Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Красиво бедствие (2.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Beautiful Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Начална корекция
SilverkaTa
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джейми Макгуайър

Заглавие: Красива сватба

Преводач: Ирина Манушева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

ISBN: 978-954-733-847-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14391

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Уловена

Травис

Подсуших се, измих си зъбите, нахлузих тениска и къси панталони, обух маратонките си „Найк“. Готово. Мамка му, колкото хубаво е да си мъж. Не можех да си представя да суша косата си половин час, после да я горя с нажежена маша, да отделя петнайсет-двайсет минути за грим и чак след това да се облека. Ключ. Портфейл. Телефон. Излязох. Аби каза, че долу има магазини, но ясно беше намекнала, че не бива да се виждаме преди сватбата, така че се запътих към „Стрип“.

Дори да бързаш, ако фонтаните на „Беладжио“ танцуват с музиката, не е никак американско да не спреш и да не ги погледаш в захлас. Запалих цигара и издухах дима, подпрял ръце на големия бетонен парапет, обграждащ площадката за наблюдение. Въртенето и пръските на водата ми напомниха за последния път, когато бях тук и гледах заедно с Шепли как Аби наритва задниците на четирима-петима ветерани в покера.

Шепли. По дяволите, как само се радвах, че не беше на този бой. Ако го бях изгубил или той беше изгубил Америка, не съм сигурен, че сега двамата с Аби щяхме да бъдем тук. Такава загуба би променила всичко в приятелствата ни. Шепли не би понесъл да бъде с мен и Аби без Америка, нито тя — без него. И Аби — с Америка. Ако не бяха решили да прекарат пролетната ваканция при родителите му, можеше сега, вместо да се приготвям за сватба, да оплаквам Шепли. Само при мисълта да се обадя на чичо Джак и леля Дийна, за да им съобщя за смъртта на единствения им син, ме побиваха тръпки.

Отърсих се от тези мисли, но пък си спомних мига, в който стоях пред „Кийтън“ и от прозорците бълваше дим, а аз се канех да се обадя на татко. Част от пожарникарите държаха маркуча и обливаха с вода сградата, други изнасяха оцелелите. Помня чувството, с което се готвех да съобщя на татко, че Трент е изчезнал и вероятно е загинал. Да му разкажа как брат ми в объркването си е побягнал в грешна посока и сега двамата с Аби стоим отвън без него. Призля ми само от мисълта какво щеше да причини това на татко, на цялото ни семейство. Татко беше най-силният мъж, когото познавах, но нямаше да понесе да изгуби още някого.

Когато учели в гимназията, татко и Джак били тарторите на града. Това било първото поколение на „лошите“ Мадокс. В колежанските градчета местните или първи започвали боя, или някой друг ги подхващал. Второто никога не се случвало с Джим и Джак Мадокс. Даже се запознали и оженили за единствените момичета в колежа, които можели да се оправят с тях: Дийна и Даян Хемфлинг. Да, сестри, поради което ние с Шепли бяхме двойни братовчеди. Дийна се спряла след първото дете, но мама родила пет буйни момчета. Статистически на семейството му беше време за момиче, но не бях сигурен, че светът ще може да понесе женска Мадокс. Толкова гняв и агресия плюс естроген? Смъртоносна комбинация.

Когато Шепли се родил, чичо Джак се кротнал. Шепли също беше Мадокс, но беше наследил темперамента на майка си. Томас, Тайлър, Тейлър, Трентън и аз имахме все къси фитили като баща ни, но Шепли беше спокоен. Бяхме най-добри приятели. Той ми беше като брат, който просто живееше в друга къща. И в голяма степен наистина беше такъв, само че приличаше повече на Томас, отколкото на останалите от нас. Все пак имахме обща ДНК.

Фонтанът стихна и аз се отдалечих. Видях табелата на „Кристалс“. Ако успеех да вляза и да изляза бързо, Аби може би още щеше да обикаля магазините на „Беладжио“ и да се разминем.

Ускорих крачка, заобикаляйки пияните и уморени туристи. След един къс ескалатор и мостче се озовах в многоетажния търговски център. Беше пълно със стъклени правоъгълници, зад които се виждаха многоцветно водно торнадо, луксозни магазини и същият странен спектър от хора. От семейства до стриптийзьорки. Само във Вегас.

Пъхнах се в един магазин за костюми, но скоро излязох без никакъв късмет и продължих нататък, докато не попаднах на „Том Форд“. За десет минути намерих и пробвах перфектния сив костюм, но не можех да си харесам вратовръзка. „Майната му“, изругах аз и занесох костюма и една бяла риза на касата. Кой е казал, че младоженецът трябва да носи връзка?

