Джейми Макгуайър
Красива сватба (1)

Аби

Усещах как наближава: нарастващо, упорито безпокойство, което пълзеше под кожата ми. Колкото повече се стараех да не му обръщам внимание, толкова по-непоносимо ставаше: сърбеж, който трябваше да бъде почесан, писък, надигащ се към повърхността. Баща ми казваше, че настойчивата потребност да избягаш, когато нещата са на път да се объркат, е като тик — защитен механизъм, добит по рождение от всички Абърнати. Почувствах го секунди преди пожара, а сега отново.

Седях в стаята на Травис, броени часове след пожара, сърцето ми биеше учестено, мускулите ми потрепваха. Всички инстинкти ме тласкаха към вратата. Казваха ми да си тръгна, да се махна, да отида където и да е, но не и да остана тук. За пръв път в живота си обаче не исках да бъда сама. Едва успявах да се съсредоточа над този глас, който толкова обичах и който сега ми разказваше как се е уплашил да не ме изгуби, как точно преди да избяга, е хукнал в обратна посока, към мен. Много хора загинаха; някои бяха непознати от Държавния, но други бях виждала в столовата, в часовете, на други боеве.

Ние някак си оцеляхме и сега седяхме сами в неговия апартамент, и се опитвахме да смелим всичко това. Чувствахме се не само уплашени, но и виновни… заради тези, които бяха загинали и защото ние бяхме оживели. Дробовете ми сякаш бяха пълни с паяжини и пламъци; не можех да пропъдя противната миризма на овъглена кожа от носа си. Беше непреодолима и въпреки че взех душ, тя си оставаше там, смесена с аромата на мента и лавандула от сапуна, с който се бях опитала да я отмия. Не по-малко натрапчиви бяха и звуците. Сирените, виковете, тревожните и панически разговори, писъците на хората, които пристигаха на мястото и научаваха, че техни приятели са още вътре. Всички изглеждаха еднакво: покрити със сажди, с едно и също изражение на объркване и отчаяние. Беше кошмар.

Въпреки че ми беше трудно да се съсредоточа, чух го да казва:

— Единственото, от което се страхувам, е живот без теб, Врабчо.

Бяхме извадили голям късмет. Дори в онази тъмна дупка във Вегас, когато ни нападнаха главорезите на Бени, имахме някакво предимство. Травис беше непобедим. Но участието в Кръга и незаконни боеве в рисковани условия, последният от които доведе до смъртта на безброй момчета и момичета… това беше битка, която дори Травис Мадокс не можеше да спечели. Връзката ни беше издържала толкова много неща, но сега съществуваше реална опасност той да отиде в затвора. Той вероятно още не го съзнаваше, но това беше препятствието, което можеше да ни раздели. Единственото обстоятелство, върху което нямахме власт.

— Значи няма от какво да се боиш. Ще бъдем заедно завинаги.

Той въздъхна и притисна устни в косата ми. Не бях предполагала, че някой може да изпитва такива силни чувства към друг човек. Той ме бе защитил. Сега беше мой ред да го направя.

— Това е — каза той.

— Кое?

— Още когато те срещнах, разбрах, че в теб има нещо, от което се нуждая. Оказа се, че изобщо не е нещо в теб. А просто самата ти.

Цялата се разтопих. Аз го обичах. Обичах го и трябваше да направя всичко, за да го предпазя. Всичко, дори най-голямата лудост. Оставаше само да убедя и него.

Облегнах се на него и притиснах буза в гърдите му.

— Ние, Травис. Нищо не изглежда смислено, ако не сме заедно. Забелязал ли си?

— Дали съм забелязал? Цяла година ти го разправям! Вече е съвсем ясно. Мацки, скандали, раздели, Паркър, Вегас, дори пожари… нашата връзка може да устои на всичко.

— Вегас?

В тази секунда в главата ми се оформи абсурден план, но докато гледах топлите му кафяви очи, идеята ми се стори съвсем уместна. С тези очи всичко си идваше на мястото. Лицето и шията му все още бяха покрити със сажди, примесени с пот, сякаш за да ни напомнят колко близо сме били до мига, в който да изгубим всичко.

