Джейми Макгуайър
Красива сватба (2)

Аби

Погледнах искрящия камък на пръста си и отново въздъхнах. Не беше леката въздишка на младо сгодено момиче, съзерцаващо огромния диамант на ръката си. Беше натежала от мисли. От тежки, тревожни мисли, които пораждаха нови, още по-тежки и тревожни мисли. Но не и съмнения. Ние не можехме да живеем разделени. Това, което се канехме да направим, беше неизбежно, а и Травис Мадокс ме обичаше по начин, за който повечето хора мечтаят. Въздишката ми беше пълна с тревоги и надежда за глупавия ми план. Толкова силно исках всичко с Травис да бъде наред, че беше почти осезаемо.

— Врабчо, престани — каза Травис. — Изнервяш ме.

— Просто… много е сериозно.

— Точно както трябва да бъде, е — отвърна той и се облегна назад. Бяхме притиснати между бизнесмен, който говореше тихо по мобилния си телефон, и възрастна двойка. Служителка на авиокомпанията стоеше зад гишето на изхода и говореше по нещо като радиостанция. Зачудих се защо не използват обикновен микрофон. Тя обяви няколко имена, след което закачи апарата някъде във вътрешността на гишето.

— Самолетът ще бъден пълен — отбеляза Травис.

Прехвърлил лявата си ръка през облегалката на стола ми, той нежно разтриваше с палец рамото ми и се преструваше на напълно отпуснат, но подскачащото му коляно го издаваше.

— Диамантът е невероятен — казах аз. — Имам чувството, че всеки миг ще ме оберат.

Травис се разсмя.

— Първо на първо, никой няма и с пръст да те докосне. И второ, този пръстен беше създаден за теб. Разбрах го в мига, в който го видях…

— На вниманието на пътниците от полет 2477 за Лос Анджелис. Търсят се трима доброволци, които са съгласни да се качат на следващ самолет. Предлагаме пътнически ваучери за срок от една година.

Травис ме погледна.

— Не.

— Бързаш ли? — На лицето му се изписа самодоволна усмивка.

Протегнах се и го целунах.

— Всъщност да.

Вдигнах ръка и избърсах с пръст петното сажди под носа му, което беше пропуснал под душа.

— Благодаря ти, миличка.

Той ме притисна силно към себе си. Огледа се с вирната брадичка и грейнали очи. Беше в най-доброто настроение, в което го бях виждала от нощта, в която спечели баса ни. Разумно или не, хубаво беше някой да те обича толкова много и още в този миг реших, че ще спра да се извинявам за това. Имаше и по-лоши неща от намирането на сродна душа твърде рано в живота… а и какво означава „твърде рано“?

— Веднъж си говорих с мама за теб — каза Травис, загледан през прозорците от лявата ни страна. Още беше тъмно. Каквото и да виждаше, то не беше там.

— За мен ли? Не е ли… невъзможно?

— Не съвсем. Беше в деня, в който почина.

Усетих прилив на адреналин, откъдето и да извира този хормон; вълната му се разля по цялото ми тяло и изпълни пръстите на ръцете и краката ми. Травис никога не беше споменавал за майка си пред мен. Често ми се искаше да го питам за нея, но после си спомнях гадното чувство, което ме обземаше, когато някой ме питаше за моята, затова така и не го направих.

— Тя ми каза да намеря момиче, за което си струва да се боря — продължи той. — Такова, което не се дава лесно.

Малко се смутих и се зачудих дали това означава, че съм голям трън в задника. В интерес на истината, си бях, но не това беше въпросът.

— Каза никога да не спирам да се боря и аз я послушах. Беше права.

Той си пое дълбоко въздух, като че ли за да остави тази мисъл да пропие цялото му същество.

Осъзнаването, че според Травис аз съм жената, за която е говорила майка му, че тя би ме одобрила, ме изпълни с усещане, че съм приета както никога досега. Даян, която беше починала преди почти седемнайсет години, ме караше да се чувствам по-обичана, отколкото собствената ми майка.

— Обичам майка ти — казах аз и се притиснах в гърдите на Травис.

Той ме погледна, замисли се и ме целуна по косата. Не виждах лицето му, но емоциите личаха в гласа му.

— И тя щеше да те обикне. Изобщо не се съмнявам в това.

