Джейми Макгуайър
Красива сватба (4)

Травис

Аби ме влачеше за ръката през казиното към асансьорите. Аз се бавех и опитвах да се огледам наоколо, преди да се качим горе. Бяха минали само няколко месеца от последното ми идване в Лас Вегас, но този път не беше толкова напрегнато. Причината да дойдем сега беше значително по-приятна. Въпреки това Аби все още беше крайно делова и отказваше да се поспрем край масите. Тя ненавиждаше Лас Вегас и не без основание, което ме караше още повече да се питам защо избра да дойдем тук, но щом мисията й бе да стане моя съпруга, нямаше да споря с нея.

— Трав — изсумтя тя, — асансьорите са надясно… ето там… — Наложи се да ме дръпне още няколко пъти, докато стигнем до крайната й цел.

— Дошли сме на почивка, Враб. Успокой топката.

— Не, дошли сме да се оженим и имаме по-малко от двайсет и четири часа да го направим.

Натиснах копчето и дръпнах Аби към свободното пространство до чакащото множество. Вероятно не беше учудващо, че толкова много хора тъкмо приключват нощните си забавления, макар вече да се съмва, но тук дори обигран студент от братство като мен можеше да се впечатли.

— Още не мога да повярвам. — Поднесох пръстите й към устните си и ги целунах.

Аби беше вперила очи в намаляващите цифри над вратите на асансьора.

— Вече го спомена. — После ме погледна и едното ъгълче на устата й се изви нагоре. — Повярвай, миличък. Тук сме.

Гърдите ми се издуха, докато дробовете ми се пълнеха с въздух, за да се подготвят за продължителна въздишка. Не си спомнях друг път да съм чувствал мускулите си толкова отпуснати — а може би и никога не се бе случвало. Съзнанието ми беше спокойно. Странно беше да изпитвам всичко това, предвид че колежът бе останал зад гърба ни толкова скоро, и в същото време беше голяма отговорност. Беше объркващо и смущаващо: в един момент се чувствах невероятен щастливец, в следващия — престъпник.

Между асансьорните врати се образува тесен процеп и те бавно се раздалечиха, за да пропуснат пътниците да излязат. Двамата с Аби влязохме с малкия си сак. Една жена носеше голяма дамска чанта, голям сак за ръчен багаж, два пъти колкото нашия, и вертикален куфар с четири колелца, който можеше да побере поне две малки деца.

— Тук ли ще живеете? — не се сдържах аз. — Много готино.

Аби ме смушка с лакът в ребрата.

Жената изгледа продължително първо мен, после Аби, а накрая каза „Не“ с френски акцент. После отмести поглед, явно недоволна от факта, че съм я заговорил.

Двамата с Аби се спогледахме и тя с разширени очи каза беззвучно: „Леле, каква кучка!“. Едва се сдържах да не прихна. По дяволите, как обичах тази жена! Знаех какво си мисли, без да изрича и дума.

Французойката кимна.

— Натиснете трийсет и пети етаж, моля.

Най-високият апартамент. Разбира се.

Когато вратите се отвориха на двайсет и четвъртия етаж, двамата с Аби се озовахме върху натруфен килим и тръгнахме малко объркани по коридора, както винаги, когато човек търси стаята си в хотела. Накрая, в дъното, Аби пъхна картата в една ключалка и бързо я извади.

Вратата щракна. Зелената лампичка светна. Бяхме вътре.

Аби включи осветлението, изхлузи чантата си през глава и я хвърли върху спалнята.

— Хубаво е — усмихна се тя.

Аз пуснах дръжката на сака, който падна на земята, и я взех в обятията си.

— Това е. Тук сме. По-късно, когато си легнем в това легло, вече ще бъдем съпруг и съпруга.

Аби ме погледна дълбоко и замислено в очите и допря ръка до бузата ми. Ъгълчето на устата й се повдигна нагоре.

— И още как.

Не можех дори да си представя какви мисли се вихрят зад красивите й сиви очи, защото замисленият поглед почти веднага изчезна.

Тя се надигна на пръсти и ме целуна звучно по устата.

— Кога е сватбата?

Аби

— След три часа? — Успях да не напрегна мускули, въпреки че цялото ми тяло се стегна. Губехме ценно време, а не можех да обясня на Травис защо толкова бързам да приключим с това.

Да приключим с това? Така ли се чувствах наистина? Може би причината не беше само в правдоподобното алиби на Травис. Може би самата аз се боях да не се изплаша и да размисля, ако ми остане твърде много време за мислене.

— Да — отвърна той. — Реших, че ще ти трябва време да си намериш рокля, да си оправиш косата и прочее момичешки работи. Да не би… сбърках ли?

— Не. Не, чудесно. Май съм си мислила, че просто пристигаме и се женим. Но ти си съвсем прав.

— Не отиваме във „Вратата“, Враб. Женим се. Знам, че не е в църква, но ми се стори, че…

— Да. — Аз поклатих глава и затворих очи за секунда, после го погледнах. — Да, прав си. Съжалявам. Ще сляза долу, ще си намеря нещо бяло, а после ще се върна тук и ще се приготвя. Ако не открия нищо подходящо, ще отскоча до „Кристалс“. Там имат повече магазини.

