Джейми Макгуайър
Красива сватба (13)

Аби

Хората в другия край на ресторанта се разпищяха, като едва не събаряха масите и не прегазваха децата, за да избягат. Чупеха се чаши, по пода дрънчаха прибори. Една ветроупорна лампа падна, изтърколи се от масата и се счупи. Америка завъртя очи при вида на двайсетината души, струпани на няколко маси от нас.

— Боже господи, хора! Само малко дъжд!

Персоналът се втурна да спусне навитите платнища на открития ресторант.

— А ти мърмореше, че нямаме изглед към океана — подразни я Хармъни.

— Да, тези снобски кучки не изглеждат толкова доволни сега, а? — рече Америка, като кимна и се усмихна към мокрите блондинки, притиснати една в друга като бутилки в каса.

— Стига, Мер. Май прекали с виното — обадих се аз.

— Аз съм във ваканция и това е моминско парти. От мен се очаква да се напия.

Аз я потупах по ръката.

— Не бих имала нищо против, ако нямаше гадно пиянство.

— Майната ти, курво, аз нямам лошо пиянство! — Аз я изгледах убийствено, тя примигна и се усмихна. — Майтапя се.

Хармъни пусна вилицата в чинията си.

— Натъпках се. Сега какво?

Америка се усмихна лукаво и извади от чантата си малка папка с три пръстена. Отпред с малки релефни букви пишеше: „ТРАВИС & АБИ“ и датата на сватбата ни.

— Ще играем.

— На какво? — попитах предпазливо аз.

Тя отвори папката.

— Понеже Ками ще дойде чак утре, тя ти приготви това — обясни Америка и отвори корицата. — Играта се казва „Какво ще каже мъжът ти?“. Чувала съм за нея. Суперзабавна, макар че обикновено става дума за бъдещия съпруг — продължи тя, като едва не подскачаше от вълнение на стола си. — И така… Ками е задала въпросите на Травис миналата седмица, а после ми даде книгата.

— Какво? — изпищях аз. — Какви въпроси?

— Сега ще разбереш — рече тя, като махна на сервитьора. Той донесе цяла табла ярки шотове.

— О, боже — изпъшках аз.

— Ако сгрешиш, пиеш. Ако познаеш, ние пием. Готова ли си?

— Готова съм — казах аз, като погледнах към Кара и Хармъни.

Америка се прокашля и хвана папката.

— Кога е разбрал Травис, че ти си жената за него?

Аз се замислих.

— Онази първа вечер с покера при баща му.

— Ъъъръррр! — Америка издаде ужасяващ гърлен звук.

— Когато е осъзнал, че не е достатъчно добър за теб, а това е било в мига, в който те е видял. Пий!

— О! — ахна Хармъни, притиснала ръка към гърдите си. Аз взех една от малките пластмасови чашки и излях съдържанието й в устата си. М-м-м. Нямаше да ми е зле.

— Следващият въпрос! Кое в теб обича най-много?

— Как готвя.

Америка отново издаде ужасяващия звук.

— Пий!

— Хич те няма в тази игра — отбеляза Кара, видимо развеселена.

— А може би го правя нарочно? Много са хубави! — отвърнах аз и обърнах още един шот в устата си.

— Отговорът на Травис е: „Смехът ти“.

— Леле — изненадах се аз. — Много мило.

— Коя част от тялото ти обича най-много?

— Очите ми.

— Дзън! Верен отговор!

Хармъни и Кара изръкопляскаха, а аз се поклоних с глава.

— Благодаря, благодаря. Сега пийте, кучки.

Всички се разсмяха и надигнаха чашките.

Америка прелисти страницата и прочете следващия въпрос:

— Кога иска Травис да имате деца?

— О… — Аз духнах през устни. — След седем-осем години?

— Една година след завършването.

Кара и Хармъни направиха същите физиономии с устни, закръглени като „О!“

— Ще пия — рекох аз, — но с него ще трябва пак да си поговорим по този въпрос.

Америка поклати глава.

— Това е игра за годеници, Аби. От теб се очакваше да се справиш много по-добре.

— Млъквай и продължавай.

— Формално погледнато, не може хем да млъкне, хем да продължи — изтъкна Кара.

— Млъквай! — отвърнахме двете с Америка в хор.

— Следващият въпрос! Кой според теб е любимият момент на Травис от връзката ви?

— Вечерта, когато спечели баса и аз се пренесох при него?

— Отново правилно! — каза Америка.

— Страшно е мило! — рече Хармъни. — Не мога повече!

— Пийте! Следващият въпрос — усмихнах се аз.