Жената отново заговори по радиостанцията.

— На вниманието на пътниците от полет 2477 за Лос Анджелис. Скоро ще започне качването. Първи са нуждаещите се от помощ и пътуващите с малки деца, след това — пасажерите от първа и бизнес класа.

— А адски уморените? — Травис се изправи. — Трябва ми „Ред Бул“. Дали да не си запазим билетите за утре, както възнамерявахме?

Аз повдигнах вежди.

— Имаш проблем с желанието ми по-скоро да стана мисис Травис Мадокс?

Той поклати глава и ми подаде ръка да стана.

— Не, по дяволите. Ако искаш да знаеш, просто още съм в шок. Не искам да бързаш, защото се боиш да не размислиш.

— Може би се боя ти да не размислиш.

Травис се намръщи и обви ръце около мен.

— Не може да го мислиш наистина. Не може да не знаеш, че няма нищо, което да искам повече от това.

Надигнах се на пръсти и го целунах по устните.

— Мисля, че сме на път да се качим в самолета за Вегас и да се оженим; това мисля.

Травис ме притисна към себе си и ме нацелува развълнувано от бузата до ключицата. Изкисках се, когато ме погъделичка по шията, и се засмях още по-силно, когато ме вдигна от земята. Той ме целуна отново, след което взе багажа ми и ме поведе за ръка към опашката.

Показахме бордните си карти и тръгнахме ръка за ръка по пътеката. Стюардесите ни погледнаха и се усмихнаха съучастнически. Травис подмина местата ни, за да вляза първа, прибра сака ни в багажното отделение над главите ни и се отпусна до мен.

— Сигурно би било добре да се опитаме да поспим по пътя, но не знам дали мога да го направя. Пренавит съм.

— Току-що каза, че ти трябва „Ред Бул“.

Трапчинката му се вдлъбна от усмивката.

— Недей да слушаш всичко, което казвам. Бездруго сигурно няма да мога да кажа нищо смислено през следващите шест месеца, докато се опитвам да осмисля факта, че съм получил всичко, което някога съм искал.

Отдръпнах се леко назад, за да го погледна в очите.

— Трав, ако се чудиш защо толкова бързам да се омъжа за теб… това, което каза току-що, е една от многото причини.

— Така ли?

— Така.

Той се сгуши на мястото си и положи глава на рамото ми, зарови няколко пъти лице в шията ми и накрая се успокои. Аз докоснах с устни челото му и погледнах през прозореца. Чаках другите пътници да се качат и мислено се молех пилотът по-бързо да изкара самолета от летището. Никога не съм била толкова благодарна за безизразното си лице на покерджия. Искаше ми се да скоча и да изкрещя на всички да си сядат по местата и пилотът да вдига шибания самолет във въздуха, но не си позволявах даже да трепна; напротив, съзнателно отпуснах мускули.

Пръстите на Травис намериха моите и се вплетоха в тях. Топлината от дъха му върху рамото ми се разля по цялото ми тяло. Понякога просто ми се искаше да потъна и него. Замислих се какво може да стане, ако планът ми не сработи. Травис можеше да бъде арестуван, съден и в най-лошия случай, изпратен в затвора. Съзнавайки, че може дълго да бъдем разделени, чувствах, че обетът да бъда завинаги с него не стига. Очите ми се напълниха със сълзи и една от тях излезе и се търкулна по бузата ми. Бързо я изтрих. От проклетата умора винаги ставах много емоционална.

Другите пътници прибираха чантите си и закопчаваха коланите си. Те дори не подозираха, че нашият живот скоро ще се промени завинаги.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Имах нужда нещо да отвлече вниманието ми от нетърпението да излетим. „По-бързо“, прошепнах.

Травис

Не беше трудно да се отпусна, сгушил глава в шията на Аби. Косата й миришеше малко на дим, а ръцете й още бяха възпалени и отекли от усилията да отвори прозореца на мазето. Мъчех се да изтласкам този образ от съзнанието си: петната от сажди по лицето й, уплахата в очите й, зачервени и раздразнени от дима, още повече подчертани от размазаната спирала. Ако не бях останал, тя можеше и да не успее да излезе. Животът без Аби не изглеждаше като никакъв живот. Не исках дори да си помислям какво би било да я изгубя. Преходът от събитие, каквото не бях виждал и в най-тежките си кошмари, към това, за което винаги бях мечтал, беше разтърсващ, но възможността да се отпусна върху Аби на фона на бръмченето на самолета и апатичните съобщения на стюардесата по радиосистемата определено ме улесняваше.

