Джейми Макгуайър
Красива сватба (6)

Травис

Вратата на лимузината се тресна.

— Мамка му. Извинявайте. Нервен съм.

Шофьорът махна с ръка.

— Няма проблем. Двайсет и два долара, моля. Ще върна лимузината. Нова е. Бяла. Много ще й хареса.

Подадох му трийсет.

— Значи ще бъдете тук след час и половина, нали така?

— Да, сър! Никога не закъснявам!

Той потегли и аз се обърнах. Осветената църква сияеше на фона на утринното небе. Оставаше може би половин час до изгрева. Усмихнах се. Аби щеше да бъде доволна.

Вратите се отвориха и отвътре излязоха мъж и жена. Бяха на средна възраст, но той носеше смокинг, а тя — пищна сватбена рокля. Една нисичка жена в светлорозов костюм им махна за довиждане. После ме забеляза.

— Травис?

— Да — отвърнах аз, докато закопчавах сакото си.

— Мога да ви схрускам! Надявам се булката ви да оцени вида ви!

— Тя е по-хубава от мен.

Жената се изкиска силно.

— Аз съм Шантили. Общо взето, въртя нещата тук. — Тя сви юмруци на хълбоците си. Беше колкото висока, толкова и широка, а очите й бяха почти скрити под гъстите изкуствени мигли. — Хайде, сладурче! Влизай! — рече тя и ме побутна навътре.

Служителката на гишето се усмихна и ми подаде малка купчина документи. Да, искаме дивиди. Да, искаме цветя. Да, искаме Елвис. Отбелязах всички квадратчета, попълних имената и данните ни и й ги върнах.

— Благодаря, мистър Мадокс.

Ръцете ми се потяха. Не можех да повярвам, че съм тук.

Шантили ме потупа по ръката, е, по-скоро по китката, защото по-високо не стигаше.

— Насам, миличък. Можеш да се освежиш и да изчакаш булката тук. Как се казваше тя?

— Ъъ… Аби — отговорих аз, като минах през вратата, която Шантили тъкмо беше отворила.

Огледах се. Вътре имаше диван и огледало, оградено от хиляди огромни крушки. Тапетите бяха претрупани, но красиви; всичко изглеждаше чисто и изискано, точно както искаше Аби.

— Ще ти кажа, когато пристигне — смигна ми Шантили. — Искаш ли нещо? Вода?

— Да, би било чудесно — отговорих аз и седнах.

— Веднага се връщам — изчурулика тя, излезе на заден ход от стаята и затвори вратата след себе си. Чувах я как си тананика в коридора.

Облегнах се и се опитах да осмисля случилото се. Чудех се дали Шантили току-що се е наляла с енергийни напитки, или просто си е такава веселячка. Макар да седях, сърцето ми биеше лудо в гърдите. Затова хората си имат кумове: да им помагат да се успокоят преди сватбата. За пръв път от кацането насам ми се искаше Шепли и братята ми да бяха тук, с мен. Щяха да ме дразнят и да дрънкат всякакви глупости, с които да ме разсеят от желанието ми да повърна.

Вратата се отвори.

— Заповядай! Още нещо? Изглеждаш малко нервен. Ял ли си?

— Не. Не ми остана време.

— О, няма да допуснем да припаднеш пред олтара! Ще ти донеса малко сирене и бисквити, а защо не и плодове?

— Ъъ… добре, благодаря — отвърнах аз, леко озадачен от ентусиазма й.

Тя пак излезе назад, затвори вратата и аз за пореден път останах сам. Отпуснах глава на дивана и зареях поглед в разнообразните мотиви на тапетите. Бях признателен за всичко, което отвличаше вниманието ми от часовника. Дали щеше да дойде? Стиснах очи, твърдо решен да не мисля за това.

Тя ме обичаше. Аз й вярвах. Щеше да дойде. По дяволите, как ми се искаше братята ми да са тук. Бях на път да изгубя акъла си на влюбен.

Аби

— Много сте хубава — отбеляза жената зад волана, когато се настаних на задната седалка на таксито.

— Благодаря — отговорих аз с облекчение, че съм излязла от казиното. — „Грейсланд Чапъл“, моля.

— Искате да започнете деня омъжена, така ли? — усмихна се тя в огледалото за обратно виждане. Имаше къса сива коса, а гърбът й не само изпълваше облегалката, но и преливаше настрани.

— Това беше най-бързият начин да го направим.

— Изглеждате страшно млада, за да бързате толкова.

— Знам — отвърнах аз, загледана в Лас Вегас, който преминаваше покрай прозорците на автомобила.

Жената цъкна с език.

— Изглеждате доста изнервена. Ако размислите, само кажете. Нямам нищо против да обърна. Всичко е наред, миличка.

— Не съм изнервена от сватбата.