— Кои са твоите думи, които Травис никога няма да забрави?

— Леле. Нямам никаква представа.

Кара се наведе.

— Опитай се да познаеш.

— Първия път, когато му казах, че го обичам?

Америка присви очи и се замисли.

— Формално грешиш. Според него е било, когато си казала на Паркър, че обичаш Травис! — Америка избухна в смях, останалите от нас — също. — Пий!

Тя обърна още една страница.

— Кое е нещото, без което Травис не може да живее?

— Мотоциклетът му.

— Правилно!

— Къде е била първата ви среща?

— Формално, в „Пица Шак“.

— Правилно!

— Питай нещо по-трудно, че ще се насвяткаме — рече Кара, докато надигаше поредния шот.

— Хм… — Америка прелистваше страниците. — А, ето. Кое нещо най-много обича Аби в теб?

— Що за въпрос е това? — Трите ме гледаха очаквателно. — Ами… най-много обичам как ме докосва, когато сме заедно, но се обзалагам, че той е казал „татуировките“.

— По дяволите! Правилно! — Те пиха и ръкопляскаха в чест на малката ми победа.

— Още един. Кой според Травис е любимият ти подарък от него?

Аз замълчах за няколко секунди.

— Това е лесно. Тетрадката с изрезки, която ми подари за Свети Валентин тази година. Пийте!

Всички се разсмяхме и макар да беше техен ред, изпихме последните шотове заедно.

Хармъни избърса устата си със салфетка и ми помогна да съберем празните чаши и да ги върнем на таблата.

— Какъв е планът сега, Мер?

Америка се размърда, явно развълнувана от това, което се канеше да каже.

— Тръгваме по клубовете!

Аз поклатих глава.

— Няма начин. Говорихме за това.

Америка се нацупи.

— Стига. Дошла съм да си подновя обета, а не да си издействам развод.

— Защо ти няма доверие? — почти изхленчи Америка.

— Ако наистина исках да отида, щях. Просто уважавам съпруга си и предпочитам да се съглася с него, отколкото да вися в задимен клуб със светлини, от които ме заболява главата. Това само ще го накара да се чуди какво е станало, а аз предпочитам да не го прави. Дотук се е получавало.

— Аз уважавам Шепли. Обаче ходя по клубове и без него.

— Не е вярно, не ходиш.

— Само защото никога не съм искала. Но тази вечер искам.

— Аз пък не.

Америка свъси вежди.

— Добре. План Б. Покер?

— Много смешно.

Лицето на Хармъни светна.

— Видях реклама на киновечер на Хънимун Бийч! Вдигат екрана направо върху водата.

Америка направи гримаса.

— Скука.

— На мен ми звучи забавно. Кога започва?

Хармъни си погледна часовника и лицето й посърна.

— След петнайсет минути.

— Ще успеем! — извиках аз и грабнах чантата си. — Сметката, моля!

Травис

— По-спокойно, пич — каза Шепли, като гледаше нервно барабанящите ми пръсти по металния подлакътник. Самолетът ни беше кацнал и спрял, но по някаква причина не ни позволяваха да слезем. Всички кротко чакаха тихия звън, възвестяващ свободата, и сигнала за разкопчаване на коланите, за да скочат, да грабнат ръчния си багаж и да се наредят на опашка. А аз даже имах причина да бързам, така че чакането беше особено дразнещо.

— Защо, по дяволите, се бавят? — отвърнах аз, може би твърде силно. Една жена пред мен с дете в началното училище се обърна бавно и ме изгледа. — Извинявайте.

Тя изпуфтя и отново се обърна напред.

Аз си погледнах часовника.

— Ще закъснеем.

— Не, няма — увери ме Шепли с обичайния си мек, успокояващ глас. — Имаме много време.

Аз се протегнах и огледах пътеката между седалките, сякаш това можеше да помогне.

— Стюардесите не помръдват. Чакай, едната говори по телефона.

— Това е добър знак.

Аз изпънах гръб и въздъхнах.

— Ще закъснеем.

— Не, няма. Тя просто ти липсва.

— Така е.

Знаех, че изглеждам жалък, и дори не се стараех да го прикрия. Откакто се оженихме, за пръв път прекарвахме нощта един без друг и това определено не ми харесваше. Година по-късно аз продължавах с нетърпение да чакам да се събуди сутринта и да ми липсва, когато заспя.

Шепли поклати неодобрително глава.

— Помниш ли, когато аз се държах така, а ти ме скъсваше от подигравки?

— Ти никоя не си обичал така, както аз нея.

— Май наистина си щастлив, а? — усмихна се Шепли.