Мислите ми препускаха. Трябваха ни само някои най-необходими неща, можехме да излезем за пет минути. Там щяхме да си купим дрехи. Колкото по-скоро тръгнехме, толкова по-добре. Никой не би допуснал, че двама души ще се качат на самолета веднага след такава трагедия. Не звучеше логично и точно затова трябваше да го направим.

Трябваше да отведа Травис достатъчно далеч, и то с конкретна цел. Нещо достоверно, пък било то и смахнато. За щастие, смахнатите постъпки не бяха проблем нито за мен, нито за него, а следователите по всяка вероятност щяха да се усъмнят в показанията на десетките свидетели, видели Травис да се бие в мазето на „Кийтън Хол“, ако имаха доказателства, че часове по-късно двамата сме били във Вегас и сме се венчавали. Беше пълна лудост, но не знаех какво друго да направя. Нямах време да измисля по-добър план. Трябваше вече да сме тръгнали.

Травис ме наблюдаваше очаквателно, готов да приеме безусловно всяка лудост от устата ми. Обичах го. Обичах го, по дяволите, и не можех да го изгубя сега, не и след всичко, с което се бяхме преборили до момента. Във всяко отношение бяхме твърде млади, за да се оженим, твърде непредсказуеми. Колко често се бяхме наранявали взаимно, колко пъти се бе случвало в един миг да си крещим, а в следващия да се озовем заедно в леглото? Току-що обаче бяхме видели колко крехък е животът. Кой можеше да знае кога ще настъпи краят и ще ни помете? Погледнах го решително. Той беше мой, аз бях негова. Ако знаех нещо, то бе, че само това има значение.

Той се намръщи.

— Какво?

— Мислил ли си някога, че може да се върнем там?

Той повдигна вежди.

— Не смятам, че е добра идея за мен.

Няколко седмици по-рано бях разбила сърцето му. В съзнанието ми още беше пресен споменът за Травис, който преследваше колата на Америка, докато не осъзна, че всичко е свършило. Щеше да се бие за Бени във Вегас, но аз нямаше да се върна там. Дори заради него. Докато бяхме разделени, той беше преминал през всички кръгове на ада. Молеше ме на колене да се върна при него, но аз бях толкова решена да се разделя с живота си в Невада, че не склоних. Би било адски гадно от моя страна да го карам сега да отиде пак там. Донякъде очаквах да ме прати по дяволите само щом го спомена, но друг план нямах. И бях отчаяна.

— А ако отидем само за една вечер?

Една вечер стигаше. Просто трябваше да бъдем някъде другаде.

Той се огледа объркано, като че търсеше в тъмнината отговора, който бих искала да чуя. Не ми беше приятно да бъда такова момиче, неискрено и смущаващо. Но и не можех да му кажа защо всъщност му предлагам. Тогава никога нямаше да се съгласи.

— За една вечер?

Той очевидно нямаше представа как да реагира. Вероятно мислеше, че това е някаква проверка, но аз исках само да каже „да“.

— Ожени се за мен — промълвих аз.

Устните му се разтвориха от изумление и ми се стори, че мина цяла вечност, докато се извият нагоре и се впият в моите. Целувката му крещеше с хиляди емоции. Мозъкът ми беше прегрял от противоречиви мисли на облекчение и паника. Щеше да се получи. Щяхме да се оженим, Травис щеше да има алиби, всичко щеше да се нареди.

О, по дяволите. Мамка му.

Щях да се омъжа.

Травис

Аби Абърнати беше пословична с едно: нямаше издайнически знак. Можеше да извърши престъпление и да се усмихне невъзмутимо, или да те излъже, без да й мигне окото. Само един човек можеше да разчете лицето й и ако искаше да има поне някакъв шанс да бъде с нея, беше длъжен да го прави.

Това бях аз.

Аби беше изгубила детството си, а аз — майка си, така че като двама души, мъчещи се да се справят с едно и също, имахме много общо. Това ми даде опора и след като си го поставих за цел през изминалите месеци, достигнах до отговор.

