Джейми Макгуайър
Красива сватба (10)

Аби

Какво искаш да кажеш? — заекна Травис. — Не дойдохме ли заради мен?

Татуистът гледаше ту единия, ту другия, стъписан от искрената изненада на Травис.

През цялото време в таксито Травис беше убеден, че искам да му направя нова татуировка като сватбен подарък. Когато чу посоката, която казах на шофьора, изобщо не предположи, че аз ще се татуирам. Мислеше си да си татуира някъде „АБИ“, но понеже вече имаше „ВРАБЧО“ на китката, на мен ми се струваше прекалено.

— Мой ред е — обърнах се аз към татуиста. — Как се казвате?

— Грифин — отвърна той безизразно.

— Разбира се. Искам надпис „МИСИС МАДОКС“ ето тук — казах аз, като посочих към дясната долна част на корема си под джинсите — достатъчно ниско, за да не се вижда дори с бански. Исках Травис да бъде единственият посветен — приятна изненада всеки път, когато ме съблича.

Травис грейна.

— МИСИС МАДОКС?

— Да, отпред — потвърдих аз и показах ламинирания плакат с примерни татуировки на стената.

— Отива ти — усмихна се Травис. — Елегантно и ненатрапчиво.

— Именно. Можете ли да го направите?

— Мога. Ще отнеме около час. Имаме няколко души преди вас. Ще струва двеста и петдесет.

— Двеста и петдесет? — зяпна Травис. — За няколко драскулки?

— Това е Грифин — отвърна невъзмутимо мъжът.

— Знам, но…

— Всичко е наред, мило — успокоих го аз. — Във Вегас всичко е по-скъпо.

— Да изчакаме, докато се приберем вкъщи, Враб.

— Враб? — повтори Грифин.

Травис го изгледа кръвнишки.

— Млъквай. — После се обърна към мен: — У дома ще бъде с двеста кинта по-евтино.

— Ако не е сега, изобщо няма да го направя.

Грифин сви рамене.

— Тогава може би не трябва да е сега.

Аз изгледах яростно и двамата.

— Ще бъде сега. Ще го направя. — Извадих портфейла си и размахах три банкноти в лицето на Грифин. — Вие ще вземете парите — после се намръщих на Травис, — а ти ще мълчиш. Това са моите пари, моето тяло и моето желание.

Травис като че ли претегляше отговора си.

— Ще… боли.

Аз се усмихнах.

— Мен? Или теб?

— И двамата.

Грифин взе парите и изчезна. Травис крачеше напред-назад като нервен баща пред родилното отделение. Току надникваше надолу по коридора, после пак почваше да крачи. Беше колкото дразнещо, толкова и сладко. По едно време ме умоляваше да не го правя, после изглеждаше трогнат и впечатлен от решителността ми.

— Свалете джинсите — рече Грифин, докато приготвяше инструментите си.

Травис изгледа пронизващо изпод вежди ниския, мускулест мъж, но Грифин беше твърде зает, за да забележи и най-страховитото му изражение.

Седнах на стола и Грифин натисна няколко копчета. Столът започна да се накланя, а Травис седна на една табуретка от другата ми страна, като потропваше от нерви.

— Трав — казах аз меко, — спри се.

Подадох му ръка и той целуна пръстите ми с мила, макар и притеснена усмивка.

Точно когато си мислех, че няма да понесе повече чакане, телефонът в чантата ми иззвъня.

О, боже. Още едно съобщение от Трент? Травис вече посягаше да го извади, благодарен за прекъсването.

— Остави го, Трав.

Той погледна екрана и се намръщи. Дъхът ми спря.

— Мер е — каза той, като ми подаде апарата.

Грабнах го от ръцете му. Бих казала с облекчение, ако не беше парещата болка по хълбока ми.

— Ало?

— Аби? Къде сте? С Шепли тъкмо се прибираме. Колата я няма.

— О — казах аз с една октава по-висок глас от обичайното. Не бях възнамерявала да й кажа точно сега. Не знаех как да й поднеса новината. Сигурна бях, че ще ме намрази. Поне за малко. — Ние сме… във Вегас.

Америка се изсмя.