— Колкото и да я обичах тогава, сега я обичам още повече. Както разказваше татко за мама.

Шепли пак се усмихна и понечи да каже нещо, но в този момент лампата за разкопчаване на коланите светна и всички започнаха да се изправят, да се пресягат нагоре към багажите си и да се тълпят на пътеката.

Майката пред мен се усмихна.

— Поздравления. Като че ли сте го разбрали по-добре от повечето хора.

Опашката се задвижи.

— Не точно. Просто рано научихме някои трудни уроци.

— Късметлии — рече тя и поведе сина си по пътеката.

Засмях се, мислейки си за всички караници и раздели, но тя беше права. Ако трябваше да започна отначало, бих предпочел да изтърпя болката тогава, отколкото всичко да започне лесно, а после да се обърка.

Шепли и аз бързо отидохме до сектора за получаване на багажа, взехме своя и излязохме да хванем такси. С изненада видях мъж в черен костюм с малка бяла табела, на която с червен маркер пишеше: „ТЪРЖЕСТВО МАДОКС“.

— Здравейте — поздравих го аз.

— Миста Мадокс? — ухили се широко той.

— Аз съм.

— Аз съм миста Гъмбс. Оттук. — Той взе големия ми сак и ни поведе навън към един черен „Кадилак Ескалейд“. — „Риц-Карлтън“, нали?

— Да — потвърди Шепли.

Натоварихме останалата част от чантите си в багажника и седнахме на средните седалки.

Шепли се огледа наоколо и отбеляза:

— Супер.

Шофьорът потегли. Изкачваше се и се спускаше по разни възвишения и правеше остри завои, все от другата страна на пътя. Беше объркващо, защото воланът беше от нормалната страна.

— Добре, че не взехме кола под наем — казах аз.

— Да, повечето катастрофи се предизвикват от туристи.

— Не се и съмнявам — отвърна Шепли.

— Не е трудно. Само трябва да помните, че мястото ви е до бордюра — обясни шофьорът, като размахваше лявата си ръка като каратист.

Той продължи с кратката обиколка, като ни показваше различни неща по пътя. Палмите ми стигаха, за да се почувствам не в свои води, но паркираните отляво автомобили вече сериозно ме объркваха. Високите хълмове, които сякаш стигаха до небето, бяха осеяни с бели точици — вероятно къщи.

— Това там е Хевънсайт Мол — посочи мистър Гъмбс. — Където акостират всички круизни кораби. Виждате ли?

Виждах големите кораби, но всъщност не можех да откъсна поглед от водата. Никога не бях виждал толкова чисто синьо. Беше невероятно.

— Близо ли сме?

— Ей сега стигаме — усмихна се доволно мистър Гъмбс. Кадилакът като по знак забави и спря, за да пропусне насрещното движение, след което сви по дълга алея. Още веднъж намали скоростта пред будката на охраната и след като му махнаха да минава, пое към входа на хотела.

— Благодаря! — каза Шепли и му даде бакшиш.

После извади телефона си и започна бързо да натиска дисплея. Чу се звук като от целувка — явно беше Америка. Той прочете съобщението и кимна.

— С теб отиваме в стаята на Мер, защото момичетата се приготвят във вашата.

Аз направих физиономия.

— Малко е… странно.

— Сигурно не искат да виждаш Аби.

Аз поклатих глава и се усмихнах.

— И предния път беше така.

Един от служителите ни упъти към електрическа количка и ни закара до сградата. Заведе ни до стаята и ние влязохме. Беше много… тропическо. Луксозно тропическо.

— Става — ухили се Шепли.

Аз се намръщих.

— Церемонията е след два часа. Дотогава ли ще чакам?

Шепли вдигна пръст, написа нещо на телефона и ме погледна.

— Не. Можеш да я видиш, когато е готова. Явно и ти й липсваш.

На лицето ми се разля широка усмивка. Не можех да се сдържа. Аби винаги ми е действала така — преди осемнайсет месеца, преди година, сега, до края на живота ми. Извадих мобилния си телефон.

„Обичам те, миличка.“

„Божичко, ти си тук! И аз те обичам!“

„Ще се видим скоро.“

„И още как!“

Засмях се на глас. И преди бях казвал, че Аби е всичко за мен. Ето че 365 дни подред тя доказваше, че е точно така.

На вратата се потропа и аз отидох да отворя.

— Ей, задник! — рече вместо поздрав Трент с грейнало лице.

Аз се засмях и поклатих глава.

— Влизайте, диваци. Чакат ме жена и смокинг с името ми на него.