Потърсих ръката на Аби и преплетох пръсти в нейните. Бузата й се притисна толкова леко в главата ми, че ако бях слушал по-внимателно указанията коя връв да дръпна, за да се надуе спасителната жилетка, можеше и да пропусна едва доловимата й проява на нежност.

Само за няколко месеца тази дребничка жена се бе превърнала в целия свят за мен. Представях си колко красива ще бъде в сватбената си рокля, как се прибирам и апартамента, който тя е превърнала в наш дом, как купуваме първата си кола, как правим всички онези скучни ежедневни неща, които правят семейните хора, как мием чиниите и пазаруваме — заедно. Виждах я как прекосява сцената, за да получи дипломата си. А след като и двамата си намерехме работа, вероятно щяхме да създадем истинско семейство, с деца. И всичко това щеше да се случи само след три-четири години. И двамата идвахме от разбити семейства, но аз бях сигурен, че от Аби ще излезе дяволски добра майка. Мислех си как ли ще реагирам, когато ми съобщи, че е бременна, и вече даже чувствах особената емоция от това.

Не всичко щеше да бъде розово, но ние се справяхме в трудни моменти и бяхме преживели достатъчно такива, за да знаем, че можем да ги преодолеем.

С мисли за бъдещето, в което коремът на Аби е издут от първото ни дете, тялото ми се отпусна на дразнещата седалка на самолета и аз заспах.

Какво правех тук? Миризмата на дим изгаряше носа ми, а от виковете и писъците в далечината кръвта ми се смразяваше, въпреки че по лицето ми се стичаше пот. Отново бях в търбуха на „Кийтън Хол“.

Бях изпитвал това чувство и преди. Паниката, чистият адреналин от истински страх от смъртта. Тя беше само на секунди от мен, но аз не мислех какво би било да се задуша или да изгоря жив. Мислех само за Аби. Къде беше тя? Беше ли добре? Как щях да я спася?

В отсрещната стена на стаята видях врата, осветена от приближаващите пламъци. Завъртях дръжката и се озовах в помещение три на три метра. Четири стени от бетонни блокове. Един прозорец. Няколко момичета и две момчета, притиснати до стената, които се мъчеха да достигнат единствения си изход.

Дерек от братството държеше едно от момичетата, което отчаяно се мъчеше да стигне прозореца.

— Успяваш ли, Линдзи? — изпъшка той, силно задъхан.

— Не! Не мога! — извика тя, дращейки с нокти нагоре. Носеше розова тениска на „Сигма Капа“, овлажнена от пот.

Дерек кимна на приятеля си. Не знаех името му, но бяхме в един курс по хуманитарни науки.

— Вдигни Емили, Тод! Тя е по-висока!

Тод се наведе и преплете пръсти, но Емили се бе притиснала до стената, замръзнала от страх.

— Емили, ела тук.

Лицето й се сгърчи. Приличаше на малко момиченце.

— Искам мама — изхленчи тя.

— Ела. По дяволите. Тук! — заповяда й Тод.

След кратък миг, за да събере смелост, Емили се оттласна от стената и се покачи върху Тод. Той я вдигна нагоре, но и тя не можа да го достигне.

Лейни гледаше как приятелката й се мъчи да стигне до прозореца, а после видя приближаващите пламъци и сви юмруци пред гърдите си. Стискаше ги толкова силно, че трепереха.

— Не се отказвай, Емили!

— Да пробваме от другаде! — предложих аз, но те не ме чуха. А може би вече бяха опитвали различни пътища и това беше единственият прозорец, който бяха намерили. Изтичах в тъмния коридор и се огледах. Това беше краят. Нямаше накъде да избягаме.

Върнах се, мъчейки се да измисля как да се спасим. Мебелите, наредени покрай стените, бяха покрити с прашни чаршафи, по които напредваше огънят. Право към стаята, в която се намирахме ние.