Травис се приближи и спря на няколко сантиметра от мен. Взря се в мен за няколко секунди, но достатъчно дълго, за да се сгърча.

— Кажи ми — помоли меко той. Каквото и обяснение да намерех, той ме познаваше достатъчно добре, за да знае, че крия нещо, въпреки уж непроницаемото ми изражение.

— Мисля, че е от изтощение. Не съм спала от почти двайсет и четири часа.

Той въздъхна, целуна ме по челото и отиде при минибара. Наведе се, после се обърна с две малки кутийки „Ред Бул“.

— Проблемът е решен.

— Годеникът ми е гений.

Той ми подаде едната и ме притегли в обятията си.

— Това ми харесва.

— Че си гений?

— Че съм ти годеник.

— Така ли? Не свиквай. След три часа вече няма да си.

— Онова ще ми хареса още повече.

Усмихнах се, а той отвори вратата на банята.

— Докато си търсиш рокля, аз ще си взема още един душ, ще се избръсна и после ще се опитам да си намеря някакви дрехи.

— Значи няма да бъдеш тук, когато се върна?

— А ти искаш ли да бъда? Сватбата е в „Грейсланд Чапъл“, мислех, че ще се срещнем направо там.

Аз поклатих глава.

— Ще бъде готино да се видим в църквата, облечени и готови да се изправим пред олтара.

— Ще се мотаеш три часа сама във Вегас?

— Отраснала съм тук, не помниш ли?

Травис се замисли за миг.

— Джеси не работи ли още тук?

Аз повдигнах вежди.

— Не знам. Не съм говорила с него. Но дори да е така, единственото казино, до което ще припаря, е това в „Беладжио“, и то само колкото да стигна до стаята ни.

Травис изглеждаше доволен.

— Ще се видим там — кимна той, като ми смигна и затвори вратата на банята.

Аз грабнах чантата си и картата за стаята от леглото и взех телефона на Травис от нощното шкафче.

Отворих указателя, намерих името, което ми трябваше, изпратих номера до моя телефон и веднага изтрих съобщението. Тъкмо когато оставях телефона, вратата на банята се отвори и Травис се показа само по хавлия.

— А разрешително за брак?

— В църквата ще се погрижат срещу допълнителна такса.

Той кимна облекчено и затвори вратата.

Излязох от стаята и докато вървях към асансьора, набрах новия номер.

— Моля те, вдигни — прошепнах аз.

Асансьорът се отвори. Беше пълен с млади жени, може би съвсем малко по-големи от мен, които се кискаха и заваляха думите. Половината си приказваха как са прекарали нощта, останалите се опитваха да решат дали да си легнат, или да стоят будни, за да не изпуснат полета към дома си.

— Вдигни, по дяволите — промърморих аз след първото позвъняване. След още три се включи гласовата поща: „Свързахте се с Трент. Знаете какво да правите“.

— Пфу — изпъшках и отпуснах ръка. Вратите се отвориха и аз тръгнах решително към магазините на „Беладжио“.

След дълго претърсване на множество прекалено лъскави, прекалено крещящи, прекалено дантелени, прекалено мънистени, прекалено прекалени рокли, най-после я намерих: роклята, която щях да нося, когато ставам мисис Мадокс. Беше, разбира се, бяла, с дължина под коленете. Сравнително семпла, с изключение на прозрачното деколте тип лодка и бялата сатенена лента, която се връзваше на кръста. Стоях пред огледалото и разглеждах всяка линия и детайл. Беше красива и аз се чувствах красива в нея. Само след два часа щях да стоя до Травис Мадокс и да гледам как попива с очи всяка извивка на плата.

Разходих се покрай стената, за да огледам многобройните воали. След като нервно върнах на мястото му четвъртия, който пробвах, реших, че воалът изглежда твърде традиционно. И твърде невинно. Погледът ми попадна върху друга витрина и аз се приближих към нея. Прокарах пръсти по мънистата, перлите, камъните и метала на различните игли за коса. Те не бяха толкова нежни и повече ми подхождаха. Бяха изложени много, но аз постоянно се връщах към една определена. Тя беше с малко сребристо гребенче, а останалата й част се състоеше само от десетки кристали с различни размери, които някак си образуваха пеперуда. Без да знам защо, я вдигнах в ръка, убедена, че е съвършена.

Обувките се намираха в задната част на магазина. Нямаше богат избор, но за щастие, и аз не бях особено придирчива и си избрах първия чифт със сребристи токчета, които се изпречиха пред очите ми: две каишки през пръстите и още две около глезена, а токата беше скрита с няколко перли. За щастие, имаха шести размер и аз се запътих към последната точка от списъка: бижутата.

Избрах си семпли, но елегантни перлени обици. Там, където се закачаха за ушите, имаха малко кубче от цирконий, точно толкова бляскаво, че да подхожда за специален случай, и вървяха в комплект с огърлица. Никога в живота си не съм искала да изпъквам. Явно сватбата нямаше да промени това.