— Да бе.

— Сериозно.

Америка притихна, а после избухна толкова силно, че потреперих:

— ЗАЩО сте във Вегас? Предния път много хубаво ли беше?!

— Двамата с Травис решихме да… ние всъщност се оженихме, Мер.

— Какво! Не е смешно, Аби! Дано да се шегуваш!

Грифин допря инструмента до кожата ми и натисна. Травис го гледаше така, сякаш искаше да го убие, задето ме докосва.

— Глупчо — казах аз, но когато машинката забръмча, цялото ми тяло се стегна.

— Какъв е този шум? — попита Америка разярено.

— В студио за татуировки сме.

— Да не би този път Травис да си жигосва истинското ти име?

— Не точно…

Травис се потеше.

— Миличка… — намръщи се той.

— Мога да го направя — заявих аз, вперила поглед в петната по тавана. Подскочих, когато усетих върховете на пръстите на Грифин по кожата си, но се опитах да се отпусна.

— Врабчо… — подзе отново Травис. В гласа му се долавяше отчаяние.

— Добре — поклатих глава аз. — Готова съм.

Дръпнах телефона от ухото си, присвивайки очи едновременно от болката и от неизбежното конско.

— Ще те убия, Аби Абърнати! — крещеше Америка. — Ще те убия!

— Формално погледнато, вече съм Аби Мадокс — усмихнах се аз на Травис.

— Не е честно! — проплака тя. Гневът беше изчезнал от гласа й. — Аз трябваше да ти бъда шаферка! Да пазаруваме заедно, да ти направя парти, да ти държа букета!

— Знам — казах аз.

Отново потреперих и усмивката на Травис угасна.

— Не си длъжна да го правиш — каза той със свъсени вежди.

Стиснах пръстите му.

— Знам.

— Вече ми го каза! — сопна се Америка.

— Не говорех на теб.

— О, не, на мен говориш! И не чакай да ми мине. Никога, никога няма да ти го простя!

— Ще ми простиш.

— Ти! Ти си…! Ти си гаднярка, Аби! Ти си най-лошата най-добра приятелка на света!

Аз се засмях и Грифин се дръпна. Дишаше през носа си.

— Извинете.

— Кой беше това? — поиска да знае Америка.

— Грифин — отвърнах небрежно аз.

— Тя готова ли е? — попита той Травис.

— Давайте — кимна Травис.

Грифин само се усмихна и продължи. Цялото ми тяло отново се скова.

— Кой, по дяволите, е Грифин? Нека позная! Поканила си непознат на сватбата вместо най-добрата си приятелка?!

Потръпнах едновременно от пронизителния й глас и иглата, която се забождаше в кожата ми.

— Не, той не беше на сватбата — отвърнах аз, като си поех въздух.

Травис въздъхна и се размърда неспокойно на стола си, без да пуска ръката ми. Изглеждаше нещастен. Не можах да сдържа усмивката си.

— Всъщност аз трябва да стискам твоята, забрави ли?

— Извинявай. Мисля, че няма да го понеса — каза той сподавено, след което отпусна ръката си и погледна към Грифин. — Може ли да побързаш?

Грифин поклати глава.

— Целият си в татуировки, а не можеш да изтраеш, докато направя един малък надпис на приятелката ти. След минута свършвам, приятел.

Травис се намръщи още повече.

— Съпруга. Тя ми е съпруга.

В този момент Америка осъзна какво чува.

— Правиш си татуировка? Какво ти става, Аби? Да не си се надишала с отровни пари в пожара?

— Травис написа името ми на китката си — отвърнах аз, като погледнах към размазаното черно петно на корема си. Грифин отново натисна върха на иглата и аз стиснах зъби. — Вече сме женени — процедих през зъби. — И исках и аз да направя нещо такова.

Травис поклати глава.

— Не се налагаше.

Аз присвих очи.

— Не започвай и ти.

Крайчетата на устните му се повдигнаха и той ме погледна с най-милото обожание, което някога съм виждала.

Америка се засмя леко налудничаво.

— Ти си полудяла. — Определено имаше нужда да говори. — Щом се прибереш, веднага те пращам в лудницата.