Издайническият знак на Аби беше, че няма такъв. На мнозина може би ще им прозвучи нелогично, но за мен не беше така. Тъкмо липсата на знак я издаваше. Спокойствието в очите й, меката й усмивка, отпуснатите й рамене ми подсказваха, че нещо не е наред.

Ако не я познавах добре, може би щях да реша, че това е просто нашият щастлив край, но тя беше замислила нещо. Седнал в терминала в очакване на самолета за Вегас, с Аби до себе си, сгушена в извивката на тялото ми, знаех, че мога лесно да се опитам да не обръщам внимание. Тя постоянно вдигаше ръката си, гледаше пръстена, който й бях купил, и въздишаше. Срещу нас седеше жена на средна възраст, която гледаше годеницата ми и се усмихваше; вероятно си мислеше за времето, когато животът е бил пред нея. Тя не знаеше какво всъщност означават тези въздишки, но аз имах известна представа.

Трудно можехме да бъдем щастливи от предстоящото събитие в сянката на толкова много смърт, надвиснала над главите ни. Буквално. На телевизора на стената вървеше местна новинарска емисия. По екрана се сменяха кадри от пожара и последни сведения. Интервю с Джош Фарни. Целият беше в сажди и изглеждаше кошмарно, но се зарадвах, че е оцелял. Видях го преди боя, беше фиркан до козирката. Повечето хора или идваха пияни на мачовете на Кръга, или успяваха да се натряскат, докато чакаха размяната на ударите. Когато пламъците запълзяха в помещението, във вените на всички нахлу адреналин достатъчно, за да отрезви и най-пияните.

Искаше ми се всичко това да не се бе случвало. Изгубихме много хора, а това не е точно от нещата, които човек би искал да предшестват сватбата му. От опит знаех, че споменът за трагедията може да се измести в грешна посока. Свързването на тази дата с нещо, което щяхме да празнуваме година след година, означаваше, че тя постоянно ще извиква ужаса в съзнанието ни. По дяволите, там още изнасяха тела, а аз се държах така, сякаш беше досадна дреболия. А имаше родители, които още не знаеха, че вече никога няма да видят децата си.

Тази егоистична мисъл породи чувство на вина, а то на свой ред — лъжа. Така или иначе, истинско чудо бе, че се женим точно сега. Не исках Аби да остане с впечатление, че не съм страхотно въодушевен от сватбата. Доколкото я познавах, тя щеше да го приеме погрешно и да размисли. Затова се съсредоточих върху нея и върху това, което се канехме да направим. Исках да бъда нормален, развълнуван до повръщане младоженец и тя го заслужаваше. Нямаше да ми бъде за пръв път да се преструвам, че не ми пука за нещо, което не мога да избия от главата си. Живото доказателство за това седеше сгушено в мен.

На телевизионния екран водещата стоеше пред „Кийтън Хол“ и държеше микрофона с две ръце и намръщено лице: „… но родителите на жертвите ще питат: кой е виновен? Ти си, Кент“.

Изведнъж започна да ми се гади наистина. Загинаха много хора, разбира се, че ще търсят отговорност. Адам ли беше виновен? Ще го пратят ли в затвора? А мен? Прегърнах Аби и я целунах по косата. Една жена зад бюрото взе микрофон и заговори, а коляното ми се разтресе неудържимо. Ако не се качахме скоро в самолета, сигурно щях да грабна Аби и да тичам до Вегас. Имах чувството, че мога да стигна преди самолета. Служителката на авиокомпанията ни изчете инструкциите за качване с променлива интонация, с каквато вероятно ги бе чела милион пъти. Звучеше като учител в комикс: отегчена, монотонна и съвършено неразбираема.

Единственото, в което намирах смисъл, бяха мислите, които непрестанно се повтаряха в главата ми: скоро щях да стана съпруг на втората жена, която някога бях обичал.

Моментът наближаваше. По дяволите. Да! Мамка му, да!

Щях да се оженя!