Спомних си първия път, когато застанах пред Травис. Той беше потен, гологръд и задъхан, а аз бях опръскана с кръвта на Марек Йънг. Това беше само преди шест месеца, а ето че сега се женехме. Аз бях на деветнайсет. Едва на деветнайсет.

Какво, по дяволите, правех?

Отидох на касата. Гледах как се печата касовата бележка за роклята, обувките, иглата за коса и бижутата и се опитвах да не дишам учестено.

Червенокосата служителка откъсна бележката и ми я подаде с усмивка.

— Великолепна рокля. Добър избор.

— Благодаря — отвърнах аз. Не бях сигурна дали успявам да се усмихна в отговор. Внезапно замаяна, притиснах плика към гърдите си и се отдалечих.

Отбих се набързо в бижутерията, за да взема черна титаниева халка за Травис. Погледнах набързо телефона си и го пуснах обратно в чантата си. Добре се справях с времето.

На влизане в казиното чантата ми започна да вибрира. Оставих плика с покупките между краката си и бръкнах вътре за телефона. След две позвънявания пръстите ми вече ровеха отчаяно, разбутвайки всичко, за да се докопат навреме до апарата.

— Ало? — изпищях аз. — Трент?

— Аби? Всичко наред ли е?

— Да — задъхано казах аз, като седнах на пода отстрани на най-близката слотмашина. — Добре сме. Ти как си?

— С Ками съм. Тя е много разстроена от пожара. Изгуби някои от редовните си клиенти.

— О, господи, Трент, много съжалявам. Не мога да повярвам. Като че ли не е истина — казах аз сподавено. — Бяха толкова много. Родителите им сигурно още не знаят. — Вдигнах ръка към лицето си.

— Да — въздъхна той уморено. — Тук е като на война. Какъв е този шум? Да не си в някаква игрална зала? — Звучеше отвратено, като че ли вече знае отговора и не може да повярва колко сме безчувствени.

— Какво? Не, за бога. Ние… отскочихме до Лас Вегас.

— Какво? — възкликна разярено той. Или просто объркано, не можех да бъда сигурна. Лесно се палеше.

Потръпнах от неодобрението в гласа му; знаех, че това е само началото. Аз обаче имах цел. Трябваше да оставя настрана чувствата си, докато не постигна това, за което бях дошла.

— Просто ме чуй. Важно е. Нямам много време, а ми е нужна помощта ти.

— Добре. За какво?

— Не говори. Само слушай. Обещаваш ли?

— Аби, престани с тези игрички и ми кажи, по дяволите.

— Снощи на боя имаше много хора. И много загинаха. Някой ще отиде в затвора.

— И мислиш, че това ще бъде Травис?

— Да, той и Адам. Може би Джон Савидж и всички останали, които сметнат, че са участвали в организацията. Слава богу, че Шепли не беше в града.

— Какво ще правим?

— Помолих Травис да се ожени за мен.

— Ъъ… добре. А как ще му помогне това, по дяволите?

— Ние сме във Вегас. Може би, ако успеем да докажем, че само няколко часа по-късно сме се венчали във Вегас, дори един куп пияни студенти да свидетелстват, че се е бил, ще прозвучи достатъчно шантаво, за да породи основателни съмнения.

— Аби — въздъхна той.

В гърлото ми заседна хлипане.

— Не го казвай. Ако мислиш, че нищо няма да излезе, просто не ми казвай, става ли? Нищо друго не успях да измисля, но ако той разбере защо го правя, веднага ще се откаже.

— Естествено. Аби, знам, че си уплашена, но това е лудост. Не можеш да се омъжиш за него само за да го предпазиш. Пък и няма да се получи. Заминали сте чак след това.

— Помолих те да не го казваш.

— Съжалявам. А и той не би искал да постъпиш така. Би искал да се омъжиш за него, защото го желаеш. Ако някога разбере истината, това ще разбие сърцето му.

— Недей да съжаляваш, Трент. Ще се получи. Поне ще му даде шанс. Все е някакъв шанс, нали? По-добре, отколкото никакъв.

— Предполагам — примири се той.

Аз въздъхнах и кимнах, закрила устата си със свободната ръка. Очите ми бяха замъглени от сълзите, които превръщаха пода на казиното в калейдоскоп. Някакъв шанс… по-добре от никакъв.

— Честито — каза той.

— Честито! — извика и Ками отзад. Гласът й беше уморен и пресипнал, но бях сигурна, че е искрена.

— Благодаря. Дръж ме в течение. Кажи ми, ако дойдат да душат около къщата или ако чуеш нещо за разследването.

— Задължително… и е адски странно, че малкото ни братче пръв ще се ожени.

Аз се засмях.

— Ще трябва да го преживеете.

— Разкарай се. И те обичам, да знаеш.

— И аз те обичам, Трент.

Стисках телефона в скута си с двете си ръце и гледах как преминаващите хора ме зяпат. Очевидно се чудеха защо седя на пода, но не чак толкова, че да попитат. Станах, взех чантата и плика си и си поех дълбоко въздух.

— Ето я и булката — казах аз, докато правех първите си крачки.