Направих няколко крачки назад и се обърнах към другите. Те отстъпваха с разширени очи към стената отзад. Лейни се опитваше да се изкатери по циментовите блокове от чист ужас.

— Виждали ли сте Аби Абърнати? — попитах аз. Не ме чуха. — Ей! — извиках пак. Не ми обърнаха никакво внимание. Отидох при Дерек и изкрещях в лицето му: — Ей! — Той гледаше през мен към пламъците, на лицето му беше изписан ужас. Погледнах и другите. И те не ме виждаха.

Объркан, аз се приближих до стената и скочих, опитвайки се да стигна прозореца, но в следващия миг се озовах коленичил на земята отвън. Дерек, Тод, Лейни, Линдзи и Емили още бяха вътре. Помъчих се да отворя прозореца, но той не поддаваше. Не се отказвах, надявах се всеки момент да се отвори и да ги издърпам навън.

— Дръжте се! — извиках им. — Помощ! — изкрещях отново с надеждата някой да ме чуе.

Момичетата се прегърнаха, Емили заплака.

— Това е само лош сън. Това е само лош сън. Събуди се! Събуди се! — повтаряше тя.

— Вземи един от чаршафите, Лейни! — каза Дерек. — Навий го на руло и го пъхни под вратата!

Лейни се спусна да дръпне чаршафа от едно бюро. Линдзи й помогна и Лейни го натъпка отчаяно в пролуката на прага. Двете се отдръпнаха, вперили поглед във вратата.

— В капан сме — каза Тод на Дерек.

Раменете на Дерек се отпуснаха. Лейни се приближи до него и той докосна мръсните й бузи с двете си ръце. Гледаха се в очите. Под вратата се промъкваше черен дим и се стелеше в стаята.

Емили скочи към прозореца.

— Вдигни ме, Тод! Искам да изляза! Искам да се махна оттук!

Тод я гледаше с примирено изражение.

— Мамо! — пищеше Емили. — Мамо, помогни ми!

Очите й бяха втренчени в прозореца, но тя не ме виждаше.

Линдзи протегна ръка към нея, но Емили не искаше да я докосват.

— Шшш… — опита се да я успокои тя от мястото си. После закри уста с ръце и закашля. Погледна към Тод, по лицето й се стичаха сълзи. — Ще умрем.

— Не искам да умра! — изпищя Емили, без да спира да скача.

Димът изпълваше стаята, а аз блъсках ли, блъсках по прозореца отвън. Адреналинът ми навярно беше невъзможно висок, защото не усещах как ръката ми се удря в стъклото, въпреки че влагах цялата си сила.

— Помощ! Помогнете! — крещях аз, но никой не идваше.

От другата страна на прозореца притъмня от кълба дим и кашлянето и виковете замлъкнаха.

Отворих очи и се огледах. Бях в самолета с Аби, ръцете ми стискаха подлакътниците на седалката, всичките ми мускули се бяха стегнали.

— Травис? Потиш се — каза Аби, като ме докосна по бузата.

— Ей сега се връщам — отвърнах аз и бързо откопчах колана си.

Втурнах се към задната част на самолета, влязох в тоалетната и заключих след себе си. Пуснах водата от чешмата и си наплисках лицето. Гледах в огледалото как водата се стича по бузите ми и капе върху плота.

Те бяха там заради мен. Знаех, че в „Кийтън“ не е безопасно, знаех, че в подземието се е събрала прекалено голяма тълпа, но не направих нищо. Бях причината за смъртта на десетки хора, а сега летях за Вегас. Какво, по дяволите, ми ставаше?

Върнах се на мястото си до Аби и закопчах колана си.

Тя ме погледна и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво?

— Аз съм виновен.

Тя поклати глава и сниши глас.

— Не. Не го прави.

— Трябваше да откажа. Трябваше да настоявам за по-безопасно място.

— Ти не знаеше какво ще се случи. — Тя се огледа, за да се увери, че никой не ни слуша. — Ужасно е. Кошмарно. Но не можехме да го предотвратим. И не можем да го променим.

— Ами ако ме арестуват, Аби? Ако отида в затвора?

— Шшш — каза тя, напомняйки ми за начина, по който Линдзи се опита да успокои Емили в съня ми. — Няма да се случи — прошепна тя. Погледът й беше съсредоточен и решителен.

— А може би трябва.