На излизане от магазина видях чифт черни „Конвърс“ на витрината. Влязох, попитах за моя размер, пробвах ги и се усмихнах.

— Ще ги взема — казах на продавачката, която ми помагаше. Тя ми се усмихна с онзи поглед в очите, който само преди шест месеца би ме възбудил. Погледнеше ли ме така жена, това обикновено означаваше, че всички усилия да се вмъкна в гащите й ще бъдат хиляда пъти по-лесни. Или иначе казано, преводът му беше: „Заведи ме у дома“.

— Чудесен избор — каза тя с нежен, флиртуващ глас. Тъмната й коса беше дълга, гъста и лъскава. Може би стигаше до средата на всичките й метър и петдесет. Изискано азиатско бижу, опаковано в тясна рокля и обувки със супервисоки токчета. Очите й бяха пронизващи и пресметливи. Беше точно от типа предизвикателство, което старият Травис с радост би приел. — За дълго ли сте във Вегас?

— Само за няколко дена.

— За пръв път ли идвате?

— За втори.

— О. Тъкмо щях да ви предложа да ви разходя наоколо.

— След два часа възнамерявам да се оженя с тези обувки.

Този отговор угаси желанието в очите й. Тя се усмихна приятно, но видимо беше изгубила интерес.

— Честито.

— Благодаря — отвърнах аз, като взех касовата бележка и плика с обувките вътре.

Когато си тръгвах, се чувствах много по-добре, отколкото ако бях дошъл по ергенски и сега я отвеждах в хотелската си стая. Тогава не знаех нищо за любовта. Беше адски хубаво всяка вечер да се прибирам при Аби и да виждам приветливия, любещ поглед в очите й. Нямаше нищо по-прекрасно от това да измислям нови начини да я накарам отново да се влюби в мен. Сега живеех за това и то ме изпълваше с много по-голямо удовлетворение.

Един час след като излязох от „Беладжио“, вече бях избрал костюм и златна халка за Аби и се бях върнал там, откъдето бях тръгнал: в хотелската ни стая. Седнах на ръба на леглото и взех дистанционното. Включих телевизора и се наведох да развържа маратонките си. На екрана се показа позната сцена. „Кийтън“, обграден с жълта лента, все още обвит в дим. Тухлите покрай прозорците бяха почернели, а земята наоколо беше подгизнала от вода.

Репортерът интервюираше разплакано момиче, което разказваше, че съквартирантката й така и не се е прибрала в общежитието, и сега то стоеше там и чакаше да разбере дали е сред жертвите. Не можех да издържа повече. Захлупих лице в шепи и подпрях лакти на коленете си. Цялото ми тяло се разтресе, докато оплаквах приятелите си и всички останали, които не познавах, но бяха изгубили живота си там, извинявах се отново и отново, задето съм бил причината да се озоват на това място и задето бях такова копеле, че да избера Аби пред възможността да се предам. Когато не ми останаха повече сълзи, влязох отново под душа и стоях под горещата вида, докато не си върнах емоционалното състояние, в което ме искаше Аби.

Тя не желаеше да ме вижда преди сватбата, затова нахлузих ризата през глава, облякох се, сложих малко одеколон, вързах новите си кецове и излязох навън. Преди да затворя вратата, погледнах за последно стаята. Следващия път, когато минех през тази врата, вече щях да бъда съпругът на Аби. Това беше единственото, което правеше мъката ми поносима. Вените ми се изпълниха с адреналин и сърцето ми заби лудо. Остатъкът от живота ми беше само на няколко часа от мен.

Асансьорът се отвори и аз тръгнах по крещящия килим през казиното. В този костюм се чувствах като милион долара на цяло, а хората ме зяпаха и се чудеха накъде се е запътил този изтупан задник със спортни кецове. Горе-долу в средата на казиното забелязах жена, седнала на пода сред пликове с покупки, да плаче, докато говори по телефона. Замрях на място. Беше Аби.

Инстинктивно отстъпих настрани и се скрих зад редицата от слотмашини. От толкова музика, звукови сигнали и разговори не можех да чуя какво казва, но кръвта ми изстина. Защо плачеше? С кого говореше? Нима не искаше да се омъжи за мен? Трябваше ли да отида да я попитам? Или да чакам и да се надявам, че няма да се откаже?

Аби се надигна от пода и помъкна пликовете. С всяка частица от себе си исках да се втурна и да й помогна, но се боях да го направя. Бях ужасен, че ако се приближа в този момент, тя може да ми каже истината, която се страхувах да чуя. Егоистичното копеле в мен надви и аз я оставих да се отдалечи.

