пестим всеки цент. Добре, че съм заделил малко пари, така че ще се справим.

— Някакви идеи къде ще кандидатстваш за работа? Аз си мислех за частни уроци. По математика.

— Ще бъдеш добра учителка — усмихна се Травис. — Аз може пък да преподавам природни науки.

— Бива те за това. Ще ти дам препоръки.

— Не мисля, че ще им обърнат внимание, ако са подписани от съпругата ми.

Аз примигнах.

— О, боже. Звучи невероятно.

Травис се засмя.

— Нали? Адски ми харесва. Ще се грижа за теб, Враб. Не мога да ти обещая, че Мик повече няма да те нарани, но те уверявам, че ще направя всичко по силите си, за да му попреча. А ако все пак се случи, ще те обичам, докато отмине.

Аз се усмихнах и го погалих по бузата.

— Обичам те.

— И аз те обичам. А преди това той добър баща ли беше?

— Не знам — отвърнах, загледана в тавана. — Предполагам. Но какво знаят децата за добрите родители? Имам хубави спомени от него. Пиеше, откак се помня, и играеше комар, но когато имаше късмет, беше мил. Щедър. Много от приятелите му бяха семейни… те също работеха за гангстерите, но имаха деца. Бяха добри и нямаха нищо против Мик да ме води със себе си. Прекарах много време зад кулисите и видях неща, които повечето деца не виждат, защото бях навсякъде с него. — Почувствах как се прокрадва усмивка, после се отрони сълза. — Да, май беше добър баща, посвоему. Аз го обичах. За мен той беше съвършен.

Травис докосна с върха на пръста си слепоочието ми и нежно изтри влагата.

— Не плачи, Враб.

Аз поклатих глава.

— Виждаш ли? И сега успява да ме нарани, въпреки че не е тук.

— Но аз съм тук — каза той и взе ръката ми в своята. Гледаше ме, все така опрял буза на чаршафа. — Ти преобърна моя свят и сега ме очаква изцяло ново начало… като апокалипсиса.

— Продължава да не ми харесва — смръщих се аз.

Той стана от леглото и уви чаршафа през кръста си.

— Зависи как го погледнеш.

— Не точно — възразих аз, като го проследих как отива към банята.

— Излизам след пет минути.

Аз се протегнах, разперила крайници във всички посоки. После седнах и разресах косата си с пръсти. Чух как Травис пусна водата от казанчето, после чешмата. Не се шегуваше. Наистина щеше да бъде готов след пет минути, а аз още лежах гола в леглото.

Натъпкването на роклята и костюма в сака се оказа предизвикателство, но най-после успях. Травис излезе от банята и пътьом ме погали по пръстите.

Измих си зъбите, сресах си косата, облякох се и в единайсет часа вече предавахме ключа от стаята.

Травис снима тавана на фоайето с телефона си. После се огледахме за последно и тръгнахме към дългата колона от таксита. Беше горещо даже на сянка и джинсите вече лепнеха по краката ми.

Телефонът в чантата ми избръмча. Бързо го погледнах.

„Ченгетата тъкмо си тръгнаха. Татко е при Тим, но им казах, че вие сте във Вегас да се жените. Мисля, че се вързаха.“

„Сериозно?“

„Да! Заслужавам Оскар.“

Аз въздъхнах дълбоко от облекчение.

— Кой беше? — попита Травис.

— Америка — отвърнах аз и пъхнах телефона обратно в чантата си. — Бясна е.

— Не се и съмнявам — усмихна се той и ми протегна ръка. — Накъде? Към летището ли?

Аз завъртях ръката му, за да видя татуирания си прякор.

— Не, първо трябва да спрем в бокса.

Той повдигна вежди.

— По-точно?

— Ще видиш.