Джейми Макгуайър
Красива сватба (11)

Травис

Аби наблюдаваше как Лас Вегас преминава покрай прозореца й. Само като я гледах, ми се искаше да я докосна, а сега, когато вече беше моя съпруга, това чувство се усили многократно. Много обаче се стараех да не я накарам да съжалява за решението си. Някога моята суперсила беше да съм готин и нехаен. Сега опасно заприличвах на Шепли.

Неспособен да се сдържа, аз плъзнах ръка и докоснах кутрето й.

— Виждал съм снимки от сватбата на родителите си. Мислех си, че не може да има по-красива булка от мама. Но когато те видях в църквата, разбрах, че съм грешал.

Тя погледна към докосващите ни се пръсти, преплете своите в моите и вдигна очи към мен.

— Когато говориш такива неща, Травис, още повече се влюбвам в теб. — Тя се сгуши в мен и ме целуна по бузата. — Иска ми се да я познавах.

— И на мен. — Замълчах, чудейки се дали да изрека на глас това, което се въртеше в главата ми. — Ами твоята майка?

Аби поклати глава.

— Тя не беше кой знае какво и преди да се преместим в Уичита. След това депресията й се влоши. Просто изключи. Ако не бях срещнала Америка, щях да съм съвсем сама.

Вече беше в обятията ми, но ми се искаше да прегърна и шестнайсетгодишното момиче, което се криеше в моята съпруга. И детето също. Бяха й се случили толкова много неща, от които не можех да я защитя.

— Аз… знам, че не е вярно, но Мик толкова пъти ми е повтарял, че аз съм го съсипала. И нея също. Страх ме е, че ще го направя и с теб.

— Врабчо — казах укорително аз и я целунах по косата.

— Смахнато, нали? Когато аз започнах да играя, неговият късмет изчезна. Каза, че аз съм му го взела. Все едно имам такива способности. Но това може да породи доста противоречиви емоции в едно подрастващо момиче.

Болката в очите й разбуди познатия пламък в мен, но аз вдишах дълбоко, за да го угася. Не знаех дали някога ще спра да полудявам, когато видя Аби нещастна, но тя нямаше нужда от избухливо гадже, а от разбиращ съпруг.

— Ако е имал и капка разум, щял е да те превърне в талисман вместо във враг. Той е загубил, Враб. Ти си най-удивителната жена, която познавам.

Тя загриза ноктите си.

— Той не ме искаше за талисман.

— Но аз те искам. И в този момент се чувствам голям късметлия.

Тя ме смушка закачливо в ребрата.

— Дано да остане така.

— Нямам ни най-малко съмнение. Ти още не го знаеш, но току-що ме спаси.

Нещо проблесна в очите й и тя притисна буза в рамото ми.

— Надявам се.

Аби

Стояхме прегърнати, а Травис ме пускаше само за да се придвижим напред. Не бяхме единствената разнежена двойка на опашката. Наближаваше краят на пролетната ваканция и летището беше претъпкано.

Щом си взехме бордните карти, зачакахме за проверка от охраната. Когато дойде нашият ред, Травис многократно задейства алармата на металния детектор и накрая служителят го накара да свали халката си.

Травис сърдито се подчини, но щом минахме и седнахме на пейката, за да си обуем обувките, той поруга тихичко, после се успокои.

— Всичко е наред, миличък. Пак е на пръста ти — засмях се аз.

Той ме целуна по челото, без да казва нищо, и двамата тръгнахме към изхода. Другите младежи наоколо изглеждаха също толкова изтощени и щастливи като нас, а имаше и пристигащи двойки, притеснени и развълнувани, точно каквито бяхме и ние при кацането си във Вегас.

Погалих пръстите на Травис.

Той въздъхна.

Реакцията му ме сепна. Беше тежка, напрегната въздишка. Колкото повече наближавахме изхода, толкова повече забавяше крачка той. Аз също се притеснявах от реакцията, с която щяха да ни посрещнат у дома, но повече се тревожех за разследването. Може би и той мислеше за същото, но не искаше да говорим за това.

Когато стигнахме, Травис седна до мен, без да пуска ръката ми. Коляното му подскачаше и той постоянно докосваше и дърпаше устните си със свободната си ръка. Наболата му брада потрепваше при всяко движение на устата. Или вътрешно полудяваше, или беше изпил цяла кана кафе, без да разбера.

— Врабчо? — каза той накрая.

Слава богу. Ще говорим.

— Да?

Той се замисли какво да каже, но пак въздъхна.

— Нищо.

Каквото и да ставаше, исках да помогна. Но ако той не мислеше за разследването или последиците от пожара, не исках да му напомням за тях. Скоро ни повикаха да се качваме. Двамата се наредихме с всички останали на опашката за икономична класа.

Травис пристъпваше от крак на крак, потриваше тила си и стискаше ръката ми. Очевидно искаше да ми каже нещо. То го ядеше отвътре, но не знаех какво да направя, освен също да стисна ръката му.

— Не мога да се отърся от това чувство — каза накрая колебливо той.

— Какво имаш предвид? Лошо предчувствие ли имаш? — изведнъж се притесних и аз. Не знаех дали има предвид самолета, или Вегас, или прибирането у дома. В съзнанието ми като на филм преминаха всички неща, които могат да се объркат между следващата ни крачка и връщането в колежа.

— Имам чувството, че когато се приберем у дома, ще се събудя. Че нищо не е било наистина.

Очите му бяха като стъклени от тревога.

От всички възможни неща той най-много се страхуваше да не ме изгуби; точно както аз се страхувах да не изгубя него. В този миг разбрах, че сме постъпили правилно. Да, бяхме млади, и да, бяхме луди, но бяхме влюбени. Бяхме по-големи от Ромео и Жулиета. И от моите баба и дядо. Може да не бе минало много време, откакто сме били деца, но имаше и хора с десетгодишен опит, че и повече, които пак не успяваха да устроят живота си. Ние също още не го бяхме устроили, но поне всеки можеше да разчита на другия, а това беше повече от достатъчно.

Когато се върнехме, най-вероятно всички щяха да очакват лошата развръзка, неминуема за твърде млада двойка. Побиваха ме тръпки при самата мисъл за всичките погледи, приказки и шушукане. Може би щеше да ни трябва цял живот, за да им докажем, че е възможно. Бяхме допуснали много грешки и без съмнение щяхме да допуснем още хиляди, но шансовете бяха на наша страна. Бяхме показали на другите, че грешат.

След като известно време си разменяхме опасения и успокоения, аз обвих ръце около шията на съпруга си и много нежно докоснах устни до неговите.

— Бих заложила първото си дете. Толкова съм сигурна.

Този бас нямаше да загубя.

— Не можеш да бъдеш толкова сигурна.

Повдигнах вежди и устата ми се разтегли нагоре.

— Да се хванем ли на бас?

Травис се отпусна, взе картата си от ръцете ми и я подаде на служителката.

— Благодаря — каза тя, като я погледна и му я върна. Направи същото и с моята. А после, също както преди малко повече от двайсет и четири часа, двамата тръгнахме ръка за ръка по пътеката към самолета.

— Да не намекваш нещо? — спря се Травис. — Нали не си… затова ли искаше да се оженим?

Аз се засмях, поклатих глава и го дръпнах след себе си.

— Не, за бога. Мисля, че направихме достатъчно голяма крачка, за да ни държи влага известно време.

Той кимна.

— Имате право, мисис Мадокс.

После стисна ръката ми и двамата се качихме на самолета за дома.