— Така ли?

— Да, ние се обичаме. Не е това. Просто искам всичко при него да бъде наред.

— Боите се, че той ще размисли ли?

— Не — засмях се аз. После срещнах очите й в огледалото. — Вие омъжена ли сте?

— Била съм един-два пъти — смигна ми тя. — Първия се омъжих в същата църква като вас. Но пък и Бон Джоуви се ожени там.

— Така ли?

— Нали се сещате за Бон Джоуви? Tommy used to work on the docks! — изпя тя за голямо мое учудване.

— Аха, чувала съм го — отвърнах аз развеселено, признателна за това разсейване.

— Обожавам го! Ето, имам диска. — Тя го пъхна в плейъра на колата и до края на пътуването слушахме най-големите хитове на Джоуви — Wanted Dead or Alive, Always, Bed of Roses… Когато спряхме до бордюра пред църквата, тъкмо свършваше I’ll Be There for You.

Извадих банкнота от петдесет долара.

— Задръжте рестото. Бон Джоуви помогна.

Тя все пак ми върна.

— Без бакшиши, миличка. Аз пък си попях.

Затворих вратата и й махнах за довиждане. Дали Травис вече беше дошъл? Отидох до църквата и отворих вратата. Посрещна ме възрастна жена с огромна коса и твърде много гланц за устни.

— Аби?

— Да — потвърдих аз, докато оправях нервно роклята си.

— Изглеждате зашеметяващо. Аз съм Шантили и ще бъда ваш свидетел. Дайте си нещата. Ще ги оставя на сигурно място, докато приключите.

— Благодаря. — Проследих я с очи как отнася чантата ми. Докато ходеше, нещо шумолеше, но не можех да преценя какво точно. Беше колкото висока, толкова и широка. — О, чакайте! — възкликнах аз и тя веднага се обърна. — Халката на Травис е вътре. Извинявайте.

Когато се усмихнеше, от очите й оставаха само тесни прорези и изкуствените мигли изпъкваха още повече.

— Няма проблеми, миличка. Само дишай.

— Забравила съм как — отвърнах аз, като нанизах пръстена на палеца си.

Тя протегна ръка.

— Ще взема и двата пръстена и ще ви ги дам, когато му дойде времето. Елвис ей сега ще дойде, за да те заведе до олтара.

Аз я погледнах неразбиращо.

— Елвис?

— Нали се сещаш, Кралят?

— Да, знам кой е Елвис, но… — Заекнах и млъкнах. Свалих пръстена си с леко подръпване и го сложих в шепата й до този на Травис.

Шантили се усмихна.

— Ето тук можете да се освежите. Травис вече чака, така че Елвис ще почука всеки момент. Ще се видим пред олтара!

Затвори вратата, без да откъсва очи от мен. Обърнах се, изумена от собственото си отражение в огромното огледало зад себе си. Цялото беше обградено с големи кръгли лампи като в гримьорна на бродуейска актриса. Седнах пред тоалетката, загледана в себе си. Това ли бях аз? Актриса?

Той ме чакаше. Травис стоеше в края на пътеката и ме чакаше, за да отида при него и да обречем живота си един на друг.

Ами ако планът ми не проработеше? Ако той отидеше в затвора и всичко това се окажеше напразно? Или разследването изобщо не се обърнеше в неговата посока и усилията ми бяха излишни? Вече нямаше да имам оправдание, че се омъжвам още преди да съм навършила достатъчно години, за да консумирам алкохол легално, само и само за да го спася. А трябваше ли ми оправдание, щом го обичах? Защо се женеха хората? За любов? Имахме я в изобилие. В началото бях толкова сигурна. За много неща бях сигурна. Сега не се чувствах така. За нищо.

Представих си изражението на лицето му, ако разбереше истината, после се замислих на какво би се хванал. Не исках да страда и имах нужда от него така, сякаш е част от самата мен. За тези две неща бях сигурна.

На вратата се почука два пъти и аз изпаднах в паника. Обърнах се, стиснала облегалката на стола. Беше от бяла тел със заврънкулки, които образуваха сърце по средата.

— Мис? — каза Елвис с дълбок южняшки акцент. — Време е.

— О — отвърнах аз тихо. Не знам защо. Той не ме чу.

— Аби? Изгарящата любов те чака.

Аз завъртях очи.

— Добре… само минутка.

От другата страна на вратата настъпи тишина.

— Всичко наред ли е?

— Да. Само минутка, моля ви.

След няколко минути на вратата пак се почука.

— Аби? — Този път беше Шантили. — Може ли да вляза, миличка?

— Не. Съжалявам, но не. Ще се оправя. Трябва ми само малко време.

След още пет минути чух три по-различни почуквания, от които по челото ми избиха капки пот. Бяха ми познати. Силни. Уверени.

— Враб?