— Не съм луда. Обичаме се. На практика живеем заедно, макар и с прекъсвания, вече цяла година. Защо не?

Добре де, не цяла година… но това вече нямаше значение. Излишно беше да го казвам пред Америка и да й давам още камъни в ръцете.

— Защото си на деветнайсет, глупачке! Защото избяга и не каза на никого! И защото аз не съм там!

За секунда в съзнанието ми нахлуха чувство на вина и съмнения. За миг позволих на повърхността да пробие малката искра на паниката, че току-що съм направила огромна грешка. Ала щом погледнах към Травис и видях неописуемата любов в очите му, всичко това се стопи.

— Съжалявам, Мер, трябва да затварям. Утре ще се видим.

— Не съм сигурна, че искам да те видя утре! А Травис изобщо не искам да го виждам!

— До утре, Мер. Знам, че искаш да видиш пръстена ми.

— И татуировката — добави тя с усмивка в гласа.

Подадох телефона на Травис. Грифин движеше хиляди малки ножчета от болка и страдание по възпалената ми кожа. Травис прибра телефона в джоба си и като стисна дланта ми между своите, се наведе да допре челото си до моето.

Това, че не знаех какво да очаквам, определено ми помогна. Докато Грифин попълваше по-плътните части на буквите, потръпвах, а когато отдръпнеше иглата, за да избърше излишното мастило, се отпусках.

След още няколко измрънквания от страна на Травис Грифин ни накара да подскочим на място, като гръмко заяви:

— Готово!

Аз отпуснах глава на облегалката на стола.

— Слава богу!

— Слава богу! — въздъхна облекчено и Травис и ме погали по ръката.

Надигнах се и погледнах красивите черни линии по зачервената ми, раздразнена кожа.

— Леле! — възкликнах аз, като се подпрях на лакти, за да го видя по-добре.

Намръщеното изражение на Травис моментално беше заменено от победоносна усмивка.

— Красиво е.

Грифин поклати глава.

— Ако получавах по долар за всеки татуиран младоженец, който води тук жена си, а го понася по-зле от нея самата… вече нямаше да ми се налага да правя татуировки.

— Просто кажи колко ти дължа, умнико — измърмори Травис.

— Ще оставя сметката на гишето, както и един крем с витамини А и D — отвърна Грифин, развеселен от киселия отговор на Травис.

Погледът ми неволно се връщаше все към елегантния надпис върху кожата ми. Бяхме женени. Вече бях Мадокс — също като тези прекрасни мъже, които бях обикнала. Имах си семейство, макар и пълно с гневни, луди, обични мъже; те бяха мои и аз бях тяхна. Принадлежах им и те също ми принадлежаха.

Травис протегна ръката си, загледан в безименния пръст.

— Направихме го, мило. Още не мога да повярвам, че си моя съпруга.

— Повярвай — усмихнах се аз.

Протегнах ръка с разтворена длан и посочих към джоба му. Той ми подаде телефона ми и аз щракнах новата си татуировка. Травис ми помогна да стана от стола, като внимаваше да не ме докосва отдясно. При всяко движение джинсите ми се отъркваха в раздразнената кожа.

След кратко спиране на гишето Травис ме пусна, колкото да отвори вратата, след което ме поведе за ръка към таксито, което ни чакаше отвън. Телефонът ми отново иззвъня. Америка.

— Има да ни го натяква много време, нали? — намръщи се Травис. Аз спрях звука на телефона. Не бях в настроение за още една словесна престрелка.

— Ще се цупи двайсет и четири часа, след като види снимките, после ще й мине.

— Сигурна ли сте, мисис Мадокс?

Аз се засмях.

— Ще спреш ли някога да ме наричаш така? Каза го поне сто пъти, откакто излязохме от църквата.

Той поклати глава и ми отвори вратата.

— Ще спра, щом осъзная, че е истина.

— О, самата истина е! — казах аз и се плъзнах навътре по седалката, за да му направя място. — Имам спомени от първата брачна нощ, които го доказват.

Той се наведе към мен и погали с нос чувствителната кожа на шията ми чак до ухото.

— Определено.