След като се скри от погледа ми, седнах на един свободен стол до слотмашините и извадих цигарите от вътрешния си джоб. Щракнах запалката; краят на цигарата ми зацвърча, преди да всмукна продължително и да светне в червено. Какво щях да правя, ако Аби промени решението си? Щяхме ли да успеем да дадем на заден от тази ситуация? Независимо от отговора, трябваше да измисля начин да я задържа. Даже да не пожелаеше да довършим сватбата, не можех да я изгубя.

Дълго седях там, пушех и пъхах банкноти от един долар в машината, а сервитьорка ми носеше безплатни напитки. След четвъртата й дадох знак, че не искам повече. Ако се натрясках преди сватбата си, нямаше да си помогна. Може би затова Аби беше размислила. Не беше достатъчно да я обичам. Трябваше да порасна, по дяволите, да си намеря истинска работа, да спра да пия и да се бия и да се науча да владея шибания си гняв. Седях сам в казиното и тайно се вричах, че ще направя всички тези промени, и то веднага.

Телефонът ми изписука. До сватбата оставаше само час. Написах съобщение на Аби.

„Липсваш ми.“

И тревожно зачаках отговора.

Аби

Видях съобщението от Травис и се усмихнах. Веднага му отговорих, макар да знаех, че думите не могат да предадат чувствата ми.

„И ти на мен.“

„Времето намаля с час. Готова ли си?“

„Още не. А ти?“

„И още как. Изглеждам абсолютен пик. Като ме видиш, ще искаш да се омъжиш два пъти за мен.“

„Пик?“

„Пич. Шибан автоматичен правопис. Снимка?“

„Не! На лошо е.“

„Ти си «Тринайсетгодишната щастливка». Имаш късмет.“

„А ти се жениш за мен. Значи нямаш. И не ме наричай така.“

„Обичам те, мила.“

„И аз те обичам. До скоро.“

„Нервна ли си?“

„Естествено. Ти не си ли?“

„Само да не ти се охлади ентусиазмът.“

„Ентусиазмът ми е топъл като пресен хляб.“

„Иска ми се да можех да ти кажа колко съм щастлив точно сега.“

„Няма нужда. Мога да си представя.“

„:)“

Оставих телефона на шкафчето в банята и се погледнах в огледалото, за да нанеса гланца по долната си устна. След като прибрах и последния кичур от косата си, отидох в стаята при леглото, върху което беше разстлана роклята. Не беше точно това, което би избрала десетгодишната Аби, но беше красива, и това, което ни предстоеше, също беше красиво.

Дори причината да го направя беше красива. Можех да измисля далеч по-неблагородни подбуди за женитба. Освен това се обичахме. Толкова ужасно ли беше да се венчаеш млад? Някога всички са го правили.

Поклатих глава, за да се отърся от множеството противоречиви мисли в главата си. Защо да се лутам? Това се случваше, бяхме влюбени. Луди? Да. Объркани? Не.

Облякох роклята и закопчах ципа й пред огледалото. „Така е много по-добре“, казах на себе си. Колкото и да беше прекрасна роклята в магазина, без прическа и грим просто не изглеждаше както трябва. Но с червило и спирала на очите видът ми беше завършен.

Забодох диамантената пеперуда в основата на рошавите къдрици на страничния си кок и обух новите си обувки. Чанта. Телефон. Халката на Травис. В църквата щяха да се погрижат за всичко останало. Таксито ме чакаше.

Въпреки че в Лас Вегас всяка година се женят хиляди двойки, това не попречи на всички да ме зяпат, докато прекосявам казиното в сватбена рокля. Някои се усмихваха, други просто гледаха, но без изключение ме караха да се чувствам неудобно. Когато баща ми изгуби последния си професионален двубой след четири поредни загуби и заяви на всеослушание, че аз съм виновна за това, получих внимание, достатъчно за два живота. С няколко необмислени думи той бе успял да създаде „Тринайсетгодишната щастливка“ и да ме натовари с невероятно бреме. Дори три години по-късно, когато майка ми най-после реши да го зареже и се преместихме в Уичита, ми се струваше невъзможно да започна отначало. Радвах се на две цели седмици неизвестност, докато първият репортер, който се бе досетил коя съм, не се приближи до мен на моравата пред гимназията. Достатъчно бе едно злобно момиче да отдели час в „Гугъл“ в петък вечер, за да стане ясно защо някакъв си журналист толкова държи на заглавието „Къде е тя сега?“. Втората половина от гимназията ми беше съсипана. Въпреки усилията на устатата ми най-добра приятелка.

Когато двете с Америка заминахме за колежа, исках да бъда невидима. И неимоверно се наслаждавах на анонимността си… до деня, в който срещнах Травис.

Сведох поглед пред стотния чифт очи, вперени в мен, и се почудих дали винаги ще се чувствам така, когато съм с Травис.